Марго Грег
Мнимият съпруг (13)

13.

Натрапникът изпълни заплахата си и се премести в спалнята на Кийли. Тя не можеше да спи нощем. Той лежеше до нея, беше толкова близо, и същевременно — толкова далеч. Кийли съзнаваше, че трябва да се премести в друга стая, далеч от него, но здравето на Хелън бе започнало да се влошава и Кийли не бе сигурна колко още недоразумения и бъркотии би могла да понесе възрастната жена. Тя изпитваше перверзното желание той да предприеме нещо, за да й даде повод, да смаже мъжкото му самолюбие, но той беше достатъчно умен и спазваше нужната дистанция в леглото. И въпреки това между тях се усещаше постоянно нарастващо, готово всеки момент да изригне сексуално напрежение, а Кийли бе изнервена до краен предел. Дори и когато изпълняваше всекидневните си задължения, твърде често я навестяваха неканени мисли за него и тя пилееше времето си, потънала в размишления, или загледана с безизразен поглед право пред себе си.

Опитваше се да намери определение за чувствата, които изпитваше към този мъж. Омраза? Вече не. Омразата бе отдавна минал етап. Харесване? Как би могла да харесва един крадец? Желание? Не знаеше. Съзнаваше само, че ден и нощ е обсебена от неспокойни мисли, от образи и спомени, които проблясваха в ума й, от забранени усещания. Продължаваше да я интересува и изненадва мисълта, че този мъж очевидно притежаваше силата и властта да нанесе непоправими щети на взаимоотношенията й с Хелън. Но той никога не се възползва от тази си власт. И тя не преставаше да се пита защо.

Изборите отминаха и до януари Върн трябваше да заеме мястото си в Сената. Разполагаше с малко свободно време, за да изчисти и последните проблеми, свързани с кампанията му, да се погрижи за адвокатската му практика в Ню Йорк и да изхвърли съперника си от живота на годеницата си.

Веднага след като врагът му се бе нанесъл в къщата, Кийли, обхваната от манията да предпази Хелън, бе изгубила ясния си поглед върху нещата, преценките й бяха станали неясни и ако не се направеше нещо в най-скоро време, тя можеше да се огъне и да се поддаде на натиска. За Върн бе повече от ясно, че истинският проблем бе Хелън. Ако не беше тя, дилемата щеше да се разреши съвсем лесно и Кийли щеше да изпълни обещанието си да се омъжи за него.

Най-накрая Върн изработи някакъв план за действие и й се обади в офиса.

— Трябва да те видя тази вечер. Можеш ли да ми отделиш малко време? Мини през апартамента ми, преди да се прибереш у дома.

Тя въздъхна.

— Върн, не мога. Наистина. Обещах на Брайън да взема кучето от ветеринаря.

— Значи той вече е Брайън — горчиво отбеляза Върн.

— И как предлагаш да го наричам? — не му остана длъжна тя. — Джон Доу^[1]?

— Мога да ти предложа няколко имена, които много ще му подхождат. Особено след като окупира леглото ти след деня на изборите. — Кийли долавяше едва овладяната ярост в гласа му. — Той те надхитри, нали? А може би аз последен ще науча онова, което всички останали отдавна вече знаят?

— Не ми харесват тонът и намеците ти, Върн. Уморих се да ти давам обяснения.

— Защо тогава чувам слухове, че вие двамата сте се сдобрили?

— А ти защо четеш жълтите таблоиди?

— Спала ли си с него?

— Довиждане, Върн.

— Не… почакай. Извинявай, Кийли! Моля те! Вземи проклетото куче и се отбий при мен на път за вкъщи. Важно е, иначе нямаше да те моля. — Усетил нежеланието й да го види, той се опита, но не успя да потисне истерията, която напираше в гласа му. — Ако някога съм означавал нещо за теб, ще дойдеш.

Кийли помълча известно време и накрая капитулира.

— Добре. Но не мога да остана дълго.

— Да, не трябва да правим нищо, което би могло да разстрои Хелън. — Кийли долови насмешката в гласа му, но усети и искреното му отчаяние. Върн бе дълбоко наранен. И това, за което я молеше, бе най-малкото, което би могла да направи за него.

Не беше посещавала мезонета на Върн откакто Брайън — е как иначе да го нарича, в края на краищата? — се бе появил. Той я посрещна с лека целувка на вратата и взе палтото й, докато тя прехвърляше тежкото, непослушно кутре от едната си ръка в другата. Малкият Ейс се въртеше непрекъснато и се опитваше да смъкне превръзката от главата си.

— И как успяха да ти натресат тая малка гадинка? — Върн не се опита дори да прикрие отвращението си към малкото кученце, което скимтеше и се опитваше да близне най-близкото лице.

Кийли го остави на пода.

— Подрязваха му ушите и едното се инфектира… о, виж!

Огромен и игрив, малкият Ейс се плъзна по полирания под и преди Кийли да успее да го хване за врата, събори една жълта хризантема, поставена в основата на спираловидното, желязно стълбище, което водеше към библиотеката.

