Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (8)

Глава 8.

Отмъкването на банковата сметка не се оказа ударът, който очаквах. Шунта и детективът, който проследяваше парите на Саладин, се натъкнаха на тухлена стена. И то не защото компютрите на банката имаха най-модерна защита, а защото нямаха компютри, които да имат достъп до външния свят. Всъщност банковото извлечение в ръцете ми, изглежда беше направено на пишеща машина.

Изглежда почти невероятно, че една банка може да няма компютри, но много египетски банки са точно така. Умен и много ефективен начин да се предпазиш от високотехнологични погледи.

Детективът сега издирваше дистрибутора на обувки и по принцип опитваше да намери връзки с известни терористични организации. Моите компактдискове от компютъра на търговеца на килими сега пътуваха към Шунта. Клавишният регистратор вече се беше обадил, но освен че научил за някои нови порносайтове, за които не знаел, Шунта все още нямаше никаква полезна информация от него.

Появата на шпиони в склада повдигна въпроса докъде мога да имам доверие на Джамал. Отговорът зависеше от мотивите му — ако те имаха връзка с факта, че като египтянин той помни Ануар Саддат и е против международния тероризъм, добре, значи може да му се има доверие. Ако го правеше, за да събере мръсотия за политическа фигура с яки връзки, не е добре и не можеше да му се има доверие. Не че намеренията му трябваше да са напълно честни или пък че дори нечестните намерения не биха свършили работа. Но всичко това ми напомни, че намеренията ни едва ли съвпадат точно.

Прекарах по-голямата част от предобеда в разговори със стари приятели, които се надявах да знаят нещо за заместник-министъра на Военноморските сили Бакар. Малко след обяда се обадих на Трейс. Нямаше нови опити за проникване в базата. Тя каза, че военновъздухарите били „напрегнати, но сладки“. Не съм сигурен как точно би обяснила тези свои думи в един доклад за служебната им пригодност. Срещата й с дон Алберти не беше дала нова информация, но пък завършила с две предложения за брак. Не ги направил донът, иначе тя можело и да се замисли. Лодката, която ни изчезна, продължаваше да я няма, но пък морето изхвърлило на брега тялото на единия терорист. До момента не можели да го идентифицират. Трейс имаше свои начини да провери кой е предполагаемият либиец, наел крепостта, и се надяваше, че до ден-два ще има информация за него.

Док пристигна на летището същата вечер по разписание. След него крачеха двама от нашите стрелци — един бивш армейски рейнджър, когото наричахме Грозда заради голямото пурпурно петно на черната му буза, и Йети, един ветеран тюлен, който въпреки прякора си стига до гърдите ми. Тези двамата са цяла комбинация като Мът и Джеф^[1] — Грозда е над два метра и изглежда като човек, който може да изяде цял камион за закуска, но двамата не си съвпадат и като характери. Йети по характер е кофти и спокойно би ви отрязал топките за добро утро. Грозда пък е правен по калъпа на Док — умее да говори и раздува, и хората му вярват, без дори да разбират за какво става дума.

Не мисля, че тези двамата биха могли да са приятели, ако не работеха в „Червена клетка интернешънъл“ и ако не ме смятаха за общ враг, така да се каже. Но си бяха приятели и, по-важно, заедно работеха изключително добре. Уменията им се допълват взаимно. Въпреки че Йети има индианска кръв, той прилича на арабин и говори езика колкото да го изхвърлят от някой бардак. Много, много го бива с експлозивите и нещата, които ги карат да правят „бум“. Грозда изкарал две години електроинженерство, преди да се отклони към армията. Една от специалностите му е да променя схемите на детски играчки за ползване от възрастни, като например детонатори и шпионски камери. Както се очаква, и двамата са експерти с оръжието, разсъждават много добре и са доста приспособими към всякакви ситуации.

Обясних им ситуацията на път за ресторанта, който според Док бил най-добрият в града. Макар да се изкушавах да мисля, че Абу Бакар може би е Саладин, трябваше да съберем повече информация за него, преди да затвърдим това мнение. Исках най-вече да разбера повече за подводницата — къде точно е ходила онази нощ, кой се е намирал на нея и прочее. Най-доброто място, където можехме да намерим отговори на някои от въпросите, се казваше Александрия — пристанището, където домува подводницата и където се намира кабинетът на Бакар.

Кайро е може би най-известният град в Египет, столица е и делови център, както и една от големите световни туристически атракции. Но Александрия има свой напълно различен чар, и то не само за хора от Военноморските сили. Попитайте само човека, на когото е наречен този град — Александър Велики. Или Цезар, или Наполеон. Всички велики фигури в световните завоевания, както и много от дребните са мечтали похотливо за този град. Да забравим трафика, клаксоните, замърсяването, буболечките, миризмата на пот от тротоарите и вибриращата жега. Александрия е екзотично място, в което се събират Изтокът и Западът, и всичко е възможно.

Двамата с Док си разменихме погледи, докато карахме следващата сутрин около площада „Мидан Тахрир“ близо до центъра на града. Имаше ужасен трафик, но не чак толкова лош, както при последното ни посещение тук преди четири-пет години. По онова време градът приличаше на голям паркинг и ние с пот транспортирахме един терорист, който трябваше да се яви на частен разговор в Щатите. По едно съвпадение и тогава участваше един килим, макар че в него беше увит терористът^[2].

Насочихме се към щаба на египетските ВМС, Док — за да поговори с униформените за подводниците им, а moi — да събера информация за Абу Бакар чрез срещи с познати и с познати на познати. Йети и мрачната му гримаса ме придружиха, докато обикалях, като започнах от едно ремарке, изпълняващо ролята на временен щаб на египетското флотско разузнаване. (Винаги съм смятал, че онези от разузнаването са като боклуците, които живеят в каравани, и това го доказа.) Оттук се насочих към оперативния център на групата за специални операции на ВМС, където потърсих няколко души, с които се запознах като наблюдател и консултант по време на първите съвместни учения „Ярка звезда“ през деветдесетте години. След това преминах към истинския брегови дом на Военноморските сили — кафенетата и наргиле баровете в града.

