Марго Грег
Мнимият съпруг (3)

3.

Кийли напусна терминала на летището и се потопи в топлия летен следобед на обвития в смог Мексико сити. Таксито й бавно си пробиваше път, обгърнато от грохота на уличното движение и миризливите пушеци на многобройните коли, които пътуваха от оживеното международно летище към града. Нямаше климатична инсталация и прозорците на таксито бяха отворени. Гадеше й се от миризмата на дизелово гориво, въглероден окис и застоял тютюнев дим, но тя само се облегна назад, опитвайки се да се отпусне. В състоянието, в което се намираше, всеки опит да погледне към движението на колите около нея й причиняваше още по-силно гадене и световъртеж.

Топлите лъчи на следобедното слънце падаха косо и очертаваха познатия силует на града, който вече изглеждаше съвсем близо. Въпреки душевния си смут, тя си помисли, че всеки път, когато дойдеше в Мексико сити, градът й се струваше все по-разхвърлян и неподреден. И все пак, независимо от смога и мръсотията, градът притежаваше някаква неуловима атмосфера, която обгръщаше посетителите, подобно на стара, удобна zapato^[1].

Стори й се, че изминаха часове, преди най-сетне да стигне хотела. Портиерът, в лъскава униформа със златни ширити и шапка с козирка, се наведе, за да отвори вратата на таксито. Младият мустакат шофьор свали багажа й и бе възнаграден за миг, зърнал дългите, елегантни крака на Кийли, докато тя излизаше от таксито. Един униформен пазач изтича от фоайето на хотела и грабна чантите й.

Застанала под козирката на хотела, Кийли зърна великолепието на богато обзаведеното фоайе. После влезе в огромния, облицован в мрамор вестибюл. Походката й, полюляваща се и самоуверена, говореше за енергичност и целеустременост, каквито тя не изпитваше в този момент. Гостите на хотела, струпани около рецепцията, изработена от изящно извито орехово дърво, се отдръпнаха встрани. Не знаеха коя е тя, но инстинктивно чувстваха, че не е случайна жена и крадешком оглеждаха лъскавата черна коса, кремавия костюм от шантунг на „Сен Лоран“, смарагдовозелената копринена блуза и куфарите й от „Вютон“, върху които бе изписан монограмът й. Щом каза името си, чиновникът на рецепцията й подаде телеграма, която тя веднага прибра в чантата си, защото искаше да я прочете на спокойствие. Веднага след това, придружена от носача и портиера, Кийли се качи в апартамента си на третия етаж.

Помещенията не бяха екстравагантни, но бяха обзаведени с много вкус. Върху украсеното с дърворезба малко писалище бе поставен красив букет от изящни розови лилии. От Върн, както разбра от картичката. Когато най-после остана сама, Кийли отвори телеграмата и прочете съобщението: Прости на един влюбен Върн.

И изведнъж жената със студените, спокойни очи, която мислеше, че е забравила как се плаче, се хвърли на леглото и се разрида.

На следващата сутрин, притеснена и изнервена, се събуди още на зазоряване. След като безуспешно се опита да заспи наново, Кийли стана, облече белия си атлазен халат и дръпна пердетата, надявайки се да намери успокоение в красотата на изгрева. Хоризонтът обаче бе обвит в мъгла, над града се стелеше плътен слой от мръсотия и смог, които съвсем скоро щяха да започнат да дразнят и насълзяват очите на хората. Градът изглеждаше така, сякаш не бе виждал капка дъжд от седмици. Кийли нетърпеливо пусна пердетата.

Написа една бележка на Върн, прочете я, а после я смачка и хвърли в кошчето. Беше разсеяна и неуверена, измъчвана от нерадостните си мисли. Все още бе твърде рано, за да се обади в „Амнести Интернешънъл“. Реши да се облече и да слезе в ресторанта на хотела. Не искаше да закусва в стаята, насаме с мислите си.

Докато чакаше управителя да й посочи свободна маса, огледа помещението, обзаведено с много вкус. Тя самата често предпочиташе хотел „Интернационал“ заради удобствата, които осигуряваше, и заради репутацията му на заведение, което предлага добра кухня и уютни апартаменти. Повечето от бизнесмените, които познаваше, също харесваха този централен курорт, в който американците бяха добре дошли, макар към тях да не се отнасяха като към туристи.

— Съжалявам за забавянето, сеньора, но изглежда, че нямаме подходяща маса… — управителят се огледа наоколо, като се питаше дали да не премести някой от по-скромните гости заради тази americana, която беше без придружител, но изглеждаше важна и влиятелна.

