Франсин Доусън
Поведи ме към безкрая (1)

I

— Добре ли помисли, Ан? Доколкото познавам брат ти, във Филаделфия ще ти създава само проблеми. На твое място бих го оставила вкъщи. По-добре вземи мене! На модното изложение бих могла да ти бъда по-полезна от него.

Мона Морнинг, най-добрата приятелка на Ан Бакстър, която й помагаше за успеха на модното ателие в Маями Спрингс, направи гримаса. Джими на изложението това би довело само до катастрофа.

Ан знаеше, че приятелката й имаше право, но нямаше друг избор. Нуждаеше се от някого, който да й помага. А и никой не можеше да замени Мона в модния магазин, който въпреки отсъствието на Ан трябваше да бъде отворен. Така че Джими щеше да пътува с нея, за да й помогне при направата на щанда и представянето на първата й самостоятелна колекция. Ан очакваше много от това изложение. Надяваше се да привлече първите големи поръчки.

Тъкмо се канеше да отговори, когато Джими влезе. С един поглед разбра, че е прекарал много тежка вечер. Имаше вид на махмурлия и на всичко друго, но не и на човек, готов за работа.

Ан се престори, че изобщо не е забелязала появата на брат си. Още преди час двете с Мона бяха отворили малкия бутик, който принадлежеше към ателието. Всъщност това беше задължение на Джими, защото и той работеше при нея.

— Моят малък брат е от тези хора, които просто не искат да разберат, че всяка работа изисква поне малко усилия — обясняваше тя с пълното съзнание, че той чува всяка дума.

— Винаги ми мърморите — възнегодува Джими. — Едва ли щяхте да успеете без мен. Две млади жени и никакъв мъж… Трябва да сте ми благодарни, че се трепя за смешния ви магазин.

Ан му хвърли упрекващ поглед. За заплатата, която получаваше, правеше твърде малко. Ако не й беше брат, а обикновен служител, отдавна да бе го изхвърлила.

— Престани с тези глупости! Отсега нататък ще ти удържам за всяко закъснение или шляене. Може би тогава ще се научиш, че точността е учтивост не само към кралете! — предупреди го тя.

— Ти си най-лошият шеф, който може да съществува! Ти си експлоататор, използвачка! — ругаеше той.

А би трябвало да й бъде благодарен. Със своето поведение едва ли би могъл да си намери толкова добре заплатена работа, каквато имаше в момента. Ядоса се. Не само, че я вбесяваше по няколко пъти на ден, но дори и не го беше срам.

— Добре! Намери си работа на друго място. Сигурна съм, че тук в Маями всеки чака „талант“ като тебе. Особено в нощните клубове, където губиш голяма част от „трудно“ спечелените си долари.

Най-голямата страст на Джими беше покерът, неотменно следвана от други — жените и уискито. Въпреки тези пороци обаче, Джими Бакстър притежаваше чар: изглеждаше блестящо и беше чудесна компания. Той осъзнаваше предимствата си и ги използваше навсякъде, където беше възможно.

— Ела, скъпа — започна той нежно. — Не бъди толкова строга с малкото си братче. По-добре ми кажи какво трябва да направя днес. Иначе пак ще ме упрекваш, че нищо не работя.

Джими пусна в действие пленителната си усмивка, която разтапяше всяко женско сърце. Ан не се впечатли и накратко му изреди задачите за деня.

— Вземи лист и химикалка и пиши — нареди тя, тъй като той забравяше повечето неща.

— Трябвало е да станеш генерал-фелдмаршал. Притежаваш необходимите данни.

Въпреки това я слушаше горе-долу внимателно, докато му диктуваше да запази два билета следващата сряда за полета до Филаделфия.

— А после ще се погрижиш колекцията ми да бъде опакована. По възможност така, че да мога да я представя. — И продължи, без да му даде възможност да изрази радостта си, че няколко дена ще може да обикаля баровете. — А, ако не си особено преуморен, би могъл да се разпоредиш да публикуват в съботните броеве на трите вестника малка обява. Спешно се нуждаем от шивачка и преди всичко от мила млада жена, която да ни помага в магазина.

— Може ли аз да се погрижа за младата жена?

— Не! Имаме нужда от работна ръка, а не от компаньонка на плейбой.

— Е, аз тръгвам към летището — рече Джими с усмивка и вече държеше бравата.

Ан знаеше, че ако сега изчезне, нямаше да го види до края на деня.

— Направи резервация по телефона. И най-после аранжирай витрината. Помолих те преди три дни. Но ако държиш лично да отидеш за билетите, можеш да го направиш след работно време.

— Да работя допълнително? Не-е-е, скъпа, не плащаш достатъчно за това — извика той възмутено и напусна магазина.

— Страхувам се, че ще трябва да го отпишем за днес — въздъхна Мона, която съзнателно не беше се намесила в спора.

— Ах, Мона, толкова обичам брат си!

— Разбирам те.

