Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Philosophical Investigation, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2015)
Издание:
Филип Кер. Философско разследване
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1998
Редактор: Иван Тотоманов
История
- — Добавяне
9.
Консултантският екип от експерти на Джейк беше съставен от професор Уеъринг, доктор Клибъри, детектив инспектор Станли и детективи сержанти Чун и Джоунс. Два дни след пресконференцията те се събраха в една стая в Ню Скотланд Ярд, за да обсъдят как върви разследването.
— Това е обявата за пресата, написана от агенцията — каза Джейк и им раздаде по един екземпляр. — Засега няма голям отзвук — както на нея, така и на изявлението ми.
Уеъринг погледна списъка с кодовите имена на ВМЯ-отрицателните и поклати глава.
— Как ли възприемат хората всичко това?
— Имаше едно-две любопитни обаждания на журналисти — призна Джейк. — И това ме подсеща, че исках да ви питам нещо, професоре. Кой е изготвил първоначалния списък с кодовите имена?
Уеъринг сви рамене.
— А вие знаете ли, доктор Клибъри?
Тя се усмихна и обясни:
— Идеята беше на доктор Сейнтпиер. Търсеше имена на починали хора. Поради юридически съображения. Взе каталога на издателство „Пенгуин“ и вкара имената в компютъра.
— Класиката на „Пенгуин“?
— Точно така. И когато имената там свършат, смята да използва героите от романите на Чарлс Дикенс.
Джейк вдигна вежди в недоумение. Но идеята за залавянето на убиеца на Едуин Друд[1] не беше непривлекателна.
— Как върви работата с компютъра на „Ломброзо“, главен инспектор? — попита Уеъринг. — Електронният шип?
Джейк погледна сержант Чун и каза:
— Вероятно ти ще ни кажеш, сержант.
Чун изопна рамене.
— Надеждата ми, че може да има някакъв вид електронен шип, се оправда — обясни той. — Компютърът реши да се отнесе към заличаването като случайно, макар че основната памет е още в процес на възстановяване. Но изтриването на личните подробности за заподозрения не може да бъде възстановено. Оттогава работя с нашия полицейски компютър. Създадох поредица от измислени разследвания на убийства. Използвам серия от имена, извлечени произволно от компютъра от указателя с телефонните абонати, за да изготвя списък от хипотетични заподозрени с цел да предизвикам реакция от „Ломброзо“. Но такова нещо отнема време. И не всички ВМЯ-отрицателни фигурират в телефонния указател.
— Колко са засега? — попита Джейк.
— Осем.
— От вероятни сто и двайсет — обади се Уеъринг.
— Двама отговориха на обявата, шестима — на писмото, което получиха от консултантите си, и девет вече са мъртви. Общо двайсет и пет — отбеляза Джейк. — Като добавим ВМЯ-отрицателните, които са в затвора, остават седемдесет и пет.
— Седемдесет и четири — поправи я Чун. — Знаем, че Витгенщайн е заличил данните за себе си.
— Питам се дали не можем да предизвикаме по-силна реакция — рече професор Уеъринг.
— Мъжете са уплашени — каза Джейк. — Някои от тях мислят, че ще бъдат заловени и поставени под карантина. Или нещо по-лошо. Ако бях на тяхно място, и аз щях да се страхувам да се обадя.
— Глупости — отсече Уеъринг. — Тъпи клюки, разпространявани от безотговорни хора.
— Независимо от това, някои от тях им вярват — настоя Джейк.
Професор Уеъринг кимна навъсено и се вторачи в папката си. Беше ясно, че повече не желае да обсъжда въпроса. Това накара Джейк да се запита дали пък слухът не е верен. Тя си спомни, че Уеъринг се противопостави на идеите й как да води разследването. В същото време Джейк вярваше в неговите способности като съдебен психиатър. Той беше най-добрият в страната и нямаше смисъл да го изолира повече от разследването. Уеъринг гледаше списъка с кодовите имена на деветте жертви на Витгенщайн. Четеше го бавно и в хронологичния ред на убийствата им.
— Дарвин, Байрон, Кант, Тома Аквински, Спиноза, Кийтс, Лок, Дикенс и последният, Бертранд Ръсел — каза той и погледна присъстващите. С преждевременно побелелите си коси, очилата, с недохранения си аскетичен вид и рунтавите си, постоянно свъсени вежди, изобщо не му беше трудно да изглежда замислен. — Предполагам, че в тези убийства няма схема, нали?
— Имате предвид някаква интелектуална схема ли? — попита Джейк. — Според Компютризираната разузнавателна система, няма.
— Компютрите нямат въображение — презрително каза Уеъринг. — Защо не използваме собствените си мозъци, за да потърсим схема?
Джейк сви рамене.
— Разбира се. Защо не?
— Да се замислим за Дарвин — продължи професорът. — Той е бил първият. Ами да, кой друг да бъде? „Произход на видовете“. Схващате ли идеята?