Преди тя да може да отговори, един мъж се изправи до масата наблизо.

— Извинете — той учтиво се обърна към нея на английски. — Заповядайте на моята маса. Аз вече почти привърших със закуската.

Кийли се извърна и видя един висок, строен мексиканец на около четиридесет години, със строго и много красиво лице. Изразителните му черни очи я наблюдаваха с изискана учтивост.

— Много любезно от ваша страна. — Тя прие поканата му, но държанието й остана резервирано.

Управителят засия от облекчение, придружи я до масата, настани я и даде знак на сервитьора.

Мъжът, предложил й гостоприемно масата си, вече пиеше кафе, след като бе приключил със закуската си. Изчака, докато тя поръча на сервитьора кафе и bunuelo^[2], след което я погледна вежливо.

— Това първото посещение в Мексико сити ли ви е? — После веднага додаде: — Извинете ме. С това не искам да кажа, че сте длъжна да разговаряте с мен като отплата за масата, която ви предложих.

Кийли се усмихна, оценила тактичността му.

— Разбира се, че не. Била съм в Мексико сити много пъти. По работа. Утре се връщам в Ню Йорк.

Той се поколеба за момент, а сериозните му, тъмни очи я погледнаха въпросително.

— Не искам да любопитствам, но вие сте Кийли Ийстън, нали?

Кийли вдигна поглед към него, изненадана, че бе разпозната толкова лесно в тази чужда страна. После се ядоса на глупостта си. Подведена от учтивостта му, тя въобще не бе помислила, че той очевидно е репортер, подушил сензационната новина на десетилетието. Но преди да успее да отговори, той доближи салфетка до устните си, а после извади визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си.

— Позволете ми да ви се представя. — Остави картичката на масата така, че да не й се налага да я докосва с пръстите си. Тя прочете: Рикардо Г. Кастило, Изпълнителен директор, „Амнести Интернешънъл“, Лондон — Мексико сити.

Успокоена, Кийли успя да си възвърне самообладанието и протегна ръка.

— Господин Кастило. Да, аз съм Кийли Ийстън.

Той я огледа с внимателен, преценяващ поглед.

— Изненадан съм, че ви разпознах. Далеч по-хубава сте, отколкото на снимката.

Тя въпросително повдигна вежди.

— Снимка?

Той отново бръкна във вътрешния си джоб и този път извади един плик, в който имаше студийна снимка. Постави я на масата пред нея. Кийли веднага разпозна собствената си снимка с Брайън и обхваната от мрачно предчувствие, усети леденостудените тръпки, които пробягаха по гръбнака й. Снимката беше стара — пожълтяла от времето, оръфана и начупена. Тя и Брайън, които в този момент й приличаха на двойка непознати, стояха под дървена декоративна решетка, отрупана с изкуствени цветя, и се усмихваха срещу обектива. Не й бе необходимо да обръща снимката, за да види надписа на гърба й. И без друго знаеше, че там ще види датата на сватбата им и името на евтиния малък параклис в Атлантик сити, където преди всичките тези години двамата с Брайън се бяха венчали тайно, напук на желанията на баща му.

— Мога ли да попитам откъде имате това? — Гласът й беше измамно спокоен. Дълбоко в душата си имаше усещането, че думите й излизат като през дълга фуния.

Кастило се наведе напред и заговори с нисък глас.

— Може би ресторантът не е най-подходящото място за разговора ни, а и вие още не сте си изяла закуската.

— Няма значение. Не бих могла да хапна нищо в този момент.

— В такъв случай, нека се преместим в офиса ми, госпожо Ийстън.

Той понечи да се изправи, но тя го сграбчи за ръкава, за да го задържи.

— Моля ви! Живея в постоянно напрежение откакто получих писмото ви. Пропътувах хиляди мили, подготвена да чуя най-лошото. Не ме карайте да чакам повече.

Усетил, че самообладанието и наложеното й с толкова усилия спокойствие всеки момент ще й изневерят, той реши да отстъпи.

— Както желаете. — Облегна се назад, без да сваля поглед от лицето й, опитвайки се да я успокои с красивите си, черни очи. — Преди няколко месеца близо до границата между Никарагуа и Хондурас бе намерен един наемник. Беше полужив. Бил е застрелян, а след това захвърлен в една клисура. В продължение на много месеци е бил измъчван жестоко и полуумъртвен от глад в затвор за партизани. Очевидно състоянието му е било твърде лошо, за да понесе несгодите на продължителен поход през джунглата и затова, при изтеглянето си от района, мъчителите му са решили да се отърват от него.

