Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (13)

Глава 13.

Има два възможни начина на действие, когато разбереш, че са те прецакали: първи, свиваш опашка между краката и се криеш под шибаното легло, където подсмърчаш и плачеш, докато светът се махне.

Втори, тръгваш с всички сили срещу онзи майкотаковач, макар и да знаеш, че нямаш шансове.

— Дайте ми хирургическото тиксо — ревнах, като в същото време взех да разглобявам едната бомба на части.

Не са ме нарекли Дик Разрушителя заради въздържанието ми да ползвам експлозиви, но този път трябваше да се боря с инстинкта си. Определено тук работа щеше да свърши съвсем малко взрив.

Лепнах малко експлозив на ключалката и изкрещях всички да тичат във втория салон. Не можах да настроя таймера за по-малко от минута. С ругатни го оставих и тръгнах назад, но в този момент забелязах, че лентата се отлепя. Бомбата падна в забавен ход на пода.

Мистър Мърфи не се беше ебавал с мен колко, четиридесет-петдесет минути, и сега не можа да се въздържи и да ми го натресе в лицето. Направих половин крачка напред и изведнъж усетих, че летя към вратата на кабината, защото пилотът беше решил точно в този момент да възобнови акробатичните си упражнения.

Семтекс може и да е стабилен като за експлозив, но това не означава, че можеш да си играеш с него на футбол. Самолетът пак друсна и реших съвсем убедено, че следващото, което чуя, ще е силен гръм, последван бързо от тръбите на ангелите. Размахах ръце над пода към бомбата на няколко сантиметра от мен. Когато самолетът отново смени посоката, аз се метнах върху бомбата, стиснах я в лапи, а после скочих и я плеснах на вратата.

Мисля, че натиснах тиксото, за да е сигурно, че няма да падне, но всъщност помня само как се хвърлих в обратна посока.

Когато гръмна, аз се намирах по средата на салона. Паднах по-скоро заради ударната вълна, но вероятно просто си паднах, а после скочих и се спуснах към кабината. Във вратата имаше отвор колкото пъпеш, но тя все още беше заключена. Наложи се да бръкна, та да я отворя, по дяволите.

Пилотът мърмореше маниашки и зяпаше приборите. Мисля си, че се молеше на Аллах да му подреди девиците в линия, защото му оставаха тридесет секунди до рая. Значи, разбра се как похитителите са качили оръжието на самолета — пилотът го беше донесъл вместо тях.

Бомбата все още се намираше където я бях оставил. Рязко измъкнах таймера и я деактивирах. В този момент пилотът насочи самолета към подобния на одеяло със зелени, кафяви и сиви кръпки японски пейзаж. Молеше се толкова силно и бързо, че имах чувството, че пее рап.

Два здрави удара отстрани по главата не успяха да го смълчат, нито пък да го накарат да пусне щурвала. Опитах да го стисна за врата и ако трябва, да му откъсна главата. Самолетът потегли рязко нагоре и къде заради мен, къде заради инерцията, но вратът му се прекърши. По приборите плиснаха кръв и повръщано.

Бързо седнах на мястото на втория пилот в опит да овладея самолета. Сигурно силно желаете да ви обясня как го хоризонтирах, мамицата му, как след това рязко завих надясно и прелетях четиристотинте или петстотинте мили до Токио и приземих големия самолет на пистата като истински професионалист.

И аз бих искал да ви го разкажа. Проблемът е, че знанията ми за управление на „Боинг 777“ се събират в точката в края на това изречение.

Трейс, една стюардеса и едно хлапе от Китай, което ми приличаше на четиринадесетгодишно влязоха в кабината, в която аз безуспешно опитвах да изравня самолета. Хлапето се оказа курсант във Военновъздушните сили на Тайван — не готов пилот, но адски по-запознат от мене. Бързо-бързо му отстъпих мястото си и той укроти самолета също толкова бързо.

Междувременно стюардесата се зае с радиото. Един контрольор се разкрещя на японски и английски да се идентифицираме. Когато се идентифицирахме, той каза, че два изтребителя щели да ни откъснат крилете след тридесет секунди.

Учтиво помолих да не правят така.

Нашият курсант успя да ни приземи безпроблемно във военновъздушната база „Мисава“ в Северна Япония. Избраха тази база, защото е огромна — цели три километра писта имахме на разположение. Хлапето използва цялото разстояние, освен последните десетина сантиметра, и тогава спря. Но пък като спря, си бяхме цели.

 

 

Похитителите бяха убили двама членове на екипажа и трима пътници и ранили сериозно още трима. Тридесетина други пътници имаха натъртвания и охлузвания. Един пък беше получил сърдечен удар, но го преживя. Освен онзи, когото убих в кабината, четирима други терористи бяха мъртви, когато се приземихме. Други двама умряха няколко часа след това.

Последният ще застане пред съда след три седмици. Аз не мога да присъствам, но се надявам да ме поканят за екзекуцията му. А още по-добре ще е да се присъединя към отряда стрелци.

 

 

След толкова много адски проблеми с полет „Роял тайландер“ 1313 останалите връзки до Италия се оказаха милостиво отегчителни. Няколко двойни напитки „Бомбай“ помогнаха за гладкото минаване на полета, в който благодарение на любезните думи от страна на шефа на Куника ни настаниха в първа класа и двамата с Трейс можехме да се протегнем повечко. В Рим пристигнах като мнозина други преди това — готов за грабежи, изнасилвания и палежи.

Док и Дани чакаха до терминала, когато двамата с Трейс излязохме от митницата.

— Чухме, че сте прекарали добре — каза Док. — Слушахте ли новините?

— Говорят ли за нас? — запита Трейс.

— Съвсем бегло.

През последните двадесет и четири часа имаше още два опита за отвличане на самолет в Азия. А хората от охраната на летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк бяха заловили групи заподозрени терористи в момента, когато преминавали през терминала. Някои от нашите приятели в НАТО бяха казали на Док, че е предотвратен опит за нападение в Лондон, но информацията за арестите не се предоставяла, докато тече следствието.

— Саладин ти е изпратил нов факс с адрес на интернет страница и този път е копирал всички арабски новинарски служби — обади се Дани. — Войната идва.

— Само толкова ли е казал?

— Да, и обичайните дрънканици за величието на Господ. Ще е добре веднъж поне да не намесват Бог — отвърна той и ми подаде няколко напечатани страници. Да, същите дитирамби в ситен шрифт на пет страници.

— Гноеликия те потърси горе-долу по времето, когато започна отвличането — добави Док. — Беше пощурял. Каза, че трябва да говори с теб. Някъде в Рим е.

— Щастливец.

— Сигурно иска да ти благодари, че спаси Япония — обади се Трейс.

Очевидно е, че тя каза това със сарказъм — Гноеликия изобщо не знае къде е Япония.

Помислих да му се обадя, но след десетина секунди желанието ми се изпари. Той не можеше да ме търпи, но от предишните ни разговори ставаше ясно, че според него аз знам какво правя. Той искаше да вдигне достатъчно шум около себе си, за да си спечели още една звезда. Затова може би, като силно акцентирам на „може би“, ще ми помогне за онова, което трябва да се направи — да иде при папата и да му каже подозренията ми. Аз исках незабавно затваряне на черквата „Свети Петър“ и претърсването й от всеки друг, но не и охраната на Ватикана.