Доктор Клибъри категорично поклати глава.
— Но това е дядото, а не синът. Жертвата е Еразъм Дарвин, а не Чарлс, професоре.
— А какво е написал Еразъм Дарвин? — попита той.
— Някакви стихотворения за растенията — отговори Джейк.
Доктор Клибъри кимна, усмихна се мило на Джейк и премести възпълния си задник. Намести се удобно, сетне оправи тясната си черна пола и краищата на изрусените си коси. Приличаше повече на бар дама, отколкото на психиатър.
— По-важното е, че пет от деветте жертви са имали имена на философи — каза Джейк.
— Шест — поправи я Клибъри. — Ако броиш тъй наречената Сетивна философска школа на Еразъм Дарвин. Чакайте малко…
— Какво има? — попита Джейк.
— Еразъм Дарвин е бил един от първите мислители, които са се опитали да поставят умствените явления на физиологична основа — мозъчното вещество. — Тя поклати глава и зачака другите да я разберат. — Точно затова е и програмата „Ломброзо“.
Джейк кимна. Не беше убедена, че дискусията ще доведе донякъде.
— Това е уместно — съгласи се Уеъринг, възвръщайки се към първоначалната си идея. — Но каква е връзката с Имануел Кант?
Джейк улови погледа на Чун. Той незаинтересовано сви рамене. Детектив инспектор Станли изучаваше съдържанието на чашата с чая си, сякаш търсеше ясновидски знак за бъдещата линия на разследването. Детектив сержант Джоунс, който трябваше да води протокола на заседанието, се прозяваше пред монитора на компютъра си. Джейк се усмихна, като видя, че е написал погрешно името на Кант. Уеъринг също го видя и укорително поклати глава.
— Да, разбира се — каза той. — Колко глупаво от моя страна. Семейството му е от Шотландия, но той е променил името си — първата буква е „К“, а не „С“. Дарвин е учил медицина в Единбург. Е, връзката е крехка, но все пак…
Джейк остави професора и доктор Клибъри да поразсъждават малко в тази езотерична насока и да се опита да установят поне някакви връзки между кодовите имена на деветте жертви, после се усмихна и каза:
— Предлагам да не се увличаме. Според мен най-важното е, че от списъка със сто и двайсет ВМЯ-отрицателни двайсет са с кодови имена на философи. Убиецът също носи кодово име на философ, както и няколко от жертвите му. Поразява ме фактът, че убиецът има чувство за хумор. Идеята един философ да убива себеподобните си го забавлява.
Уеъринг се замисли върху това.
— Но тогава защо не е избрал и деветимата по този начин, а само петима? — попита той.
— Шестима — обади се доктор Клибъри. — Не забравяйте Дарвин.
Джейк сви рамене.
— Вероятно за да не прозрем схема в убийствата.
Уеъринг въздъхна уморено.
— В такъв случай той си върши отлично работата.
Детектив сержант Джоунс отмести поглед от екрана.
— Питам се дали има познания по философия — каза той.
Джейк кимна.
— И аз си задавам същия въпрос.
Заседанието се проточи през остатъка от следобеда и накрая Джейк го обяви за закрито. В пет часа отиде да си купи кафе. Когато се върна, Чун я чакаше в кабинета й. Изглеждаше необичайно развълнуван.
— Какво ти става? — попита тя. — Да не си получил премия?
— Може би — ухили се той и размаха някакъв лист.
Джейк беше изтощена. Седна зад бюрото си и махна капачето на пластмасовата чаша с кафе. Заседанията винаги я караха да се чувства потисната.
— Да чуем.
— Едно произволно избрано име и телефонен номер току-що предизвикаха реакцията на компютъра с програмата „Ломброзо“ — обясни той. — Някакъв тип на име Джон Мартин Бабертън. В същото време полицейският компютър в Кидлингтън показа, че този Бабертън има криминално досие за компютърна измама и опит за убийство.
Джейк вдигна глава.
— Шегуваш се, нали?
Той погледна разпечатката, която държеше.
— А какво ще кажеш за това? Бабертън е завършил философия и история на психиатричните заболявания.
— Звучи твърде добре, за да е истина. Имаш ли досието му?
— Точно това е най-странното. В архивите не могат да намерят ръчно изготвеното досие. По всичко личи, че е изчезнало. Има само компютърно.
Чун й даде разпечатката и се вторачи в нея. Джейк задържа погледа си върху направения на лазерен принтер портрет на Бабертън.
— Тези портрети не са най-добрият начин да установиш нечия самоличност — каза тя. — Но имам чувството, че съм виждала този човек. Какво е кодовото му име?
— Сократ. Пак философ.
— Адрес?
— Има два известни. Единият е на компютърната разпечатка, а другият — в полицейското му досие.
— Кой от двата съответства на картата за самоличност?
