Франсин Доусън
Поведи ме към безкрая (9)

IX

Беше горещ ден. Мона остави вратата отворена и изтича до закусвалнята отсреща да си купи хотдог и салата. Седна на една маса до прозореца, наблюдавайки ателието.

Любопитно протегна шия, когато пред магазина спря такси. Видя как Джими слиза от колата и заобикаля, за да отвори другата врата. Леко се поклони и изчака докато един висок, строен мъж слезе от колата. Беше облечен много елегантно и държеше в ръка огромен букет тъмно червени рози.

Развълнувана хвърли няколко долара върху масата и бързо стана. За нищо на света не искаше да изпусне представлението.

Изчака един момент и видя как Джими отваря багажника и изважда голям пакет. После го внесе в магазина.

Дойде точно навреме да чуе вика на Ан. Тя стоеше зад бюрото си. Дългите й стройни крака бяха вдигнати върху плота. Вероятно беше много изтощена.

В момента, в който Мона влезе, непознатият тъкмо връхлиташе върху приятелката й с букета в ръце.

— За теб са. За жената, която плени сърцето ми!

Ан не можеше да преглътне.

— Не си дошъл до Маями, само за да ми подариш цветя, нали?

Мона забеляза, че „играта“ продължава. Но този път беше предпазлива. Твърде добре познаваше изражението върху лицето на Ан. А както изглеждаше то бе познато и на Мелвин. Но за разлика от Мона той не се впечатли особено.

— Едно сърце не може да бъде спечелено само с букет рози. А и не бях сигурен дали ще е добре за Джими да се появи самичък пред очите ти. Та затова го придружавам.

— Я виж ти, дошъл е брат ми! Джими Бакстър ни удостоява с посещението си. И може би още си мисли, че работи тук?

Джими предпазливо пристъпи.

Мелвин се приближи към Ан, която не беше се помръднала от момента, в който влязоха. Без коментар сложи розите върху загорелите й крака.

— Благодаря. А какво е това вътре? — посочи пакета, който стоеше до брат й.

Мелвин направи галантен поклон.

— Многоуважаеми дами и господа! Ще станете свидетели на невероятната сензация, как от една обикновена кутия се появява чудото. Моят асистент ще я отвори. Ще бъдете смаяни, дами и господа…

Мона се засмя доволно. Мелвин не беше просто мъж. Изглеждаше блестящо, имаше страхотна фигура, а шоуто, което правеше, доказваше, че притежава фантазия и чувство за хумор. Можеше да си представи какъв любовник е. Почти завиждаше на Ан за тази „плячка“. Мъже като него се срещаха по-рядко и от падащите звезди.

— Скоро ли ще приключиш с този цирк? — подхвърли Ан, докато Джими непохватно се опитваше да отвори пакета.

Най-сетне той разкъса страничните стени. Беше персонален компютър с принтер.

Ан не можа да прикрие изненадата си, въпреки че реагира колкото се може по-спокойно.

— Фантастичен подарък — рече тя иронично. — И съвсем нетипичен за компютърен специалист, който иска да убеди една жена, че я обича.

— Моят асистент ще свърже компютъра и ще ви покажем, какъв незаменим помощник е той във всички области на живота.

Джими беше смутен. Опитваше се да подражава на Мелвин, но с мъка уцели контакта. Междувременно Мелвин забеляза Мона. Взе един стол, сложи го до Ан и й предложи да седне. Отново се обърна към компютъра.

— Дами и господа, моля за внимание. Не шумете.

Натисна няколко копчета. На тъмния екран се появи надпис.

Ан и Мона наистина бяха напрегнати. Мина известно време докато разчетат написаното.

— Но това е банковата ми сметка — установи Ан. — Точно до цент показва катастрофата, която вчера предвидих.

— Търпение, дами и господа. Това не е краят.

Натисна още няколко клавиша и принтерът заработи. Надписът от екрана беше напечатан върху лист.

От другата страна се появи първо „шест хиляди долара — внесени“. Отдолу следваше: „От Джими Бакстър. Връщане на заем.“ После излязоха още дванадесет долара. „Лихви от тридневен заем.“

Ан се засмя.

— Вие сте невъзможни! А теб, Джими, наистина трябва да те изхвърля. Как можеш да издаваш на чужди хора фирмени тайни?

Джими замълча и Мелвин отговори вместо него.

— Спокойно! Компютърът е много чувствително същество. Мое дело е и има моите качества.

На сметката й се появиха 212 000 долара и 72 цента. „Основание: Частичка предплата на поръчката на Мелвин Дъглъс, Филаделфия.“ Отдолу в скоби: „Дължим остатък: 180 000 долара, да се внесат четиринадесет дена след доставката.“

Ан тежко въздъхна. Толкова ли много щеше да спечели? Не беше се замисляла.