Но след десет секунди осъзнах, че колкото и амбициозен да е, Гноеликия все пак е генерал и че като са му сложили звездите, са увеличили в съответната пропорция отвращението му към рисковете. Затова продължих с първоначалния план — да ида в американското посолство и да изложа случая пред посланика. Той изглеждаше по-разумен, не ме мразеше в червата и даже четеше книги, за бога. Ето защо реших, че трябва да е завършил поне четвърти клас, което е два пъти повече от Гноеликия.

За късмет кого срещнах в коридора на американското посолство? Гноеликия, който беше се записал за малък разговор на четири очи с посланика. Преди да успея да го поздравя или дори да се обърна и да тръгна в обратната посока, той ме грабна за ръката и започна да бръщолеви как чрез умните си действия Гноеликите по целия свят спрели така наречения Саладин.

Признавам, че се изненадах. Не от думите му, а от чесновия му дъх. Такава силна миризма е забранена от Женевската конвенция за бойните отровни вещества.

— Заловил си Саладин? — запитах, като отстъпих назад в опит да си поема дъх.

— Заловил? Не. Но вдигнах тревога. Задействах нещата.

— Браво, генерале. Кой е той.

— Кой кой е?

— Саладин. Кой е той?

— Един, който иска да е като Бен Ладен — отвърна Гноеликия.

— Къде ще удари следващия път?

— Няма да удря. След днешните нападения с него е свършено.

— Сигурен ли си?

Ъгълчето на устата на Гноеликия потрепери. В широката пустош между ушите му се прокрадна съмнение. След като се оказа вътре, то отекна от твърдите стени и стана толкова силно, че той не можеше да се престори, че не го чува.

— Ти ми кажи — заяви той. — Ти си специалистът.

— Саладин е още жив.

— Какво? Къде?

— Аз си мислех, че ти си го притиснал някъде.

— Не се прави на умник, Марчинко.

— То ми е в длъжностната характеристика.

Да, признавам, че прекалих малко. Но не можах да устоя.

— Кажи ми нещо, което не зная.

— Ами ти знаеш толкова малко — отговорих, — че не знам откъде да започна.

Гноеликия ме последва в кабинета на посланика. Ухили се самодоволно с надеждата, че така посланикът ще разбере, че аз съм просто един луд за връзване. А аз просто се втурнах в атака и изложих версията си, като признах, че нямам твърди доказателства, но случаят е от тези, при които е по-добре да провериш, за да не съжаляваш. Най-общо казано, ситуацията имаше следния вид: Задномагаре беше инсценирал нападението в черквата „Свети Петър“, за да вкара достатъчно експлозиви в нея, с които да я разруши. Вероятно е възнамерявал да използва и откраднатата ракета, но до момента разполагах само със слаби косвени доказателства за връзката му с операцията в Сицилия. Но онзи със сигурност щеше да има резервен план. Дори няколко.

— Нашият шанс, господин посланик, е да идем направо при папата, да изложим положението и да поискаме да затвори катедралата. След това да докараме неутрална трета страна, която да претърси и осигури катедралата до Великден — избрания от „тях“ ден, най-светия ден в християнския календар.

— Каква неутрална страна?

— „ТЮЛЕН — Група шест“. Трябва да се използват рейнджъри. Ако зависеше от мен, никой нямаше да излезе или влезе във Ватикана, докато всяка тухла от катедралата и околните сгради не бъде прегледана на рентген, маркирана и номерирана.

Посланикът ме изгледа сякаш съм го фраснал в стомаха. За момент не можа да каже нищо, което позволи на Гноеликия да издърдори:

— По-голяма глупост от това не съм чувал. Досдиер е Саладин? Чупката.

— Кой крак да ти счупя?

Не се шегувах.

— Защо Ватикана ще наеме терорист да оглави охраната? — продължи Гноеликия. — Това е смешно. А онзи дори не е мюсюлманин.

— Мюсюлманин е, независимо дали е практикуващ. Самият той ми каза, че баща му е от Африка. Провери му досието. Ще видиш, че има предци от двете религии. Възможно е да греша — обърнах се към посланика. — Но натам ни води логиката. „Избраният от тях ден“ трябва да е Великден, защото е най-важният в християнската вяра.

— Това е просто правописна грешка — обади се Гноеликия. — Четох интернет страницата. То е нещо като грешка на езика. Марчинко, онези вече са си изгърмели патроните. Ние ги спряхме. Заковахме ги. Ти просто не можеш да го приемеш. Разбира се, че не, защото това означава, че си без работа.

Да бе. Сякаш тероризмът ще спре с арестуването на няколко десетки, стотици или дори хиляди торби за боклук.

— Ако „Свети Петър“ бъде взривен, кой ще поеме отговорността? — запитах.

Предполагах, че така ще го накарам да млъкне — от опит знам, че генералите се мотивират адски повече от страха да не ги обвинят за някоя катастрофа, отколкото от надеждата за добро попадение. Но очевидно Гноеликия вече си беше направил сметката за вината.

— „Свети Петър“ не е проблем — каза. — Проблем е Досдиер.

— Точно той е проблемът.

— Какво ще кажеш да изложим част от нещата, които ти ни каза — предложи посланикът. — Да ги изложим на Досдиер и шефа му, за да видим какво ще каже. Няма да му казваме, че според теб той стои зад всичко — бързо добави той. — Но достатъчно, за да го убедим да предприеме независимо претърсване. Можем да му кажем, че според нас в организацията са проникнали външни лица, което е вярно. Само няма да казваме, че според нас тези лица са начело. Реакцията му може да ни покаже истината. И ще накараме кардинала, на когото той е подчинен, да се отнесе сериозно към заплахата.

И аз бях мислил по този въпрос, но се страхувах, че Задномагаре ще отклони атаката твърде лесно. Дори може да започне свое собствено „разследване“, с което да унищожи нашето. Може да пренебрегне предупреждението или просто да измести графика напред. Нито знаех кой е кардиналът, на който той е подчинен, нито как ще реагира. Трябваше да изолираме Задномагаре от охраната, докато траеше претърсването на базиликата. Това можеше да стане единствено като изложим цялата ситуация, и то не на някой функционер на средно ниво, а на човека най-отгоре.

— Да идем направо при папата — това е голяма крачка, Дик — каза посланикът. — Много голяма. За подобно нещо не мога дори да помисля без позволение от Вашингтон.

— Според мен е редно не просто да мислим. Днес е четвъртък — според мен каквото има да става, ще стане в неделя.

— Моите уважения, но ти разполагаш само с догадки — продължи посланикът. — Нямаме доказателства за връзката на Саладин с опита за кражбата в Сицилия.

— Ще говорите ли с Вашингтон?

— Ще ми дадеш ли доказателства?

— Ще опитам.

Посланикът кимна.

— Добре. Ще говоря. Но накрая ще ни е нужно нещо повече от догадки.

— Има една догадка, за която по-добре се надявайте да съм прав — казах. — Че онзи ще чака до Великден.