— Този от полицейското досие.
„ВНИМАНИЕ. ИДЕНТИФИЦИРАНИЯТ СУБЕКТ Е ВМЯ-ОТРИЦАТЕЛЕН И СОМАТОГЕНННО ПРЕДРАЗПОЛОЖЕН КЪМ ТЕЖКИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. ТРЯБВА ДА ПОДХОЖДАТЕ КЪМ НЕГО ВНИМАТЕЛНО. ЗА ПО-ПОДРОБНА ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ВМЯ-ОТРИЦАТЕЛНИТЕ ТРЯБВА ДА СЕ ОБАДИТЕ В ИНСТИТУТА ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА МОЗЪКА, ПРОГРАМАТА «ЛОМБРОЗО». МОЛЯ, УНИЩОЖЕТЕ ТЕЗИ ДАННИ, СЛЕД КАТО ГИ ПРОЧЕТЕТЕ. КОПИЯТА И ЗАПИСИТЕ СА ЗАБРАНЕНИ. ТАЗИ ИНФОРМАЦИЯ Е НЕПРИЕМЛИВА КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО В СЪДА.“
Джейк захапа кичур от косите си и замислено го засмука.
— Тук има нещо странно — отбеляза тя. — Знаем, че някой с кодово име Витгенщайн е заличил данните за себе си от оригиналния списък на ВМЯ-отрицателните, нали?
— Точно така.
— Тогава кое е това компетентно копеле? Едва ли ще намериш по-подходящ заподозрян, дори да направиш конкурс.
На вратата се почука и в кабинета влезе старши полицейски офицер Шали.
В началните етапи на разследването, когато беше успешно заместен от Джейк, той не бе изразил желание отново да се включи в случая. Но след пресконференцията Шали придоби навика да влиза в кабинета й по всяко време на деня и да пита как върви разследването. Тя се зачуди дали този внезапно подновен интерес е спонтанен, или някой по-висшестоящ, вероятно Министерството на вътрешните работи, го кара да наблюдава развоя на нещата. Каквато и да беше причината, Джейк мразеше както да й се бъркат в работата, така и самия Шали. Той беше полицай със старомодни разбирания и мислеше, че жените са подходящи само за да съобщават лошите новини на семействата на загиналите при катастрофа.
— Думата „заподозрян“ ли чух, Джейк? — изрева той, потривайки ръце.
За миг на Джейк й хрумна да го излъже, но сетне промени решението си. Шали беше от онези старши полицаи, които не прощаваха, ако ги държиш в неведение. Тя каза на Чун да повтори обясненията си, после с нотка на предупреждение добави:
— Искам да поставя този човек под наблюдение. Това е само предпазна мярка, но в цялата история има нещо странно.
— Ще ти кажа кое е странното — изсумтя презрително Шали. — Онзи Джон Мартин Бабертън е странният. Чу го с ушите си. Той е психопат.
— Не — възрази Джейк. — Искам само да кажа, че всичко това е някак… твърде удобно.
— Какви ги говориш? Какво имаш предвид?
Джейк се запита дали наистина усеща мирис на алкохол в дъха му, или това се дължи на въображението й.
— Нямаш ли доверие в собствените си методи? Господи, предполага се, че това ще направи нещата удобни. Не всеки резултат трябва да идва от месеци на непосилен детективски труд. Не и в днешно време. Или става дума за проклетата женска интуиция, за която вечно дърдориш?
— Не — търпеливо каза Джейк. — И аз бих искала да изчакам малко. Да…
Но Шали вече говореше по видеотелефона.
— Искам Въоръжения тактически взвод незабавно да бъде приведен в готовност — излая той на стреснатия мъж, който се появи на екрана. — Какъв е проклетият адрес, сержант? Дай ми това листче.
Чун му даде разпечатката и погледна въпросително Джейк, докато Шали диктуваше адреса на командира на взвода. Тя безмълвно сви рамене, но когато Шали свърши с разговора, каза:
— Сержант Чун. За официалния протокол искам да отбележиш, че тези действия са предприети от старши полицейски офицер Шали, противно на моя съвет. По моя преценка…
— По дяволите твоята преценка — грубо я прекъсна Шали. — За каква се мислиш, по дяволите? Аз съм шеф на отдел „Убийства“, а не ти. Аз казвам кога да извършим арест и кога не. Може и да знаеш много за психологията на престъпника, но аз съм наясно с прилагането на закона и разпознавам престъпника, щом го видя. А сега, или ще участваш в това, или стой тук и се мръщи. Кое избираш?
Джейк усети, че присвива очи. Сети се за електронния бокс в чантата си и й се прииска да удари Шали. Едва прикри иронията в гласа си, когато отговори, че за нищо на света не би пропуснала това.
Но преди да последва Шали, се обади в кабинета на Гилмор.
