Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (7)

Глава 7.

Може би скачането не беше възможно най-тъпото нещо. Може би това, че стрелях с автомата си, беше най-тъпото.

Но какво, по дяволите. И без това щях да се намокря.

Колко куршума изстрелях, преди да падна във водата, не се знае. Но някои удариха фигурите на борда, включително онзи, който управляваше, защото последното, което видях, когато ударих водата, е, че лодката се насочва към мен.

Имах половинката от половин секунда да си пожелая тя да се отклони. Носът трябва да е минал на пет сантиметра от главата ми — прекалено зает бях да се правя на парче бетон, за да преценя точно.

Два силни ритника вляво и изплувах на повърхността на пет метра от лодката. Тя се движеше към мен, но не нарочно. Кормчията лежеше мъртъв върху кормилото.

Да се качиш на неуправляема лодка от водата е само десетина пъти по-трудно от това да спреш неуправляем влак. Правиш най-добрия си опит и имаш петдесет процента шанс да станеш на парченца от витлото. И това е в случай, че никой на борда не опита да помогне.

Аз се хванах за гумирания трюм, но не можах да се задържа. Лодката отново зави, този път в по-широк кръг. Изглежда забавяше, без да прави опит да ме удари, но не можех да й се доверя. Нещо се наведе над борда. Усетих, че предстои да ме застрелят, и затова се потопих под водата и загребах в другата посока. Когато се показах отгоре, лодката се носеше странично към крепостта.

Ако бях жираф, може би щях да надникна в тази шибана лодка и да разбера какво става. Но аз се намирах по-ниско от нея, колкото и ниска да беше самата тя, и заради това и тъмнината виждах само няколко сенки. Извадих ножа си и предпазливо заплувах към лодката. Когато се доближих, видях, че от сянката отстрани виси една ръка. Без да съм сигурен, че това не е капан се гмурнах, излязох на повърхността отново, приближих се до ръката и я дръпнах надолу. Когато тялото падна във водата, аз се мушнах под кила и излязох от другата страна. Когато се изкачих на борда, лодката се оказа празна.

През цялото това време Трейс стоеше на стената и наблюдаваше. Погледнах към нея и махнах. Тя махна в отговор. После изчезна.

Има милион причини човек изведнъж да изчезне от мястото си. В момента се сещах само за една: някой зад скалата я е нападнал от засада.

Обърнах се, за да намеря кормилото и лостовете за управление, и в този момент отново забелязах светлинката в морето. Намираше се на около миля разстояние.

Трябваше да се заема с това после, защото Трейс беше по-важна. Включих двигателя и завъртях лодката, като я насочих към вратата в стената на крепостта. Точно както другата вътре, и тази нямаше дръжка или нещо за отваряне. Тъкмо мислех да започна да катеря стената, когато Трейс викна към мен:

— Дик, какво правиш?

— Търся те — викнах в отговор. — Какво става?

— Нищо! Тука няма никой.

— Добре. Скачай.

— Да скачам ли? Да ти го начукам.

— После. Сега там има някой, който е трябвало да се срещне с тези боклуци. Хайде да видим кой е. Идвай, преди да си отидат!

Една нова серия цинизми прекъсна с шумно пляскане във водата.

След като я измъкнах, се отправихме към светлината. Когато стигнахме на около половин миля, забелязахме една ниска сянка, нещо като мастилено петно, на каквото прилича рубката на подводницата на фона на много тъмното море точно преди да се потопи във водата. (Да, много пъти съм виждал такива неща. Самотна гледка, особено ако си на подводницата.)

Бих могъл да опиша интересна сцена на преследване и как ние пристигаме в мига, когато подводницата се потапя. Мога да кажа как съм скочил от лодката, хванал съм перископа и съм се изплезил на капитана, преди той да се загуби под водата.

Но нищо такова не се случи. Обиколих няколко пъти мястото, в което бях видял светлината, без да открия нищо.

— Светулки — предположи саркастично Трейс.

— Тогава къде отиваше лодката?

— На един милион други места по брега.

Върнахме се в крепостта за по-изчерпателен оглед. Освен мястото за лодката и вратата към морето имаше само един друг вход, който водеше към вътрешните помещения. Той се намираше до северната кула и преминаваше през толкова тясно стълбище, че по него можеше да мине само един човек, като ако раменете му са широчки като моите, трябва да се завърти настрани. Стълбището водеше към един коридор по-широк само с няколко сантиметра. От лявата страна на този коридор имаше десет стаи. Само една от тях имаше врата и изглежда служеше за наблюдателница и контролна зала. Дълга към шест метра и широка само два, тя беше снабдена с процеп, от който се виждаше морето. На камъка под този отвор се намираше табло с ключове за управление и един дебел кабел с метална оплетка излизаше от него по коридора и се спускаше надолу. Превключвателите задействаха електронна ключалка в гаража отдолу, както и светлините на парапета.

По пода преминаваха три много дебели кабела от коридора и се извиваха нагоре към прозореца, където свършваха, усукани като змии.

— Имали са кабелна телевизия — изсумтя Трейс.

— Обзалагам се, че тук е имало табло за радара. Ще проследим откъде идват тези кабели по-късно.

В никоя от горните стаи нямаше легла и с изключение на няколко бели хартиени торбички без надписи и дузина празни пластмасови бутилки нямаше признак някой да е престоявал тук. Торбичките бяха дълги и тесни, каквито ползваме в Щатите за франзела. Бутилките нямаха етикети и само една имаше вода, а предполагах, че и в другите е имало същото.

— Не са прекарали тук дълго време — каза Трейс. — И са пипали чисто.

И още как. Ако са стояли тук повече от няколко часа, значи са спали на каменния под — в стаите долу не намерихме нито постеля, нито дори одеяло. Нямаше и мебели — никакви столове, маси, и нищо друго, а само прах от древността.