 

 

Доказателства. И на мен ми трябваха. Веднага след срещата отидох в осигурения комуникационен център на посолството. Официално исках да информирам Службата за вътрешна сигурност за ситуацията в Азия. Неофициално исках да запаля огън под задника на Шунта, детектива, когото наехме да проследи парите на Саладин и всеки познат от общността на разузнаването. Връзка между Саладин и инцидента в Сигонела, връзка между Задномагаре и факсовете, които получавах, и други доказателства, които можеха да се завържат с хубава панделчица — ето какво голямо нещо трябва, за да вкарам Гноеликия и неговото братство в правата вяра. Проблемът е, че неоспоримите доказателства не падат просто така в скута на следователя дори и ако той си пръсва задника, за да ги осигури. Уговарях, ревнах, пошегувах се, всички обещаха да положат максимални усилия и повече не можех да искам.

Изпратил бях Трейс, Док и Дани в „Свети Петър“ да разгледат и да видят няма ли нещо очевидно не на мястото си. Когато свърших в посолството, всеки от тях беше направил по два-три пълни тура. Срещнахме се в една пицария отсреща, отвъд река Тибър, за да споделим информация и малко vino rosso^[1].

— Много мъже с рокли — изсумтя пренебрежително Трейс. — Бог знае какво крият между краката си.

Всички се изсмяхме, но тя не се шегуваше. Както вече знаех, нямаше начин да разбере човек какво оръжие крият монашеските одежди.

Задномагаре беше засилил мерките за сигурност в черквата. Например преместил беше скенерите за бомби и оръжие на пиацата, имаше кучета, обучени да откриват експлозиви, по-малко туристи се допускаха по едно и също време и вътре и около черквата обикаляха към двеста цивилни мъже и жени от охраната. Никой не можеше да каже колко от тези нови охранители са подставени.

— Черквата може да се превземе с десет-петнадесет души — каза Дани. — Даже и с по-малко. Истинска каша ще е да ги изкараш оттам, защото където и да погледнеш, каквото и да пипнеш, все струва състояние. Доста трябва да се замислиш, преди да хвърлиш бомба, защото ще съсипеш някоя безценна творба на изкуството.

— Вече е сторено — казах. — Това са дреболии. Саладин не мисли мащабно. Мисли колосално. Той трябва да направи повече от Бен Ладен. Затова искаше ракетата. С каквото и да я е заменил, то не е по-малко.

— Освен ако се е отказал — обади се Док. — За да се бие друг път.

— Ако онзи е сложил бомба тук, тя ще е достатъчно голяма, за да събори сградата. Бен Ладен събори Световния търговски център, така че този трябва да направи поне толкова тука — каза Трейс. — Искам да кажа, че бомбата трябва да е очевидна, нали така? Би трябвало да можем да я намерим.

— Точно за това си мисля и аз — казах. — Намери ли я?

— Има много места, където човек може да сложи малки бомби — обади се Док. — Но да ги свържеш с кабел всичките?

— Това щяхме да го видим — потвърди Дани. — Ще трябва да се поразровим малко повече, отколкото е възможно при обикновената разходка за туристите.

— Но вече няма обиколки — каза Док. — Спрели са ги.

— Аз и без това не ги харесах.

— А вътре има толкова много хора от охраната, че се спъват един в друг — вметна Дани. — Как ще ги заобиколим?

— Няма да ги заобикаляме — усмихнах се и пресуших чашата си.

 

 

Четири часа по-късно двама членове на охраната във Ватикана се освободиха от дежурство. Качиха се в такси от черквата. Зад волана седеше типичен почти във всяко отношение римски шофьор на такси — мърмореше си нещо, караше като шибан луд и гледаше на червените светофари като на предизвикателство пред мъжествеността си.

Нещо нетипично се оказа фактът, че той пое по възможно най-краткия път до предназначението им. И то, защото шофьорът — Io — слушах указания от малка слушалка, скрита в тюрбана на главата ми. Док говореше от другия край и с помощта на карта и глобална позиционираща система ми обясняваше накъде да карам.

Оказа се, че карам към един клуб, където ходеха членовете на охраната. (Късмет, нали? Само дето това ми беше петият курс за вечерта и всички други си отиваха в едни много скучни жилищни блокове.) А клубът изглеждаше като римски еквивалент на полицейски бар в Щатите. През деня го посещаваха туристи, на които сервираха слаби напитки в замразени чаши. Към девет или десет туристите се прибираха в хотелите си и започваше да приижда тълпата със сините ризи. Имаше доста полицаи — от военни до carabinieri и ченгета под наем.

В големи количества нямаше единствено жени и когато една златокоса красавица с плитка миниполичка влезе, привлече очите на почти всички. Е, Трейс въздейства така почти навсякъде.

Двамата с Док наблюдавахме от далечния край на бара. Чакахме десетина минути влизането на Трейс. До нас седяха двама от охраната, а на джобовете на панталоните им се виждаха едни от най-слабичките щипки, на които висяха карти на охранители от Ватикана. Италианците обичат да казват, че тъй като всеки в тяхната страна започва да пие още от утробата, не се напиват. Това е мит, както може да потвърди всеки, който е присъствал на италианска сватба, но кои сме ние, та да изтъкваме този факт? А онези двамата нямаше да се усетят дори ако над главите им префучи влак.

Док действаше малко по-изтънчено от един влак. Стана леко нестабилно, като си мърмореше на италиански, че трябва да иде до кенефа, и се извини, като се блъсна в ухилените ни приятели. На влизане в тоалетната картите им се намираха в джоба му.

Трейс седна на една маса с размерите на пепелник. Поличката й се качваше по малко нагоре всеки път, когато си поемеше дъх. Двама сервитьори дотичаха бързо при нея. Тя си поръча специалитета на заведението — оранжево-червено нещо с пяна, което се казваше „Rutto“, или „оригване“ на италиански. В заведението настъпи тишина, когато сервитьорите се занадпреварваха обратно към бара.

Аз станах и отидох до една маса в другия край на бара и се усмихнах на двете жени там — и двете носеха карти на охраната от Ватикана на верижки около вратовете си.

— Ciao^[2] — поздравих.

Едната ме изгледа с надута усмивка и навря нос в чашата си с вино. Другата каза, че лицето ми й е познато, но е сигурна, че не съм тукашен.

— Е vero — отговорих. — Истина е. Американец съм. Тук съм за обмен с италианската полиция и тази вечер ми е последната. След няколко часа трябва да хващам самолета.

— Американец? Много добре говориш италиански — каза тя и отметна една къдрица от лицето си.

— О! — възкликна след миг, като разбра кой съм.

— Шшш!

Потупах я по ръката и казах, че не искам сцени.

Няколко минути по-късно Джина и приятелката й Мария ми разказваха, че след приключенията ми охраната е засилена значително. Но между някои от ветераните и новодошлите имало големи търкания, постоянно се сменяли задачите и властвал хаосът, типичен при всяка реорганизация. Аз ги разпитвах внимателно и опитвах да изкарам колкото може повече подробности, без да се досетят за подозренията ми. Знаех, че сега не мога да се доверявам на никой от хората на Задномагаре.

Исках да сваля картите, а не гащичките им. Разбира се, можеше да се каже, че второто неизбежно щеше да доведе до първото. Но мистър Мърфи, който наблюдаваше срещата с голям интерес, реши да се намеси, преди да представя своите аргументи.