 

 

Нямаха време за губене. Разполагаше само с два дена за подготовка, тъй като в сряда, на модното изложение, искаше да представи първата си самостоятелна колекция. Отидоха в голямото, светло ателие, където работеха две шивачки. До вторник вечерта трябваше да завършат още две вечерни рокли — най-разкошните, които бяха нейната гордост.

Ан току-що бе взела ножицата, когато в магазина влезе някой. Тя измърмори недоволно под носа си. Разчиташе на клиентите си, но сега не се нуждаеше от никого. Ако Джими беше тук, нямаше да остави работата си, за да обслужва клиентелата. Но той навярно вече стоеше в някой бар и пиеше уиски. Настроението й не се подобри, защото клиентката се оказа много претенциозна. Пробва три рокли, но на всички намери недостатъци. Най-после си купи една от копринените ризи, които Ан сама бе ушила и изрисувала с екзотични мотиви. Остана доволна, когато жената напусна магазина. Стана й ясно, че следващите две нощи ще прекара в ателието. Иначе не би успяла. Крайно време бе да назначи още някой на работа. Не биваше да изисква толкова много от Мона. Загрижи се за бюджета си. Не можеше ли да плаща на още две служителки?

— Всяко начало е трудно! — рече тя на себе си и отново се залови за работа.

Джими се появи едва вечерта. Гласът му звучеше триумфиращо, когато съобщи, че самолетните билети са в джоба му. Това бе единствената изпълнена за деня задача. Нито беше дал обява, нито беше опаковал колекцията. Естествено и витрината остана неаранжирана.

Ан поставяше яката, докато той, палейки цигара, се изтегна на старата кушетка, въпреки че пушенето в ателието беше строго забранено заради скъпите платове.

— Загаси веднага проклетата си цигара — скара му се тя. — После ще аранжираш витрината и, ако е необходимо, ще работиш до среднощ.

Джими вдигна рамене. Добре познаваше този тон! И за да не нервира сестра си още повече, премълча. От личен опит знаеше, че би могла, да стане твърде нелюбезна.

— Приготви ли това, което трябва да драпирам около красотите от синтетични материи? — попита той примирително.

— Всичко е там.

Ядосано му показа подвижния щанд, запълнен от пъстри, елегантни летни дрехи.

Но като видя залитащата му походка, й стана ясно, че в този проклет ден витрината няма да бъде аранжирана. Сама трябваше да се погрижи за това или да помоли Мона. Не можеше да остави брат си да разбие стъклото с главата си, а състоянието му съвсем не изключваше подобна възможност.

— Върви си, Джими! Не мога да те гледам повече! Но внимавай! Ако утре точно в осем не си на линия, обещавам ти, че после дълго ще поработиш.

Той погледна разяреното й лице и предпочете тихо да изчезне.

Ан и Мона работиха до късно през нощта, докато една от роклите стана напълно готова.

— Понякога си мисля, дали нямаше да бъдем хиляди пъти по-щастливи, ако единствената ни задача беше да бъдем добри съпруги и да доставяме удоволствие на нашите супермени — рече Мона, докато масажираше схванатия си врат.

— Не го мислиш сериозно, нали? Затова ли изгубих пет години за образованието си? Ние можем да направим нещо, Мона — ти и аз! Защо са ни мъже? Можем сами да се изхранваме, щастливи сме с работата си…

— Най-вече, който продължава до четири часа сутринта. Не знам как би могла да ме упрекнеш, ако предпочитам по това време да лежа в прегръдките на любимия мъж, вместо да превивам гръб над шевната машина.

— Докато сме самостоятелни, скъпа моя, ние сме свободни хора. Аз лично винаги мога да се откажа от мъж, който по цял ден ще ми дава указания как да го направя щастлив.

Мона се разсмя. Това беше съвсем типично за Ан Бакстър! Точно Ан, която не можеше да се отърве от обожатели, постъпваше така, като че ли никога не си е и помисляла за мъже.

— Ела утре рано, ако си се наспала — каза Ан, когато напускаха магазина.

Съвестта й беше гузна, защото Мона имаше много неизплатени извънредни часове.

— А ти? Със сигурност ще си в ателието в осем, нали?

— Да, ще бъда! Та нали магазинът е мой.

— Вярно е, но аз няма да те оставя. А на точността на брат ти ще повярвам едва тогава, когато го видя в осем часа тук. Дотогава ще разчитам на теб и на себе си.

Ан целуна Мона по бузата.

— Много ти благодаря. Лек сън. До осем има само четири часа.

После се качи в малката си спортна кола и се отправи към предградието, където се намираше апартаментът й.

 

 

Вместо да си легне, Ан седна зад бюрото и подготви дълъг списък от задачи, които трябваше да бъдат уредени преди заминаването. Направи скица на щанда.

По някое време химикалът трябва да бе паднал от ръката й. Сепна се, когато боклукчийската кола издрънча до къщата. Не беше необходимо да поглежда часовника, за да разбере, че е шест сутринта. На тази кола може да се разчита. Тя идваше винаги по това време. Реши, че няма смисъл да си ляга, а по-добре да си вземе един студен душ, за да е отново във форма.

