Марго Грег
Мнимият съпруг (2)

2.

С разтреперани пръсти Кийли разряза плика и измъкна шумолящия, сгънат лист хартия. Най-отгоре бе написан адресът: „Амнести Интернешънъл“ — Лондон — Ню Йорк — Мексико. Тя бързо плъзна поглед по редовете:

По време на рутинно разследване, свързано с нарушаване на човешките права по целия свят, получихме важна информация, касаеща Брайън Т. Ийстън…

— Господин Престън се, обажда, мадам.

— Какво? — Кийли премигна, смутена от ненавременното прекъсване. — О! Телефонът… разбира се… Да. Кажете му… по-късно… Боя се, че… забравила съм нещо горе… извинете ме. Извинете ме! — Кийли се изправи рязко и съдовете по масата издрънчаха, но обхваната от паника и смут, тя не забеляза нищо и с разтуптяно сърце се втурна към уединението на спалнята си.

Затвори вратата след себе си и с разтреперани ръце извади писмото от джоба си, като в бързината разкъса целия плик. Писмото продължаваше:

Тъй като това е проблем, който предпочитаме да обсъждаме лично, ние си позволяваме да ви ангажираме стая в хотел „Интернационал“ в Мексико сити за дванадесети юни. Моля да се обадите в офиса ни, ако тази дата е неудобна за вас.

Беше подписано от Рикардо Г. Кастило, Изпълнителен директор. Клон за Централна Америка, „Амнести Интернешънъл“ — Мексико сити.

Кийли се отпусна на леглото, напълно загубила спокойствието и самообладанието си. Съзнанието й бе обхванато от вихъра на безброй мисли и спомени — минали и настоящи.

Брайън Ийстън бе умрял преди седем години през май. Загинал бе съвсем сам, а останките от тялото му бяха разпилени в четирите посоки на света, след като хеликоптерът му се бе разбил над непроходимата джунгла в Никарагуа. Нямаше погребение, тъй като липсваше тялото. Съкрушената му, наскоро овдовяла майка, организира само една кратка възпоменателна служба в къщата им в Уестърби, Ню Йорк. Само за няколко месеца Хелън бе загубила съпруга си и единствения си син. Сломена от мъка, тя бе потърсила утеха при снахата, която бяха отказали да приемат преди години. В края на краищата Кийли се премести да живее при нея в голямата къща, опитвайки се да запълни огромната празнина, зейнала в живота им.

Крехкото здраве на Хелън, след прекараната тежка операция и последвалия удар, изключваше възможността тя да бъде уведомена, че тялото на сина й най-после е било намерено. Доктор Хоутън бе абсолютно категоричен в това отношение. Хелън не трябваше да бъде тревожена, по какъвто ида било повод. Щеше да се наложи Кийли сама да отлети за Мексико сити и да се погрижи за превозването на тялото му. Искаше й се Върн да я придружи, но съзнаваше, че той е в центъра на общественото внимание и е твърде ангажиран с предизборната си кампания за Сената.

Лекото почукване по вратата я стресна и я изтръгна от трескавите й, тревожни мисли и спомени.

— Не искам да бъда безпокоена — викна тя, а после додаде. — Какво има?

— Отново господин Престън, мадам — долетя приглушеният глас на икономката. — Опитах се да му кажа.

Кийли рязко отвори вратата.

— Добре, няма значение. Ще разговарям с него. Бихте ли прехвърлили разговора на личния ми телефон?

— Да, мадам.

Дълбокият, изразителен глас на Върн бе като божи дар.

— Скъпа, какво, по дяволите, става при вас тая сутрин? Откога оня дракон, Магуайър, решава дали мога да разговарям с теб? Непрекъснато ти повтарям да се отървеш от нея…

— Върн! — Тя го прекъсна нетърпеливо. — Намерили са тялото на Брайън.

Той замълча шокиран. После попита:

— Кой?

— „Амнести Интернешънъл“. Току-що получих писмото. Настояват да отида в Мексико сити, за да обсъдим процедурата по прехвърляне на тялото. Ще трябва да тръгна веднага, днес…

— По дяволите! А аз ти позвъних, за да ти кажа, че не мога да тръгна от Вашингтон преди петък. Защо не изчакаш няколко дни, за да мога да дойда с теб?

— Прекалено съм разстроена и не мога да чакам. До петък ще откача. Пък и не искам вестниците да надушат това и отново да започнат целия оня цирк, който този път ще убие Хелън. Ако тръгнеш с мен, те ще помислят, че отиваме да се оженим тайно в Мексико, или друга подобна глупост…

— Глупост? — Очевидно наранен, той се хвана за думата. — Кийли, не ми казвай, че това развитие на нещата означава, че и ти се отказваш от обещанието си да се омъжиш за мен след изборите…

— Върн, моля те! Как можеш да настояваш за сватба, точно когато получих тази съсипваща вест за Брайън? — Гласът й се разтрепери, но Върн понякога се държеше като булдог и нямаше никакво намерение да отстъпи и да се откаже от обсъждането на този болен въпрос.

— Кийли, ти беше наказана достатъчно. А също и аз. Цели седем проклети години! Брайън законно бе обявен за мъртъв миналия май. Колко време още ти е необходимо, за да престанеш да се съобразяваш с него? Докато се сбръчкаш и се превърнеш в съсухрена бабичка? — Върн едва контролираше гласа си и вече почти крещеше.

Тя стоеше, притиснала слушалката към ухото си, слушаше гневните му упреци, като се опитваше да се пребори с дълго потисканите си чувства и справедливо възмущение от пълната му безчувственост и неразбиране.

— Можех да те разбера, ако все още го обичаше, но ти твърдиш, че не е така. — В гръмките му, надути думи се долавяше горчивина. — Ако това е вярно, защо аз съм толкова назад в списъка на приоритетите ти — след паметта на Брайън, след компанията, след свекърва ти? Започвам да си мисля, че за теб съм подходящ единствено като придружител, с който спокойно можеш да се появяваш на обществени места, и който не те застрашава по никакъв начин.

— Така ли мислиш наистина!

— А как иначе? Не искаш да ме подкрепиш публично като кандидат за Сената, защото не било тактично. Не искаш да се омъжиш за мен и да узакониш връзката ни, защото Хелън щяла да възрази. По дяволите! За какво съм ти изобщо, Кийли?

— Искам само още малко време, Върн…

— Още време! За седем години дори Яков се е оженил за Рачел^[1]. Ако някой ми бе казал, че ще чакам толкова години заради една жена, щях да му кажа, че е луд. Но аз те обичам, по дяволите…

Кийли започна да се ядосва.

— Ако наистина ме обичаш, тогава ще разбереш положението ми…

— Ами моето положение, Кийли? Не мога да прекарам целия си живот, очаквайки най-после да вземеш някакво решение. Ако ми беше дала само част от страстта и енергията си, които посвещаваш на мъртвия си съпруг, щях да съм безкрайно доволен.

Кийли не издържа.

— Кажи ми го отново, Върн. Кажи ми, че съм човекоядка, погълнала гордостта и самоуважението ти, че съм те направила за посмешище пред всички. Знаеш ли, имам идея! Защо просто не вземеш онова, което е останало от кариерата и скъпоценната ти мъжественост и не си тръгнеш?

— Кийли…

Тя затвори телефона.