Частта между стените на крепостта някога е представлявала голяма централна зала. Гредите отдавна бяха паднали, а голяма част от пода и всичко вътре лежеше в голяма купчина отломки и камънаци. Гредите, които поддържаха покрива, отгоре също не изглеждаха в най-добра форма. Може би някои имаха скоби, но и тези ремонти изглеждаха доста стари. Който и да беше се крил тук, се е упражнявал да стреля — намерихме няколко гилзи по каменната пътека.

Проследихме кабелите нагоре по кулата, а след това по стената откъм сухоземната страна на крепостта и по хълма, покрит с камуфлажна мрежа така, че да прилича на купчина камъни. Там нямаше зенитни оръдия или ракети. Предполагам, че радарът е бил използван като система за ранно предупреждение и за проследяване на самолети, които проявяват прекалено голям интерес. Някой на кулата с ракета „Стингър“ или подобно противосамолетно оръжие щеше да осигури достатъчна защита, особено ако онзи от радара го насочи правилно.

Това е теория.

В радара намерих щампован номер заедно със серия букви, които се оказа, че поясняват кога по него са правени доработки и поправки. Но ако на табелката някога е имало сериен номер, то сега той не се виждаше.

Както и лодката, когато слязохме, за да си тръгнем.

 

 

Най-напред заредих нов пълнител в автомата си. След това се пльоснах по корем и се спуснах към морето през вратата, загледан в тъмното зарево.

Бяхме завързали лодката към портата под нас. Трейс беше вързала възела и се кълнеше, че го е направила, и то доста добре.

— Не се съмнявам.

Оставаше половин час до изгрева на слънцето и зоната точно под крепостта се криеше в тъмна сянка. Трябваше да се напрягам, за да различа изобщо нещо.

— Мамка му. Здраво я завързах. И онези бяха мъртви до един. Нали така?

— Не се паникьосвай.

— Я върви на майната си. Не се паникьосвам. Онези бяха мъртви. Видях ги да умират.

Единият — да. Но другите двама, които Трейси беше видяла отгоре, изчезнаха още преди да се кача на лодката, като вероятно са паднали от нея и се предполага, че са мъртви.

Предполага се? Това е като да си въобразиш нещо. А старшините староверци от Военноморските сили дефинират тази дума така: въобгъзяваш си и следователно правиш мен и себе си на гъз.

Кой от моите стари старшини го е казвал?

Всички до един.

Следващият един час прекарахме в търсене, най-напред на засади, след това за лодката и накрая за телата на мъжете в нея. Но не намерихме niente — нищо. Мислех от отчаяние да размажа юмрука си в стената, но се отказах. Човек не знае колко време ще трябва да чака за компетентен лекар в италианските болници.

 

 

Срахсивгащите и Кохът не оцениха факта, че не съм ги поканил заедно с още десет хиляди бойци на моята малка екскурзия до крепостта. Франки също не одобри, че съм скрил информация. Но аз не бях в настроение да се извинявам. Нито пък се налагаше извинение — докато те започнеха операцията, тангата отдавна щяха да са изчезнали. Едва късно следобеда успяха да докарат хеликоптер, който да претърси бреговата линия и близката вода. Ако щете кажете, че се е намесил Мърфи или че става дума за некомпетентност, но пет минути след началото на търсенето хеликоптерът получил проблем в двигателя и се наложи да се върне в базата. Едва следващия ден започнаха мащабно претърсване, но лодката не се намери. Нито пък телата на мъжете в нея.

Аз се насочих по по-малко утъпкания път. Повиках един мой приятел, аналитик от Ленгли (където Християните в действие окачат шапките си), за да видя дали не може да се проследи радарът по номерата на модела и доработките, които си бях записал. Той ме прехвърли на някакъв чиновник в Агенция безименна, който намери прашна папка (метафора, разбира се, защото базите данни в тази тайна шпионска агенция се съхраняват в компютър), според която този радар вероятно е част от пратка за Египет, за замяна на унищожено оръжие по време на Шестдневната война с Израел през шестдесетте години. С тази информация се обадих на мой приятел във военното разузнаване. След няколко часа слушане на музика в телефонната слушалка установих, че радарът е бил монтиран на подвижна оръдейна установка „ЗСУ-23 (Зевс)“, която би трябвало още да е в действие в Египет, въпреки че вече е по-стара от околните хълмове и от няколко от пирамидите.

— Официално принадлежи на бойна част до границата със Судан — каза приятелят ми. — Предполагам, че всъщност е изведена от експлоатация преди десет години и са загубили документацията. Гледам една спътникова снимка на тази част и не виждам никакви „Зевсове“.

Калпавата документация значеше, че съм попаднал в задънена улица, защото въпреки че радарът е официално снет от въоръжение, не е възможно да се проследят следващите му движения. Най-вероятно е „унищожен“, което на египетски е другият начин да кажеш „продаден на черния пазар“.

От друга страна, фактът, че радарът едно време се е намирал в Египет, означаваше, че следващото късче информация, с което се сдобих, е много по-интересно. След като една проверка при официалните източници показа, че същата нощ до брега не е имало плавателни съдове, аз поговорих с няколко неофициални източници. Един разговор с приятел в радарното (не сонарното) отделение на един кораб на Военноморските сили на САЩ, чието име не бива да споменавам, ми разкри, че същата нощ в района е имало подводница, макар и на доста голямо разстояние. И познайте на кои Военноморски сили е била собственост тя?

Ако кажете египетските, значи сте познали.

Да, подводницата, китайска дизелова, клас „Ромео“, се е намирала на тридесетина мили от брега по това време. Тази подводница, модернизирана с помощта на американски компании и оборудвана с играчки като американските ракети „Харпун“, вдига петнадесетина възела на повърхността и върви малко по-бавно под водата. Не е невъзможно тя да се е намирала близо до крепостта, когато видях светлината.

Зарових се в малкото си черно тефтерче и се обадих до още няколко места, като, докато чаках, отпивах от висока чаша лекарството против скука на доктор Бомбай. Подводницата беше отплавала от Александрия — щаба на египетските ВМС — преди седмица и трябваше да се върне след още една седмица. Отишла беше толкова далече от дома си, за да докаже на НАТО, че египтяните са страхотни пичове и че може да се разчита на тях по време на криза и следователно заслужават още няколко милиарда военна помощ, та да бият до попикаване гражданите си и да строят вили с климатици за роднините на управляващата класа.