Потърсих няколко офицери, с които се запознах преди години още като лейтенанти и които сега бяха… все още лейтенанти. Въпреки че президентът Мубарак увеличи и модернизира Военноморските сили, в горните ешелони съществуваше задръстване. Това означаваше, че за произвеждане в по-горно звание се чакаше вечно, ако семейството ти няма връзки, дори да си доказал уменията си и стойността си. Никой не се оплакваше, но е ясно как един младши офицер се обезсърчава, че и по-лошо.

Никой от хората, с които говорих, не познаваше Бакар добре. Смятаха, че е типичен политик, решил да използва длъжността си като трамплин към по-големи и по-добри неща. Не го виждаха много из Александрия, нито пък особено много го свързваха с подводния флот. Но пък моите информатори не смятаха, че е тръгнал бързо да завоюва още по-висока длъжност. По традиция най-малката (и най-малко престижна) служба в египетската армия — Военноморските сили, беше паднала още по-ниско в очите на останалите заради скандал със закупуването на нови катери разрушители. Това не се беше отразило на Бакар, но не беше му и помогнало.

Док донесе по-обещаваща информация. Подводницата, която участвала в маневрите през нощта, когато поплувах при Сицилия, се намирала под командването на човек, смятан от останалите във ВМС за близък на Бакар и малко бунтар. Много набожен бил, и то съвсем открито — изгонил една чистачка, защото се говорило, че синът й ходел с християнка. Но нямало да му възложат командването, ако го смятали за религиозен екстремист.

Подводницата трябваше да се върне в Александрия след още няколко дни. С помощта на благия си език Док се сдоби със списък на членовете на екипажа, с който подводницата отпътувала — отсъствието на един или повече щеше да означава връзка с операцията в Сицилия.

Но ни трябваше повече от това. И така, точно след 7 следобед се натоварихме във взетата под наем кола и се отправихме на юг за посещение на пищния имот на Бакар на тридесет мили южно от Кайро, на река Нил. (Хванете пътя за Ал-Лишт и дръжте вляво. Карайте, докато големи бетонни блокове скрият от погледа ви мътните сини води пред вас. Имението е от другата страна на стената.)

Заради трафика в Александрия пътуването ни отне още час. При други обстоятелства щях да реша, че сме съвсем навреме, но от мига, в който огледах имота от една пясъчна дюна на миля разстояние, осъзнах, че ще ни трябва малко повече подготовка, преди да проникнем. Дори в два сутринта и посред нищото имаше дванадесет охранители. Всеки сантиметър от околния терен, както и близката река се наблюдаваше от видеокамери. Дотам се стигаше по два пътя — един дълъг и тесен път от шосето и малък пристан на изкуствена лагуна на река Нил. И на двата подхода бъкаше от патрули и камери. Нямаше как да се вмъкне човек, без да го забележат.

Значи трябваше да сме очевидни.

Докато двамата с Грозда търсехме из околността подходящо място за база, Док и Йети останаха на място, за да проследят някои хора от охраната, които се освободиха от дежурство на сутринта и си тръгнаха. Един от мъжете се отправил към джамията за сутрешна молитва и те тръгнали след него. Йети прилича на арабин, но Док говорил повече в близкото кафе след молитвата. Преди да успее човек да каже сладко кафе, той вече научил, че Бакар ще дава прием за отбрани представители на чуждестранни военноморски сили още следващата вечер. Е, при този случай да измислиш план си беше като да направиш пазарлък с някой продавач на пазара. (Повтаряйте La’a, da ghaali awi — не, много скъпо е — докато цената падне.)

Дани се обади следващата сутрин и остави съобщение от една дума на телефонния секретар: „Готово“.

Едва след няколко дни успях да науча всичко за операцията. Али Козия ебач слязъл в града с няколко пакистанци, които подкрепяли каузата… и осигурявали канали за парите му. Дани и момчетата проследили Козия ебач до срещата, но не успели да се доближат достатъчно, за да подслушват. След сесията Козия ебач отишъл в къща скривалище в покрайнините на Исламабад — не хотела, в който прекарал предишните две нощи. Нашите хора минали край двамата пазачи до сградата, като им срязали гърлата с острите ножове, добили огромна популярност сред любителите на джихада. Но Козия ебач очевидно предчувствал, че е настъпил часът му, защото, когато Дани влязъл в стаята, открил копелето клекнало да се моли до леглото си.

— Ставай, майкоебач шибан — казал му Дани и насочил автомата си към главата му.

Козия ебач трепнал точно колкото Дани да загрее, че онзи държи граната в ръката си. Натиснал спусъка на автомата и в същото време излетял от стаята, като изкрещял на останалите да се крият. Когато след секунда-две гранатата избухнала, тялото на Козия ебач поело по-голямата част от удара.

Много жалко. Направо ми се плаче, като се сетя.

Никой от нашите не пострадал, но въпреки че експлозията не била съвсем силна, все пак събудила хората в другите бордеи. Дани и екипът му се изнесли от района. Прехвърлил вниманието си към пакистанците, с които Козия ебач се срещнал, защото решили, че те могат да ни насочат към Саладин.

Аз тогава не знаех тези подробности, но знаех, че Дани е изпълнил мисията си без жертви. Посланието беше изпратено — ебавайте се с хората на Дик Марчинко и те ще ви го наврат три пъти по-яко. Но ние още не се бяхме развихрили.