Всъщност реши да се изкашля.

Док тъкмо се върна на бара, когато мъжът на плота до него се преви и се разкашля. Първо си помислих, че това е Док, който отклонява вниманието, затова изчаках секунда-две, преди да се обърна и да видя какво става. Но по това време онзи вече беше се зачервил и очевидно се задушаваше.

Док скочи на крака, обгърна с ръце онзи и стисна с юмруци диафрагмата му. Човекът изкиха и изстреля нещо от устата си. В същия момент един от другия край на бара стана, прекоси стаята и се блъсна в Док, като измъкна портфейла от задния му джоб.

Или опита. Направи само една крачка, преди Док да го стисне отзад за яката. Джебчията се оказа слаб и Док го метна на пода като парче тесто за пица.

Онзи с кашлицата се спусна към Док, вдигнал юмрук да го фрасне в тила. Но пропусна целта си, защото аз пристигнах навреме, за да го отклоня от курса му, като протегнах крак и придадох известно ускорение към задника му. Той влетя в една от големите витрини на заведението и се пльосна на улицата със страшен шум от пръснатото на парчета стъкло.

Ако трябваше да повторя сцената, щях да коригирам прицела си и да го запратя в някоя от близките маси или барплота. Не заради щетата, а защото неволно му помогнах да избяга, копелето мръсно. Онзи се изправи на крака и изтича до малък мотоциклет наблизо. Джебчията се измъкна от ръцете на Док и излетя през вратата след онзи с мотора.

Това трябва да бяха най-тъпите крадци на света, за да опитват да крадат в полицейски бар.

Човек би си помислил точно това. Определено в Щатите такова нещо си е самоубийство, както и във всяка друга цивилизована държава. Но Италия си е самостоятелен свят и вместо да скочат и да ни помогнат, ченгетата на бара се заеха да спорят кой има право да извърши ареста.

Междувременно собственика го занимаваха по-важни неща от правосъдието. Разскача се пред Док с протегната длан и с настояване да му се плати счупеният прозорец. За съжаление онзи не разбираше английски и беше толкова разгневен, че Док не разбираше италианския му. Затова се намесих аз за жестомимичен превод — изхвърлих го през другия прозорец.

 

 

Двамата с Док излязохме веднага. Трейс ни последва след няколко секунди, като в хаоса успя да открадне още две карти.

Едно време в „Червената клетка“ научих, че по принцип не е необходимо човек да подправя картите с фотоснимки. Деветдесет процента от охранителите дори не си правят труда да сверяват снимката с размер на пощенска марка. А сложиш ли си пръста върху нея, решаваш проблема с останалите десет процента.

Нахвърлихме план за проникване и оглед в базиликата, като внесохме някои корекции въз основа на казаното от двете дами и онова, което Док беше успял да чуе от двамата мъже на бара. Най-трудното се оказа да се приведем в необходимия вид и да си намерим сака с необходимия десен. Бог ми е свидетел, че не е редно да обличаш охраната в небесносиньо, ако лазурното отива повече на завесите.

Въпреки опитите да измъкна информация по-рано през деня, не се получи нищо. Но Шунта представи доста интересно наблюдение, след като анализира системата за комуникация между някои терористични групи, които според нас имаха връзка със Саладин, включително афганистанския ни приятел Али Козия ебач и откачалките от Тайланд. Те изпращаха шифровани^[3] съобщения по фалшиви адреси за електронна поща, които според хората от разузнаването имали общо с финансирането на разни сделки. Докато професионалистите от разузнаването опитваха да разберат смисъла на шифъра, Шунта разгледал самите адреси. Някои били създадени чрез публични услуги, за които не се изискват особено много лични данни, а другите се намирали във фирми и организации, нападнати от хакери. Според Шунта в повечето случаи това не било истинско „хакване“, защото адресите се оказали просто откраднати и използвани, преди да се усетят системните администратори, което обикновено отнемало около седмица. Повечето фирмени системи за електронна поща използвали елементарни процедури за сигурност, но дори и онези със сложните преградни стени можело да се преодолеят незабелязано и без изискана работа с компютъра. (Очевиден пример, с който не издавам нищо за мястото на семейните бижута: повечето преносими компютри на служителите на фирмите имат протокол за сигурност, който използва специален ключ или код за шифроване, за да комуникира с мрежата на целия офис. Това не позволява на другите да дойдат и да влязат в мрежата с „чужд“ компютър. Но тъй като на борда на откраднатия компютър кода вече го има, той се включва веднага.)

Някой от Агенция Безименна, разбира се, беше успял да намери физическото място на някои от системите. Той смятал, че дори и да успееш да влезеш в някой компютър отнякъде, сигурно ще искаш да разбереш малко и за организацията, която го е използвала преди тебе. Освен това възможно е да са замесени служители, или някой друг. Аналитикът от Агенция Безименна открил компютри почти навсякъде в Европа и Азия, Мароко и Египет. Не забелязал нищо характерно и след като засякъл местонахождението на петдесет системи, се отказал. Но като разгледал списъка, Шунта загрял, че двадесет от тях са свързани по някакъв начин с католическата църква. Той смяташе също, че и други се възползват от пропуски в програмите за защита.

Когато навлезе в техническата област, го върнах към целта.

— Системите на католическата църква особено уязвими ли са?

— О, не, готин. Тази система е такава, че ако си външен, тя не ти се показва. Значи набирам ги, нали така? И не мога да разбера дали използват уязвим хардуер и програми.

— Не можеш ли да предположиш?

— Технически отговор ли искаш или кратък?

— Кратък.

Долових разочарованието в гласа му.

— Можеш да предположиш. Но, такова, ако знаеш предварително, няма да се притесняваш за това, че някой отвътре може да дебне и да те прихване. Виж, някой такъв може да те проследи обратно, когато се включиш отново, за да прочетеш електронната поща. Е, и това можеш да избегнеш, нали така? Ама е досадно, защото трябва да поработиш малко. А повечето хора ги мързи, нали загряваш, мързеливи са. Защо да бачкат повече, като може да си играят игри, нали?

Шунта продължи да дава квалификации и да представя аргументи за липсата на връзка със Задномагаре. Но след това представи много добър аргумент в полза на тази връзка — компютърната система на Ватикана била ремонтирана няколко месеца след като шефът на охраната поел длъжността.

Очевидно нищо от това не свързваше Задномагаре с терористичните мрежи, но пък се оказа една по-обещаваща връзка. Казах на Шунта да провери в биографията на Задномагаре за кои фирми е работил, преди да дойде във Ватикана, и дали и с тях не е злоупотребявано.

— Действам, готин. А, такова, да проверявам ли системите за, такова, други уличаващи неща, а?

— А папата католик ли е?

— А? — възкликна Шунта и отговори след кратък размисъл: — Това да не е, такова, въпрос уловка?

 

 

Една бележка за езичниците: Разпети петък е денят, в който римляните завели Исус на хълма и го окачили като перде на кръста. Това е грамаден ден в „Свети Петър“, а и в повечето католически черкви, където се прави помен с редица тържествени служби. Ватикана спря повечето от тези служби от съображения за сигурност. Но въпреки това в черквата имаше доста голяма тълпа, която се молеше и честваше по време на подготовката за Великден.