Полицейската кола с Шали, Джейк и Станли излезе от Ню Скотланд Ярд, отправи се на север по Гроувнър стрийт, Парк Лейн, Еджуеър Роуд и зави на запад по магистрала А40. Пътят се извисяваше и снишаваше, докато накрая се озоваха на главната осемлентова магистрала, притиснати застрашително от две огромни цистерни за вода. Часът беше осем, но Уестуей още беше задръстен от прибиращите се коли. Шофьорите в миниатюрните хонди се бяха вторачили в леката железопътна линия над тях и вероятно завиждаха на пътниците, но пък във влака беше адски задушно. Джейк състрадателно поклати глава. Една от компенсациите, задето работеше в необичайни часове, беше, че когато отиваше или се връщаше в Ню Скотланд Ярд, пътищата бяха пусти.
Голямото полицейско БМВ се движеше мощно по платената магистрала без ограничение за скоростта, която срещу сто долара на ден беше сравнително свободна, с изключение на бързите и скъпи немски автомобили. Минаха покрай един небостъргач, сетне покрай друг — стърчащи в небето зайчарници с опушени прозорци.
След няколко минути стигнаха до Белия град — двете бетонни кули на Европейския телевизионен център, които се извисяваха над пейзажа като две рула тоалетна хартия. Джейк си помисли, че колкото повече работата я задържа извън дома й, толкова по-малък е шансът й да изпусне нещо хубаво по „Никамвижън“. Секунди по-късно вече минаваха покрай затвора „Уормуд Скръбс“, наскоро разширен за сметка на сградата на бившата болница „Хамърсмит“ и обграден с ничия територия, осеяна с прожектори и бодлива тел.
На кръстовище „Хангар“ колата зави на юг към Илинг и Джейк бързо загуби чувство за ориентация в лабиринта тихи крайградски пътища, които се виеха покрай игрището за голф на „Хонда Корпорейшън“. В края на един от пътищата, вече блокиран от полицията, видяха облечения в бронежилетка командир на Въоръжения тактически взвод.
— Обградихме мястото, сър — каза той, посочвайки голяма усамотена къща, построена върху площ от около един декар. — Момчетата вече огледаха района. Явно във високите треви до тенискортовете лежи човешко тяло.
— Бинго — измърмори Шали и злобно погледна Джейк. — Какво ти казах?
Той кимна към къщата. Зад дръпнатите пердета светеха лампи.
— Още не сме влизали — рече командирът на взвода, казваше се Колингуд, — но инсталирахме няколко микрофона в стената и изглежда, че в къщата няма никой… И все пак това е странно, защото на верандата стои един мъж.
— И какво прави?
— Просто стои там.
— Не донесохте ли прибори за нощно виждане?
— Разбира се, че донесохме. Но той е в сенките.
— Вероятно е излязъл да изпуши една цигара — предположи детектив инспектор Станли. — И аз го правя понякога. Може би живее с непушач.
— Чакайте малко — каза командирът и долепи слушалката до ухото си. — Едно от момчетата ми казва, че мъжът има оръжие. Картечен пистолет. Изглежда ни чака, сър.
Шали кимна мрачно.
— Вероятно използва онова тяло в градината като примамка. Иска да накара някой от нас да се приближи до вратата, за да се опита да го арестува, и сетне да открие огън — каза Шали и се обърна към Джейк. — Какво ще кажеш сега, а? Може би стои там, за да не му откраднат джуджетата от градината.
— Признавам, че нямам обяснение — отговори тя. — Но мисля, че трябва да чакаме.
— Какво? — изсмя се подигравателно Шали, който и не очакваше отговор. — Не могат ли да се приближат хората ти, командир?
— Няма проблем.
— Може да докараме прожектори пред къщата — предложи Джейк. — Имаме високоговорител.
— И да го уведомим, че сме тук, за да се окопае? В никакъв случай — заяви Шали. — Няма да рискувам с обсада. Последното, което искаме, е да довтаса пресата.
Ясно. В края на краищата Шали се грижеше за интересите на Министерството на вътрешните работи.
През това време командирът на Въоръжения тактически взвод бе извъртял малкия микрофон, прикрепен към шлема му, пред устата си и беше издал заповедта.
Няколко минути не се чуваше нищо, освен онова, което в тази част на Лондон можеше да мине за звука на тишината — уличното движение по Северното околовръстно шосе, усилената докрай стереоуредба „Никамвижън“, куче, използваше отсъствието на господаря си, за да се скъса от лай, фургон за сладолед, бълващ като обезумял мелодията „Ах, какво красиво утро“, и вятърът, клатещ рододендроните.
Джейк дишаше учестено. Все още не можеше да проумее какво точно не е наред с цялата ситуация. До полицейските коли спря дълъг черен мерцедес. Гилмор, облечен в смокинг, слезе от автомобила и посочи с пръст Шали. Онова, което каза, почти мигновено беше забравено.