 

 

А в Египет приемът на Бакар вилнееше с пълна сила към десет часа същата вечер. Музиката виеше над стените и се носеше на талази с бриза, когато един капитан от бразилските ВМС дойде до портата и му махнаха да влиза.

Капитанът не бях аз, а Док. Решихме, че точно сега лицето ми може би е малко по-познато от необходимото, предвид италианските приключения. Освен това аз исках да се занимая с веселата част.

Грозда беше шофьор и охрана. Остави Док и мичман Йети до портала, а после откара колата в далечния край на паркинга, където я навря между другите мерцедеси. В момента, в който прочисти гърлото си, аз се измъкнах от задната врата в черната си бойна униформа. На длани и колене отидох до другия край на паркинга, като се криех от камерите. Оттам се спуснах като фурия към двойните врати отстрани на къщата, където се намираше кабинетът на Бакар. Имах известни затруднения с ключалката, но след няколко минути се озовах в коридор, който водеше към една стая в отсрещния край. Тъкмо посягах към дръжката, когато вътре се чу звук.

Звук, който съм чувал и преди, и то много пъти — звук от жена, която е в много, много добро настроение.

Постъпих по единствения учтив начин — почуках.

След това изтичах до близката врата и се скрих в сянката, за да видя какво ще стане. След шестдесетина секунди една добра на вид европейка в черна вечерна рокля се спусна бързо по коридора, като оправяше в ход грима си.

Абу Бакар я последва след половин минута. За разлика от жената той пристъпяше уверено, с отмерени стъпки. Не видях добре, разбира се, но предполагам, че се усмихваше като мъж, който току-що е набарал готин женски задник. Повиших мнението си за египетските военноморски сили и влязох в стаята, където разтоварих оборудването си и започнах да източвам хард диска. Бакар беше похарчил добри пари за един компютър „Дел“ от най-висок клас, в който имаше записвачка за DVD, а това улесни работата ми повече, отколкото в магазина за килими.

Бразилия, Бог да я благослови, няма кой знае какви военноморски сили, а каквото има, се намира на много мили разстояние от Средиземно море. Това отговаряше много добре на целите на Док, тъй като нямаше вероятност някой друг на приема да срещне някой друг, който да го разпознае като самозванец. За да обясни присъствието си в Египет, Док измисли някаква дивотия за едно световно пътуване, с цел да проучи тактиката на Военноморските сили на другите страни за работа в плитки води. Присъствието му в списъка на поканените гости си беше съвсем законно, защото се обади в кабинета на помощника на министъра, за да уговори посещения, и от дума на дума (и известно подбутване от негова страна) стигна дотук. Португалският му се състоеше от два израза, които научи от интернет, както и няколко зле произнесени испански думи, но след кратко изръмжаване преминаваше на английски със силен акцент. Йети пък само трябваше да стои до него и да кима. По дяволите, един поглед към намръщената му муцуна, и всеки обръща очи настрани.

Това прикритие щеше да е идеално, ако на приема нямаше не един, не двама, а четирима португалски офицери — от капитан до адмирал. Всички неотдавна се били върнали от пътуване до Бразилия, където консултирали ВМС. И всичките говореха доста добър португалски.

Сладкодумният Ал Трембли най-после си беше намерил майстора. Но както всеки добър главен старшина, той не изпаднал в паника.

Вместо това припаднал.

Изпълнил перфектно падане с превъртане в ордьоврите. Док забелязал назряващия проблем, когато офицерите го наближили. Бързо предупредил Йети, а след това предприел отклоняващата маневра. Йети веднага се включил и се разкрещял за доктор на всеки известен вариант на развален език, освен португалския.

Аз само чувах писъците в далечния край на коридора. Проверих компютъра — на първия от двата двустранни DVD диска се беше записало само половината от съдържанието на хард диска. Трябваха ми още поне осем минути за оставащите данни, а после трябваше да инсталирам и клавишния регистратор.

Писъците понамаляха и реших, че не си струва да се тревожа за тях. Заех се да поставям няколко подслушвателни устройства, известни още като бръмбари. Това са специално направени „свирепи бръмбари“, изработени с малко помощ от едни приятели след неотдавна проведена акция зад онова, което навремето наричахме Желязната завеса.

Помните ли старите фотоапарати „Полароид“? Помните ли плаките? Оказа се, че в тях има материал, който е батерия със заряд за осем години. Нарязани на малки ленти, те са идеални за захранване на бръмбар за продължителен период от време. (Използват ги и за подсилване на мобилните телефони. Една лентичка от три долара осигурява два часа време за разговори.)

На партито португалските офицери оказали изключителна помощ, когато видели своя другар по оръжие и език да пада. Един изтичал навън да търси шофьора на бразилската кола. (В Египет по-скоро ще дойде сняг, отколкото линейка.) Грозда кимнал многозначително, запалил двигателя и подкарал напред, като през цялото време гледал в задното огледало и се чудел къде съм, по дяволите, и какво му крещи оня задник. Йети и един от охраната се появили пред портала, а Док висял между тях и ги следвали още двама или трима други гости и двама от охраната. Грозда излязъл от колата, отворил вратата и кимнал, докато португалският офицер обяснявал какво е станало и започнал да превежда указанията за най-близката болница от арабски на португалски. Онзи от охраната дори предложил да дойде с тях — вероятно Абу Бакар му бил наредил, но Йети казал, че не е необходимо. Док трябвало да вземе трудно решение — ако не си тръгне веднага, ще провали мисията. А ако си тръгне веднага, ще ме остави в лайнения поток без гребло.

Изръмжал „тръгвай“ в мига, в който затворили вратите. И взел правилно решение. Намирал съм се в този поток и преди.