Мелвин й показа чек от 212 000,72 долара.

— Как ги изчисли тези 72 цента?

— Не знам! Трябва да попитаме „Джони“!

— Кой е Джони? Нямам възможност да плащам на повече служители.

— Това е „Джони“. Не ти струва нито цент.

Обърна се към персоналния компютър, за да зададе някои данни. На екрана се появи дълга колона от цифри, в чийто край стояха 72 цента.

— „Джони“ никога не греши. Трябва да внимаваш да не му противоречиш. Чувствителен е. Точно като мен — повтори Мелвин.

Ан пак не разбра откъде идват тия 72 цента, но вече й беше все едно. Важното бе, че Мелвин дойде. Не беше пожалил сили да я изненада. Как би могла да му се сърди?

„Стига вече. Трябва да си разменим няколко сериозни думи.“ Нямаше нищо против компютъра, но сега искаше да се посвети на този мъж от плът и кръв, който имаше изгарящ поглед.

— Мелвин, трогната съм. Благодаря ти за розите, за компютъра и за това, че доведе Джими, а сега ми кажи, защо дойде?

— Момент — той привлече вниманието й още веднъж върху „Джони“.

Прочете изписания текст: „Мелвин Дъглъс до Ан Бакстър. Лично.“

Ан седна пред апарата.

„Тук е Ан Бакстър. Моля продължете?“

И върху екрана се появи нов текст.

Джими, Мона и Мелвин стояха зад нея и надничаха любопитно иззад рамената й.

— Махнете се. Не пиша криминален роман. Разговарям с Джони. А той е „особено чувствителен“.

Компютърът отново изписа:

„Мелвин Дъглъс обича Ан Бакстър.“

Неоновият надпис едва се побираше на екрана.

Усмихваше се замечтана. Но компютърът не беше удовлетворен:

„Моля отговорете!“

„Окей!“ — набра Ан.

„Моля продължете! Чакам незабавен отговор!“

Царствена тишина.

Ан много трудно сдържаше усмивката си.

Седеше вглъбена и трескаво мислеше какво да направи.

Пръстите й бавно изписаха: „По дяволите! Ан Бакстър също обича Мелвин Дъглъс.“

— Най-сетне! — извика Мелвин и я прегърна. — Дойде време да си признаеш.

Ан не се предаваше.

— Не говоря с теб. А с Джони. Както сам каза, „той е особено чувствителен“. Сигурно никак не му е приятно да се месят в разговора ни.

— Тогава да си поговорим на друго място. Има ли в Маями хотел от веригата „Мариот“? Там ще се чувствам по-удобно. Много е приятно да седиш в луксозна стая и да си говориш.

Обърна я към себе си и я целуна.

— „Мариот“ е скъп. Имам жилище в Маями. Ако обещаеш да се държиш прилично, ще те поканя на вечеря. Обещаваш ли?

Прочете в очите й всичко, което искаше да узнае: радостта, че е дошъл, предчувствието за щастие от това, което и двамата страстно желаеха.

— Е, да свършваме. Аз и Джими ще изпълним останалите задачи — каза Мона.

Тя разбираше, че Мелвин иска да измъкне приятелката й, преди да се е отказала от решението си.

Тъкмо щяха да излизат, когато компютърът отново заработи.

— Какво още иска? Казах му всичко, което ми беше на душата.

На екрана прочете: „Окей! Кога ще е сватбата?“

— Как да го разбирам? Сега пък ме притискат един мъж и един компютър.

— Отговори му. Знаеш, че бързо се обижда. Ако нещо не му е по вкуса, си отмъщава ужасно. Не можеш да си представиш на какво е способен Джони!

Седна пред клавиатурата и написа: „Датата на сватбата знаят само звездите.“

„Този отговор не е предвиден“ — отговори Джони и червената сигнална лампа светна.

— Война ли ми обявява? — попита тя Мелвин.

— Възможно е! Способен е на всичко.

— На твое място бих посочила някаква дата. Иначе ще се разсърди и ще размеси служебния ти баланс — намеси се Мона.

— Невъзможни сте! Жертва съм на три човешки и едно компютърно чудовище.

После изписа:

„Предложение на Ан Бакстър до Мелвин Дъглъс. Лично. Да отложи разговора за датата на сватбата до утре сутринта. Моля за съгласие.“

Джони забави отговора си. На екрана се появи: „Отговорът не е програмиран.“

Мелвин я дръпна и се залови за работа.

