Франсин Доусън
Поведи ме към безкрая (2)

II

На другата сутрин Ан се събуди трудно. Беше спала само три часа. Но организационният комитет едва ли щеше да отмени откриването на модното изложение, само защото тя е изпуснала самолета. Нямаше избор — трябваше да става. Сега най-трудната задача бе да събуди Джими.

— Не можеше ли поне тази вечер да си легнеш навреме? Знаеш колко важно е това изложение. Ако продължаваш да се държиш така, ще се откажа от твоята помощ. Един недоспал лентяй една ли би могъл да направи впечатление на модния свят.

— Успокой се, Ан! Ще бъда точен. Престани да се паникьосваш за всяко нещо.

— С брат като тебе всеки би се паникьосал — рече му разпалено. После го предупреди да побърза и затвори телефона.

Със светкавична бързина Ан събра багажа си, сложи вечерните рокли отгоре и затвори големия куфар. За по-сигурно набра кода, който съвпадаше с рождената й дата: 19-10-68. Поръча си такси и след няколко минути вече пътуваше към летището.

Естествено Джими се появи в последната секунда. Как изглеждаше само! Необръснат, облечен в старите си джинси. И това раздърпано яке, с което не се разделяше!

— Джими, ние отиваме на модно изложение — упрекна го тя.

— Именно. Хората, които наистина разбират от мода, пренебрегват нейните закони и препоръки.

Ан реши да се откаже. Надяваше се, че поне в куфара му има представителни дрехи. Сега имаше вид на скитник, а не на човек, занимаващ се с мода.

Последно повикване на пътниците за Филаделфия. Джими изведнъж се сети, че трябва спешно да телефонира. Ан стоеше на изхода, оглеждаше се на всички страни, но от брат й нямаше и следа. Стюардът тъкмо я предупреждаваше да заеме мястото си, когато той се появи запъхтян.

— Мона беше права. Не трябваше да те вземам! — скастри го тя, влизайки бързо в самолета.

Пасажерите бяха помолени по бордовия високоговорител да закопчеят коланите и преустановят пушенето, а двамата още не бяха заели местата си.

Открая на реда седеше симпатичен мъж. Поздравявайки учтиво, той стана, за да ги пропусне. Джими великодушно отстъпи мястото до прозореца на сестра си и се настани между нея и непознатия.

— Виждаш ли, скъпа, притесненията ти бяха напразни. Ние сме абсолютно точни.

— Ти имаш твърде странна представа за точност. Дойдохме в последната секунда.

Джими се усмихна и се обърна към съседа си.

— Извинете, господине! Когато се качиш в самолета, преди да е отлетял, това точност ли е или не?

Ан щеше да потъне в земята от срам. Горещо се молеше брат й да млъкне. Що за глупости бяха това? Какво щеше да си помисли човекът? Защо съдбата не й беше отредила да се запознае с този представителен мъж на друго място и по друг начин?

Провокираща усмивка озари лицето му.

— От ваша гледна точка, да, господине.

— Аз съм Джими. Джими Бакстър. А това е Ан Бакстър — представи се Джими, решил да задълбочи запознанството.

— Приятно ми е, Мелвин Дъглъс — отзова се мъжът с плътен глас.

Наведе се малко напред така, че да може да вижда Ан, която се бе свила на мястото си.

— Здравейте, Ан. Не бива да сте толкова строга. Нали все пак хванахте самолета.

Тя не отговори. Какво ли си мислеше този Мелвин Дъглъс за нея и брат й?

Джими повика стюардесата и си поръча нещо за пиене, след което отново се обърна към съседа си.

— Умирам от жажда. Нощта беше, така да се каже, къса и „влажна“. Няма да понеса пътуването, ако не продължа с това, което съм прекъснал в четири и половина сутринта. Скоч с лед.

Ан сръга брат си. Може би щеше да разбере, че трябва да престане.

— Ох, не можеш ли да бъдеш по-внимателна? — оплака се той.

Тя усети, че се изчервява. И червенината й стана още по-гъста, когато видя Мелвин Дъглъс да се подсмихва. Беше разбрал какво е направила.

— Джими, държиш се непоносимо!

— Наистина ли, мамо? — продължаваше да я дразни той.

И двамата имаха сиво-сини очи, но сега нейните изглеждаха по-тъмни. Стрелна го ядосано с поглед.