 

 

Докато чаках компютърът да си свърши работата, сложих безжичния бръмбар в телефона. Погрижили се бяхме да използваме от онези, които са подобни на египетските, защото решихме, че когато ги намерят — когато, а не ако — Абу Бакар ще сметне колко е две и две и ще потърси врагове не където трябва. Не мислехме, че бръмбарът ни ще остане и седмица, но човек не знае. Той предаваше в едно събирателно звено (префърцунено име за един малък твърд диск, свързан към радиоприемник) на около 1500 метра оттук.

Монтирането на бръмбара отне само тридесет секунди, с което ми останаха още седем и половина минути за убиване. Използвах ги, за да разгледам Г-образния кабинет. Бюрото и компютърът се намираха в малката част, която имаше размери към шест на седем метра. В другата половина имаше голям диван и шкаф за книги и предположих, че точно това е мястото на любовната среща, която прекъснах. Прозорците зад бюрото се криеха зад дебели завеси. Отворих ги и открих, че един от прозорците не е заключен. Той се отваряше отвътре. Аз го дръпнах леко, като реших да изляза оттук вместо обратно по коридора.

Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, но имаха ключалки от онези, които се отварят с ножче за писма или с кламер, и не се опряха на моя шперц. Но когато леко отворих първото, долових уверени стъпки по коридора.

Погледнах компютъра. Един таймер в програмата показваше още колко време остава до края на операцията. Разбира се, тъй като Шунта я беше написал, тя не показваше просто няколко цифри в средата на екрана. Съобщението представляваше лавина от цифри, които се носеха в пространството и наподобяваха нещо, достойно за четката на Дали, ако се надруса с ЛСД.

„Две минути, 42 секунди и брои…

Две минути, 41 секунди и брои…

Бачкаме, готин

Две минути, 40 секунди и брои…“

Схващате идеята. Вместо да угася компютъра и да рискувам да загубя част от данните (и да стане съвсем очевидно, че някой ги е откраднал), реших да угася монитора. Посегнах към ъгъла, където мислех, че ще намеря превключвател. Но този екран не беше от стандартния тип. Проектантът му изглежда е вярвал повече в стила, а не в полезността, защото ключът се намираше на някое друго място. Изразходвах пет секунди да го търся, а после паднах на коляно и потърсих кабела за захранването. Дръжката се завъртя в мига, когато дръпнах щепсела. Изправих се, пристъпих назад и се скрих в ъгъла до шкафа за книги в мига, когато лампата светна и Абу Бакар влезе.

Дали се изкушавах да го фрасна по главата, да го метна на рамо и да го занеса в Щатите за интервю?

А папата католик ли е?

Но трябва да призная, че съмненията ми дали той е Саладин се разрастваха неимоверно. Като видях пищната къща и разюздалата се жена преди малко, разбрах, че той май не е от най-религиозните. Или това е много добре поддържано прикритие, или пък Саладин му е някакво странно друго психическо аз. Но аз не вярвам много на психологията, странна или не. И ако ще отвличам член на чуждо правителство, искам да съм основателно сигурен, че прибирам когото трябва. За момента фрасването по главата представляваше само резервен план.

Но когато направи няколко крачки към бюрото, реших, че може да се наложи да го фрасна. Само че той посегна за една цигара — още едно западно изкушение, което е рядкост между фанатиците. Когато я запали, дочух стъпки по коридора — друга жена, различна, ако се съди по звука на обувките, макар че от мястото си не можех да я видя.

Лампата угасна в мига, в който вратата се отвори. Жената влезе, целунаха се, а след това се отнесоха към дивана. Е, признавам му на Бакар, че учи бързо от миналото — пусна касетофона, за да заглуши останалите звуци. Или пък мацката предпочиташе музиката.

Както и да е. Така ме улесни да изпълзя и да извадя диска от устройството.

Мамка му, механизмът, който задвижваше дисковото устройство, беше адски шумен! Кълна се, че съм чувал по-тихи танкове. На десетина метра от мен Рамона, или както се казваше онази, започна да скимти на френски, че желае да бъде взета. Аз извадих диска от компютъра, изчаках да се засилят звуците на дивана, а после натиснах бутона за затваряне. Признавам си, че не си правих труда да свързвам клавишния регистратор. Изключих компютъра, свързах отново кабела отзад, а после се измъкнах заднишком през прозореца. От ъгъла на стаята не виждах дивана, но аудиочастта от програмата се чуваше съвсем ясно и високо и не оставяше много на въображението. Плъзнах се зад завесата и се подадох през прозореца в мига, в който фаровете на една кола се насочиха към мен.

Веднага се върнах до вътрешната стена. Мистър Мърфи беше убедил шофьорите да използват близкия двор за паркиране на колите и навън имаше прекалено много хора, за да рискувам да изляза така.

Е, сега се бях наврял в собственото си порно шоу. Като се замисля, ако бях тринадесетгодишен, сигурно щях да се чувствам като в рая.

 

 

Док и останалите вече са излезли от района, изпратени от хората от охраната в две други коли. Най-безопасното и умно нещо в случая беше да ги следват до болницата. Там Док щеше да изиграе чудотворно възстановяване, да подаде кредитна карта на човека, който ще поиска да му се плати, и после да се върне бързо, за да ме прибере. Док невинаги върши най-безопасните неща в живота си и дори може да се каже, че напоследък ги избира като последна възможност. Но почти винаги постъпва по най-хитрия начин и сега знаеше, че най-мъдрият начин за действие е да не прави нищо, което да породи съмнения повече от вече породеното. Знаеше, че ще намеря начин да се измъкна и сам, и в това имаше повече смисъл, отколкото да се върне и да ме измъкне с гръм и трясък.

Макар че беше готов да направи и това, ако се наложи.