— Извинявай за цветето, Върн! Наистина не мога да остана. Сайкс ще дойде от Уестърби в шест часа, за да вземе мен и Хелън от апартамента в „Дакота“.

— Сигурно все пак ще имаш време за чаша бяло вино? — Върн изглеждаше нервен и притеснен. Кучето съвсем определено му пречеше и му досаждаше. Без да изчака съгласието й, той се приближи до барчето от релефно стъкло. Предната му, опушено сивкава стена се отмести само с едно докосване и разкри добре попълнен, професионално подбран запас от бутилки.

— Не искам вино, Върн. Защо пожела да ме видиш?

Върн я погледна през рамо.

— Никаква вежливост и добри обноски повече, а, Кийли? — Очите му заблестяха. — Спомням си времето, когато все не успявахме да си кажем всичко.

— Съжалявам. — В гласа й прозвуча разкаяние. — Заради кучето е.

— Хайде, дай ми го. Ще го оставя в кухнята. Ако иска да се изпикае на пода! Хич не ми пука! — Той посегна да го хване за врата, но кучето изскимтя и започна да ръмжи. Кийли се разсмя, дочула застрашителните звуци, които излизаха от още бебешкото му гърло.

— Може би е по-добре аз да го занеса. Той не допуска никого до мен.

— Тогава двамата с него много си приличаме — кисело измърмори Върн. Очите му потъмняха от страстен копнеж. — Даваш ли си сметка колко дълго не сме оставали сами?

Той се приближи до нея и я целуна по врата, точно когато тя се изправяше, оставила кучето на пода.

— Върн… Днес дойдох, само защото каза, че е важно. За Брайън ли става дума?

— За нас.

— Върн! — Тя се опита да говори ласкаво и спокойно. — Как да ти го кажа? Вече няма нас. И то от доста време насам.

— Какво? — Той беше изумен. Не можеше да повярва на ушите си.

— Съжалявам, но не зная как бих могла да направя нещата малко по-лесни за теб. Истината е, че аз имам твърде много лични проблеми, а сега, когато ти вече си сенатор, не е честно спрямо теб да те обвързвам със себе си. Сигурна съм, че го разбираш.

Ядът на Върн избухна с пълна сила.

— По дяволите! Ти обеща, че след изборите ще се омъжиш за мен! — Той рязко се наведе напред. Съвсем очевидно бе, че му е изключително трудно да се контролира. — А сега искаш да ме разкараш и той да получи зелена улица.

— Аз не съм някакъв предмет, който вие да си подхвърляте! — възмутено възрази тя. — Върн, изминаха месеци от неговата поява. Твоето проучване не откри нищо, което бих могла да използвам, за да се отърва от него. Хелън настоява той да остане в къщата. Какво бих могла да направя?

— Щом той не иска да се изнесе, тогава ти се махни от там!

Тя го погледна напрегнато.

— Ще ти го кажа отново — все още не съм готова да рискувам и да се скарам с Хелън заради него.

— Хелън. — Гласът му прозвуча сухо и обвинително. — Хелън, Хелън, винаги Хелън! Заради Хелън си готова да се пожертваш пред този… този презрян наемник и да унищожиш всичко помежду ни. Но аз ти заявявам, че няма повече да търпя това.

Кийли вдигна глава.

— Не можеш да направиш нищо, Върн.

— О, напротив, мога. Вече взех нещата в свои ръце — нещо, което трябваше да направя от самото начало. — Говореше много тихо. В думите му се долавяше стаена заплаха.

Преди да успее да му поиска някакви обяснения, телефонът иззвъня и Върн изруга през зъби. В кухнята кучето започна да вие жално и Кийли грабна палтото и чантата си, за да си върви.

Върн вдигна телефона и рязко отговори.

— Да? — Кийли забеляза тъмната сянка, която се спусна по лицето му и разбра, че отсреща е Брайън. — Да, при мен е. И какво от това? — Върн самодоволно погледна към Кийли. — Какво, по дяволите, си мислиш, че може да прави тук? Използвай въображението си, човече.

Кийли измъкна слушалката от ръцете му и го погледна вбесена.

— Да?

Разбра, че се е случило нещо ужасно още преди да е чула жестоките думи. Тя се заслуша, а раздразнението, изписано на лицето й, бавно отстъпи място на новопоявилия се ужас. Устните й безмълвно помръднаха.

— Какво има? — рязко попита Върн.

— Добре — изрече Кийли, изведнъж останала без дъх. — Да. „Белвю“. Зная къде е. Добре… — Гласът й се прекърши. Очите й бяха сухи, но блестяха като обезумели. — Зная. Съжалявам. Ще бъда там.

Тя затвори телефона и притисна ръце към очите си.

Върн се наведе напред, свали едната й ръка и я стисна настойчиво.

— Хелън?

Тя кимна.

— Още един удар.

Устните на Върн пребледняха, в очите му се появи трескав блясък.

— Сериозно ли е?

— Не зная. Трябва да вървя. Кучето…

— По дяволите кучето. Ще извикам такси.