Звукът от автоматично оръжие съвсем не е нещо обичайно за западните лондонски предградия. Там хората не са свикнали с този звук и мислят, че има късно или ранно увеселение с фойерверки, независимо от датата в календара. И в деветдесет и девет от случаите се оказва точно това. Но този път Джейк, Станли, Шали, Гилмор и командирът на взвода разбраха за какво става дума и инстинктивно залегнаха. Шали и Колингуд дори посегнаха към оръжията си.
— Сержант, какво става, по дяволите? — изкрещя в микрофона командирът.
Последва още един, по-продължителен гърмеж и после отново настъпи тишина. След минута-две от градината се чуха викове и Колингуд се изправи.
— Всичко свърши — каза той. — Човекът в къщата е арестуван.
— Слава богу — рече Гилмор.
— А стрелецът на верандата? — попита Джейк.
— Откри огън и беше застрелян — обясни командирът.
— Мъртъв ли е? — попита Гилмор.
Колингуд се намръщи. Беше объркан.
— В случаи, в които са замесени терористи, премахването е нещо обичайно. Освен ако няма изрични инструкции за противното.
Той погледна смутено Шали, сякаш търсеше потвърждение, че такива указания не са били дадени.
— И кой нареди извършването на тази операция?
Колингуд се намръщи още повече — усети, че нещо не е наред — и посочи Шали.
— Той, сър. Искам да кажа, старши полицейски офицер Шали.
Командирът отново долепи слушалката до ухото си и се обърна. Двама от членовете на взвода му водеха мъж в белезници.
Гилмор застана пред Шали, сякаш възнамеряваше да го целуне по бузите като френски генерал. Но поздравленията, които поднесе, бяха изпълнени със сарказъм.
— Браво, Шали, браво — мрачно каза той. — Ще получиш медал. Лично ще се погрижа за това. И лично ще ти го забода на гърдите. С шибан щик. Ако не греша, току-що сте успели да застреляте един от нашите хора. Въоръжената охрана от Специалното подразделение.
Челюстта на Шали увисна.
— Какво? Ама ние не знаехме! Искам да кажа, кого би трябвало да охранявам?
— Него — отговори Гилмор.
Двамата полицаи от Въоръжения тактически взвод представиха задържания — дебел нещастен и ядосан мъж. От носа и устата му капеше кръв в резултат от удара с приклада на картечния пистолет. Русите му коси бяха разрошени, а ризата — скъсана, но нямаше съмнение, че това е внушителната фигура на министър-председателя в сянка Тони Бедфорд, член на парламента.
— Ще разберете, че не мога да го докажа. Отчасти това са само догадките на сержант Чун и моите. И ще отнеме известно време, докато всичко се включи в контекста на официалния доклад…
Ден по-късно, когато по случая на Шали се водеше следствие, Гилмор, Джейк и Станли слушаха обяснения за случилото се от инспектор Кормак от Отдела за компютърни престъпления. Четиримата се бяха настанили в кабинета на Гилмор в Ню Скотланд Ярд.
— Продължавай, Кормак — изръмжа Гилмор. — И се постарай да не усложняваш нещата.
— Добре. Ами ето какво е станало — започна да обяснява Кормак. — Витгенщайн трябва да е проникнал в полицейския компютър, вероятно с намерението да остави съобщение за главния инспектор. Но докато е там, той решава да разгледа системата и открива програмата с произволно избраните имена и номера на сержант Чун. Хрумва му идея. Създава полицейско досие на името на мъжа, когото смята да убие — ВМЯ-отрицателен, кодово име Сократ, истинско име Джон Мартин Бабертън — тялото, намерено в градината на господин Бедфорд. Приписва на Бабертън биография, която е много подходяща за нас — идеалният заподозрян, на какъвто няма да можем да устоим. И тъй като има чувство за хумор, Витгенщайн добавя една-две подробности, като домашния адрес и снимката на господин Бедфорд.
— Това се казва чувство за хумор — отбеляза Гилмор. — Но откъде е взел адреса и снимката на Бедфорд? Ето това искам да знам.
Кормак трепна.
— Изглежда, от нашите файлове.
— Какво?
— Информационната система на Европейската общност разполага с досие за всеки. Изглежда, за господин Бедфорд е имало нещичко. За гражданско неподчинение по време на протестните шествия срещу наказателната кома преди няколко години. Бил е арестуван, задето е попречил на полицай да изпълни служебния си дълг. Витгенщайн е трябвало само да подаде команда на нашия компютър да прехвърли някои от детайлите на господин Бедфорд във файла на Джон Бабертън. Мъртвия.
— Той не е единственият — мрачно се обади Гилмор.
— Моля?
— Нищо. И какво е направил после?