В кабинета на Бакар нещата вървяха към апогея си. Тази жена определено беше различна — много по-тиха, но с по-плътен глас. Свършиха и излязоха. Бакар излезе, но се върна веднага и за малко не ме хвана как проверявам дали мониторът е включен обратно. Само че той дойде за поредната цигара и дори не си направи труда да включи лампата. Изчаках го да излезе, а после се върнах обратно по коридора и се измъкнах навън.

Не знаех нищо за припадъка на Док в ордьоврите или за другите усложнения, докато не видях, че колата не е където я бях оставил. Пропълзях около редица други мерцедеси, мислейки си, че вероятно са я преместили или че сигурно съм забравил къде е паркирана. Около една трета от гостите си бяха заминали, а сигурно още една трета се обаждаха за каретите си. Повечето от другите шофьори стояха на групички срещу колите и си говореха.

Очевидно, ако моят мерцедес не е на разположение, всеки друг щеше да свърши работа. Пъхнах се в една кола в далечния край, запалих двигателя и когато един от охраната се подаде, за да извика кола, аз включих на скорост и тръгнах.

Шофьорът трябва да е бил някъде наблизо, но сигурно не е познал колата си, защото имаше толкова много еднакви коли, че това не ме изненадва. Когато приближих пред къщата, един от хората от охраната излезе и махна да мина по един полукръгъл път, който водеше към вратата на къщата, а не към района, в който се редяха другите коли. Заминах натам, като се питах докъде ли ще стигна, преди да надуя газта и да изчезна през портала на тридесет метра оттук. За моя изненада се появи един иконом, отвори задната врата и през нея влязоха добре облечен мъж и жена. Говореха си на френски толкова високо, че определено не смятаха, че знам езика.

Tres bien^[3].

Минахме през портала и подкарах към шосето, което е на една миля от реката. Реших, че е време да разбера къде, по дяволите, се намира Док, и затова извадих телефона от джоба си и натиснах бутона за бързо избиране на неговия номер.

Гласът му избухна в ухото ми. Казах му на арабски, че идвам.

— Не можеш да говориш, така ли? — запита.

Отговорих с „не“. Искаше ми се да кажа още нещо, още много неща, и то предимно ругатни.

— Пътуваме към болница в Кайро — каза той. — Дълго е за разказване. Трябва ли ти помощ?

Погледнах в огледалото. Двамата бяха към петдесет и пет годишни. Главата на мъжа лежеше на облегалката — ако не спеше вече, скоро щеше да заспи. Жената седеше в другия ъгъл и гледаше в пода.

— Не — отговорих и натиснах бутона за край на разговора.

След няколко мили мъжът захърка. Казах на жената на френски, че вечерта е красива.

— Oui^[4] — отговори тя с тон, който не беше особено насърчаващ, но се чувствах окуражен от дар словото на Док. Освен това никога не съм имал проблеми да заговарям красиви жени. Понякога жените смятат, че губят привлекателността си за мъжете, когато поостареят, но чуйте какво ще ви каже един свиреп воин, който знае — не само виното става по-хубаво с възрастта.

Казах й, че съм заместващ шофьор, защото жената на колегата ражда, а след това се извиних, защото не съм сигурен в кой хотел трябва да ги закарам. За щастие хотелът беше „Хилтън“ на площад „Тахрир“, и не само знаех къде се намира, но и самият аз бях отсядал там достатъчно дълго, че да мога да опиша колко красиво е фоайето. Жената се интересуваше повече от съпругата на другия шофьор и разговорът тръгна оттам. Аз я запитах за Абу Бакар и в един момент получих една според мен доста вярна оценка — чаровен, с големи връзки и много богат човек, на когото не може да се има никакво доверие. Съпругът й бил специалист по продажбите на една френска фирма за електроника и когато стигнахме Кайро, тя направо ми каза условията на подкупа, който Абу Бакар поискал, за да сключат договор.

Когато стигнахме хотела, отпред чакаха двама полицаи. Поздравих ги като отдавна изгубени приятели, а те се намръщиха и посегнаха към кобурите си. Аз извадих картата на Джамал и казах, че съм под негово „ръководство“, при което те не спряха да се мръщят, но оръжието им остана в кобурите. Междувременно французойката събуди съпруга си. Без да разбират какво става, те изчезнаха нагоре по стълбите, докато полицаите спореха помежду си кой да събуди капитана от разузнаването. Аз реших спора, като му се обадих лично.

— Ще ти обясня всичко утре — казах. — Но за момента трябва да ме отървеш.

Джамал изгрухтя, като каза, че иска да говори с мен.

— Първо поговори с приятелите си — казах.

— Да, но запомни какво ми каза веднъж, Дик, и което не съм забравил — кофти е да си платиш.

Ще го кажа иначе: да си платиш, е като да лазиш след жълто краставо куче през мръсна улица, пълна с боклук и изпражнения. Стигнах до този извод, когато двама крадци ме разпознаха като шибан американски турист, готов за обиране. Не бях такъв, но пък и те не бяха разбойници, или не по професия, а двама от хората на Джамал и заедно отклонявахме вниманието от един набег в завод за бомби в покрайнините на Града на мъртвите…

(Май това беше прекалено голям скок за вас, а? Ами аз просто следвам съвета на Елмър Ленард^[5] и пропускам скучните неща. Ето всичко в резюме: прекарах деня в наваксване на информация с моя екип и с Джамал. Джамал започна с думите, че решил да постави подслушвателно устройство в магазина за килими, и това негово признание ме убеди, че мога да му вярвам, поне пет процента. Обменихме малко информация — сега той проявяваше голям интерес към Бакар и макар да не му казах, че съм сложил бръмбар там, той разбра от обстоятелствата, че съм ходил при него и се досети сам. Останалата част от деня включваше въртене в кръг и опипване на почвата, но мога да кажа, че и този път нямахме нищо, с което да свържем Бакар и Саладин, или пък да получим повече информация кой е Саладин, ако не Бакар. Сега се присъединяваме към изпълнявания по график малък хаос, който вече тече…)

Двамата агенти на Джамал се преструваха на крадци, докато аз измених на характера си и се направих на беззащитен и объркан турист. Известно време импровизирахме, а после, както бяхме репетирали, единият „разбойник“ побягна с портфейла ми, докато другият ритна едни кофи за боклук. Аз извиках и се втурнах след него, като го хванах случайно пред входната врата на един бардак от глина.

