Ричард Марчинко, Джим де Фелис
Свещен терор (14)

Глава 14.

— Много бавно — каза падрето с пистолета — се върни назад оттам.

— Тук ли? — запитах на висок глас. Разперих ръце настрани и отстъпих.

— Насам — каза и посочи лявата страна на нефа.

— Защо?

Той отговори, като вдигна пистолета. Аз отстъпих бавно. Трейс се намираше някъде наблизо и се надявах, че ако се движа достатъчно бавно, тя ще чуе какво става и ще го издебне. Направих още една крачка, а после се спънах от килима.

Честно, спънах се, но ако мнимият свещеник беше по-близо до мен, щях да го съборя. Той остана на няколко крачки от мен и спусна пистолета с лека усмивка, като се прицели.

Усмивката изчезна от лицето му благодарение на силен ритник отстрани в главата от свещеника, който ме беше спрял по-рано. Пистолетът гръмна и куршумът отскочи с адска сила на метър от гърдите ми.

— Бягай, синко! — каза добрият свещеник. — Повикай помощ!

И след това се нахвърли върху другия. Пистолетът падна на пода. Аз го вдигнах, когато двама други монаси, или по-скоро двама мъже, облечени като монаси, се втурнаха към нас и извадиха пистолети от одеждите си.

Първия проснах с един изстрел. Вторият се отклони надясно, встрани от огневата ми линия, но попадна точно на Трейс, която го елиминира с бойния си нож.

— Качи го горе и се свържи по радиото — викнах. — Бомбата е някъде в криптата!

— Сигурен ли си?

— Върви! И не вземай асансьора — може да спрат тока.

Добрият свещеник държеше лошия за ръцете и го притискаше към пода, коленичил върху него. Аз пуснах доза обезболяващо с бърз ритник в черепа на лошия свещеник, след което дадох пистолета на другия.

— Отдолу има бомба! Не пускайте папата в сградата!

— Господи, няма да го допусна.

Прескочих бързо парапета и се хлъзнах надолу по стълбите. Само след две секунди осъзнах, че оттук не мога да вляза в криптата. Но „надушвачът“ хвана силен сигнал от двете страни на гробницата, което значи, че се разхождам напред-назад над експлозивите.

Прескочих обратно парапета и се спуснах към входа, който Карен беше използвала при предишното ни посещение и който сега се криеше зад редица пейки. Някой извика, докато тичах. Последваха изстрели. Аз се спуснах пред входа, разбира се, заключен. За щастие само със стандартния катинар, който се отваря лесно. Бръкнах под расото и извадих шперца. Чувах как хората от охраната тичат към центъра на черквата, но в този момент намерих подходящия накрайник и го пъхнах в катинара.

Но само за да го изпусна и той да падне на пода, при което мистър Мърфи го ритна здравата и го прати под заключената врата.

И къде беше Трейс, докато аз и Мърфи танцувахме на сцената?

Аз си мислех, че тя е някъде горе и че се връща към балкона и по въжето до покрива, откъдето да излезе отвън на кубето. Но се оказа, че не е така.

Когато тръгнала към стълбището, се натъкнала на група монахини, истински, легнали пред пода до един параклис. Трейс ги накарала да станат, за да ги закара някъде в безопасност. Точно в този момент се появили хора от охраната и Трейс се отклонила вдясно в страничния параклис, монахините я последвали, минали зад един олтар в кратък коридор и стигнали в празна стая, която се оказала без изход.

Добрият свещеник трябва да ме е видял да изпускам шперца, защото се разкрещя на хората от охраната, за да привлече вниманието им. Междувременно аз вкарах в катинара един малко по-малък накрайник. Този път без кашкавалени пръсти — отворих катинара и хванах металните пръти на вратата. На няколко метра от мен хората от охраната стигнаха до свещеника, вдигнаха го на крака и в този момент затворих вратата зад себе си и я заключих.

— Марчинко! — изкрещя някой, когато треснах вратата. — Това е Марчинко!

