Франсин Доусън
Поведи ме към безкрая (5)

V

— Готово!

Ан наблюдаваше произведението си с нескрито задоволство. Беше построила и украсила щанда сама.

Днес сякаш имаше повече от две ръце. Беше на върха на щастието. Не се развика дори, когато Джими изчезна със съседката й по щанд.

Синтия Уинтър също беше моделиер. Макар и силно гримирана, беше красива. Ан не я харесваше, но Джими не се интересуваше от мнението й.

— Скъпа, ще изпия един коктейл със Синтия на бара.

Това беше преди четири часа. И още го нямаше. Ан беше щастлива даже и сега. Имаше възможност да подреди мислите и противоречивите си чувства. Когато си спомни за черния копринен халат се засмя. Толкова много неща се бяха случили, откакто видя Мелвин в коридора на хотел „Мариот“.

„Мелвин! Каква нощ преживях в прегръдките му!“ Беше влюбена и дори не направи опит да го отрече пред самата себе си. Това, което усещаше, беше много повече от повърхностно привличане. Знаеше, че е любов!

Смешно, всичко й дойде като гръм от ясно небе! А се славеше като недостижима.

Единственото, което я разколебаваше, бе, че не знаеше нищо за него, ако не се вземаше под внимание, че е перфектен любовник.

Но имаше цели три дни на разположение. Би трябвало да научи повече.

Обърса с парцал стъклената маса, която й служеше за бюро. Опита се да си представи как ще протекат преговорите, но не можеше да се концентрира, защото мислите й непрекъснато отскачаха към Мелвин.

Улови се колко бе замечтана. Спомените за милувките му взеха надмощие. Нямаше нищо против да се появи сега. Но знаеше, че той трябва да изпълни поне едно служебно задължение, след като заради нея се бяха провалили две.

Но с какво се занимаваше? Това беше един от въпросите, които чакаха отговор.

„Няма значение!“ Нямаше нищо против още на другия ден да го завлече пред олтара! В момента не я интересуваше как печели парите си. Най-важното бе да го види колкото се може по-скоро.

Ан обличаше алуминиевите кукли с вечерните рокли. В деколтето на червената рокля забоде сребърна роза, която намери в декораторската кутия, предоставена й от ръководството на изложението. С изпитателен поглед обходи ателието.

— Прекрасно! Твоят щанд е един от най-добрите.

Джими се беше приближил незабелязано. За ръка държеше Синтия Уинтър, която внимателно проучваше колекцията на Ан.

— Прекалено странен е — рече тя, въпреки че нейният щанд беше най-пъстрият наоколо.

— Аз съм доволна — отвърна й остро Ан.

Споменът за изминалата нощ още беше в нея и нямаше настроение да се разправя. Не закачи и Джими, който заслужаваше мъмрене. Трябваше сама да направи всичко, докато той се шляеше с тази Синтия!

Погледна часовника си.

— Време е за вечеря. Как сте вие двамата? Имате ли настроение за един аперитив? Каня ви в барчето на хотела.

Рядко беше великодушна. Но в компанията на Джими и Синтия би могла да стои в бара незабелязано и да се надява Мелвин да се появи.

Както можеше да се очаква, Джими се съгласи с въодушевление, а и Синтия не можеше да предложи нещо по-добро. Тримата пресякоха парка, който делеше „Олд Сити Хел“ от хотела. Беше приятна лятна вечер. На Ан й се искаше Мелвин да е до нея. От време на време слушаше бръщолевенето на спътниците си. Разбра само, че Джими беше на път да се „разпали“. Нищо ново!

Когато пристигнаха, тя ги отпрати, защото искаше да се преоблече. С разтуптяно сърце се качи в стаята си. Минавайки покрай „неговата“ едва се овладя да не почука. После се сети за принципите си и побърза нататък. „Мелвин знае къде да ме намери. Няма да направя аз първата крачка.“

Няколко часа по-късно Ан се почувства притеснена, защото Мелвин все още не се беше върнал. Вечеря с Джими и Синтия, въпреки че ги бе поканила само за аперитив. С удоволствие би се отказала да слуша дърдоренето им. Предпочиташе да посвети мислите си на Мелвин — а още по-добре да вечеря с него. Но колкото и силно да го желаеше, тази вечер не можа да го види. И което бе по-лошо, не го видя и през нощта, която сякаш нямаше край.

 

 

Точно в десет часа на другата сутрин вратите на „Олд Сити Хел“ бяха отворени за посетители. Ан беше изненадана от блъсканицата. Досега не беше участвала в такова голямо изложение. Стотици притежатели на модни къщи и бутици се тълпяха пред щандовете. Съмняваше се, че в тая лудница ще може да сключи някой приличен договор.