В този момент екипът зад бардака атакува. В продължение на една секунда отпред се чуваха крясъци и викове, а следващата секунда се разнесе гръм от зашеметяващи гранати на специалния екип, който влезе отзад. От два фургона от другата страна на улицата дойде втора вълна полицаи, облечени с предпазни дрехи, като в този момент аз се изтърколих настрани.

Превземането на фабрика за бомби не е за хора със слабо сърце, защото тези фабрики може да гръмнат и при най-добрите обстоятелства. Бях говорил за основните неща на този труден танц по време на посещението си за обучение преди години. Джамал доказа, че не само е запомнил наученото, но и че го е предал на хората си. Те навлязоха вътре така ефективно, че дори мистър Мърфи не намери време да реагира. Аз изтупах прахта по себе си, докато се наслаждавах на прецизността на египетския екип, и се почувствах малко като таткото в деня на дипломирането на синчето.

Чувството дойде малко прибързано.

Започна да се събира тълпа. Това можеше да се предвиди и макар и малко на брой, половината дузина полицаи, чиято задача беше да контролират зяпачите, имаха предимство, защото размахваха големи пластмасови палки и подхвърляха много гласовито предупреждения да стоят назад. По улицата се спуснаха два микробуса с включени лампи и сирени и пълни с униформени за подкрепление, а на по-малко от половин миля разстояние имаше и група полицаи за борба с безредици. Отгоре се появи хеликоптер, чиито прожектори осветяваха съборетините отдолу.

Но на мистър Мърфи определено му кипяха лайната, че изпусна шанса си вътре. За отмъщение той подтикна един от членовете на тълпата близо до мен да вдигне една пръчка колкото бейзболна палка. Мъжът изчака полицаят най-близо до него да му обърне гръб, а после вдигна пръчката и замахна към незащитената глава на ченгето.

Аз скочих да се намеся и улових палката с лявата си ръка по средата на замаха. Онзи беше вложил толкова много усилие, че отлетя на земята, без да ми даде възможност дори да го фрасна с дясната си ръка. Отстъпих половин крачка назад, за да възстановя равновесието си, като очите ми следяха тълпата отпред и търсеха втора заплаха.

Трябваше да гледам зад себе си. Една твърда пластмасова палка се стовари от лявата страна на главата и врата ми. Извъртях се, опитах да отбия нападението и паднах едновременно. Юмрукът ми влезе в контакт с нечие чене, но втори силен удар с палка, този път отгоре по главата ми, помрачи моето задоволство. В очите ми избухна спрей. Аз преминах в режим кръчмарски бой, определен да сваля колкото мога повече копелета със себе си, докато моите приятели се притекат на помощ.

Проблемът беше, че не участвах в кръчмарски бой. Намирах се на земята и някой ме влачеше, въпреки че махах и удрях. Разкрещях се, че съм от полицията, а псувните ми варираха между английски и арабски в египетски вариант. Усещах адска люта болка в очите си, сякаш ям подлютени крилца в някое местно барбекю. Улових една палка, която ме удряше, и я размахах срещу нещо, което поддаде. После се озовах в задната част на някакъв микробус. Претърколих се и се изправих на колене. Трябваше да стисна крачолите на панталона, за да не разтъркам очите си, което би ги раздразнило още повече.

Фургонът потегли рязко, като ме захвърли на пода. Претърколих се обратно на задник и опитах да се хвана отстрани, за да седна. От очите ми се лееха сълзи и отмиваха спрея. Мигнах няколко пъти и успях да отворя дясното си око. Отвътре не се виждаше почти нищо, а единствената светлина представляваше малък сив лъч над горната част на вратата. Измъкнах малкото фенерче с течнокристален екран на ключодържателя си. Отзад при мен нямаше никой. Пред бравата на вратата се виждаше заварена голяма метална плоча, която можеше да се махне единствено с горелка. Аз нямах такава подръка и затова се захванах за работа с безотказната си отварачка за врати — свирепоразмерната си дясна обувка.

Микробусът зави рязко край един ъгъл, докато се целех за първи ритник. Вместо да ударя вратата близо до ключалката, аз успях да подбия доста добре долната й част. Изругах, отново се нагласих в ъгъла и съчетавайки бойни изкуства и европейски футбол, направих нещо като пирует с крака си към целта. Вратата не помръдна.

Един от моите малки пистолети „Глок“ стоеше закачен за прасеца ми, но металната плоча пред ключалката изглеждаше поне два сантиметра дебела. Корпусът на фургона беше много по-податлив, както установих при първия ритник, и точно такава тънка ламарина ме разделяше от шофьора.

Стрелях четири пъти, преди фургонът да се отклони настрани. Аз се завъртях и паднах, когато колата изгуби контрол.

При петия рикошет от тавана си казах, че е време да презареждам. Извадих пълнителя, като оставих един куршум в цевта, и заредих нов още преди фургонът най-после да спре. Да, пистолетът ми наистина помогна. Няколко секунди по-късно, когато чух тропане по вратата, го насочих натам.

След тропането дойде най-славният звук — не гласът на ангели, а този на Док, което си е следващото най-хубаво нещо.

— Ей, лайнен мозък, там ли си?

— А ти къде си мислиш, че ще съм бе, задник шибан?

— Отстъпи назад. Ще взривяваме ключалката.