В средата на базиликата се намираха големи платформи с редици столове върху тях. Приличаха повече на скамейки в стадион, а не на черковни пейки и на тях щяха да сядат големците (предимно високопоставени свещеници) по време на специалната среднощна великденска служба. Охраната представляваше кръг от хора около тези седалки, застанали през метър — метър и половина един от друг със скръстени ръце, стиснати устни и видимо отегчени. Друг кръг охранители, на три-четири метра един от друг, стояха по страните на катедралата, като не пречеха на човек да вижда страничните олтари, но пък и не бяха съвсем незабележими. Отдавна не бях виждал по-добро психологическо представление, но за съжаление то си оставаше само това — представление. Сигурността вече беше нарушена от трима охранители, които се смесиха с тълпата, оглеждаха лъстиво туристите и навираха намръщените си физиономии във всяко ъгълче.

Тези тримата се казваха Трейс, Док и Дани.

Къде се намирах аз, питате?

Ами питайте дружелюбния свещеник, който имаше документи от папската телефонна служба, упълномощаващи го да обикаля, или по-скоро да инспектира по-скритите ъгълчета на катедралата и да се постарае да изключва автоматично всички клетъчни телефони. Както повечето от своите братя, този отец беше открил призванието си, след като поработил в света, и след това донесъл уменията си в сферата на телекомуникациите в услуга на Господ. Английски говореше с американски акцент, където прекарал младостта си, а италиански подбираше според обстоятелствата. Добрият отец можеше да обясни всичко това с твърд поглед и тихо спокойствие, което човек придобива само от вярата и заредения си пистолет.

Расото го жулеше малко, но това е личен проблем.

Най-очевидното място за бомбата щеше да е под пейките на трибуната. По страните и задната й страна висяха кадифени завески, така че ако пъхнеш нещо отдолу, то щеше да си остане незабелязано до момента за вдигане на завесата. Но там хората от охраната проверяваха достатъчно често, за да може да се присъединят Дани и Док. Не само с очите си, но и с чифт „надушвачи“, които можеха да открият молекулите в експлозивите, двамата не откриха нищо. Нищо не показаха и проверките в по-малко очевидните скривалища, като изповедалните и задните стаички. Моя задача беше да търся в още по-малко очевидните места.

В ръка държах нещо като преносим радиоприемник в комплект с две слушалки. Никак не го биваше да открива сигнали от клетъчни телефони, но подхождаше идеално за проверка на вътрешни кухини, в които може да е скрита бомба. Хората във фирма „Технологии за силите на реда“ казват, че този апарат е просто усъвършенстван модел на уредите, с които дърводелците откриват гредите зад стените в старите къщи, та да могат да нанесат максимум щети, когато ви окачват картината. Освен достатъчната си чувствителност да разпознае плътната мраморна колона от тази с кухина, пълна с пластичен експлозив, апаратът можеше дори да определи типа на експлозива. За тази цел трябваше да използвам сложния „надушвач“, който криех под расото си и който можеше и да не свърши работа, ако се окажеше, че бомбата е запечатана срещу откриване. Но всичко по реда си.

Претърсих централната зона на черквата, като се разходих по дългия коридор между масивните колони. Двойка големи бомби тук щяха да убият повечето хора и с голяма вероятност щяха да съборят сградата. Каменните пиедестали позволяваха разполагане на доста голяма бомба в правоъгълник. Замяната на големи парчета облицовка — по-големи са от човешки бой — не е лесна работа, но можеше да е направена при ремонта след повредите от куршумите на автоматите.

Колоните се оказаха плътни. Няколко часа проверки не показаха нищо и в стените, олтарите или където и да е.

Очевидно пропусках нещо. Реших да се върна в началото и изключих апарата, за да опитам да разгледам вътрешността на черквата така, както би го сторил Саладин. Как би я взривил той?

Ако Задномагаре е Саладин, той щеше да я разглежда от височина метър и осемдесет. Ето защо приклекнах, наклоних леко глава и се извърнах надясно. В този момент се оказа, че гледам право в очите на Задномагаре.

Съмнявам се, че повечето хора биха ме разпознали преоблечен като свещеник. Всеки, който ме познава добре, би казал, че одеждите ще се разпаднат в мига, в който се докоснат до плътта ми. За съжаление Задномагаре не ме познаваше така добре. Намръщи се и пристъпи напред, а двамата бодигардове с ръст като горили след него се препъваха в дългите си маймунски ръце.

— Точно човекът, когото търся — казах и се изправих в цял ръст.

— Защо си се облякъл като свещеник?

— Осени ме духът Божи. Ти какво донесе тук след нападението преди три седмици?

— Както виждаш, засилихме охраната. Макар че очевидно не се справихме така добре, както можеше — отговори той и се извъртя с вид на загрижен шеф на охраната. — Според теб колко хора са проникнали в редиците ни? Дължа ти благодарност.

Задномагаре посочи един от шефовете си. Преди да започне да говори срещу него, аз го хванах за рамото и го завъртях към себе си.

— Ти папата ли искаш да убиеш? Или просто да разрушиш сградата и да избиеш няколко хиляди свещеници и монахини?

Нещо трепна в лицето му. Но след това изчезна.

— Отведете господин Дик Разрушителя и хората му извън катедралата и извън Ватикана — каза. — Старайте се да не стоите прекалено близо до тях. Много е вероятно Господ да го порази с мълния, ако го забележи на святата земя.

 

 

— Ти трябваше да събереш доказателства, а не да създаваш сериозен дипломатически инцидент с католическата църква! — кресна Гноеликия половин час по-късно в посолството.

Американските посланици в Италия и Ватикана стояха неловко на няколко крачки от нас. Посланикът във Ватикана, нисък човек на около осемдесет години, изглеждаше толкова блед, че имах чувството сякаш всеки миг ще се разтвори във въздуха.

— Ти отиде твърде далеч, Марчинко — продължи Гноеликия. — Твърде далеч.

— Не, не отидох достатъчно далеч.

Гноеликия се разяри толкова, че косата му затрепери от гняв. За разлика от Дани, Док и мен, Трейс беше задържана от членовете на швейцарската охрана. Макар и не под командването на Задномагаре, капитанът на швейцарската охрана се съобрази с указанията да я изрита от град Ватикана и добави своя собствена заповед тя да му каже кой е командирът й. Заради отговора й Гноеликия получаваше телефонни обаждания от всеки служител в Светия престол и всеки му обещавал, че „неговите“ висшестоящи ще научат за светотатството, извършено от „заместниците“ му. Очевидно един-двама бяха успели да намерят някого в Пентагона — вероятно някой чистач — и вече няколко съобщения по електронната поща изискваха Гноеликия да обясни случая.

— Мисля, че трябва да поема нещата — каза Уайт, посланикът в Италия. — Може би двамата с Дик трябва да обсъдим въпроса насаме.

Другият посланик не изчака да го подсещат втори път, а направо избяга от стаята и се спусна по коридора. Очите на Гноеликия се стрелнаха след него, докато пресмяташе наум. От една страна, искаше да ме удуши, но от друга, ако кипне лайната на посланика, нямаше да може да го накара да го измъкне от калта. Накрая стисна зъби и взе да ги търка ожесточено, докато се отдалечи.