Втурнах се надолу по стъпалата, осветени от жълта аварийна крушка в горния край на прохода. Завих първо надясно, а после наляво по стълбището и скочих през няколко стъпала, като се оказах под нивото на папските крипти, при по-древните гробове. Сега се намирах в пълна тъмнина. Извадих течнокристалното си фенерче и тръгнах напред в един тесен проход. След три-четири стъпки се озовах пред врата, монтирана съвсем наскоро, ако се съди по стружките от зидарска дрелка за направа на отворите за анкерните болтове. Отключих ключалката, вмъкнах се и после я затворих тихо, и чух охраната да идва.

Стените на този коридор изглеждаха като римска улица с мавзолеи отляво и отдясно. Имаше крипти и огромни зидани стени, примесени с гробове и части от първата базилика „Свети Петър“. Звуците от охраната се засилваха — вече се намираха при вратата, през която бях минал. Намерих отвор между два римски саркофага в стената и се пъхнах в него, като си мислех, че това е плитка ниша, от която ще мога да направя засада. Но когато влязох, видях един проход зад сенките вдясно. Тясната метална врата се завъртя леко. Преминах през нея с насочен напред пистолет, като се приведох, за да се побера в коридора.

Една паяжина, дебела като ръка, ме хвана за лицето и раменете. Аз се притиснах до стената в тъмното и се заслушах за охраната. Стори ми се, че блъскат по първата врата и затова измъкнах фенерчето, за да се ориентирам. Очаквах да съм в някоя костница. Вместо това се озовах в нещо като голяма стая с тухлени стени. В стените се виждаха прашни вдлъбнатини, всяка с римски номер. В дясната част на стаята една врата висока към метър и половина и вероятно половин метър широка водеше в друг коридор. Вмъкнах се през нея, приведен като Квазимодо.

Проходът стигаше до друг коридор. Можех да тръгна наляво или надясно. Поогледах се, за да реша накъде е верният път, и забелязах една черна жица по стената пред мен.

Свих надясно и последвах коридора и жицата десетина метра, преди да се усетя, че се движа нагоре. Ако тази жица е свързана към бомбата — наистина несигурно предположение, но пък колко римляни прокарват кабели за високоговорител в саркофага си? — то логично беше бомбата да се намира в другата посока. Върнах се назад и стигнах до първия проход, където чух приглушените звуци на хората от охраната, които ме преследваха. Продължих напред, като затаих дъх не само за да не вдигам шум, но и за да чувам по-добре. В тъмнината се долавяше някакво жужене, като онова, дето чуваш в три сутринта в камбоджански хотел и климатикът работи с пълна сила, без да успява да вкара нищо, освен горещ въздух. Шумът, изглежда, се засилваше с всяка крачка — оказа се ехото от машини някъде отгоре, което заглушаваше звуците в подземните проходи.

След около три метра проходът се разшири достатъчно и ръцете ми вече не драскаха по стените. Пак трябваше да съм наведен, но не толкова. От тавана висяха лампи в телени предпазители, окачени на метална лента, без да са включени — ако имаше прекъсвач някъде наблизо, не го видях, но и не бих го включил.

Разбрах, че пред мен има друг проход, по течението на въздуха и наистина след двадесетина крачки го достигнах. Пред него стоеше не само врата, но и дебела телена ограда. Всичко беше захванато с болтове към винкели и нямаше как да ги достигна от моята страна.

Докато разглеждах вратата, лъчът от фенерчето ми попадна на тъмно оцветени големи бутилки, подредени чак до тавана, и тук-там се виждаха някакви черни подплънки. Покрай стените на помещението, което виждах, имаше големи сандъци, а бутилките запълваха останалото пространство.

Оказа се, че съм намерил бомбата^[1].

Коленичих и вдигнах жицата. Можех да я срежа лесно дори със зъби, ако се наложи, но имаше вероятност, който я е заложил да е взел това предвид. Срязването на жицата можеше да взриви бомбата, а не да я обезвреди.

Имах около час да реша какво да правя. Междувременно или трябваше да намеря детонатора, или да вляза в стаичката и да открия как действа бомбата.

Когато се изправих, нещо студено ме удари в рамото и ме тласна в оградата.

Не, това не беше Божията ръка или копитото на Дявола. Това беше неприятният край на един автомат „Миними“.

— Има пистолет в колана отпред и поне още един, а може би два. Застреляй го, ако се съпротивлява.

— И защо ще се съпротивлявам, мамицата му? — изръмжах, когато светлината заля лицето ми.