Джими стоеше до нея. Беше елегантно облечен, но недоспалият му вид разваляше гледката. Непрекъснато ругаеше отминаващите специалисти.

— Престани най-после! — скара му се тя.

Естествено не й убягна, че това шоу е предназначено за съседката. Синтия Уинтър в плътно прилепнал гащеризон, украсен с пайети, се беше облегнала на щанда си и хвърляше многозначителни погледи на Джими.

Ан наистина не можеше да се концентрира. Ако и днес не видеше Мелвин, по-добре бе да се опита да забрави за него.

— От Маями ли идвате? Не съм чувал фирмата ви?

Мъжът, който пръв прояви интерес към колекцията й, беше на около четиридесет години.

Опита се да бъде любезна.

— Досега съм излагала моделите само в магазина си. Ателието ми съществува от година. Продавала съм на бутици и на частни клиенти.

— Жалко! Нещата ви са добри, но твърде скъпи! Ако искате да продадете фрапиращите си модели, трябва да смъкнете от цената. А ще успеете да го направите, само ако се произвеждат серийно производство. Тогава можем да преговаряме.

— Няма да го сторя! Противоречи на концепцията ми. Не искам да произвеждам стоки в големи количества, а индивидуални облекла за жени, които търсят особеното — отговори му малко обидено.

Не беше дошла тук за съвети.

Мъжът не търпеше противоречия, обърна се и безцеремонно си тръгна.

— Работата невинаги е в парите. Аз правя претенциозна мода за претенциозни жени. И така ще бъде!

Джими вдигна рамене и продължи да флиртува със Синтия. Ан въздъхна дълбоко, седна до стъклената маса и се втренчи в навалицата, докато всички мъже започнаха да й изглеждат като Мелвин Дъглъс, за когото не преставаше да мисли.

— Боже Господи! Та това е Мелвин! — извика Джими внезапно. — Виж, идва да ни посети. С жена си и дъщеря си. Малката е много сладка, нали?

Веднага разпозна дамата от летището. Момичето, което държеше за ръка, имаше косата на Мелвин.

Идеше й да избяга, но беше твърде късно. Джими вече го поздравяваше весело. Ан се направи на задълбочена в книжата си.

— Браво! Вечерта ще се срещнем да поиграем покер — чу брат си да казва.

Как така да играят покер? Как можеше да се уговаря с Джими, докато тя умираше от желание да е с него? И какво правеше тук, след като беше казал, че няма нищо общо с бранша? И коя, по дяволите, беше тази жена, която оглеждаше колекцията й с око на специалист? Но преди всичко: кое е това малко момиченце, което имаше тъмната коса на Мелвин?

„Излъгал ме е!“ — помисли си Ан.

И изведнъж любовта й към него се превърна в дива ярост. „Откъде това хладнокръвие да се разхожда тук с жена си и детето? Ако мисли, че по този начин ще се измъкне сух от водата, жестоко се лъже!“ Изправи се бавно, но като видя, че и той наблюдава внимателно всяка част от колекцията й, размисли и остана на мястото си. С пръстите си, чието нежно докосване й беше добре познато, опипваше платовете, рисунките, които украсяваха моделите й. Опипа и лекия кашмир, от който бе направила прекрасен халат. Коментарът му прозвуча така, сякаш бе написан от репортер на модно списание. А беше казал, че не разбира нищо от мода.

— Тези два костюма ще станат хитове. Приказни са. Точно това ценят жените: елегантни, спортни, от скъп плат. А и кройката е идеална: строга, но не мъжка. Мисля, че трябва да ги купим на всяка цена. Кашмиреният халат също. Естествено и вечерните рокли. Никога не съм виждал нещо по-хубаво.

Трябваше й малко време да се овладее. После каза ясно и високо:

— Костюмът с панталона ще стои идеално на жена ви, господин Дъглъс! Огледайте го. А и плажната колекция е направена като за нея.

Мелвин бавно се обърна и за момент й се стори, че в очите му има нещо като преумора.

— Наистина ли мислиш така? Не съм сигурен… Повечето жени са много своенравни, когато става дума за гардероба им.

Ан усещаше изпитателния поглед на спътницата му. Това ужасно я дразнеше.

— Когато мъжете плащат дрехите на жените си, имат право и да ги избират.

— Ан, човече, да не си загубила разума си? — намеси се Джими. — Така ли се говори на мъж, в чиито прегръдки си се събудила преди по-малко от двадесет и четири часа.

Тя се изчерви, но пренебрегна репликата на брат си.

Мелвин и жената явно съвсем не му бяха обърнали внимание. Отново обсъждаха предимствата на колекцията й.