— Ами, след като е убил жертвата и я е оставил в градината на господин Бедфорд — поне така предполагаме, Витгенщайн е трябвало да активира името на Бабертън в програмата „Ломброзо“. И само е добавил името и телефонния му номер на първо място в произволния списък на Чун. Ако някой беше проверил, щеше да види, че адресът, който е използвал, съответства само на адреса във файла на „Ломброзо“, а не на фалшивото досие в полицейския компютър с адреса на господин Бедфорд. Човек би си помислил, че адресът в „Ломброзо“ е стар. И, разбира се, липсва ръчно написано досие за Джон Бабертън — още едно несъответствие. Освен това, ако Бабертън имаше криминално досие по времето, когато е бил изследван от хората, работещи по програмата „Ломброзо“, това щеше да е отразено в картата му за самоличност.
Гилмор кимна замислено.
— Защо смяташ, че Витгенщайн е проникнал в нашия компютър с намерението да остави съобщение за главния инспектор?
— Ами, като се има предвид какво се случи, сър… — почна Кормак и понеже Гилмор не каза нищо, добави: — Чух, че е оставил диск за главен инспектор Джейкович. В устата на убития.
— Кой ти каза това?
— Детектив сержант Чун.
— Не е трябвало да го прави. И без това нещата с пресата са доста неприятни. Ако разберат, че убиецът е установил контакт с нас, няма и да чуем как ще завърши цялата история. Така че си дръжте устата затворени. Ясно ли е?
— Да.
— Още един въпрос и си свободен, Кормак. Въз основа на догадките за проникването в собствената ни информационна база данни, убеден ли си, че предприетата операция беше необмислена и прибързана?
Кормак кимна.
— Напълно, сър.
Гилмор се усмихна дяволито.
— Благодаря, инспекторе. Това беше всичко.
Кормак излезе и в стаята настъпи тишина. После детектив инспектор Станли попита помощник-комисаря какво ще стане с Шали. Гилмор красноречиво прокара пръст пред гърлото си и поклати глава.
— Нямам друг избор — обясни той. — Разбира се, ще има официално разследване, но като се има предвид онова, което току-що каза Кормак, решението е ясно. Много неприятно. Той беше добро ченге.
Джейк кимна, макар че не беше съгласна с Гилмор относно детективските умения на Шали.
— Онзи диск — попита Гилмор. — Носиш ли го?
— Направих копие — отговори тя. — Оригиналът е в лабораторията. Подлагат го на всеки тест, известен на науката — пръстови и гласови отпечатъци, анализ на акцента, околни шумове и атмосферни влияния. Засега не са открили нищо. Дискът е „Сони“. Купен е от един магазин за електроуреди на Тотнъм Корт Роуд. Всяка седмица собственикът продава по десет кутии от тази марка.
— А мъртвият?
— Шест изстрела в тила, както предишните случаи. Според доклада от лабораторията, е бил убит в градината на Бедфорд. Пил е много водка, затова предполагаме, че Витгенщайн уж случайно се е запознал с него и после го е примамил в дома на Бедфорд под претекст, че ще правят секс. Бабертън е бил хомосексуалист. В Чизик има един известен бар, където често е ходел. Опитваме се да разберем дали някой е видял Бабертън вечерта, когато е умрял, и ако е така, дали е бил с някого, или не.
— Дръжте ме в течение — рече Гилмор и кимна към преносимия компютър на коленете на Джейк. — Добре. Да чуем това.
Тя сложи в компютъра диска — беше с размерите на монета.
— Материалът се състои от две части — обясни Джейк. — По една от всяка страна на диска. Първата половина е някаква изопачена аксиоматична пародия на най-известното философско произведение на Витгенщайн, „Логико-философски трактат“. А втората… ами прецени сам.
И натисна бутона.
„Подобно на Моисей и Аарон, неговия брат, аз нося бастун. Нося го навсякъде и до известна степен го смятам за нещо като пениса си — постоянно твърд и изпълнен с желание за любов. Но бастунът олицетворява и моята съвест, защото понякога го забравям.“
„Десет от моите събратя са убити. И аз често мисля за смъртта. Всъщност мисля за нея от години.“
„Смъртта е целокупността на Нищото, точно обратното на онова, което съществува на света. Тя се определя от комбинация от предмети (вещи). Гробът е чудесно и уединено място, но мисля, че там никой никого не прегръща. Само момчетата в Чизик поддържат логико-философското ми настроение.“
„Трябва да мълчим за онова, за което не може да се говори, и като Ангела на Смъртта, да го отминем с мълчание.“
„Никога не разговаряме. Това е твърде опасно. Момчетата са груби и жестоки. Някои са неграмотни. Няма имена, а само брутална и егоистична наслада за сметка на друго същество, сякаш е предмет.“
„Ако трябва да опозная един предмет, аз трябва да знам не външните му свойства, а всичките му вътрешни свойства.“
„Трябва да замина някъде. На някое тихо място, където няма изкушения. Тук не съм в безопасност от любовта, която не се осмелява да изрече името си.“
„Само фактите могат да изразяват усещанията. Поредицата от имена не може.“
„Самотата ме кара да напускам дома си. Пропаднах до дъното. Светът на щастливия човек е различен от света на нещастния.“
„В «Лунапарк» в Чизик…“
Джейк натисна паузата.