— Защото си мислиш, че ще избягаш.

— Не си мисля, а съм сигурен.

Задномагаре се засмя. Двамата цивилни агенти по сигурността — хора на Задномагаре — стояха на два метра от мен, вдигнали автомати с мощни прожектори на мястото, където обикновено би имало оптически прицел. Прожекторите ме заслепяваха.

— Не си се променил, Марчинко. Пак си все същият арогантен американски мъжкар и супермен.

Щях да му благодаря за комплимента, но бях твърде зает да отскачам от резкия удар отстрани в главата ми, който ми нанесе един от палачите. Понечих да го хвана, но онзи отскочи на безопасно разстояние.

— Не е проблем да те убия тук — каза Задномагаре. — Вземете му оръжието.

Извадих пистолета и го хлъзнах по пода. След това си навих десния и левия крачол и извадих двата пистолета, които носех там.

— Можех да те убия десетина пъти — обади се Задномагаре. — Късметлия си. Винаги си бил късметлия. Оплакваш се, че не ти върви, оплакваш се от мистър Мърфи, но знам, че си най-големият късметлия, кучи сине. Извади късмет в Китай, в Тайланд, в Лас Вегас.

— Какво за Лас Вегас^[2]?

— Аз им дадох пари, Дик. Винаги бях аз.

— Значи си бил прекалено голямо лайно да стреляш сам по мене.

Задномагаре се изсмя. Тръгна по коридора. Хората му ме ръгнаха да го последвам. Минахме край мястото, през което влязох в коридора и отброих десет крачки по наклонения нагоре под, преди да завием наляво в друг коридор, толкова тесен, че раменете ми докосваха двете му страни. Оттам стигнахме до още по-тясно стълбище. Стъпалата приличаха на тухли и се оказаха толкова малки, че стъпвах върху тях само с половин стъпало. Намирах се в средата и ако решах да играя на боулинг, можех да съборя само две трети от тангата и да оставя Задномагаре да ни изпържи със своя „Миними“.

Пет-шест пъти стигахме до площадки не по-големи от стола, на който седите, и променяхме посоката, за да продължим нагоре. След това влязохме в коридор, подобен на онзи, от който тръгнахме, завихме наляво и открихме ново стълбище. Низ от тънки правоъгълни течнокристални лампи осветяваше стълбите. Светлината позволяваше да забележа тънката жица по стълбището — жицата на детонатора.

Стигнахме друг коридор, този път зигзагообразен, а след това се озовахме на друго стълбище. Тук стените стояха още по-далеч една от друга, но се налагаше да се привеждам леко напред, като главата ми докосваше гредите на тавана. Стъпалата се извиха — стигнали бяхме основния етаж и сега вървяхме към кубето. Надявах се горе Трейс да ме чака със своя автомат.

— Значи ме мразиш в червата, а? — запитах. — Как успях да те впечатля толкова? Дори не те познавам.

— Ние сме много, Марчинко, армия хора, които си прецакал. Някои са мюсюлмани. Други са азиатци. Трети — американци. Няколко дори са част от Военноморските сили. Членове сме на много голям клуб — хората, прецакани от Дик.

— Аз не прецаквам хората. Отнасям се еднакво с всички…

— Като с лайна.

— Е, поне четеш книгите.

Спрях, опрях се с длан на стената и изпуснах отчаян дъх от дробовете си. Всеки служител на „Бърза помощ“, който можеше да ме чуе, би поискал незабавно носилка.

— Остаряваш, Разрушителю. Дъртак. Правя ти услуга — изсумтя Задномагаре отгоре.

— Как?

— Няма нищо по-жалко от стар и уморен моряк. Виж се. Дори не можеш да се качиш по едно стълбище. Развалина.

Изстенах по-силно.

— Когато ме видя в Кайро, аз бях момче — каза той. — Но въпреки това накара хората си да ме застрелят.

— Кога е било това?

— Когато отвлече баща ми.

От всичко, което съм правил, а то е доста, в Египет съм отвличал само един човек.

— Азис е баща ти?

— Как се почувства, като застреля дете, Марчинко? Хубаво ли ти стана? Но аз не умрях.