— Няма да повярваш на какви телефонни обаждания трябваше да отговарям — каза Уайт, когато останалите излязоха. Отиде до шкафчето до една от стените и отвори барчето. — Мисля, че няма католик в тази страна, който да не се е оплакал — усмихна се той и добави: — Но ти си свикнал с това, нали?

— Случва се.

— Аз не съм свикнал. Обикновено работата ми не протича под такова високо налягане. Но фактът, че съм отгледал три дъщери, означава все нещо.

Посланикът дръпна един от кожените столове и седна на него.

— Досдиер със сигурност ли е Саладин?

— Бих искал да кажа да, но не мога — отвърнах и го запознах с теорията на Шунта.

— Не е много, а?

— Не, сър. Но на ваше място не бих ходил на службата довечера.

— Подкрепям те, Дик. Вече съм те подкрепил. Но не можем да направим много. От Ватикана казват, че са взели предпазни мерки и, разбира се, Досдиер е разгневен. Ти нарече ли го Саладин?

— Не, не съм. Но е очевидно, че го подозирам.

— Той иска да те уволнят.

— Добре че не работя за него.

— Добре е изобщо — усмихна се посланикът. — Е, поне обявиха повишена сигурност. Ще претърсят черквата сантиметър по сантиметър.

— Вече го сториха. Няколко пъти.

— Трябва да кажа, че се надявам да грешиш.

— Няма да се притесня, ако греша. Надявам се да греша.

Когато излязох от посолството, ставаше осем часът. Трябваше да се срещна с останалите от екипа при фонтана Треви в туристическия район, над който се извисяваше статуята на веселящи се римски богове. Трейс и Дани стояха в един магазин за сувенири и се чудеха дали да купят две кани за кафе с Колизеума, или да се спрат на онези с Форума. Док разговаряше за фотоапарати с двама английски туристи до тях. Аз ги подминах и продължих две преки надолу до едно малко кафене. След малко бандата дойде един по един, след като бяха проверили дали не ги следят.

— Е, непослушен си, нали? — запита Трейс и дръпна един стол. — Гноеликия напляска ли те?

— Отлъчиха ме.

— Моят „надушвач“ засече нещо под кубето — каза Док. — Кратък сигнал. Опитвах да настроя чувствителността, когато дойде един от охраната. Аз скрих картата и се направих на турист. Но после обявиха тревога, очистиха мястото и ме изхвърлиха заедно с Дани.

Аз извадих една туристическа карта на базиликата и накарах Док да покаже къде е доловил сигнал. Оказа се, че това е по средата между 46 и 42 — кубето на папския олтар (46) и Тронът на свети Петър (42), който прилича на ракета „Скъд“ в дъното на черквата.

— Аз не долових сигнали там — каза Трейс. — Сигурен ли си?

— Не. Сигналът не беше силен. Даже може да е отражение от нечии дрехи.

Док може да не е истински технофоб, но е почти такъв и ако някой би имал проблем с оборудването, това е точно той. А мимолетният сигнал дори и в идеални условия съвсем не означава димящ пистолет.

Вероятно не е сега моментът да говоря в детайли за преносимите (или стационарните, ако щете) детонатори. Истината е, че дори най-добрите апарати, а тези на „Технологии за силите на реда“ са сред тях, заедно с устройствата на „Глобални решения за сигурността“ и няколко други специализирани и доста авангардни фирми могат да дадат грешни положителни данни. По принцип най-добре е да се използват в относително малки закрити пространства или съвсем отблизо, например за проверка на кола или куфар. А ние стигахме почти до края на възможностите на уредите и даже ги надхвърляхме.

И все пак…

— Олтарът под кубето е отцепен — каза Дани. — Ти колко близо до него стоеше?

— До кадифеното въже.

— Четирите колони, дето държат навеса над олтара, са идеалното място за бомба — обади се Трейс.

— С достатъчно експлозив ще очистиш папата и ще взривиш купола — добави Док. — С достатъчно силна експлозия можеш да събориш всичко.

— Мисля, че трябва да кажем за това на посланика — каза Дани. — Да поискаме проверка.

— Не. Задномагаре ще направи проверката сам — отговори Трейс. — И ще каже, че всичко е наред.

— Можем да излезем по италианската телевизия и да поискаме проверка — предложи Дани. — Да ги натиснем чрез медиите.

— Добра идея, ако не грешим — казах. — Но с това ще изстреляме единствения си куршум. Трябва сами да намерим бомбата.

— Как ще влезем? — запита Дани. — Имат снимките ни, освен на Трейс. Наблюдават улиците, площада, всяка алея, хората от охраната имат снимките ни, има и видеокамери, които гледат дори в канализацията.

— Ще намерим по-лесен начин да се отбием — обясних. — Не е проблем.

 

 

Оказа се малко по-сложно, отколкото си мислех. Гноеликия беше разпратил информация, според която аз съм напълно луд и не трябва да ми се има доверие. Това засилваше трудностите при набирането на необходимите ми средства и караше хората, които искаха да ми помогнат, да преодоляват малко повече проблеми. Когато уредих всичко необходимо, настъпваше вечерта в събота — само няколко часа оставаха до мига, в който щяха да заприиждат големците за среднощната служба. Аз обичам да работя нощем, но не и с такива кратки срокове.

Сред многото въпроси, на които нямахме отговор, в този момент беше и как Задномагаре възнамерява да се измъкне от град Ватикана преди или след нападението. Оригиналният Саладин не беше самоубиец, а и Задномагаре не ми се стори такъв. Не можехме да преценим как ще се измъкне, но ако плановете му включваха някой от боингите 737 на Светия престол, то Задномагаре нямаше късмет. Няколко съществено важни неща от двата самолета изчезнаха в съботния следобед. Удивително е колко много достъп ти осигурява един работен комбинезон и малко петна смазка по лицето.

 

 

Има два типа скокове от голяма височина, всеки със своите особени удоволствия. Оперативните скокове от голяма височина и с ранно отваряне на парашута са подобни на скоковете с парапланер. Скачаш от самолета, отваряш парашута и се превръщаш в безмоторен самолет. В зависимост от условията може да прелетиш четиридесет мили до целта. Не бих казал, че полетът ще мине приятно и спокойно, защото, от една страна, ако мисията изисква такъв скок, то има голяма вероятност хората долу да имат оръжие, но пък скоростта е стабилна и напълно предсказуема за този тип ситуации, ако, разбира се, парашутът се отвори когато трябва.

Алтернативата е скок от голяма височина с късно отваряне на парашута. Началото и краят на този скок са както при предишния — скачаш от самолета и се приземяваш. Но между тези две неща не се правиш на безмоторен самолет. А си като камък.

Или два камъка в нашия случай: Трейс изскочи заедно с мен от задната част на специално оборудван МС-130 и предоставен с помощта на Франки без абсолютно никакво позволение от Гноеликия, Кохът, Срахсивгащите или всяко друго име, което може или не може да се появи в документацията. Земното притегляне ни дърпаше с около 180 мили в час^[4]. Целехме се в една искрица светлинка, по-малка от точката в края на това изречение. Тази светлинка беше Рим, а „Свети Петър“ пък имаше размерите на една от молекулите в тази точка.