Ако мозъкът ми не беше разбъркан, щях да му кажа да не взривява ключалката. Док е склонен да използва съвсем малко повече С4, когато върши подобни неща. За щастие остави тази задача на Йети, който е стиснато копеле и успя да изкърти пантите, без да прахоса и мен. Йети ме метна на рамото си и изтича към колата.

Ако сте били в задната част на фургон, чиито врати са откъснати с взрив, ще знаете едно — експлозията е много шумна. Ушите ми звъняха. Но когато наближихме колата, започнах да долавям познати звуци — сумтенето на Йети, псувните на Док и „бам-бам“, каквито чувах толкова много напоследък и които се оказаха звуците от два-три автомата „Миними“, когато изразходват патрони.

Грозда и Док тичаха зад нас и отвръщаха на стрелбата с автоматите си. Опитах да спра Йети, но той набере ли скорост, не можеш да му промениш курса дори с булдозер, и успях да привлека вниманието му едва когато опита да ме навре в колата.

— Трябва да хванем онези — казах и се изправих.

— Без майтап, сър — отвърна Йети. — Я влизай в шибаната кола.

— В колата! В колата! — изкрещя Док и прибави още няколко от любимите си мили изрази. Намираше се на метър зад нас и тъкмо вкара нов пълнител в автомата си. — Карай, Йети, карай! Изчезвай оттук!

Ако бях спрял да се замисля по въпроса, щях да се сетя, че Док и Йети са прави — трябваше да се махаме оттук. Но не бях в настроение за спиране и мислене. В мига, когато Йети се завря зад волана, аз изтичах обратно на пътя и за малко не се блъснах в Грозда, който тъкмо насочваше своята заредена с патрони за глиган пушка „Панкор джакхамър“ към стрелците отсреща.

Един ден ще цитирам думите на Грозда за красотата на автоматичната къса сачмена пушка. Засега ще кажа, че засипа пътя с олово, като от поставената под ъгъл цев на пушката му изскачаха по четири заряда в секунда. Той предпочиташе сачмените пушки, а резервното му оръжие, автоматът, висеше на рамото му.

— Насам — викнах. — Дай ми автомата си. Хайде, нападаме, а не отстъпваме.

Грозда мигна към мен за секунда, а после нещо освети мозъка му. И се заклевам в Господ, че следващите му думи бяха:

— Рейнджърите водят.

Някъде в рая Уилям О’Дарби се усмихна^[6]. А аз — аз за малко не си скъсах някой коремен мускул в опит да не изостана от Грозда, който се втурна към онези с парцалите на главите, допуснали грешката да стрелят по нас. Грозда изстреля останалите патрони в пушката и когато изхвърли кръглия цилиндър в задната й част, за да презареди, онези тримата имаха повече метал в себе си, отколкото една нова кола. Аз не спрях да тичам, като се наведох и вдигнах един от падналите автомати. Междувременно около нас пищяха автомобилни гуми и хора. Изведнъж всичко утихна и гласът на Док прогърмя зад мен:

— Дик, ти да не си изсра мозъка някъде бе?

Не можеш да изсереш онова, което нямаш. Аз поведох отстъпление в боен ред към колата, която Йети вече беше насочил в обратна посока.

— Ти какво, икономисваш ли? — запита Док, докато се отдалечавахме с висока скорост. — Мислех, че обичаш да купуваш ново оръжие.

— Тези дни автоматите „Миними“ са много популярни сред тангата. Някои от терористите във Ватикана и онези в Сицилия имаха такива.

— Саладин?

— Може би.

— Значи АК-47 не е достатъчно добър за него, а?

Док си пада малко традиционалист.

Грозда обясни как забелязали, че ме вкарват във фургона, и успели да ме проследят, въпреки че фургонът карал толкова бързо, че едва успели да го следват по улиците. С тях имало още две други коли, а изглежда и други две.

— Помислих си, че ще те загубим — каза той. — Но после като по чудо фургонът излетя от пътя.

Аз им разясних причината за чудото.

— Въпросът е — обади се Док — дали полицаите са участвали или не.

— Ти как мислиш?

— Не знам — отговори Грозда. — От близките сгради излизаха много хора. Не мога да кажа.

— Има само един начин да разберем и той е с питане.

— Кога?

— Ами сега моментът е достатъчно добър.

Док изръмжа.

— Остарявам за тези работи. Прекалено.

Изсмях се. От години пее тази песен.

 

 

Джамал живееше в един от по-приятните квартали на Кайро. Макар и малка като за Щатите, като за Египет къщата му представляваше голям дом в комплект със стена, която да не допуска боклука.

По-възпитан боклук очевидно, защото нито той ни създаде неприятности, нито кучетата, които за съжаление не бяха обучени да не вземат храна от непознати. Оставихме ги да спинкат с няколко хапки упоено конско месо и намерихме Джамал в леглото му, където беше се проснал само преди час, изтощен от дългата нощ. Стиснах с длан устата му — Йети държеше ръцете му — и посочих пръст към жена му. Жалко щеше да е, ако я събудим.

Отвън в хола Джамал се чудеше защо съм дошъл.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— Не можеше ли това да чака до сутринта?

— Мисля, че не.

— Къде отиде след операцията? — запита Джамал. — Търсих те.

Вдигнах го за яката и го опрях в стената. По принцип не обичам да се държа така с приятели, но беше късно и вече се чувствах малко уморен. И натъртен.

— Наистина ли не знаеш какво се случи с мен?

Джамал поклати глава. Загледах се в лицето му. Някои хора умеят да лъжат много убедително — работил съм за доста такива — но капитанът от египетската служба за сигурност не попадаше в тази категория. Все пак трудно ми беше да му повярвам в този момент, защото всичко изглеждаше нагласено.

— Кажи ми какво намери във фабриката за бомби.