В шест и половина позвъни на брат си.

— Луда ли си? — попита той със сънен глас. — Защо ми звъниш посред нощ?

— Ако имаш намерение точно в осем да отвориш магазина, за което те съветвам, то ще трябва по най-бързия начин да напуснеш удобното си легло, независимо кого оставяш в него.

— Ан, за мизерната заплата, която ми даваш, не си получила правото да ровиш в личния ми живот.

— Това би ми струвало много усилия — отвърна тя хапливо. — На мен ми е съвсем ясно какво правиш в свободното си време. Хайде, облечи се и закуси, за да възвърнеш изгубените сили. А после — в Маями Спрингс. Ако точно в осем не те намеря там, ще те изхвърля още днес и то завинаги.

Ан тръшна слушалката. Сутрешен разговор с брат й бе най-доброто средство за повишаване на адреналина. Вече се беше разсънила. Изпи чаша силно черно кафе и се отправи в посока Маями Спрингс.

Ролетките на малкия моден магазин бяха вдигнати високо, което беше доказателство, че Джими е вече тук. Може би беше успяла вече да го възпита така, че „самостоятелният“ му живот да не свърши катастрофално.

Ан отметна косата си назад и го поздрави усмихната. Реакцията му прозвуча като унило ръмжене.

— Казах, добро утро, братле! Мона тук ли е? — продължаваше тя, след като не получи разумен отговор.

— Откъде да знам? Да не съм бавачка на интимната ти приятелка!

— За щастие тя няма нужда от такава. За разлика от един Джими Бакстър!

— За кого говорите? — Мона Морнинг беше оставила колелото и учудено зяпна. После лукаво усмихвайки се запита. — Това Джими Бакстър ли е или очите ми ме лъжат? Часът е едва осем. Сигурен ли си, че не си се объркал, Джими?

Той хвърли унищожителен поглед и към двете.

— На вас наистина не може да ви се угоди! Веднъж съм дошъл навреме, а вие все още търсите за какво да ми направите забележка.

— Не се обиждай, братко! Прости ни, че не вярваме на твоята благонадеждност и воля. Твърде често ни създаваше проблеми.

Усмивка смекчи упрека й. Обичаше брат си, въпреки че й трябваше много търпение, за да се справи със слабостите му.

Джими също беше привързан към сестра си, макар понякога поведението му да показваше точно обратното. В неговите очи — а и не само в тях — стройната, дългокрака Ан беше красавица.

„Но жената на моите мечти е по-нежна и не толкова амбициозна, самостоятелна и самоуверена“ — си мислеше той, докато наблюдаваше как Ан връхлита в ателието и дава указания за работа.

— Ти си шефът! — рече Джими смирено.

Трябваше да издържи и днес. Във вторник щяха да са в самолета. А във Филаделфия тя вероятно щеше да се занимава с други неща, вместо да го затрупва с работа.

Денят бе дълъг не само за него. Този път нямаше никакъв шанс да изчезне. Ан не го изпускаше от очи и непрекъснато му поставяше нови задачи. Привечер той още веднъж й напомни, че е сбъркала професията си и, че много прилича на експлоататор.

Тя не го слушаше. Занимаваше се с опаковането на вечерните рокли. Помоли го да постави внимателно пакета в колата.

— Тази рокля ще сложа в куфара си. Така няма да се измачка.

Вече можеше да напусне магазина. Оставаше само да занесе пакетираната колекция до летището.

— Ще предадеш пакетите на необходимото гише — Ан го погледна предупреждаващо. — Не мога да си представя, какво ще ти се случи, ако не пристигнат навреме!

— Да не съм глупак!

— Бих искала да е така.

„Тъпа коза“ — помисли си Джими.

— Така ли се говори на шеф? — попита Мона, подсмихвайки се.

Наистина не минаваше ден, в който двамата да не се хванат за гушите.

— Да, да! Вие жените винаги се поддържате. Не завиждам на ония мъже, които някой ден ще трябва да ви укротяват. Но аз ще предупреждавам всеки, който има сериозни намерения към вас.

Ан заплашително се приближи към него с четка за дрехи в ръка и той бързо изчезна.

След като изпрати пакетите, Джими си позволи да се поразведри с дълга разходка след ужасния работен ден. А Мона и Ан останаха до късно в ателието. Най-после и втората вечерна рокля бе готова. Бяха на предела на силите си. Опаковаха я и я оставиха в колата при другата.

— Успех, скъпа. Имаме нужда от него. Да си лягаме и нека Бог ни помага! Изглеждаш като привидение. Ако не успееш да си починеш, ще бъдеш лоша реклама за фирмата.

— За щастие има руж и червило. Ще се опитам да поспя в самолета.

— Времето е малко, като се има предвид, че полетът от Маями до Филаделфия трае само час и половина.

— По-добре малко, отколкото никак. Ще ти се обадя от Филаделфия и ще ти дам подробна информация.

След това Ан се качи в колата си. Едва сега усети умората. Потегли.