— Ако продължаваш, ще те върна с първия самолет.

Надяваше се, че новият им познат няма да ги чуе, тъй като се беше задълбочил в някакво модно списание. Напразно! Той се изсмя толкова силно, че чак прозвуча неприлично. Какво го засягаше препирнята им!

Стюардесата донесе уискито и Джими изпразни чашата на един дъх. За най-голям ужас на сестра си, той си поръча още едно.

— Нима искаш да удавиш в уиски и малкото разум, който ти е останал?

— Не. Точно от него се нуждая, защото избистря главата ми. Нощес се запознах с една страхотна мадама…

— Благодаря, достатъчно! — прекъсна го Ан. — Не съм те молила да ми разказваш нощните си авантюри.

Джими понечи да й отговори, но Мелвин се намеси.

— Не бих искал да се бъркам в личния ви живот, но вие двамата сте най-странната двойка, която съм срещал някога.

Забележката прозвуча в ушите на Джими като най-смешния виц на годината. Едва сега му стана ясно, че Мелвин ги е взел за семейство.

— Не намирате ли, че е истинско проклятие млад мъж като мене да се обвърже с такава жена?

Явно Джими изпитваше страхотно удоволствие от тъпата игра. Ан предпочете да замълчи, защото се страхуваше да не стане по-лошо.

— Виждал съм и по-ужасни жени — каза Мелвин с поверителен тон. — Вашата съпруга е особено привлекателна. Би трябвало да се замислите, когато лудувате нощем, а на другия ден се хвалите със завоеванията си.

— Намирате Ан за хубава? Виждате ли нещо женствено в облеклото й? Не би ли трябвало да направи нещо с косата си? Дългите коси вече не са на мода. Една къса прическа би ми харесала повече. Знаете какво имам предвид? — говореше Джими разпалено.

— Аз предпочитам жени с дълги коси. Ан има хубава коса. Глупаво ще е да я подстриже.

Ан усети, че чашата на търпението й прелива. Джими беше на двадесет и пет години, а Дъглъс трябваше да е на около тридесет. Как бе възможно двама възрастни мъже да си говорят глупости и да се държат така, като че ли я няма.

— След като приключиш с остроумните си обяснения, скъпи ми Джими, бих ти препоръчала да поспиш един час, докато пристигнем във Филаделфия. Може би ще се възстановиш. Не искам да се излагам пред хората!

— Щом ти казваш… Не би ми навредило да дремна малко. Сигурно ще сънувам онова страхотно гадже! — И спусна облегалката си толкова ниско, че мъжът, който седеше зад него се намръщи. — Събуди ме във Филаделфия. Трябва да съм плътно до теб, когато се опитваш да станеш звезда в света на модата.

После се укроти и заспа.

А Ан вече обмисляше как да го накаже. Изведнъж й се стори, че Мелвин я наблюдава с огромно любопитство.

— Винаги ли очаровате така мъжете? — попита той и в гласа му прозвучаха едновременно нотки на ирония и съчувствие.

— Какво ви засяга? — отговори му хладно.

— Нищо. Права сте. Но трябва да признаете, че са малко семейните двойки, които си споделят всичко.

Искаше й се да излее гнева си върху него. Как се осмеляваше да мисли, че е жена на Джими. От една страна я беше яд на него, но от друга дълбоко в себе си осъзнаваше, че точно това беше мъжът, когото с удоволствие би опознала отблизо. Имаше привлекателна външност — тясно мъжествено лице, пълни устни, синьо-зелени очи. Всичко в него й харесваше — небрежното му поведение, самоувереността му. Инстинктивно почувства, че е опасен за нея.

„Не е чак толкова лошо, че ни мисли за семейство. Тъкмо подходяща възможност да го опозная по-добре и то без да се обвързвам.“

Зарадва се.

— Препоръчвам ви да не подслушвате разговор на мъж и жена, които изобщо не познавате — каза тя наперено.

— Това и щях да направя, ако Джими не беше ме въвлякъл във вашия разговор.

Хвърли му провокиращ поглед.

— Тъй като той спи в момента, нямаме основание да се задълбочаваме.

— Напротив, именно заради това трябва да продължим.

Очите му пробляснаха издайнически.

— Трябва ли да разбирам, че желаете да говорим „насаме“?

— Точно така!

