Марго Грег
Мнимият съпруг (4)

4.

Съобщението я свари напълно неподготвена. Кийли се разсмя високо и неестествено, а после изведнъж се задави и зяпна от изненада.

— Съпругът ми е мъртъв, senor!

— Може би се боите да ми повярвате след всичките тези години, госпожо Ийстън — нежно рече той. — Ето защо ви помолих да дойдете тук лично…

— За да уредим необходимите формалности! — извика тя, разтърсена до дъното на душата си от това недоразумение, превърнало се в жестока шега.

Той се пресегна и внимателно стисна ръцете й, за да спре неистовия й стремеж да отрече думите му.

— Можете да сте сигурна, че нашата организация не би ви помолила да изминете целия път до Мексико сити за нищо, госпожо Ийстън. Това не е каприз от наша страна. Макар че за приключването на случая е необходимо вие да потвърдите самоличността му. Нашите експерти, независимо един от друг, са достигнали до заключението, че мъжът, когото намерихме полумъртъв в клисурата, е вашият съпруг.

Кийли изобщо не бе очаквала, че мъжът срещу нея ще й каже подобно нещо. Предполагала бе, че той само ще потвърди смъртта на Брайън. Жив! Мозъкът й сякаш отказваше да функционира. Тя се чувстваше дезориентирана и замаяна.

Сервитьорът се приближи, за да им налее прясно кафе, но доловил бурята в душата на Кийли, Кастило го отпрати, докато се опитваше да смекчи шока, който думите му бяха предизвикали.

— Цялата тази история бе разследвана много задълбочено и внимателно. Свързахме се с вас едва когато проверихме всичко — продължи той. — И макар че челюстта му бе счупена и в продължение на няколко седмици той въобще не можеше да говори, сега вече е в състояние да потвърди онова, което доказахме в процеса на нашето разследване. Въпреки жестоките рани, мозъкът му е останал неувреден и след кратък период на амнезия, паметта му се възвърна почти напълно. — Кастило я убеждаваше, придумваше я, уверяваше я. — Вие, като негова съпруга, сигурно ще разпознаете мъжа, за когото сте се омъжила, въпреки непознатото лице, и тогава промененият му външен вид едва ли би имал някакво значение.

— Променен външен вид?

— Да. Нашите най-добри хирурзи извършиха чудеса, възстановявайки лицето му, но поради дълбоките поражения и последвалите пластични операции, той вече изобщо не прилича на съпруга ви, такъв, какъвто го помните. Трябва да сте подготвена да приемете тази малка цена. — Той се усмихна търпеливо, сякаш убеждаваше уплашено, своенравно дете. — Във всяко едно отношение, като се изключи лицето му, този човек е Брайън Ийстън. За нещастие зъбното идентифициране е малко неточно, заради деформацията на челюстта и изпочупените зъби. Но дори и без нея има достатъчно други доказателства, които потвърждават самоличността му.

— Например?

— Той е висок шест фута^[1], очите му са сини. Има много нови белези, но белегът от операция на апендикса е от детството му…

— Сигурно има хиляди мъже в Америка, които отговарят на това описание! — Кийли отчаяно се опитваше да го опровергае. Златистите й очи блестяха, пълни със сълзи.

— Сигурно, госпожо Ийстън…

— Не разбирате ли? — Тя отчаяно се мъчеше да си възвърне спокойствието и разсъдливостта, умът й трескаво се мъчеше да измисли някаква защита. — Майка му и аз бяхме лъгани и мамени от дребни търгаши и изнудвани толкова много пъти, че сега отказвам да бъда подведена и принудена да повярвам, че този човек е съпругът ми. Ами ако грешите? Ще можете ли някога да излекувате раната, която съобщението ви би причинило на госпожа Ийстън, която най-накрая сякаш се примири със смъртта на Брайън? Самата мисъл, че той я е изоставил преди седем години съвсем съзнателно, за да отиде да си играе на война в Никарагуа, ще я убие. Не разбирате ли това?

Тя сякаш не забелязваше повишения му интерес към яростната й съпротива. Току-що му бе хрумнало, че тя като че ли не изгаря от желание да намери жив изчезналия си съпруг. Това внезапно прозрение събуди любопитството му, но вече в съвсем друга посока.

Той заговори съвсем тихо.

— Нашият разговор е напълно теоретичен, нали? Има един-единствен начин да проверите до колко са верни твърденията за този мъж. — Очите му бяха сериозни. Той не сваляше поглед от лицето й. — Не прибързвайте със заключенията, госпожо Ийстън. Не бързайте да откажете на този човек правото на съществуване, преди дори да сте го изслушала.

Тя го изгледа продължително, сякаш се опитваше да прецени елегантното му предизвикателство, а после рязко се изправи, обхваната от нетърпение час по-скоро да сложи край на този кошмар.

— В такъв случай, нека да направим всичко необходимо, за да приключим с него.

Никой от двамата не проговори докато пътуваха на североизток по „Пасео де ла Реформа“ и покрай централния площад, известен като „Ел Зокало“. Тя не можеше да отклони мислите си от предстоящото изпитание. Минаваха край внушителни паметници и исторически сгради, но Кийли не забелязваше нищо, измъчвана от накъсаните си мисли и спомени за оня Брайън, в когото се бе влюбила на някаква благотворителна вечер за събиране на средства през онова лято преди толкова много години.

В началото бе заинтригувана, а след това — силно привлечена от стаената, едва контролирана енергия, която сякаш всеки момент щеше да изригне от Брайън. Той излъчваше постоянно безпокойство и гняв, допълвани от самонадеяната му убеденост, че е роден с някаква специална мисия на този свят. Беше син на богати родители, но презираше положението в обществото, което му принадлежеше по рождение, мразеше незаслужените привилегии и инертните, безсмислени отговорности на класата си. Кийли така и не разбра с какво толкова привлече интереса му — може би в нейно лице е видял просто още един човек, опълчил се срещу консервативния му баща.