— Педерасткият бар. Казва се „Лунапарк“ — обясни тя и отново пусна записа.
„… има една въртележка, където всички млади педерасти чакат да ги свалят. Седят на кончетата и безсрамно флиртуват с всички зрители от мъжки пол. Имаше едно момче, което ме оглеждаше, докато го наблюдавах как се върти. В известен смисъл всички се сливаха в един.“
„Поканих го в стаята си в Илинг. Дадох му всичките си пари. Парите не са проблем за мен. Роднините ми, на които дадох цялата си собственост, ми изпращат пари, когато се нуждая от тях. Противник съм на самата идея за собственост.“
„Представих си как двамата сме в леглото. Беше страхотна картина, макар че беше трудно да се различи едната фигура от другата. Образната форма е възможността нещата да са свързани едно с друго по същия начин както елементите в картината.“
„За един славен миг бях в състояние да изляза извън обсега на трансцендентното. Аз не принадлежа на този свят. Всъщност бях на самата граница на света, така че представлявах нещо почти метафизично. Езикът и неговите ограничения не ми дават възможност да кажа нещо повече.“
„Тази бележка дава ключа за разбирането на това до каква степен солипсизмът е верен.“
„Отвратен съм от собственото си развратническо държание. От самата интимност с онзи млад непознат, потвърждаваща моята самота. Но това, как е светът, е напълно безразлично за висшето. Бог не се разкрива в света.“
„Захвърлен съм в най-дълбоката яма на Ада. Воня на собствените си деградирали мисли и в отчаянието си да бъда по-далеч от сцената на тази мръсна жива картина, завеждам момчето в градината, за да го убия. Когато съзира пистолета, той сякаш иска да каже нещо, но сетне променя решението си и се смее.“
„За един отговор, който не може да бъде изречен, не може да бъде изречен и въпросът.“
„Ето защо, пистолетът говори вместо мен. Безмълвно.“
— Господи — промълви Гилмор след няколко секунди. — Това ли е всичко?
— Само първата страна — отговори Джейк, извади диска и го обърна.
— Господи — повтори Гилмор. — Имате работа с напълно невменяем. Няма грешка.
Той погледна детектив инспектор Станли, търсейки подкрепа за мнението си.
— Така изглежда — съгласи се Станли.
— Професор Уеъринг чу ли това?
— Да — отговори Джейк. — Препоръча ми да говоря с експерт. Един професор по философия на морала от университета в Кеймбридж.
— Като слушам този диск си мисля, че по-скоро ви трябва професор по психиатрия. Нали, Станли?
Детективът се усмихна и сви рамене.
— Струва ми се, че в края на краищата този тип е педераст — добави Гилмор.
— Точно това не ме интересува — каза Джейк. — Но след като го споменахте, той може наистина да е хомосексуалист. Да убива събратята си, както нарича другите ВМЯ-отрицателни, може би е начин да идеализира хомосексуалните си наклонности. Да ни накара да загубим време, като насочим разследването към средите на педерастите. Както и в предишните случаи, няма доказателства, че е имал полов контакт с убития. Никакви.
— Всъщност сексуалните предпочитания на истинския Витгенщайн често са били поставяни под въпрос. Някои биографи предполагат, че е бил активен и ненаситен хомосексуалист, но за това няма доказателства.
Гилмор се усмихна смутено.
— Ще изслушаме ли и втората страна на диска? — попита Джейк и включи диск-плейъра.
„Поздравления за Полицайката — каза гласът. — Онази вечер гледах шоуто ти по телевизията. Благодаря за любезното предположение относно моята уравновесеност и перспективи. Не се тревожи. Вече съм обмислил внимателно защитата си в малко вероятния, но все пак логически възможен случай на ареста ми. Сигурен съм, че ще удовлетворя изискванията на съда и успешно ще пледирам за невинност поради невменяемост. Ще съумея да докажа, че самото изследване «Ломброзо» е нарушило равновесието на моя и без това лабилен мозък. В същото време ще подам граждански иск за нанесени щети на основание задължението да се грижат за мен и на приемливата предсказуемост на факта, че съм преживял нервен шок в резултат на теста. И когато всичко това свърши и връзката между убийствата стане публично достояние, предполагам, че мнозина от близките на жертвите ще поискат да съдят Института за изследване на мозъка. Но това е друг въпрос.“
Гласът беше хладен, спокоен и без акцент — също както Тони го бе описал „като на говорител по Би Би Си“. Но беше почти като на робот. Нямаше преходи от една тоналност в друга, нямаше ритъм, нито особености в произношението, които биха издали областта на произхода. Придобито произношение, както понякога го описват. Джейк потрепери, докато го слушаше.
