Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (4)

Глава 4.

Двамата с Шон тъкмо изприпкахме в сенките отстрани на сградата, когато по пътя забелязахме два чифта фарове. Отстъпихме малко назад и клекнахме до стената. Усетих, че нещо не е наред, защото единият чифт фарове направиха дъга наляво, а другата кола спря зад тази на Ди Джовани. Но едва когато открих, че колата е фургон, схванах какво става.

— Мамка му! — изревах.

Вратата на фургона се отвори и оттам изскочиха двама с автомати, от които се посипаха куршуми.

— Дик? — обади се Трейс по радиото.

— Засада, вкарай Ди Джовани в колата — изкрещях на Шон. — Трейс, ще се видим пред склада. Вземи втория фургон.

Шон ритна една зашеметяваща граната под фургона, а аз насочих своя автомат към шегаджиите стрелци. Те бяха оборудвани стилно — с белгийски „Миними“ и противокуршумни жилетки, явно работодателите им не се скъпяха. Плочите са отлична защита отблизо срещу всичко, което е по-малко от гаубица. Проблемът е, че не защитават срещу куршуми в главата.

Вместо да застане зад другата кола, вторият микробус ускори и сви наляво, до първия. Разбрах, че така за Трейс ще е трудно да се справи с него, и затова й извиках да помага на Шон, след което вкарах два куршума в предното стъкло и елиминирах шофьора. Микробусът подскочи към стената и с удар спря в нея, вратите се отвориха и от тях изскочиха пет-шест души, които до един стреляха с автомати „Миними“ към мен. Налапах земята и разбутах земните червеи настрани, докато пълзях до стената. Шон вече беше в склада — чувах го в слушалката в ухото си — но не разбирах къде е Трейс.

Някъде тук един глас в главата ми изтъкна, че присъствието ми в Неапол е съвсем доброволно и неплатено, имайки предвид, че ако ще правя нещо напълно тъпо, като да си премоделирам анатомията, е редно най-малкото да съм на работа при някой, който да поеме разноските.

Гласът не принадлежеше на съвестта ми — тя е прекалено практична и трезва за подобно нещо. Говореше Карен, която се намираше в седалката на наблюдателя/втория пилот в един хеликоптер „Бел джет рейнджър“, който идваше от юг. Тя наблюдаваше приключението с дистанционна камера за нощно виждане на носа.

(Arrivederci означава до скоро, а това се оказа повече от скоро.)

— Ангажирай тези копелета, докато ги заобиколя — казах й. — Аз ще ида южно от тях, когато минеш отгоре им. Не се връщай втори път, не искам да те улучат.

— Освен това ще ти натяквам цял живот — каза тя. — Този проклет хеликоптер ми струва цяло състояние.

Когато онези с автоматите залегнаха, аз вече бях почти зад тях. Щом наоколо се вдигна прах, аз прескочих стената и затичах напред, за да видя по какво стрелям. За нещастие блъснах се в едно препятствие — един от охраната от другия път, дошъл бързо-бързо, за да види какво става. Отскочихме един от друг, зашеметени от сблъсъка.

Зашеметеността ми е познато състояние. Скочих и го ритнах в главата, за да продължи да си лежи. Със сигурност щях да го застрелям, но при сблъсъка си бях изпуснал автомата.

Когато го намерих, хората от фургона изпразваха автоматите си към хеликоптера, който беше дал газ до ламарината и изчезваше зад хълма. Стрелбата показваше точно къде са и аз изпразних автомата си по тях.

Вътре в склада Шон намерил Ди Джовани клекнал зад една кола, стиснал пистолет „Берета“ 9 мм в разтрепераната си ръка. Шон избил пистолета от ръката му, фраснал го, а после му боцнал „Демерол“. Метнал го на рамо и излязъл навън точно когато хеликоптерът отминаваше, и се спуснал надясно от мен, докато аз обсипвах нашите amici^[1] с автоматите „Миними“.