Инцидентът, за който говореше, се случи още като получавах заплата в „Зелената група“, която наследи „Червената клетка“. Изпратиха ни в Кайро да задържим Махмуд Азис абу Ясин оттам и да го докараме в място, където може да се проведе по-откровена дискусия. Азис беше боклук от най-големите, терорист още преди да излезе модата на тероризма, истински болен мозък, организирал няколко покушения срещу хора от Запада.

Точно преди да влезем в стаята на Азис, в коридора се беше появило едно момче — на дванадесет до шестнадесет години. Ники Гръндъл Гадния го гръмна с пистолета със заглушител, преди да ни издаде. Тогава мислехме, че е един от бодигардовете, но трябва да призная, че не извади оръжие. Възможно е, разбира се, да беше невинен човек, попаднал случайно на неподходящо място в неподходящ момент.

Неприятно, но така е на война. Попитайте всеки един от шестдесет и петте души в Ню Йорк, Чикаго, Хюстън или Вашингтон, които Азис беше убил, преди да опаковаме и докараме задника му пред съда.

— Аз не съм стрелял по теб.

— Спомняш си значи. Добре. Аллах беше с мен тази сутрин — продължи Задномагаре. — По много начини. Само един от куршумите на твоите хора ме улучи. В рамото. Още пазя куршума.

— Трябва да кажа на Ник да се упражнява повече.

— Заведоха ме да живея при чичото на майка ми, който ме осинови и ме обучи да изпълня съдбата си. Онази част от семейството ми, която принадлежи на кръстоносците, вярваше, че съм с тях, но от онзи ден работя да постигна идеята си.

Продължи да дърдори обичайните самозаблудени глупости за това, че е помазан спасител на своята религия и народ. Човек би помислил, че един егоцентричен маниак поне ще опита да е оригинален — поне веднъж искам да чуя някой избран да каже „Не знам дали наистина съм Господ, но мамка му, ще опитам“.

Та да довършим предисторията: Задномагаре заминал при една от западноевропейските си лели да се възстановява. За личната му защита го обявили за негов братовчед, умрял преди две години от тиф. Останалата част от историята — връзката с европейските аристократи и т.н., която агенциите по сигурността прегледали при проверката, идвала от тази част на семейството. От онази сутрин в Кайро беше водил двоен живот.

А може би и по-рано.

Оставих го да злорадства малко, за да съм сигурен, че го обзема самодоволство.

— Е, това погребалният ти огън ли ще бъде, или имаш план за бягство? — запитах.

Онзи само се засмя.

— Как ще ни взривиш? Предполагам с ракетното гориво, което видях долу. Доколкото разбирам, то няма да се възпламени само.

— Още си надут, а, Дики?

— Добре де, щом всичко е под контрола ти, как ще свършиш работата?

Задномагаре само се обърна и продължи нагоре.

Течението в коридора постепенно се усилваше и въздухът ставаше по-хладен и влажен. Ускорих леко, за да скъся разстоянието между мен и Задномагаре. Но прекалено силно се правех на уморен дъртак, защото само след един завой се озовахме навън. Един от двамата охранители над мен се спусна в тръс към изхода. Изчаках, докато пред мен остана само един, а после скочих, хванах го за крака и го съборих, като се изтърколих встрани и изстрелях пистолета в лявата си ръка в задника зад мен.

Да, бях дал скритите си пистолети. Но монашеското расо е достатъчно голямо да скрие много неща, включително пистолет РРК.380 със седем патрона.

Малкият пистолет изтрещя като изпусната от контрол мотриса в метрото. Прекалено стръмното стълбище не позволяваше на охраната да вдигне оръжието си както трябва или не достатъчно бързо, за да се предпази. Аз нямах този проблем.

Автоматът на тангото изтрака до мен на стълбите. Аз посегнах към него, но законът за земното притегляне е по-силен от този на необходимостта и пропуснах. Докато вървях към него, някъде отдолу взеха да стрелят хора от охраната. Дъжд от каменни отломки и куршуми засипа стълбищната площадка. Вдигнах автомата и го насочих за стрелба точно когато онези се появиха иззад завоя. По средата на залпа имах чувството, че лицето ми се запалва и стрелях слепешката, като въртях автомата натам-насам. Загубих равновесие и се изтърколих шест-седем стъпала надолу. Когато спрях да се търкалям, се оказа, че стрелбата е спряла напълно.