Да, знам, че изглежда забавно, и е така. Но не вярвайте, ако ви кажат, че нощните скокове в населени места са лесно нещо. Не са. От друга страна, ако отворехме парашутите си на около двеста метра над земята, нямаше да дадем възможност на двете противозенитни батареи, разположени от италианците, да ни забележат.

Долових сигнала в слушалката и отворих парашута. В периода от време между изтеглянето на въжето и мачкащото топките рязко дърпане, от което разбрах, че парашутът се е отворил, се успокоих от факта, че съм точно на линия с острата кула на кубето. Ако парашутът не се отвореше, щях да свърша като хуй на клечка.

Но парашутът се отвори с рязко дърпане. Невинаги е добре да имаш големи топки, но все пак е по-добре от алтернативата.

Отклоних мислите си от болката, като проверих дали се е отворил парашутът на Трейс, а после се захванах сериозно с кацането. „Свети Петър“ ставаше все по-голяма на тридесетина метра пред мен. Наведох малко парашута, за да се прицеля по-добре, и се спуснах почти върху целта. Разтворих ръце и обгърнах фуниеподобната мачта на самия връх на кубето — точно в десетката.

Трейс пристигна на няколко метра по-надолу и се хвана за горната корона на кубето. Спуснахме се един срещу друг върху големите колони, които образуват основата на короната. През тези секунди бяхме най-уязвими — трябваше бързо да съберем парашутите, без да ги загубим или да паднем от катедралата. Виждахме се от почти всяка от съседните сгради и в наша полза работеше единствено върховната дързост на действията ни.

Заради което, честно казано, мислех, че ще се покаже и мистър Мърфи. Но той не го направи. Аз лесно събрах парашута и го натъпках между прътите на парапета, а после завързах едно въже към същия парапет, а другия му край — за другия парапет на десетина метра в основата на колоните.

Ако не сте виждали катедралата и купола й, представете си голяма плажна топка с руло тоалетна хартия отгоре. Плажната топка е поставена в кутия за шапки, която е разположена върху гигантски шкаф за обувки. Ние се намирахме в основата на рулото тоалетна хартия. Около нея като пръстен се извива тясна пътека с колони и прозорци от външната страна. Отвътре по тясна кухина едно стълбище с повече от триста стъпала води към основата на кубето.

Когато се оправихме, огледахме покрива на катедралата под нас. На предната част на сградата имаше снайперисти, откъдето прицелваха мощните си пушки към пиацата. Но иначе не се виждаше никаква охрана. Всички наблюдаваха вратите и близките улици.

В катедралата имаше поставен заглушител, който не допускаше използване на радиопредаватели или клетъчни телефони за задействане на бомби. Заради тази система обикновените радиопредаватели ставаха безполезни и затова двамата с Трейс бяхме взели линеен лазерен предавател, за да си говорим с Док и Дани, които чакаха в резерв в самолета, в случай че сбъркаме и кацнем в Колизеума. Доста трудно щяхме да уцелим самолета с лазерния лъч и затова поставихме един приемник на покрива на една сграда на север. Оттам сигналът се предаваше по обикновени микровълни към самолета. Предавателят, който наподобяваше футуристична рязана лъчева пушка, трябваше да се разположи някъде около приемника и после с помощта на няколко индикационни бутона да се насочи към приемащото съоръжение. Системата се използваше трудно и едва след няколко опита успях да получа сигнал за връзка и да кажа на Док добрата вест. Той излая „добре“ и прекрати връзката. Ако нещо се объркаше, двамата с Дани можеха да дойдат едва след час, за да се направят на кавалерия.

Ако бяхме туристи, щяхме просто да отворим вратата и да влезем. Но по време на размотаването си из черквата в петък Трейс беше открила нови предупредителни системи и видеоохрана по всички врати, включително тези на купола и вътре в него. Освен че бяха оправили прозореца, през който пропаднах, бяха поставили и аларми на по-малките сводести прозорци, които се отваряха навътре към кубето. Навярно по това време сигналът за тревога щеше да мине за неизправност, но не можехме да рискуваме.

Имаше няколко прозореца без аларма — онези в основата на кубето. Логично, тъй като вратите към кубето бяха заключени и свързани към алармата, та дори и да влезеш през прозореца, нямаше къде да идеш.

Освен ако не се спуснеш до балкона в основата на кубето сто метра по-долу.

С помощта на уреда за рязване на стъкло — от онези с диамантен резец, а не юмрука — свалих стъклото и отрязах достатъчно от дограмата, за да мога да се вмъкна. Под мен няколко свещеници, братя и монахини подготвяха вътрешността на черквата за среднощната литургия. Трябваше да приключат и напуснат сградата точно в 10 часа. В този момент черквата щеше да премине последен преглед от охраната и да отвори врати за службата в 11 часа.

Часовникът ми показа 9:08.

— Още ли искаш да си първи, Спайдърмен? — запита Трейс, докато приготвяше въжетата.

Кубето е към сто метра високо, а ние разполагахме със 120 метра въже, дебело 11 милиметра^[5], което е достатъчно да се претрепя.

— Гледай само да не се оплетат — казах.

— Мене ме притеснява онази релса.

Говореше за дългото плоско парче стомана, захванато в стената от външната страна на прозореца.

— Ще издържи, докато кубето е на мястото си — отговорих.

— Това имам предвид.

Ако не издържеше, щях да пльосна точно върху бронзовото кубе на олтара и да се превърна на храмова украса. Сигурен съм, че това щеше да изпълни пророчествата на някои от монахините, които ми преподаваха в унгарското католическо училище „Свети Ладислаус“.

Направих се на паяк, който се прокрадва към нищо неподозираща страхлива жена, като стъпих през прозореца и увиснах сред изографисаното небе над олтара. Имах седалка за спускане и всичко се оказа много по-лесно, отколкото звучи.

Първите три метра. След това тръгнах малко по-бързо, отколкото мислех, че трябва. Не е голям проблем, само дето рязката смяна на скоростта ме разлюля.

Нямам проблем да се люлея, защото така или иначе трябваше да стъпя отстрани на кубето. Не ми хареса въртенето. А започнах да се въртя толкова силно, че направо можех да съм някаква шибана балерина. В същото време се носех из кубето като пощуряло махало на часовник. Накрая се фраснах лице в лице с един от пророците на тавана.

Той май нямаше против, или поне не възропта. Само че спря въртенето ми, но не и люлеенето, защото ме върна обратно в пространството. Сега вече приличах на скапано йо-йо, което обаче се носеше само в една посока — надолу. Прозорците се приближаваха все повече и в един момент имах чувството, че левият ми крак ще премине през онзи, който счупих преди няколко седмици. Само че не улучих и при следващото залюляване успях да стъпя на парапета. Не го направих красиво, но поне успях да стигна цял и без да задействам алармата.

Трейс, разбира се, се спусна идеално след минутка. Понякога толкова я бива, че ми се иска да я фрасна.

Скрихме се в коридора, свалихме парашутните костюми и облякохме по-подходящи одежди — за мен одежди на монах, а за Трейс — на монахиня. Бях си избръснал брадата за тази мисия — какви жертви само трябва да прави човек за тази работа. Почти тридесет години не бях виждал лицето си и то изглеждаше грозно точно като на онази работа на разгонена крава. Освен това бях се подстригал като монах, с тонзура. (Това е плешивата област, която позволява на Господ да прицели гръмотевицата си по-точно, ако объркаш нещо.) Но имаше едно успокоение в това — след всичко досега нямаше да се налага да го удрям на пост и молитва, та да ме пуснат през райските врати. Свети Петър няма да ме познае.