Мъжете в микробуса бяха очистили охраната на пътя по който дойдоха. Но бяха оставили другите охранители, смятайки да се махнат, преди онези да успеят да реагират или да повикат подкрепления. Сега тези подкрепления идваха, или така й се струваше на Карен, която видя четири пикапа да вдигат пушилка от една ферма на две мили оттук. Разтревожен, че хеликоптерът ще е лесна мишена, ако кацне наблизо, й казах, че ще се срещнем на паркинга от снощи.

— Последният мерцедес — викнах на Шон, докато пъхах нов пълнител в автомата си и отстъпвах назад.

Спрях до колата пред него, отворих капачката за бензин и извадих кърпичка от джоба си. Двама или трима от боклуците до фургона почнаха да стрелят към мен, докато запалвах и натиквах горящата кърпичка в отвора на резервоара. Системата за изпускане на парите от горивото работеше добре и не позволяваше колата да избухне…

… за около пет секунди. След това от нея изскочи дебел огнен стълб и огря нощта.

Аз едва успях да измъкна нашата кола навреме, като завих само на десетина метра от пламъците. Когато тръгнах по пътя, забелязах как пикапът, който пазеше завоя, се носи право към нас. Несигурен дали сме от неговата страна или не, той се отклони наляво в опит да блокира пътя. Аз също се отклоних наляво, с което успях да мина незасегнат, с изключение на малко одраскана боя и загубена хромирана броня при отскока от едно дърво наблизо. Продължих още малко надолу с надеждата да стигна до разклона, преди да дойде кавалерията. Не успях съвсем, както се видя от квартета фарове отсреща.

Квартет в смисъл четири един до друг. Пикапите се движеха един до друг и опитваха да блокират пътя.

Ако една стратегия успее, девизът ми е да я използвам, докато я изтъркам. Затова и сега изчаках до последния момент, а после рязко завих наляво. Тъй като не бях включил фаровете си, не знаех колко близко съм до стената отстрани на пътя.

Отговорът беше „много“.

Отскочихме и се ударихме в предния калник на първия пикап, като се сгънахме в нещо като геврек. Предният край на мерцедеса увисна като акордеон, а еърбеговете му се надуха и аз изведнъж установих, че дишам въздух с мирис на обработена с формалдехид пластмаса, ако това е материалът, от който ги правят тези проклети неща.

Еърбеговете докарват добра цена на черния пазар и печалбата беше прекалено висока, за да й устоят местните Mafiosi. Може и да е лошо да погълнеш прахта от еърбега, но е по-добре, отколкото да излетиш през предното стъкло, което се случи поне на двама от пикапите. Други четирима или петима от онези в каросериите също излетяха и се пльоснаха на пътя зад нас.

Не снимахме рекламен филм за КАТ и затова не си правехме труда да броим жертвите. Помогнах на Шон да извади Ди Джовани от колата, докато Трейс направи както онези от китайските филми и показа уменията си в бойните изкуства на двама дебили, които имаха нещастието да останат незасегнати от сблъскването на колите. Оставихме ги да се гърчат, докато слезем по хълма през гората и стигнем до нашия фургон. Десет минути по-късно вече седяхме в хеликоптера и летяхме към летището. Ди Джовани хъркаше шумно на задната седалка. Аз заех телефона на пилота, за да се обадя на Франки, когато кацнахме да дозаредим гориво.

— Имаме доставка за теб след около два часа — казах. — Шефът на автооперацията.

— Кой е?

— Ди Джовани. Експертът по мафията. Не знам колко знае за Бионди и какво е намислил. Не мога да го питам, докато не се събуди.

Погледнах часовника си. Ако съдя от опита си, онзи щеше да спи още три часа.

— След това можем да измислим какво да правим.

— Ди Джовани?

— Да, експертът по мафията. Надявам се, че е достатъчно важен, за да се ангажира големият шеф, който и да е той. Съмнявам се, че от Ди Джовани ще получим правилни отговори или поне отговори, на които може да се вярва.

— Значи нещата са по-дълбоки, отколкото ги мислехме — каза Франки. — Много по-дълбоки.

Ох, ако знаех колко е прав.