— И винаги ли чакате съпрузите да заспят, за да флиртувате с жените им?

Мелвин се засмя.

— Всъщност, не! За първи път ми е. И го правя, защото мисля, че вие двамата изобщо не си подхождате.

Ан преглътна. Беше се хванала в собствения си капан. Ако признаеше, че Джими й е брат, значи признаваше, че съзнателно е участвала в тази ужасна игра.

— Да не би да сте семеен съветник?

— Защо мислите така? Човек не трябва да е професионалист, за да разбере, че отношенията ви са лоши.

— Благодаря, достатъчно. Бихте ли бил така добър, господин Дъглъс, да ме оставите на спокойствие през останалото време. Нямам нужда от съвети.

Облегна се назад и се опита да го игнорира. Повече не си продумаха.

Щом Джими се събуди веднага се обърна към съседа си:

— Имате ли нещо общо с модата?

— Не може да се каже. Аз се интересувам повече от жените, а не от облеклото им — отговори Мелвин нарочно високо, за да провокира Ан.

— За щастие има жени, които се обличат добре за себе си. Жени, на които им е съвсем ясно какво очакват от тях надутите пуяци. Жени, които не считат за необходимо да се занимават с мъже.

— Защо се ядосвате, Ан? Нима е забранено един мъж да се интересува от жени?

— Не, естествено, че не е. Просто не мога да понасям мъжете, които смятат, че жените са създадени на този свят само за развлечение. Струва ми се, че вие принадлежите към тях.

— Вие на същото мнение ли сте, Джими?

— Би могло да е възможно. Като ви гледа човек, едва ли имате проблеми с женския пол.

Ан беше на върха на щастието, когато високоговорителят прекъсна разговора им. Самолетът се приземяваше.

— Къде ще отседнем, скъпа? — попита брат й, който се беше сетил защо идват във Филаделфия.

— В „Мариот“. В центъра е и е близо до изложението — отговори му неохотно, защото забеляза, че Мелвин ги слуша.

— Добре! „Мариот“ е известен с хубавите си барове.

За кой ли път през последните два часа съжаляваше, че не го остави в Маями. Но не каза нищо. Не биваше да налива вода в мелницата му. Достатъчно й беше. Омръзнаха й тесният самолет и принудителната близост на непознат мъж, който усмихвайки се самодоволно каза:

— Може би ще се видим отново. Но за всеки случай ви пожелавам приятно прекарване и много успех.

Подобни думи би му казала с най-голямо удоволствие и тя, но беше твърдо решена да изпълни докрай обещанието си да не продумва.

 

 

Самолетът бавно се приземи. Ан откопча предпазния колан, взе дамската си чанта и изчака Джими да стане. Мелвин вече стоеше на изхода и я наблюдаваше открито.

Избутаха я плътно до него, а той не отстъпваше нито сантиметър. С цялото си тяло усещаше колко необикновено голям е този мъж. Парфюмът му й се стори особено приятен. Подхождаше му. А също и летният сив костюм, допълнен от кафява копринена риза и шарена вратовръзка. Хвърли поглед на атлетичната му фигура. У Мелвин Дъглъс всичко беше хубаво, до елегантните му италиански обувки. За да преодолее смущението си, тя се обърна към Джими:

— Бъди така добър да се погрижиш за багажа! В това време аз ще телефонирам в „Олд Сити Хел“, за да разбера, кога можем да започнем с направата на щанда.

— Добре. Ще се срещнем в бара до изхода.

— Само да си посмял! Ще се чакаме на пиацата за таксита. И те предупреждавам, че няма да чакам дълго.

Ан беше сигурна, че Мелвин е чул всяка дума и очакваше коментара му. Но този път той не се намеси. Ехидната му усмивка беше достатъчна да я вбеси отново.

Най-после вратите на самолета се отвориха. Пътниците заизлизаха. Тя се отправи към изхода, без да се обръща назад и се качи в автобуса, който щеше да я откара до сградата на летището. Видя, че Мелвин и Джими вървяха заедно. Надяваше се, че брат й не дрънка глупости, но после реши, че й е все едно. Вероятно нямаше да види никога повече този мъж. Имаше ли значение, какво ще си помисли той?

Автобусът спря и Ан побърза към телефона. Още не беше стигнала до него, когато стана свидетел на срещата между Мелвин и една изключително хубава блондинка. Той прегърна младата жена и я целуна по двете бузи.