— „Мелвин и Джони приемат предложението ти при едно условие. Мелвин да убеждава Ан, докато тя се съгласи.“

— Съгласна съм — измърмори Ан. — Човек не е в състояние да се пребори с Мелвин Дъглъс и Джони.

Трябваше му доста време да събере дългите си крака в колата на Ан. Облегна се назад и изпитателно започна да я наблюдава.

Тя седеше зад волана и се опитваше да бъде сериозна. Но две бръчици около устата й издаваха прикритата усмивка.

— Как намираш представянето ми?

— Не е лошо за компютърен специалист. Имаш по-добри качества, отколкото предполагах.

Ан го гледаше с ъгълчетата на очите си.

— Искаш да слушаш комплименти ли?

— Всеки мъж обича да слуша комплименти от жената, която обича.

— До преди един час ми харесваше само едно твое качество, което определям като съвършено.

— И кое беше?

— Ти доказа, че си отличен любовник. Всичко друго клонеше към отрицателно.

В последния момент забеляза, че светофарът е червен. Натисна спирачките.

— Мога да карам по-добре от теб.

— Не се съмнявам. Но ако си мислиш, че ще се омъжа за мъж, който е само отличен любовник и шофьор, жестоко се лъжеш.

Мелвин въздъхна. Още не беше му дошло времето. Но не се отчайваше. Сложи ръка на коляното й. Роклята й се беше вдигала доста височко, разкривайки красивите й бедра.

— Не можеш ли да прибереш ръцете си? Разконцентрираш ме — скара му се тя.

Вече бяха избегнали натовареното движение. Права, малко оживена улица водеше в предградието, където се намираше жилището на Ан.

Мелвин не обърна внимание на забележката и нежно милваше гладката й кожа. Като видя, че не се противи, пръстите му се плъзнаха по-нагоре. Усети лекото й потреперване.

— Кога ще пристигнем? — прошепна й.

Ан реши да не му се дава лесно, въпреки че отдавна копнееше да останат сами. Зави по „Цибрингерстрийт“, после обратно по „Хаймвег“ и отново в посока Маями Спрингс.

— Мисля, че изпусна едно отклонение. Вече бяхме тук — извика Мелвин, когато минаха покрай големия супермаркет.

Беше видял и автокиното.

— Искаш ли да ми покажеш пътя до дома?

— Щом не го знаеш ще го направя.

Ласките му ставаха все по-настоятелни и възбудата й растеше.

— Ако продължаваш, ти ще носиш вината за евентуална злополука.

— Карай по най-краткия път към вас. Не си таксиметров шофьор, който иска да одере кожата на туристите. Знам много добре, че промени посоката. Връщаме се в Маями.

— Да. Защото наруши обещанието си да си примерен.

— Какво непримерно има в това, че се опитвам да докосна малка част от нежната ти кожа?

Пръстите му лакомо се движеха между бедрата й.

— Да не искаш да ме обладаеш в колата посред бял ден?

— Ако това е единствената ми възможност да го направя, защо не.

Натисна спирачките. Наведе се и отвори вратата откъм неговата страна.

— Слизай! Няма да ти позволя да ми се подиграваш!

Но Мелвин не направи нищо подобно. Дръпна я към себе си, прегърна я и започна да целува косите й.

— Познаваш ли Шекспир? — прошепна той.

— Естествено. Учила съм литература. Да не би да имаш желание да ми прочетеш лекция за него?

— Не, просто исках да ти кажа, че сега вече знам, кой женски тип е имал пред очите си добрият, стар Уилям, когато е писал „Укротяване на опърничавата“.

— Браво…

Отдавна беше затворила вратата му и не обръщаше внимание, че колите отзад свиреха. Сгуши се в него и разбра, че опитите му да я укроти имаха видим ефект.

— Мога да обогатя общата ти култура.

Не можа да се сдържи и го целуна.

— Няма ли да се прибираме най-после или ще рискуваме полицаите да ни хванат?

— Тогава ме пусни! Наистина можеш да подлудиш човека, сладка вещице!

Никога не беше се прибирала за толкова кратко време.

— Значи тук живееш?

Мелвин слезе от колата, заобиколи и й отвори вратата. Не обърна внимание на вялата й съпротива и я притисна плътно до себе си.

— На втория етаж съм. Трябва по най-бързия начин да се качим, иначе се боя, че ще ме съблечеш на улицата.

— Идвай най-сетне, не мога да чакам и секунда повече.

Хвана я за ръка. Хукнаха нагоре, но Мелвин започна да я съблича още по стълбите. Махна коприненото яке и впи устни в загорелите й рамене.

Отключи вратата.

— Обеща ми да бъдеш примерен. Щяхме само да си говорим.

— Къде е спалнята ти? — възбудено й шепнеше той.

— Там, похотливецо…