С други думи, участваха в учение на НАТО, което тъкмо завършваше. Сега подводницата пътуваше към дома си в Александрия, което също успях да потвърдя. Накрая въпросите ми ме заведоха до американския военноморски аташе в Египет, някой си капитан Грийн. Военните аташета са по принцип униформени шпиони. Знам това, защото съм бил такъв в Камбоджа през Виетнамската война и задълженията ми включваха раздаване на съвети за воденето на войната срещу Пол Пот и провеждане на няколко развлекателни круиза за проверка дали съветите ми наистина вършат работа. Круизите провеждах на борда на различни бойни речни съдове, които ми трябваха, за да поддържам река Меконг отворена за доставки в Пном Пен на фасул, патрони, гориво и други луксозни неща. Толкова много се забавлявах, че дори си счупих четири ребра и си пробих дроба. Но този опит се оказа полезен, защото така се запознах с чудните лечителни сили на доктор Бомбай, чийто еликсир в моя случай лекува всичко.

Грийн знаеше за подводницата и за натовското учение, но не ми помогна особено, когато попитах какво знае за командира. Само питаше защо се интересувам. Казах му, че според мен подводницата е била много по-близо до Сицилия, отколкото се смяташе, и той съвсем основателно запита какво от това. Отговорих, че според мен тя е трябвало да се срещне с някого на брега, но не заговорих за ядрени оръжия. Не познавах Грийн и не знаех доколко мога да му имам доверие. Освен това нямаше много смисъл да обвинявам египетската армия в заговор да открадне ядрено оръжие от САЩ, без да имам доказателство.

Гноеликия сам ми го каза, като така силно крещеше по телефона, че сигурно щях да го чуя и без телефон, въпреки че той се намираше в Берлин, за да продължи да се преструва, че прави нещо. Отношението му към ситуацията постоянно подскачаше натам-насам като топчето на флипер, защото той постоянно преизчисляваше уравнението за ползите и загубите. За разлика от Кохът, който просто искаше всичко да свърши, за да може да се пенсионира в мир, Гноеликия имаше амбицията за още две звезди и за кариера след униформата. По тази причина се усукваше едновременно в няколко различни посоки. Добре би било да заловим смъртоносен предводител терорист, но би било лошо да накараме Египет да прекрати дипломатическите си връзки със САЩ. Осуетяването на опит за кражба на ядрено оръжие от Сигонела беше добро, но загубата на възможността да заловим крадците беше лошо. Колкото повече ъгли виждаше в ситуацията, толкова по-силно се оплиташе Гноеликия. Очевидно опитваше да вземе лъвския пай от заслугите за спиране на кражбата и ако кажеше, че някои от крадците сигурно са избягали, нямаше да е добре за имиджа му.

(Защо Гноеликия ще си припише заслугата? Защо някой би му повярвал, че тя е негова? О, мили читателю, много има да учиш за този свят.)

По-късно през деня Док ме информира за партито на нашата компания и за плановете за визита на Али Козия ебач в Пакистан. Наш източник там беше съобщил, че Козия ебач в момента пътува за Исламабад, столицата на Пакистан, за да се срещне с други хора от съпротивата.

— Може да е добро място за залавяне — казах.

— Така мислеше и Дани. Сега пътува. Сигурно вече излита.

Изпитах съжаление. Не че нямам доверие на Дани и тримата стрелци, които той беше взел със себе си. Аз исках да съм там. Но не можех да им кажа да ме чакат да се натоваря на самолета и да се срещнем там. Ако се намесиш посред операция, ще предизвикаш няколко неприятности, първата от които е, че казваш на хората си, и то не по най-изискания начин, че не си сигурен дали ще се справят.

Док долови разочарованието ми и смени темата. Трябваше да замине за Афганистан за лична проверка на работата там.

— Ето ти малко приятна информация. Очевидно Козия ебач е обявил, че който убие един от нашите хора, ще получи десет хиляди американски долара. Освен ако не убият Марчинко. Ти струваш сто хиляди. Пуснали са снимката ти на една малка брошура.

— Приличам ли си?

— Не е лоша. Сигурно са я взели от някое списание.

Е, хубаво е да си желан. С годините се научих да приемам тези неща спокойно. Новината дори ми създаде лека носталгия, защото ми напомни за афиша, появил се в онази Мека за туристите, позната като Република Виетнам. Снимката, на която се виждахме няколко тюлени и moi, беше от списание за мъже… което се продаваше единствено в продоволствените армейски магазини в Щатите. А аз си мислех, че комунистите се интересуват единствено от статиите в такива списания.

— Ти внимавай, когато си около мен — добави Док. — Добре ще ми дойдат сто хиляди. Дона си е харесала един малък скутер.

Дона е жена му и затова за всички, които познават Док, тя е света Дона.

— Ревнуваш, защото главата ти струва по-малко от моята — казах.

— Чалмалиите не могат добре да преценяват характера на човека — отвърна той.

Нашият проект за проследяване на обувките не беше стигнал много далеч. Производителят имал договор за дистрибуция с няколко фирми. Не ставаше дума за много фирми, но да ги накараш да се обадят по телефона или да ти отговорят на електронната поща, се оказа проблем. Съществуваше значителна езикова бариера дори и по електронната поща. Девет от дванадесетте се намираха в Източна Европа и Азия, където нямахме големи възможности да ги заставим да ни сътрудничат.

А пък десетата фирма, „М. Е. Бутс енд гиър“, се намираше в Кайро.

Определено си струваше да ги посети човек, ако планира в скоро време да отиде до Египет.

Което, както реших същата вечер, май нямаше да е лоша идея. Исках да знам кой, по дяволите, е Саладин и въпреки че Дани можеше да изрови нещо в Пакистан, издирването на обувките представляваше следващата най-добра следа. В същото време адски ме тревожеше възможността египетската подводница да участва в терористична операция. Египет може да не е сред най-надеждните ни съюзници на този свят, но е важен стратегически и през годините получи много долари на нашите данъкоплатци. Участие на военни в операция срещу Америка? Почти немислимо.