Ан се ядоса на собствената си реакция. Може би съпругата му? Нормално е един млад, привлекателен мъж да споделя живота си с някого. Влезе в телефонната кабина и се престори, че избира номер. В действителност наблюдаваше двойката, която чакаше багажа. Жената беше висока, стройна и екстравагантно облечена. Стоеше плътно до него и му говореше. Мелвин й се усмихваше нежно.

Взеха куфара. Прегърнаха се и напуснаха сградата.

Ан изскочи от кабината и се втурна към прозореца. Видя как се качват в една спортна кола и не след дълго потеглиха.

Малко вяло уреди проблема си. Разбра, че „Олд Сити Хел“ ще бъде отворен от девет часа сутринта. Имаха цял ден на разположение да построят щанда си и да го декорират.

Огледа се за Джими, който бе взел багажа й преди Мелвин, а сега като че ли беше потънал в земята. Нямаше го и на пиацата. Почака половин час и отново влезе в сградата. Очакванията й се оправдаха — беше в бара.

— Няма още единадесет часа, а ти пиеш трето уиски — упрекна го тя.

— Четвъртото, сестричке! Нужно ми е да се освежа. Филаделфия ме очаква! Трябва да я покоря! — отвърна той.

Беше в добро настроение и както изглеждаше, махмурлукът му беше попреминал. Но ако продължаваше така, до следобед щеше да има нов.

Измъкна го от бара и тръгнаха към хотела, който се намираше на „Сити авеню“. Стаите им бяха една до друга. Ан искаше да разопакова куфара си, но Джими влезе в стаята й и предложи въодушевено:

— Ан, нека се поразходим в прекрасния парк пред хотела!

Съгласи се, защото вярваше, че чистият въздух ще го освежи. Преди да се отправят към „Лемън Хил парк“ изпиха по едно кафе.

— Хубав град е Филаделфия! Видя ли проспектите?

— Не — отговори му разсеяно. — Нямах никакво време.

— Трябваше да го направиш! Филаделфия е един голям бар. Е, има и няколко хубави ресторанта, но градът е препълнен с барове и нощни клубове — нареждаше Джими и въодушевлението му не обещаваше нищо добро.

— Не сме дошли на разходка. Три дни ще трябва да работим здраво, ако искаме да успеем.

— Ох, винаги ли мислиш за работата и задълженията? Животът би могъл да бъде прекрасен! Но ако човек работи при теб, не може да му се наслади.

— Господи! Горкичкият ми! — подигра му се тя.

Джими се подсмихна. Вървеше подчертано нехайно и се обръщаше след момичетата и младите жени, които минаваха покрай тях. Ненадейно попита:

— Хареса ли ти нашият съсед в самолета?

— Кого имаш предвид?

— Как кого? Мелвин Дъглъс. Този, който си мислеше, че сме семейство.

Ан вдигна рамене.

— Не знам. Не ме интересува.

А беше точно обратното!

— Аз пък го намирам за симпатичен. Не, изглеждаше блестящо! Ти ме отчайваш! Мислех, че имаш набито око за хубавите мъже.

— Не всеки мъж, който изглежда добре, е интересен — подчерта тя. — Този Мелвин Дъглъс е надут пуяк! А ти се разбираше с него, защото много си приличате. Той е плейбой, точно като тебе.

Джими се учуди на раздразнението й.

— Твърде силни думи изричаш, сестричке. По какво съдиш, че е плейбой?

— Опита се да флиртува с мен, докато ти спеше. А ни мислеше за мъж и жена.

— Дали е повярвал на шегата? Чудесно?! Всички ни приемат за семейство. Ужасни представи?! Обичам те, сестричке, но ако се бях оженил за теб, или щях да ти извия врата, или щях да изляза за кутия цигари и никога да не се върна.

— Благодаря за комплимента! — обади се Ан. — Но никоя разумна жена не би взела мъж като теб или Дъглъс.

— Слава богу! Не харесвам разумните жени.

Джими се наслаждаваше на ситуацията. Имаше да си връща и това беше идеалната възможност. Познаваше сестра си много добре и отдавна беше разбрал, че Мелвин Дъглъс представлява интерес за нея.

— Да се връщаме! Не бива вечерните рокли да стоят дълго смачкани в куфара.