Кийли не трепна, не се помръдна дори.

— И това е човекът, у когото намерихте снимката?

— Да. Раните му бяха толкова сериозни, че в продължение на няколко дни беше в кома. И тъй като той не можеше да ни разкаже нищо за себе си, на нас не ни оставаше нищо друго, освен, да проследим фотографията.

Кийли бе изпълнена с необяснимо нетърпение. Какво ли целеше с този увод, питаше се тя. Да не би наемникът, попаднал случайно на останките от катастрофиралия хеликоптер, да бе намерил не само снимката, но и обезобразени останки от тялото на Брайън? А може да се е познавал с Брайън преди смъртта му. Кийли не проявяваше особен интерес към сагата на този безименен непознат. Искаше само да чуе голите факти, да прибере тялото на съпруга си, да се върне у дома и да се изправи пред необходимостта да каже истината на Хелън, въпреки евентуалните емоционални проблеми. Но Кастило не бързаше.

— Докато състоянието му бавно се стабилизираше в една американска военна база, предварителните ни опити да го идентифицираме чрез правителствените бюлетини за изчезнали хора не дадоха никакъв резултат. В началото можехме да сме сигурни единствено в това, че е американец. Чрез снимката стигнахме до параклиса, но за нещастие не можахме да открием фотографа, който по онова време е работил на свободна практика. Междувременно, с помощта на Червения кръст уредихме раненият да бъде прехвърлен в Мексико сити за хирургическа операция.

— Не можахте ли да проследите пръстовите му отпечатъци?

— За жалост той няма такива. Върховете на пръстите му са били изгорени с цигара.

Бруталните думи, подсилени от тихия глас, с който бяха произнесени, бяха посрещнати от Кийли с безизразен поглед, а когато заговори, гласът й бе безстрастен и спокоен като неговия.

— В такъв случай, може би някой негов роднина би разпознал снимката му, ако я публикувате в американските вестници.

Кастило поклати глава.

— Боя се, че и родната му майка няма да може да го познае.

— Така ли? И защо?

Очите им се срещнаха и тя почувства изпитателния му поглед. Той сякаш се опитваше да измери силата, и издръжливостта, които се криеха зад крехката й външност.

— Преди да го изхвърлят, мъчителите му са направили всичко възможно, за да са сигурни, че няма да може да бъде идентифициран. — Той замълча. — Лицето му беше размазано, напълно унищожено с приклад на автомат.

Кийли пребледня, неспособна да се преструва повече. Вгледа се за момент в събеседника си, а после бързо отмести кафето си настрана.

— О, боже! — Не бе останала и следа от невъзмутимото спокойствие, с което бе започнала разговора, и в този миг цялото й съзнание бе заето с мисълта за нещастния наемник.

Бе преживяла истински шок, но Кастило не можеше да не се възхити на държанието й, дори и в момент като този.

— Съжалявам. Историята не е никак приятна.

Тя успя да се усмихне с тъжна и покрусена усмивка.

— Аз съм във вестникарския бизнес, господин Кастило, но никога, никога няма да свикна с жестокостта, която хората проявяват към себеподобните си.

— Нито пък аз, госпожо Ийстън. „Амнести Интернешънъл“ разследва такива зверства, които ме карат да се срамувам, че съм член на човешката раса — съгласи се той. — Организацията съществува от тридесет години, а аз работя в нея вече десет и всеки ден съжалявам за необходимостта, наложила съществуването й. Но докато има политически гонения и затвори, мъчения и убийства, ние ще продължаваме дейността си.

Докато той говореше, тя забеляза белите, равни зъби, които проблясваха под добре поддържаните мустаци, които му придаваха светска изтънченост и изисканост. Той продължи да разказва, а тя се улови, че е попаднала под въздействието на типично английската му интонация, подсилена от музикалния латиноамерикански акцент.

— За радост — рече той — някои истории имат щастлив край.

— А тази?

— Мисля, че това в голяма степен зависи от вас.

— От мен!

Той замълча, а на лицето му се изписа искрено любопитство. Проницателно се вгледа в нея, опитвайки се да разгадае въздействието на онова, което щеше да й каже.

— Госпожо Ийстън, вашият съпруг е жив и е тук в Мексико сити.