Трябваше да отворя очи с пръстите си. Когато най-после прогледнах, забелязах, че ръката ми е покрита с кръв. Улучили ме бяха в лицето, гърдите и врата — усещах болката — но след като все още дишах, реших, че съм ударен от някое парче камък, отлетяло от вековната стена. До мен на площадката имаше четири тела, а други две лежаха на стълбите до завоя. Един от мъжете имаше автомат „Берета 12S“ с пълен пълнител, залепен с тиксо към другия. Взех автомата, заредих го и тръгнах с усилие нагоре към вратата. В далечината чувах тупкането на хеликоптер.

Надявах се, че е дошла кавалерията.

Вдигнал в ръка автомата, се втурнах през отворената врата в нощта по пътечката в основата на купола. Хеликоптерът висеше от другата страна на кубето, над левия напречен неф.

Оказа се, че той е цивилна машина, а не на италианските военни. Планът за бягство на Задномагаре.

Тръгнах да прекося покрива, но в този момент от колоните в основата на кубето се изсипа залп куршуми. Аз успях само да залегна.

 

 

И така, къде, по дяволите, се намираше хубавото задниче на Трейс Далгрен? Защо не чакаше тук, за да спаси моето, както толкова много пъти досега? За да разберем това, трябва да се върнем назад до малката стая, в която се беше озовала с монахините при идването на хората от охраната.

Задномагаре не беше сменил всички от охраната във Ватикана, но Трейс не можеше и нямаше настроението да се доверява на никого. А знаеше, че и онези ще изпитват горе-долу същите чувства към нея. От друга страна, монахините й имали доверие, като чувството било взаимно. В момента, когато установили, че нямат изход, една от тях — най-старата и най-крехка според описанието на Трейс, избутала моето момиче най-назад и отишла при вратата. С глас почти като шепот казала на първите хора от охраната, че terroriste преминала през вратата отзад, която водеше надолу.

— Свети Петре, опази ни — извикала тя на италиански, падайки на колене в зов към светията да запази своята черква.

Останалите монахини, включително Трейс, също коленичили.

Доколко всичко е било преструвка и доколко — истинска молба, е трудно да се каже. Но със сигурност животът на Трейс бил спасен. Първите двама от охраната — подставени от Задномагаре хора, както се оказа — се поколебали достатъчно, че да пристигнат още четирима или петима от останалите. Старата монахиня станала и закуцукала напред с призив да вършат Божията работа и да отърват черквата от ужасните дяволи, изчезнали надолу по близкото стълбище.

— Si! Si!^[3] — изкрещели мъжете и заедно изтичали в грешната посока като повечето от нас, когато гоним дявола.

Трейс разцелувала всички жени и ги помолила да предупредят папата да не идва в черквата.

— Къде отиваш, сестро? — запитала най-възрастната монахиня.

— Трябва да се кача на покрива.

— Асансьорът и стълбището сигурно вече са под охрана.

Монахинята я хванала за ръка и я повела през параклиса към една странична врата, от която да иде към рядко използвано стълбище, като от петия етаж Трейс можела да завие наляво и да намери проход до купола, ако желае, а в другата посока щяла да стигне до покрива.

— Бог е с теб — казала монахинята на италиански. — Но за всеки случай приготви пистолета си.

Трейс затичала нагоре по стълбите. Когато стигнала до площадката, за която й казала монахинята, тя се отправила към купола и стигнала до големите прозорци. Дори без никой да стреля по нея, качването й пак не би било много лесно, ако реши да се опита отвън, затова решила да влезе вътре и да използва въжето, по което слезе. Решила, че няма смисъл вече да се притеснява за алармата, и счупила стъклото на най-близкия прозорец, а после скочила на балкона. За съжаление разстоянието било малко повече, отколкото смятала, и така силно се ударила в пода, че паднала настрана и пистолетът й излетял от ръката.

Неудобно предвид двамата охранители, които тъкмо влезли през вратата на двадесетина метра от нея.