Ключовата дума в това изречение е „почти“.

Когато слязох да търся Трейс, за да вечеряме, реших, че ще ида в Египет, за да се поослушам. Освен че ще посетя дистрибутора на обувки, щях да почукам по вратите на кабинетите на някои приятели, за да видя какво знаят за Саладин. А после щях да отскоча до Александрия и да видя какво ще открия за подводницата.

— Тъкмо си мислех за нещо — каза Трейс, докато си чакахме напитките. — Онези боклуци в Рим не използваха ли същите автомати?

— Двама. Другите имаха „Берета 12S“.

Напитките ни пристигнаха.

— И тези. В колата намерихме два „Миними“, а и в крепостта стреляха с такива.

Тя бръкна в дънките си и измъкна две гилзи. Едната беше от натовски патрон 5.58х45 мм — за „Миними“, а другият изглеждаше най-малко като 9×19 мм за „Парабелум“, каквито използват в автоматите.

— Този калибър патрони може да се използва във всякакво оръжие — напомних й.

— Можем да проведем балистични проверки — отвърна тя. — То си е като да вземеш отпечатъците на пушката.

— Съмнявам се да са използвали същите автомати.

— Но ние ще знаем дали са били от същия модел.

— Това не доказва нищо, Трейс.

— Ех, колко си негативен. — Тя отпи от виното си с гневно бляскащи очи. — Интересно ще е да знаем, нали така?

— Интересно — да. Но за това ни трябват куршуми, а не гилзи.

— Лесно ще е да намерим. Ще се свържа с полицията в Рим, за да проверя има ли връзка.

— Разследването всъщност е в ръцете на Ватикана.

Извадих сателитния си телефон. Вечерята в Италия е нещо, което минава спокойно и бавно, и можеше да чакаме с часове, преди да дойде храната ни. Реших, че може да използвам това време и набрах телефона на Задномагаре, за да поискам да направят балистични изследвания на автоматите.

Задномагаре беше в командировка и двамата асистенти, с които разговарях, не знаеха нищо, а и още по-малко обясниха за хода на следствието. Оставих им номера си и ги забравих, до десет минути по-късно, когато телефонът звънна и самият той се обади.

— Изглежда, неприятностите те следват по целия свят — каза Задномагаре, който беше научил за сицилианското ни приключение. Каза, че самият той се бил замислил за възможна връзка с ватиканските разбойници и че щял да дойде тук през следващите няколко дни, за да се консултира с carabinieri^[1].

— Може да се срещнем за вечеря — каза той. — Знам много добър ресторант с морска храна. Calmari-те са истинска мечта.

Задномагаре може и да не беше кой знае какво като завеждащ охраната, но от него щеше да излезе адски добър специалист по ресторантите. Казах му, че искам да отложа тази среща, а после попитах какво знае за терористите от Ватикана. Отговорът не ми даде кой знае какво. Двама от мъртвите преди това били в Испания, където дошли от Мароко. Другите се постарали по-добре да заличат следите си. Опитите да проследят оръжието и другите неща също не дали резултат. Автоматите „Миними“ се оказали част от партида от петдесет и шест автомата, изпратени преди година в Индонезия. Закупени били по силата на договор за военна помощ (познайте от три пъти с доларите на кои данъкоплатци е платена сделката), а след това се оказало, че са „насочени погрешно“. Но по една случайност не цялото оръжие се оказало в ръцете на терористите — два автомата били използвани при банков обир в Сингапур преди месец. Властите там положили доста усилия да открият източника на оръжието, но не го намерили.

Инцидентът в черквата беше помогнал на Задномагаре да получи част от парите, които му трябваха да ремонтира съоръженията за охрана и да доведе свои хора, с които да поеме директно охраната. Но освен това отгоре му оказвали сериозен натиск да разбере кой е отговорен за нападението. Макар папата да беше поискал „молитва за опрощение“ на тези грешници, прелатите около него искаха правосъдие. Подозирах, че искаха и главата на Задномагаре, защото не успя да опази най-важния католически храм в света.

Той спомена Саладин — интернет страницата, в която се намекваше, че той е в основата на нападението, сега беше всеизвестна, но всички смятаха, че онзи е хахо.

Но Задномагаре не смяташе точно така, защото ме попита дали съм съгласен с него.

— Определено е хахо — отговорих. — Въпросът е още какво е.

— Да — обмисли отговора ми Задномагаре. — И други си приписват заслугата. Но не изглежда да има истински следи.

Споменах неофашистите, които се надяваха на нов Мусолини, повече за да проверя реакцията му, а не за да преценя дали те не участват.

— Значи смяташ, че П2 съществуват? — запита Задномагаре.

— Отнасям се непредубедено към всички теории за заговор.

— За тези трябва точно така. Определено.

— Те биха ли стреляли в „Свети Петър“?

Той измърмори някакъв отговор в смисъл, че не би ги изключил. Лично аз се съмнявах, че има такова животно. Но ако имаше, то според всички теории организацията имаше ненавистно антикомунистически и прокатолически убеждения, и то дотолкова, че най-малкото един епископ членува при тях. Даже заклет любител на конспиративните теории щеше трудно да се убеди, че П2 биха стреляли в черквата.

— Разследването не е в ръцете ми — призна Задномагаре. — Трябва да се съсредоточа върху онова, което мога да контролирам. Предприемам действия за заздравяване на сигурността.

Добра идея. Гледай добре да залостиш вратата на кошарата сега, когато конете избягаха.

 

 

Док ме събуди следващата сутрин с обаждане по телефона от Кабул, градината на екзотичен Афганистан. От два часа се намираше в града, но вече беше свършил работа като за цял месец.

— Хванахме един — каза. — Но мъртъв.

— Много жалко.

— Да. Всички тук са разбити от мъка.