В къщата имало експлозиви — към петдесет килограма „Семтекс“. Няколко взривателя, изработени от играчки с радиоуправление, стояли подредени на масата в едната от двете стаи. Джамал смятал, че това е мястото за окончателно сглобяване, но не намерили завършени бомби. Възможно е взривателите да се поставят в последния момент или пък фабриката да е нова и още да не бяха подготвили цялата производствена линия.

— Братовчедът на онзи мъж е срещу правителството — каза Джамал. — Убеден съм, че са част от клетка, която търси начин да свали режима.

А нима в Кайро имаше уважаваща себе си клетка терористи, която не търсеше начин за това? Всъщност нима имаше уважаващ себе си египтянин, който не би крещял наум, ако корумпираните, автократични и параноични техни лидери паднат от местата си?

— Ти откъде разбра за тази фабрика? — запитах.

— От донос по-рано през деня, както ти казах.

— Откъде дойде този донос?

— По телефона, Дик. Заклевам се в главата на сина си…

— Не намесвай детето. Това е между мен и теб.

Очите на Джамал се отвориха малко по-широко. Мисля, че сега разбра точно колко големи неприятности си има.

— Разбира се, опитахме да проследим обаждането, но не открихме нищо.

— Говори ли с бомбаджията? — запитах.

— Умря, когато влязохме. Носеше жилетка бомба и хората го застреляха веднага. Ако я беше взривил, щяха да умрат всички. Самозащита.

Или пък нагласена работа от самото начало.

— Онзи, дето се е обадил, спомена ли за мен?

— Не.

— Ти защо реши, че трябва и аз да участвам?

— Онзи, който се обади, каза, че често там има туристи, и предложи да използвам такива за отклоняване на вниманието.

Това ми прозвуча шантаво. Може би достатъчно шантаво, за да е вярно. И все пак, ако работата беше нагласена, пак имаше адски голяма несигурност, че ще участвам.

Или пък ме познават много добре и знаят, че не мога да откажа един танц.

 

 

Джамал изглеждаше като човек, който казва истината, и в крайна сметка си отидох, без да изразя недоволството си физически. Обеща да направи каквото може, за да намери неуспелите ми похитители и да разгледа внимателно собствената си организация, за да открие някой предател там. Предполагам, че не можех да искам повече, но страдах от прекалено много натъртвания, за да имам пълно доверие — в него или във всеки друг в Кайро.

Като предпазна мярка при задгранични мисии често запазваме няколко стаи в различни хотели за резерв и същата вечер се възползвахме от това. Щом се убедихме, че сме в безопасност, се обадих до вила „Свирепия“ и открих, че Шунта чака да говори с мен от няколко часа. Направил беше предварителен оглед на дисковете от магазина за килими и открил буквално стотици възможни контакти в Афганистан, Ирак и Иран. Но имаше едно усложнение — ако може да се вярва на съобщенията от електронната поща, собственикът на килимения бизнес се намирал от три месеца в затвор в Индия. Очевидно забравил да подкупи съответните служители, докато изнасял килими от страната. Петнадесетгодишният му син поел временно бизнеса.

— Пише доста писма, за да търси начин да го измъкне, и събира пари за пътуване дотам — каза Шунта. — Не ми изглежда добър кандидат за Саладин.

— Какво намери в компютъра на Бакар?

— Дисковете пристигнаха преди няколко часа и затова все още работя по тях. Но от видяното до момента виждам, че е разорен. Истински — обясни Шунта. — И за нищо на света не може да се оправи. Има финансова програма в компютъра си. Нещата му са зле.

— Може би това е прикритие за случай, че някой като мене проникне там.

— Данните са доста убедителни. Дискът му е пълен със стари частично презаписани файлове. Много червено мастило виждам. И обича жени с големи гърди.

Това не е престъпление — и слава богу! — но пък не помага да откриеш най-важния чалмалия, и всеки, който наглася компютъра си така, че да обърка неканени гости, едва ли ще има на него порноматериали като тези, които Шунта описа.

— И все пак може би участва — предположи Док. — Сигурно помага по начин, който все още не разбираме.

Възможно е, но това все повече приличаше на задънена улица. Информацията за капитана на подводницата, която ни даде един от приятелчетата на Док, също не водеше доникъде, защото капитанът се отказал преди две години от няколко близки роднини за това, че посещавали една джамия на екстремисти.

Официално все още не се намирахме в задънена улица. Исках да проверя подводницата и да се убедя, че никой не липсва от нея. Пък и винаги имаше вероятност клавишните регистратори и бръмбарите, които поставих, да ни дадат нещо полезно. Но за момента ветровете, които ни придвижваха напред, бяха стихнали.

Затова, когато следобеда получих съобщението, че хората от фирма „БетаГо“ желаят да ускорят започването на консултацията, им отговорих, че ще дойда при тях възможно най-бързо. Имаше повече смисъл да ида дотам и да не се пречкам тук, вместо да вися в Александрия или да си вра носа в тентите в Кайро. Док и сенките му можеха спокойно да вършат тази работа вместо мен. Трейс държеше нещата в Сицилия, а Дани пък почистваше много добре в Пакистан. По-добре да ида да изкарам малко пари за бира, отколкото да надничам през раменете им. „Стратегията за успех на Свирепия воин“ налага да наемете на работа най-добрите, а после да се махате по дяволите и да не им пречите. Време беше да последвам този съвет.

Освен това реших, че след всичките натъртвания и удари от последните няколко дни тялото ми има нужда да попромени темпото. Задачата изглеждаше обикновена. С късмет можех да се освободя за ден-два и да разгледам разни екзотични места, а дори и да изживея нещо ново.

Оказа се, че е трябвало да си припомня и друг съвет от „Стратегията за успех на Свирепия воин“ — внимавай какво си пожелаваш.