— Мамо, искам кола. Жадна съм — обади се момиченцето.

„Аха! — помисли си Ан. — Естествено тя е майката, а кой е бащата, е ясно като бял ден.“

Отпусна се върху стола. Никой мъж не я беше разочаровал толкова много. Обхвана я безграничен яд.

— Ако сте приключили с оглеждането на моделите ми, можете да си вървите. Не продавам на частни клиенти, а на професионалисти.

Самата тя осъзнаваше, че гласът й звучи твърде високо и остро.

— Ти си се побъркала! За какво мислиш с дошъл Мелвин? — попита Джими ужасен.

— Стой настрана! Не продавам на мъже, които са тук, за да облекат жените си. Дошла съм да правя сделки.

Мелвин се усмихна иронично. Обърна се към Джими, който зад гърба на Ан правеше заклинателни знаци.

— Джими, старо момче, приятели ли сме? Или работиш за сестра си, която днес има прекалено лош ден?

— И двете! Ние сме приятели и естествено работя за Ан. Без мен нямаше да постигне нищо.

Мелвин кимна.

— Добре! Тогава запиши ти поръчката, нещо, което ми се струва, че сестра ти не иска. От моделите, които се виждат тук по пет броя от всеки размер. Адресът за доставка е на тази визитка. А срока обсъди с Ан. Може би ще успееш да й измъкнеш една разумна дума.

Джими грабна картичката.

— О-о! Чу ли, Ан? — сияеше той. — Можем вече да разваляме щанда. Имаш поръчката, която искаш. Едва ще успееш да я изпълниш. Нямаш нужда от други. Ако Мона чуеше това! Аз приех първата ти поръчка — аз, Джими Бакстър. Ще повишиш ли заплатата ми? Или ще ме включиш в печалбата на фирмата?

— Приемам поръчки само от сериозни предприемачи. А не от разгонени мъже, които се хвалят с жените си.

Джими обърна очи към Мелвин.

— Моля те, обясни на изнервената ми сестра, коя е жената с теб. Ан наистина мисли, че е съпругата ти.

— Не съм тук да дискутирам личния си живот — студено отговори той. — Ан, предложих ти договор и искам да знам, дали ще го приемеш. А и с удоволствие бих узнал, как стои въпросът с доставката.

Разбра, че Мелвин говори сериозно. А беше достатъчно умна да не изпуска такъв шанс заради лични неприятности. За няколко секунди се превърна в ледена „бизнес лейди“. Изтегна рамене и се изкашля.

— Изпълняваме всяка поръчка в обещания срок — заяви тя с делови тон, като че ли всеки ден подписваше огромни договори. — Ще имате по пет броя от всеки модел във всички размери — пресметна светкавично, — … на първи октомври. Устройва ли ви?

— По-рано не може ли?

— Не — отговори твърдо. — Нямам фабрика. Всичко е ръчно производство.

— Окей! Къде да се разпиша?

Ан посочи масата, взе химикал и подготви документите. Подаде му ги и Мелвин енергично постави подписа си.

— А десетте процента отстъпка? — започна да преговаря той. — Трябва да са включени според размера на договора.

Би му направила и двадесет. Най-важното беше да изчезне веднага заедно с детето и жена си.

— Съгласна съм. Но само за тази поръчка — каза тя бързо и включи споразумението в договора.

„Този човек наистина разбира от всичко! Но трябва да знае, че си има работа със сериозен бизнесмен, а не с някоя наивна глупачка, която вкарва за една нощ в леглото си, а на другия ден не разменя дори една човешка дума с нея.“

— Мелвин, мога ли да ви поканя на вечеря — теб и жена ти? Искам да ви се отблагодаря за поръчката.

— С удоволствие! Ще можеш ли да намериш бавачка, Сю? — обърна се той към жената, която досега не бе продумала.

— Не е нужно. Роберт си е вкъщи.

„Нима Мелвин има и по-голям син!“ От тази мисъл Ан изпита остра, пронизваща болка.

Синтия, която се беше приближила до групата и беше чула част от разговора не можеше да прикрие завистта си. Такава поръчка би била страшно изгодна за нея. Застана небрежно до Джими.

— Синтия! Ти също си поканена. Ан, нали каниш Синтия?

— Естествено! От мое име можеш да поканиш на вечеря всички изложители от женския пол. Вече мога да си го позволя — отговори тя иронично. — Е, до осем! Ще ви чакам в ресторанта на хотела. Имам още малко работа.

Седна на масата и демонстративно се задълбочи в книжата.

— До скоро.

Мелвин хвана за ръка детето и излезе.

Ан си отдъхна.