Мъртвият опитвал да постави противопехотна мина, снабдена с устройство за задействане от разстояние, на пътя до едно от съоръженията извън града, където инструкторите от „Червената клетка“ провеждаха обучението. Сигурно беше решил, че тъй като е 1 сутринта, той е невидим или пък че прекалено многото правителствени договори карат хората ми да действат точно като държавни служители и да си тръгват от работа в четири часа. Във всеки случай един от екипа, който оставихме там, забелязал задника през очилата за нощно виждане, записал го на лента — не искам да ни обвиняват, че нараняваме разни торби за боклук без основателна причина — а после повел двама от хората, които обучавахме, за да го заловят. Искал го жив заради информацията, което е разумно решение.

Екипът тръгнал отстрани, за да провери дали онзи с мината не го пазят приятели. Пазели го и тъй като били добри приятели, натиснали взривателя, когато тръгнали, и убили другаря си. Нашият човек вкарал няколко куршума в колата им, но онези се намирали твърде далече, за да може да ги залови.

Противопехотните мини тип „Клеймор“ са старо, но солидно оръжие, открито през Втората световна война от един хун и един унгарец, или по-точно Шардин и Мишнай, които открили как да нанасят големи щети с метал, който гръмва. Когато ордите китайци се изсипали през севернокорейската граница в онзи малък конфликт, армията на САЩ се възползвала от идеите на онези двамата и ги използвала, за да поизравни шансовете. Тази мина разпръсва метални сачми в дъга, а не в кръг и позволява на хората от дясната й страна да не се оцапат от аки. Класическите мини „Клеймор“, или М18А1, бяха използвани и във Виетнам — натъпкани със седемстотин стоманени лагерни сачми, те можеха да накълцат на кайма всеки патрул, който опита да доближи американските позиции или да се промъкне по някоя пътека. Лесно се настройват, стига да знаеш какво означават думите „Предната страна към врага“. (Или, специалната версия за онези от Западна Вирджиния — „Ако контурът на мината пасва на челото ти, значи мината е насочена към лошите. Ако контурът е от другата страна, значи ще налапате сачми!“)

Нашето мъртво танго имало лошия късмет да се намира от неправилната страна на мината, когато тя избухнала. Раните от тези мини не са красива гледка и не би било неуместно да сравним тялото му с швейцарско сирене. Но той се намирал толкова близо до мината, че сачмите буквално му пръснали главата, но лицето останало почти незасегнато. Затова моят човек го разпознал като един от хората, които трябвало да обучава.

Приятно, а? Но не и шокиращо. Нито пък чак толкова изненадващо, че онзи не е проверен от хората, които са го наели и които с много малко усилия биха открили, че всичко около този служител е измама, чак до адреса на дома, който представил. Но по времето, когато Док кацнал в Кабул, нашият човек беше открил мястото в града, където Али Козия ебач живеел с още двама души — несъмнено онези, които са дръпнали спусъка на мината.

В Америка се предполага, че подобни улики биха накарали армия агенти на ФБР да проверят регистрите и да проследят Али Козия ебач три поколения назад до някой овчар в Истанбул. В Афганистан Док не успял да изкара дори прозявка от местния шеф на полицията, който определено имал по-приятни занимания, отколкото да се притеснява кой всъщност е някакъв умрял задник с парцал на главата.

От друга страна обаче, тъй като Афганистан не е Америка, нямаше проблем да разровят къщата на Али Козия ебач. Сред нещата, които Док открил, имало сгънати египетски банкноти и телефонен номер в Кайро. Номерът принадлежал на търговец на килими. Док не беше намерил време да провери по-добре този номер, но имаше готовност да скочи на самолет за Кайро и да направи и това.

— Няма проблем — отговорих. — Аз самият ще го посетя. След няколко часа заминавам за Кайро.

С бърза словесна диария му обясних нещата. Док беше служил в Кайро като командващ главен старшина на медицинска лаборатория на ВМС, което означава, че не само знае къде са заровени всички тела, но и че самият той е поставил няколко там. Предложи да дойде с мен, просто в случай че стане интересно, и аз се съгласих с уговорката, че преди това афганистанските ни операции трябва да бъдат оправени. Знаех, че всичко ще е наред — Док така въздейства върху хората. Разбрахме се да се срещнем в Кайро след два дни, ако няма други указания.

Отговори ми с бърз — като за Док — преглед на възможните източници на информация, места, където да отседна, ям и намеря добра западна пиячка на добра цена. Ако на Док някога му омръзне да работи за мен, ще изкара добри пари като екскурзовод. Знае повече за повечето места по света, отколкото местните.

Трейс искаше също да участва в Кайро, но в Сицилия останаха прекалено много незавършени неща. От една страна, съществуваше възможност тангата да опитат ново нападение в Сигонела. Психологически погледнато, възможно беше охраната на базата да се поотпусне, след като осуети кражбата — разбира се, не нарочно, но някои неща са просто част от човешката природа. Аз исках Трейс да рита задници и да не позволи подобно нещо.

Намекнах също, че може би си струва да се поговори за втори път с дон Алберти, но при подходящи обстоятелства.

— Мислиш, че ако си сложа къса рокля, фръцна се и му седна в скута, ще ми каже всичко, което знае? — запита тя.

— Аз не бих седнал в неговия скут. Може би в този на сина му.

Трейс ми изпрати една от саркастичните си усмивки. На умна и печена колкото нея жена не й е необходимо да борави със секса като оръжие, но ако го стори, въздействието е опустошително.

Предложих да заеме двама цивилни carabinieri за ескорт, но тя само се намръщи.

— Не ми трябват — отговори. — Ти си иди в Кайро. Аз и сама ще се справя с мафията.

 

 

В началото на осемдесетте години, когато командвах „ТЮЛЕН Група шест“, създадох един МЕО (мобилен екип за обучение) с египетската армия. Работихме с елитни членове на армията, за да ги светнем в много области. Морската работа вършихме в Суецкия канал и много ясно си спомням как се спусках над цистерните на дъното на канала — странна и в известен смисъл красива гледка. Обучението с оръжия провеждахме в покрайнините на Кайро, до Града на мъртвите. Разглежданите от нас забележителности включваха и трибуната, на която откачалките бяха убили Саддат за опита му да направи онова, което трябва за своите сънародници и да се помири с Израел.