Извадих ръчно преносимия детектор на експлозиви и го включих — около минута му трябваше да загрее и да е готов за работа. Сигналът минаваше до слушалка в ухото ми и за да я скрия, покрих главата си с качулката.

Хората на Задномагаре бяха направили непробиваем кордон около катедралата, което означаваше, че преминеш ли, значи си свободен. Но за да не скучаят онези на кордона, уредих малко разнообразяване. Докато двамата с Трейс слизахме надолу по стълбището от кубето, едно такси се спусна с висока скорост по улица „Виа дела Концилиационе“ към площад „Сан Пиетро“ пред базиликата. Шофьорът, определено откачен колкото всеки чист италианец (което значи много), всъщност беше Шон Мейко, слязъл от самолета няколко часа преди това на летище „Леонардо да Винчи“. Спрял едно такси и се разбрал с шофьора, който се съгласил да му покаже града „само“ за две хиляди евро и толкова vino, колкото може да изпие. Оказа се, че успял да изпие само чаша и половина, след като Шон му пуснал малко ГХБ в първото кианти. (ГХБ е гама хидробутиратна киселина, по-добре известна като „лекарство за чукане при първа среща“. Не се одобрява от Комисията за контрол на лекарствата.)

Шон оставил шофьора на бара, където се отбили, и продължил разходката в режим „направи сам“. Точно в 9:15 се спуснал по широката улица пред базиликата, преминал през две бариери и се втурнал през площада. След това завил надясно, заобиколил обелиска в центъра на площада и успял да се качи на едно от дългите ниски стълбища, преди колелата и разкъсаните от защитни шипове гуми да откажат напълно.

По пътя Шон си бил взел пътник — уж за автентичност, но предполагам, че е искал да изкара и малко пари. Пътникът излязъл спокойно и си тръгнал, без да обръща внимание на четиридесетте или петдесетте въоръжени охранители, които се спуснали към тях. Шон твърди, че в този момент запял „О соле мио“ на волана. Отнасям се с леко съмнение към тези негови думи, но вярвам, че можеш да прекараш доста евтино в ареста за пияници във Ватикана.

Докато над сто служители на закона извършваха ареста, двамата с Трейс стигнахме до коридорчето зад олтара на свети Лъв Велики на основния етаж на черквата.

— Изглеждате много добре в бяло, сестро — казах.

— Вървете на майната си, братко — отвърна тя, като хвана букет цветя от една кутия до входа и влезе в черквата.

Оставих й няколко секунди преднина и я последвах с наведена глава и скръстени ръце към центъра на храма. Ако съм изглеждал като човек, който се моли, не е било преструвка — вече мислех, че не намеря ли бомбата, ще стана на парченца.

Районът около олтара на папата и огромният бронзов купол над него бяха отцепени с дебели кадифени въжета, но нямаше охрана, която да те спре да минеш. Всъщност единствените хора в тази част на черквата бяха двама братя в черни одежди, които нагласяваха микрофони върху един пищен олтар за коленичене в централната алея. Пробваха микрофоните с части от молитви на латински.

Аз отидох в задната част на папския олтар, коленичих, а после откачих кадифеното въже, за да премина. Олтарът се намираше на платформа, която представляваше отлично скривалище за бомба — поставена добре, тя можеше да събори с лекота покрива отгоре. Коленичих като за молитва, а после извадих сондата на „надушвача“ и плавно го прокарах по стъпалото.

Не получих сигнал.

Тръгнах по платформата от дясно наляво, като се преструвах, че ми е възложена задачата да изгладя килима, та Негово Светейшество да не се препъне. Ако имаше молекули експлозив, сензорът не ги откри. Придвижих се по-нататък и проверих олтара, като заподреждах свещите, сякаш съм открил нещо нередно. Слушалката продължи да мълчи.

Тръгнах да обикалям платформата между олтара и гробницата на свети Петър. В този момент един от свещениците запита какво правя.

Толкова се концентрирах върху работата с „надушвача“, че не забелязвах кой е около мен. Свещеникът стоеше до парапета около гробницата. Наведох глава в посока към него, без да отговарям, и коленичих — както казваха монахините, съмняваш ли се, коленичи.

— Братко, какво правиш? — запита свещеникът. Говореше на италиански.

— Търся бомби — отговорих, като наведох леко глава и вдигнах ръкав, за да му покажа устройството. — Този уред търси определени молекули във въздуха.

Когато вдигнах очи, онзи се взря в тях и не отклони поглед.

— Не сте свещеник, нали? — запита той на италиански.

— Не. Аз съм експерт по сигурността от САЩ. Одеждата използвам, за да не бия на очи.

Очите му ме накараха да се чувствам сякаш отново съм в изповедалнята в „Свети Ладислаус“, където трябва да изповядам… е, няма значение какво трябва да изповядам. Щях да се чувствам по-комфортно загледан в цевта на автомат, а не в очите на белокосия Божи пастир. Накрая той кимна сериозно.

— Дай най-доброто от себе си, синко — каза.

Ако е казал друго, то потъна в ясното бръмчене от апарата, което чух при предния олтар, а сондата сочеше гробницата на свети Петър.

Малко прекъсване, ако не сте виждали базиликата отвътре. Гробницата на свети Петър е голяма полукръгла територия пред папския олтар, едно ниво под него и оградена с парапет. (Всъщност нарича се Il Confessio, което означава крипта със свързани проходи.) Прилича повече на сложен параклис, отколкото гробница и включва нишата, в която се пазят костите на светията.

Гробницата на свети Петър е като върха на айсберг над големия подземен некропол или погребална територия, над която са построени базиликата и предшественикът й. Около гробницата на свети Петър има други папски гробници. Около и под тях се намират останките на римското гробище, в което е погребан свети Петър. Мавзолеите и проходите през града на мъртвите тръгват от базиликата. Нишите и гробовете, наречени scavi или изкопи на италиански, са под пода около гробницата и до тях се стига по малки стълби в колоните под купола.

През част от гробницата имаше временна платформа, близо до олтара, за да е по-лесна литургията. Точно там стоях, когато чух сигнала.

„Надушвачът“ беше намерил изключително малка следа от PETN — важна съставка на семтекса и други подобни пластични експлозиви. Но сигналът се оказа мимолетен. Не долових нов сигнал дори когато настроих уреда специално за PETN.

Два лъжливи положителни сигнала на едно и също място?

В зона, която не е достъпна за широката общественост?

Клекнах и бавно размахах сондата над платформата, като се наведох над парапета. Под временната платформа имаше нещо като оградна решетка, която не позволяваше достъп до металните врати отстрани. Когато вдигнах крак над парапета, за да намеря място между свещите и да се прехвърля, един глас зад мен каза:

— Не, братко.

Извърнах се бавно. Свещеникът, с когото бях говорил преди малко, стоеше на няколко метра от мен замръзнал на място. До мен пък стоеше другият свещеник, стиснал в ръка пистолет „Ругер“ 9 мм.