 

 

От хотелската си стая телефонира на приятелката си в Маями Спрингс. Просто трябваше да говори с някого.

— Ан, здравей! Хубаво е, че се обаждаш. Чаках те. Как вървят нещата? Имаме ли поръчки?

Мона беше в добро разположение на духа, за разлика от Ан. През последните часове настроението й доста спадна, луташе се между самосъжалението и непоносимия си копнеж по Мелвин.

— Да. Имаме огромна поръчка, която ще ни създаде големи проблеми. До първи октомври трябва да направим по пет броя от всеки модел.

— По пет броя? Правилно ли чух? Но това са… чакай малко… това са точно петдесет и пет броя! Как ще успеем? Здравата ще трябва да поработим!

— Не, Мона, не петдесет и пет, а двеста и двайсет. Договорът ни е по пет броя от всеки модел и всеки размер.

Чу как на другия край Мона дълбоко си пое въздух.

— До първи октомври има точно шест седмици. А имаме само две шивачки. Това означава, че редовно ще работим и нощна смяна.

— Вярно е! Затова трябва да намериш някое малко предприятие, което да поеме по-голямата част от работата. Непременно трябва да го намериш! Жизненоважно е!

— Е, ще го преживеем някак. Става въпрос за много пари, нали?

— Пари? Не говоря за пари!

— А за какво? Току-що ми съобщи за огромна поръчка!

— Да, но тя е на заден план. Въпросът е за този, който направи поръчката. За Мелвин Дъглъс — мъжът, който ми задигна куфара — и не само това!

— Вярно! Какво стана с куфара ти? Намери ли го?

Ан въздъхна.

— Куфарът и мъжът с него. Мелвин Дъглъс умишлено ги е разменил.

Мона не можеше да проследи мисълта й.

— Доколкото разбирам той е сключил договора?

— Да. Но преди това ме вкара в леглото си и ми показа, че има да уча много неща в любовта.

— И куфарът ти беше при него?

— Ох, чуй ме! Ще ти обясня: Мелвин Дъглъс размени куфарите ни на летището. Куфарът, който имах честта да разопаковам беше негов. И после срещнах Мелвин в коридора на хотела. Беше облечен в халата ми с жар-птицата и изглеждаше абсолютно смешно…

— … Но не чак толкова, че да не се приземиш в леглото му?

— Имай търпение! Ще ти разкажа. После си разменихме куфарите и халатите…

— … Предполагам и пламенни целувки?

Мона наистина нямаше търпение.

— По-късно. Преди това дойде Джими. И Мелвин се държеше така, сякаш още мисли, че сме семейство.

Замълча за момент.

— Хайде, продължавай! Историята е по-заинтригуваща от криминале. Издай ми, как се развиха нещата.

— По някое време брат ми отиде да си легне. Страшно пиян както винаги. Тогава Мелвин дойде още веднъж в стаята ми. Забравил си бил несесера.

— Добре е! Трябва да го запомня, в случай че попадна в подобна ситуация.

— Продължението можеш да си го представиш!

Ан искаше да приключи, но любопитството на приятелката й беше прекалено възбудено.

— Спала си с него? Как беше? Разкажи! Говориш ми така, като че ли за една нощ си станала друга.

— Станах. Бях безнадеждно влюбена…

— Била си? А сега не си ли?

— Как бих могла, след като този мошеник се появи на изложението с жена си и дъщеря си. Разбираш ли, Мона, аз съм била за него само „бройка“. Показа ми семейството си, за да се отърве от мен. И успя! Не намираш ли, че е прекалено брутално?

— Хм. Нещо в историята ти е гнило.

— Не нещо! Цялата работа вони до небето.

— Пропускаш това, че мъж, който има семейство във Филаделфия не би рискува и да се разхожда в чужд халат по коридора на хотел „Мариот“ Щеше да си спи вкъщи, при жена си и детето си, а не в хотел!

Имаше право. Ако Мелвин живееше във Филаделфия, ако жената и детето бяха неговото семейство, как би могъл да обясни решението си да пренощува в „Мариот“? Нали жена му лично го посрещна на летището.

— И аз си мислех нещо подобно, когато го срещнах в коридора. Попитах го къде е жена му. Но той отрече да е женен.

— Може би са разделени.

— Защо? Видях с очите си колко любовно се поздравиха.

— Някои двойки остават приятели и след развода.

— Но той твърдеше, че никога не е бил женен!

— Значи е вярно. А ти имаш привидения. Струва ми се, че не можеш да мислиш трезво.

— Мога! Повярвай ми, че си събрах мозъка. Толкова трезво мога да мисля, че на всяка цена ще разоблича този мошеник!

— Направи го и ме дръж в течение! — помоли Мона.