Градът на мъртвите вероятно звучи като туристическа атракция, а и донякъде е така, ако сте терорист поклонник, дошъл да получи информация или да наеме свежа кръв. Ако наречеш този район мръсно свърталище за живите, няма да си прав. По-вярно ще е да го наречеш зейнала дупка към ада с размери шест квадратни мили. Къщи от кал се облягат на мавзолеи, а вонята на лайна, пикня и пот се носи над този район като гъст облак комари. Силно ви препоръчвам да идете там, ако посетите Египет — веднага ще разберете защо е толкова добре, че сте американец.

Все пак Градът на мъртвите не е начело в списъка на туристическите атракции, не се намираше и в списъка на автобусната обиколка, за която се записах веднага след като се регистрирах в хотела в Кайро. Но пък аз стигнах само до втората спирка. След като се убедих, че не ме следят, се отдалечих от групата и отидох през няколко преки до офиса на Мухадмам Джамал, египтянин, с когото се запознах по време на задачата за МЕО. По онова време Джамал служеше като адютант на един полковник с големи връзки, но не след дълго напусна военните и започна работа в египетското разузнаване или Мукхабарат Ел-Аам.

— Хуеглавец! — изрева Джамал, когато ме забеляза в антрето. — Подрани с два часа!

— Вятърът духаше камилата ми отзад, лайнодъхо копеле.

Докато вървяхме към кабинета му, си разменихме още няколко любезности. Нищо не ме прави по-спокоен, колкото няколко ругатни от стар приятел. Дадох му името и адреса на собственика на телефона, който Док намери в Афганистан.

— Не съм изненадан аз — каза Джамал.

Както повечето добре образовани египтяни, той говори английски много добре, но от време на време казва странни неща, като смесва американски и египетски разговорни изрази.

— Защо е важно това?

— Някой създава трудности на хората ми и опитвам да разбера защо — обясних, но не споменах евентуалната връзка със Саладин.

Джамал ми каза, че ще му трябват няколко часа, и предложи да се срещнем по-късно в едно кафене, където да споделим традиционното наргиле или общата тръба, която египтяните обичат толкова много. Аз не пуша, особено след секс, но пък и не гледам тогава, но му казах, че ще се срещнем. Казах, че през това време ще потърся да си купя нови обувки.

„М. Е. Бутс енд гиър“ се намираха в претъпкана офис сграда на няколко преки от пристана в река Нил до Газа. От интернет страницата на фирмата останах с убеждението, че притежават масивен склад, но всъщност бизнесът разчиташе на съвсем малко запаси и представляваше повече посредничество при обработката на документи, а не препродажба. Или поне това беше впечатлението, което ми остави заместник-президентът по продажбите, който погледна ролекса под ръкава на добре скроения ми делови костюм и веднага реши, че ми е най-добър приятел. Ентусиазмът му леко помръкна, когато чу моята легенда прикритие. Представях се за задграничен представител на производител на скъпи обувки в Щатите, озовал се неочаквано в Кайро и решил да провери дали не може да завърти малко бизнес. Не го притесняваше продуктът, а по-скоро мястото на производство — обясни, че американските стоки се продавали трудно, ако не се преетикетират тук.

— И как ще стане това? — запитах невинно.

Ентусиазмът му се завърна — преетикетирането можеше да донесе добра печалба — и след няколко минутки си бъбрехме за пазара. От дума на дума… не стигнахме до информацията за човека, закупил обувките „Бота“.

— Не мисля, че познавам тази марка — каза той.

— Те са едни от основните ни конкуренти — обясних.

— Разбирам, че обувките им са добили популярност в различни части на Азия и Африка. Ако мога да покажа на шефа си данни за някои техни продажби…

— Ние продавахме много добри обувки на „Скарпа“ — прекъсна ме той.

— Имате ли бройките?

Онзи сви рамене извинително и каза, че „моето момиче“, което се занимава с папките, е навън. Останах с убеждението, че момичето го няма за неопределен срок — офисът приличаше на вила „Свирепия“ след ураган или след купон, ако искате. Оставих го да отклони разговора и потърсих начин да го извъртя отново насам. Преди да намеря начин, през антрето минаха двама мъже, които си говореха високо на арабски за сделка с някакви „Найки“ менте.

— Бихте ли ме извинили за момент? — запита той. — Трябва да се консултирам с тези господа.

Станах, за да си тръгна, но той настоя да остана, защото му трябвали само няколко минутки. Когато излезе, затвори вратата зад себе си.

Само за тридесет секунди открих банково извлечение, в което можех да видя сметките му — намираше се два листа надолу в коша за „изходяща поща“ на бюрото му. За съжаление папките в шкафа до бюрото не само носеха надписи на арабски, но и нямаха никакъв ред — на буква „т“ за торби с боклук или арабския му еквивалент нямаше нищо. Нито пък имаше папка за „Бота“, която можех да разгледам, преди онзи да се върне.

Взех визитката му и обещах да изпратя няколко мостри от нашата стока веднага след като се върна у дома. Тъй като имах малко време за убиване до срещата с Джамал, се върнах през центъра на Кайро до онази част, известна като Даунтаун — един анклав от прашни скъпи заведения и луксозни магазини с прекомерно завишени цени. С Джамал трябваше да се срещна до американския университет след час и половина и реших, че след като имам толкова много време, може да отскоча до магазина на търговеца на килими и да го огледам набързо. По пътя упражних малко от каруцарския си арабски, като доизгладих египетския си акцент със сервитьора в едно кафе и един уличен продавач на броеници. Уменията ми по езиците от Близкия изток са придобити самостоятелно и никого не мога да заблудя, че съм местен, но мога да говоря достатъчно, колкото да си уредя добра сделка за някоя камила. По-важното е, че разбирам езика достатъчно, та да не допусна да ми натресат някоя трикрака камила.