За щастие никой от двамата не очаквал да види летяща монахиня да пада през прозореца. Трейс скочила на крака и се хванала за въжето, което оставихме на парапета. Един от мъжете се прицелил, но другият му викнал да не стреля, а Трейс не спряла, за да пита дали онзи се тревожи дали ще улучи нея или стенописите наблизо. Метнала се на въжето и се изкатерила нагоре като плъх от трюма на потъващ кораб. Измъкнала се през прозореца на кубето, след което срязала въжето с ножа си, за да не я последват двамата мъже.

Трейс извадила лазерната комуникационна апаратура и се заела да излъчва. Не успяла да се свърже от първия път, нито пък след това. Решила, че Мърф се такова с нея, но осъзнала, че пред нея има нещо — приближаващ хеликоптер.

Изчакала го да наближи. Някъде тук се включих и аз, макар тя да не ме е чула заради шума на лопатите. Накрая успяла да се свърже и без да чака потвърждение от Док или Дани, предала факта, че в мазето на базиликата има бомба.

Което ни води към историята как ме сбъркаха със заек в стрелбище, така да се каже.

 

 

Отеклите ми очи, полуспечени от кръв, бяха пълни с късчетата камъни и мазилка. Ако можех да виждам по-добре, сигурно щях да съм по-внимателен. Можеше да не ставам или поне да помисля за различен маршрут до другата страна. Но всичко над три метра от мен представляваше неясна картина и вероятно затова сметнах, че по мен стрелят само един или двама души. Затова, когато куршумите спряха, аз изпразних автомата срещу сенките.

Когато стигнах до телата, открих не един или двама, а петима. Прерових двама от тях за нов пълнител, който да влезе в автомата, и намерих един.

— Не си прави труда, Дик!

Един приклад ме удари в тила, за да акцентира призива. Автоматът и пълнителят отхвръкнаха от ръката ми и се хлъзнаха по покрива. Аз ги последвах проснат на керемидите.

— Твърде късно, Дики! — ревна Задномагаре. Вдигна голяма метална кутия. След това се изсмя и я хвърли надолу. — Твърде късно!

Насочи автомата си към мен и стреля, докато аз се отдалечавах бързо. Скрих се зад нещо като прекалено голяма телефонна будка на няколко метра от него. Бръкнах зад расото си и извадих последния си пистолет — още един РРК. Но когато опитах да отвърна на стрелбата, Задномагаре вече бягаше към хеликоптера.

Спуснах се след него. Двата прожектора на хеликоптера осветяваха покрива и Задномагаре. В мига, когато протегна ръка към покрива, аз стрелях.

Заради замъгленото си зрение и лошия ъгъл за стрелба първите два куршума не улучиха. Чувах ясно и високо дрезгавия глас на стария главен старшина в главата си: „Извиненията са за мърморковци, негоден лайномозъчен идиотски гъз такъв. Не се отказвай, докато не ковнеш онзи кучи син, а после го ковни още няколко пъти“.

И така постъпих. Всичките следващи дозвукови куршуми, специално изработени от Док Трембли, удариха Задномагаре точно в гърба.

Онова копеле обаче хвърли автомата си и скочи в хеликоптера. Кучият му син носеше противокуршумна жилетка под дрехите.

Трейс наблюдавала всичко отгоре. Като решила, че резервният й пистолет няма да събори хеликоптера, бръкнала в раницата, която оставихме заедно с комуникационното оборудване, за да потърси нещо за сваляне на хеликоптери. Намерила само сигнален пистолет.

Тя изчакала машината да се вдигне до момента, в който отвореният люк отзад се изравнил с нея, и стреляла. Сигналната ракета свила няколко метра наляво — точно в кабината. Трейс забелязала лек пламък, но й се сторило, че ракетата просто е отскочила от плексигласовото стъкло и угаснала.

Аз обаче веднага разбрах, че е пробила прозореца. Хеликоптерът се наклони по оста си надолу, сякаш е пиян. След това опашката му се завъртя и той започна да се катери, като се люлееше силно в небето. Накрая се наведе рязко напред и се понесе надолу и точно преди да се удари в земята, избухна в пламъци.

Заревото от пламъка ме сгря от четири-пет километра разстояние.

След това се сетих за реалността — стояхме точно над куп експлозиви, достатъчно големи да ни пратят до луната и да пробият дупка чак до Китай. С включен часовник.