Когато влязоха в Университетската болница, Кийли бе обхваната от истинска паника. Кастило помоли да го свържат с лекуващия лекар и след няколко минути, които й се сториха безкрайни, те бяха въведени в един спартански обзаведен кабинет. Доктор Хорацио Виларде подаде ръка на Кийли.

— Радвам се да се запозная с вас по такъв щастлив повод, госпожо. — Доктор Виларде сияеше от радост. — Слушал съм много за вас от съпруга ви, но той очевидно е пропуснал да спомене, че сте изключително красива.

Кийли се усмихна едва-едва, не толкова на галантните думи на лекаря, колкото на съмнителните ласкателства на нейния съпруг.

Лекарят веднага възвърна сериозното си изражение и се залови за работа.

— Вашият съпруг е голям късметлия, госпожо… защото е останал жив. Ние успяхме да му дадем лице — не истинското му лице, но все пак човешко лице и аз си мисля, че ще бъдете доволна от резултата. — Той започна да забожда разни схеми и рентгенови снимки на таблото. — Както сама виждате, предоперативните снимки свидетелстват за съвсем съзнателен стремеж да се затрудни идентифицирането на истинската му самоличност. Може би не желаете да разглеждате тези предишни снимки. Не са особено приятни.

— Искам да видя всяка една от тях. — Кийли се приближи, а двамата мъже си размениха многозначителни погледи, докато тя разглеждаше черно-белите снимки с формат осем на десет инча.

Когато задържа в ръката си една особено страховита снимка, лекарят побърза да се намеси.

— Истинско чудо е, че не е ослепял, макар че ретината му бе отлепена. Виждате ли това? Ето точно тук бяха счупени долната и горната челюст.

Пластичният хирург продължи да разяснява случая, без изобщо да забележи отчаяните опити на Кийли да потисне гаденето си. С нови снимки и диаграми, той й показа чудото на реконструираното лице. Обясни й как екипът хирурзи бяха проникнали през устата и носа, за да достигнат до счупените кости и да присадят нова тъкан, без да прибягват до разрези в кожата. — За да избегнем белези по лицето, госпожо — обясняваше той, преизпълнен с гордост. — Както виждате, много от лицевите кости бяха раздробени — включително и слепоочната кост и лявата очна кухина. Но вижте резултатите!

Той тържествено извади последната снимка. Ако бе очаквала да види някакво чудовище, Кийли щеше да остане изненадана. Макар че човекът, който я гледаше от лъскавата черно-бяла снимка, не напомняше по нищо на Брайън, той беше сравнително нормален на вид мъж, с изразително, макар и болезнено слабо лице, което се дължеше на прекалената загуба на телесно тегло. Не можеше да се определи доколко костната конфигурация определяше излъчването на лицето му, но чертите му притежаваха поразителна асиметрия, придаваща му интригуваща, грубовата хубост, която очароваше и привличаше жените много повече от сладникавите, правилни лица на бонбонените красавци. Носът му бе далеч от класическата хубост. Вътрешните кости и хрущяли са били реконструирани по нов начин и сега той беше сравнително прав, но доста по-къс от аристократичния нос на Брайън. Но пък бе добре съчетан с подчертано силните и изразителни скули и брадичката. Забелязваха се няколко заздравяващи белега, но повечето от хирургическите шевове бяха умело прикрити в естествените гънки на лицето му.

Навремето Брайън беше постоянно замислен и знаеше как да наложи мнението си с помощта на някой леденостуден поглед или леко свиване на устните си. Човекът на снимката не притежаваше нищо от прикритото му, чувствено излъчване, нито пък от вродената му склонност към насилие, която я очароваше и отвращаваше едновременно. Чертите на лицето на този човек все още бяха малко неясни, поради следоперативните отоци, но очите му го издаваха напълно. Бяха откровени и широко отворени, с леки бръчки по ъгълчетата, и гледаха леко насмешливо от лицето на човек, който сякаш се забавляваше от факта, че е останал жив, и бе твърдо решен да се наслади докрай на случилото се. Макар да проучи всеки милиметър от лицето му, опитвайки се да не се влияе от подутините, Кийли не можа да намери и най-дребната прилика между Брайън и този нещастен мъж.

Едва когато въздъхна, Кийли осъзна, че до този момент буквално бе сдържала дъха си от напрежение. Не можеше да определи какво точно я притеснява в човека от снимката, но тя интуитивно знаеше, че не е този, за когото се представя. Върна снимката на лекаря и поклати глава.

— Не. Вече съм съвсем сигурна. Този мъж не е моят съпруг.

Изненадан, Кастило рязко се извърна и я погледна, а лекарят премигна от изумление.

— Но вие не можете да решите това само от една снимка, госпожо. Разбира се, че изглежда различно! Обясних ви, че лицето му бе променено по хирургичен път. Вие трябва да поговорите с него, да му зададете някои въпроси, да чуете гласа му, отговорите му. Едва тогава ще знаете със сигурност.

За себе си Кийли вече бе решила, но Кастило настойчиво я хвана за ръката.

— Елате. Необходимо е. Боите се да не останете разочарована и това е напълно разбираемо. Но бихте ли могла с чиста съвест да отхвърлите твърденията му, без дори да сте поговорила с него? Ако той е някой самозванец, единствено вие можете да го разобличите.

След малко вече стояха в коридора пред стая 211.

— Влезте — подкани я Кастило, като леко я побутна напред. — Ще чакам тук, в случай че имате нужда от мен.

Кийли почака миг-два, пое дълбоко дъх и отвори вратата.