По някаква причина си мислех, че магазинът за килими ще представлява малка сергия, от онези, типичните семейни бизнесчета, които продават на туристите. Но се оказа, че магазинът е голям склад, който според надписа на арабски работи само на едро. Аз адаптирах прикритието си от преди малко по съответния начин и влязох в магазина като вносител-износител, който работи с магазини в Северна Америка и Европа. Започнах на френски, като се представих за белгиец, а после преминах на английски като международен език. Разговорите с различни хора ме изпратиха до един приятелски настроен набит мъж, който твърдеше, че е брат на собственика, който пък заминал на експедиция за закупуване на килими. Ще ви спестя дрънканиците — в крайна сметка стана така, че не открих нищо, за което в Щатите ще ти дадат призовка.

За щастие не работех в Щатите. Всъщност исках да проуча системите за сигурност. Те представляваха метални ключалки и изключително примитивна система с кабел и магнитен контакт, каквито знам как да преодолявам още от девет или десетгодишен. Поразбутах няколко копринени килими, за да проверя дали на тавана не са монтирани видеокамери или дали по гредите отгоре не са поставени тайничко детектори за движение. След това казах адио на брата на Амир и се отправих към мястото за среща с Джамал.

Много египтяни обичат да пушат ароматизиран тютюн, който се нарича шиша. Той е изключително силен, почти колкото хашиш (не че аз знам колко е силно това). За да е по-приятен на вкус, предполагам, те го поставят в специална тръба с вода, която наричат хука. Всъщност тютюнът се изпича на въглен, а не се пали, и водният филтър охлажда дима. За който си пада по тези неща — аз не съм от тях — преживяването било страхотно.

Джамал ми предложи да пуша, но вежливо отказах. Кафето в Кайро е повече от достатъчно да те събуди — по-силно е от ада и е предимно захар. Няколко сръбвания и ще ви минат всички болежки.

Джамал не открил нищо ценно за онази фирма и за собственика й Амир Хуши Бакар. Нито фирмата, нито Амир имали досие. Но сигурно си имаше причина за това — оказа се, че братовчедът на Амир е заместник-министър начело на египетските ВМС в период на възход.

Чиито задължения, по една случайност, включваха и командване на египетските подводници.

Опитах да не си правя прибързани заключения, докато тръсках дървото с информация за Бакар. Без силни връзки не се става заместник-министър в египетското правителство, а Бакар имаше връзки във всички посоки — бизнес, военни, правителство. Или бил далечен роднина на половината правителство, или пък ходил на училище с тях, или и двете. Обичал да дава разкошни приеми и се славел с това, че урежда на приятелите си изгодни договори. Не бил женен и се славел като женкар.

Едно не се знаеше добре за него — религиозните му убеждения. Нито един от хората, с които говорих — от един египетски генерал до една медицинска сестра, която Док препоръча като царицата на клюките в Кайро — не помнеха онзи изобщо да е изразявал някакви духовни чувства.

Което съвсем леко разстрои теорията ми, че навярно той е Саладин. Реших, че трябва да ида в магазина за килими на братовчед му и да задам няколко проницателни въпроса. За съжаление, когато стигнах там, магазинът се оказа здраво залостен и всички бяха се прибрали по домовете си.

Жалко. Макар че често пъти точно така се случва към 1 през нощта дори в Кайро. Но след като вече се намирах там, не виждах причина да не продължа сам.

Да преодолееш алармата на прозореца е толкова лесно, колкото да режеш стъкло — нуждаех се само от тридесет секунди, за да свържа системата така, че да мога лесно да вляза. След като влязох, затворих прозореца и поставих собствената си предупредителна система — детектор за движение с безжична връзка към слушалка в ухото ми, който да ме предупреди, че гърбът ми е изложен на опасност. След това започнах работа.

Първо се отбих в офиса. Фирмата имаше само един компютър, който ме улесни относително много. Пъхнах една дискета в три и половина инчовото устройство, включих компютъра и се загледах как програмата, написана от резидентния компютърен специалист на „Червената клетка“, изследва възможностите на машината. Тя имаше записващо компактдисково устройство, което означаваше, че може да прави запис върху дискове, и улесни следващата ми задача. (По-добре щеше да е, ако имаше записвачка за DVD дискове, защото тя щеше да ускори операцията, но човек не може да има всичко.) Натиснах няколко клавиша и компактдисковото устройство се отвори. След тридесет секунди компютърът вече записваше съдържанието на диска си върху комплекта компактдискове, които си носех.

Шунта сравнява тази програма със стандартния софтуер за записване на информация — „Нортън гоуст“. Тя преглежда диска, компресира съдържанието му, а после плюе всичко върху компактдискове. Програмата е напълно автоматична и най-трудното е да чакаш и да подаваш дискове на всеки пет минути. За съжаление програмата е ограничена от скоростта на устройството и от капацитета на компактдисковете, и въпреки че е достатъчно изпипана да не копира стандартни неща като „Майкрософт уиндоус“ или „офис“, все пак ровенето из десет и повече гигабайта данни и изплюването им върху торба дискове отнема време.

Но вместо да си завирам пръстите в носа, докато чакам, прерових чекмеджетата на бюрото в търсене на нещо полезно. Намерих чекова книжка и откъснах последната страница чекове за справка. След това отидох до картотеката и се захванах да ровя в нея. Отегчителна работа, ако изключим старите броеве на „Плейбой“ в долното ляво чекмедже.

Отиде почти цял час, докато програмата откопира всичко, което можеше да е интересно. Когато най-после свърши, аз я изключих, извадих си дискетата и угасих компютъра. После го обърнах, за да видя коя от жиците свързва клавиатурата.

Не, не ме обземаше похотта на компютърния специалист или перверзното желание да разглеждам куплунги. Трябваше да инсталирам едно устройство за записване. Тези устройства регистрират всяко натискане на клавиатурата и всичко, което напише потребителят. Клавишните регистри са изобретени преди години от шпионските агенции, за да крадат компютърни тайни. Фирмите сега ги използват, за да шпионират служителите си. Ако са ви нужни, можете да си купите доста добри модели по интернет. Предлагат се в хардуерен и софтуерен вариант. Този в джоба ми представляваше хибрид, хардуерен модел, който можеше да праща прехванатите клавиши по Интернет. Така не позволяваше откриване от обичайните проверяващи програми. Устройството записваше една командна програма в програмната директория на „Уиндоус“, замествайки легитимни, но рядко използвани части в една от папките — на ваше място щях да изтрия тези файлове от компютъра си още следващата сутрин.

За да работи, клавишният регистратор трябва да се постави между клавиатурата и компютъра. Инсталирането му е лесна работа, или щеше да е такава, ако можех да освободя кабела за клавиатурата от компютъра.

Изваждането на разни неща от дупки обикновено не ми създава проблем. Очевидно мистър Мърфи беше подсигурил тази дупка с малко лепило каноконлит, защото кабелът просто отказваше да излезе. Накрая извадих ножа си и помогнах, опитвайки да приложа достатъчно усилие. Това изискваше огромна сила на волята, защото сериозно се изкушавах да науча с тока на обувката си този компютър какво значи да ми се опъва. Най-после кабелът излезе. Първо поставих клавишния регистратор на мястото му, а после след нов танц с пръсти върнах и кабела където трябва. Тъкмо възстанових всичко както в началото, и сигнализаторът в ухото ми, свързан към детектора за движение, се обади — имах си компания.

Някой ден двамата с мистър Мърфи ще си поговорим доста сериозно.

Оставих компютъра и се приближих на пръсти до вратата. Оставаше ми още да инсталирам софтуерната част на клавишния регистратор, но вече идеята не беше добра, колкото и бързо да свършех тази работа, защото лъчите на два прожектора прорязаха пространството и се насочиха към офиса.

Служителите, които искат да наваксат за следващия ден, обикновено включват лампите. Същото правят и охранителите.

Прожектори използват крадците… и агентите разузнавачи, изпратени да сложат бръмбари.

С палка в едната ръка и пистолет в другата застанах зад вратата и зачаках. Които и да бяха онези, аз не възнамерявах да им се представям. Определено светът щеше да е по-добър без двама крадци, както и вероятно без двама членове на египетския апарат за вътрешна сигурност. Но ако ги застрелям, щях да си създам всевъзможни излишни усложнения. До картотеките вдясно от мен имаше малко тясно пространство, където не можех да се скрия напълно, но поне нямаше да се виждам съвсем ясно, ако онези решат да затворят вратата. Но пък оттам не можех да ги фрасна по главите — видят ли ме, ще трябва да ги застрелям.

Да кажем, че получих утешителна награда. Стигнах до ъгъла на стаята в мига, в който първият лъч проникна в нея. Поех си глътка въздух като за водолаз и видях как вторият лъч светлина също влезе в стаята и освети телефона на бюрото. След миг двама мъже влязоха. Оказа се, че са от египетската тайна служба, дошли да поставят бръмбар в офиса, за да подслушват разговори. (Телефонната линия щеше да е прехваната отвън или в пощата.) Влязоха заедно, като единият отиде към бюрото, а другият…

Другият направи крачка-две навътре и се обърна, като гърбът му застана на пет сантиметра от носа ми.

Май не вярваше в дезодорантите. Което се оказа жалко.

Вдигнах палката, готов за удар. Честно мислех, че ще трябва да я използвам и два-три пъти вдигнах ръка съвсем леко, за да й придам достатъчна инерция. Но онзи не се обърна, а партньорът му се зае да поставя бръмбара отдолу на телефона. Когато свърши, взе прожектора си и бързо освети папките на стената срещу мен, а след това излезе. Партньорът му така и не се обърна назад.

Отново включих компютъра и инсталирах регистратора, пак с помощта на скрипт програмата на Шунта, която автоматизираше и този процес. Когато компютърът издаде сигнал, за да покаже, че работи, аз извадих моя компактдиск и го угасих.

Към 4 сутринта бях обратно в хотела си, където се насладих на една чашка, преди да си легна за няколко мига преди изгрев-слънце. Но няма почивка за проклетниците като мен — сателитният ми телефон избръмча още преди да се пъхна между чаршафите. (Бих казал пижамата, но знаете, че спя по епидермис, защото може да ми излезе късметът.)

Обаждаше се Дани с нова информация. Бяха открили Козия ебач и подготвяха план да го хванат.

— С една жена е — каза Дани. — Не е съпругата му.

— Прелюбодеянието не се ли наказва със смърт по ислямските закони?

Дани или не разбра шегата, или не му беше до майтапи.

— Можем да го хванем тази нощ. Но сигурно ще има много хора.

— Ако можеш, намали щетите до минимум, но наградата ни трябва.

— Добре.

Ако ставаше дума за операция, провеждана от тюлени, вероятно сега трябваше да се консултирам с екип юристи от Министерство на отбраната, както и с разни други бавачки, преди да започна мисията. Бог да ти е на помощ, ако причиниш „излишни“ странични щети по време на операцията. Или ако направиш нещо, без да питаш „мамо, може ли?“. Ние в „Червена клетка интернешънъл“ не вярваме в нуждата да чакаме разрешение от юристи и бавачки. Нито пък се занимаваме с оценки за въздействието върху околната среда, наложени от разни служби като инженерния корпус на армията на САЩ и превърнали се в задължителна стъпка при всяка военна маневра, дори ако е дълга само колкото да пуснеш една вода.

Със сломено сърце ли съм, защото приятелката на един убиец може случайно да загине от някой куршум, докато трепем приятеля й? Кажете го на тригодишната дъщеря на моя афгански служител, когото Козия ебач за малко не уби. Или на роднините на всички хора, които всъщност беше успял да убие. С изключение на двама-трима всички те бяха цивилни граждани, които си вършеха работата и опитваха да оцелеят в страна, съсипана от продължила десетилетия война. Кой заслужава повече съчувствие?

Риторичен въпрос. Не е необходимо да отговаряте.