„Твоето предположение, че събратята ми са невинни, ме ядоса. Истината е, че аз оказвам на обществото неоценима услуга. Това са потенциално опасни мъже, които не могат да бъдат оставени на свобода. Логичното продължение на техния живот е минимум затворничество. Но след нашествието на официалната политика на полицейските агенти да застрелват всеки такъв човек и въвеждането на наказателната кома като нов крайъгълен камък в наказателната теория, хвърлянето в затвора на извършителите на тежки престъпления е само от вторично значение за вманиачената по ниските цени администрация. В резултат на този правителствен пример аз съм принуден да убивам — хуманно, ефикасно и по възможност, създавайки минимум неудобство на обществото.“
Витгенщайн си позволи да се изсмее тържествуващо.
„Знаеш ли, вместо да се опитваш да ме хванеш, би трябвало да си ми благодарна, Полицайке. Само си помисли колко много от събратята ми могат да станат убийци на жени. Утрешни маниаци. С това се занимаваш, нали? Със серийни убийци на жени? Поне така пише във вестниците, а ние вярваме на всичко, което прочетем в тях, нали? Като например за смелата борба за живот на горкия Мейхю. — Витгенщайн отново се изсмя. — Както и да е, само се запитай колко хора можеха да бъдат спасени за сметка на неколцината вече пожертвани. Това не е ли един вид утилитаризъм? Ти ме предизвика да се свържа с теб, Полицайке. И аз го сторих. Семантично и синтактично това послание — или поне първата част — няма да ти хареса. Несъмнено ти би предпочела да бях по-очебиен престъпник. И да имаше няколко улики, по които да ме проследиш и намериш. Съжалявам. Ще се старая повече следващия път, когато играем нашата малка игра. Очаквай в близко бъдеще да ти се обадя по телефона и да ти кажа къде да намериш поредния труп. И благодаря. Така е много по-забавно. Откровено казано, беше започнало да ми става скучно да екзекутирам събратята си един по един, ден след ден… А дотогава те приканвам да обмислиш внимателно граматиката на онова, което ще кажеш. Запомни, че когато рано или късно ние общуваме в истинския смисъл на думата, разговорът ни ще бъде философски. Така че се подготви.
Джейк изключи диск-плейъра.
— Не бях чувал такова нещо — рече Гилмор.
— Да, необикновено е — призна тя. — Но чувството за всесилност и непобедимост на субекта е типично за случаите, когато серийните убийци са се свързвали с полицията. Това е нещо, с което съм запозната. Дори Джак Изкормвача е казал на полицията, че няма да го хванат. Ето защо, поне в това отношение Витгенщайн отговаря на този тип убийци.
Гилмор кимна одобрително.
— Сигурен съм, че знаеш какво правиш, Джейк.
Макар да беше убедена в правотата си, безплътните думи на убиеца я накараха да се почувства неуверена. В твърденията му имаше известна логика относно необходимостта да премахва ВМЯ-отрицателните. Та нали и самата тя бе споменала нещо такова.
Когато Джейк се върна в кабинета си, Ед Крашо седеше зад бюрото й и пишеше нещо. Щом я видя, той смачка листчето, стана и я изгледа някак глуповато.
— Знам, че си заета с онова, другото — каза Ед, — но сигурно ще ти е интересно да узнаеш нещо.
Тя затвори вратата, промъкна се покрай огромното туловище на Крашо и се отпусна на стола си. Усети, че се изчервява.
— Да не съм ти бавачка?
Той пристъпи смутено от крак на крак.
Джейк въздъхна и затвори очи.
— Съжалявам, Ед. Това е от онова, другото, както се изрази. То ме изтощи. Седни.
И му посочи стола от другата страна на бюрото.
Крашо се настани и отвори уста да каже нещо, но тя го спря.
— Не, замълчи за миг. Остави ме да се опитам да проясня мислите си.
Той кимна, оправи колана си и се облегна на стола.
Джейк отвори чантата си, извади огледалце и освежи грима си, сякаш се опитваше да си придаде по-човешки вид. Очите й бяха кървясали, а косите — разрошени. Краищата бяха нацъфтели. Не си спомняше кога за последен път е ходила на фризьор. В същото време, с крайчеца на окото си, забеляза, че Крашо е напълнял. Сивият костюм беше опънат по тялото му. Той беше наистина много едър, но сега се виждаше, че е предразположен и към затлъстяване. Розовата му кожа подсилваше това възприятие. Той прекарваше твърде много време в кабинета си и вероятно не се хранеше както трябва. Лесно е да загубиш форма, когато работиш в Ню Скотланд Ярд. Джейк се смяташе за късметлийка, защото яденето не я интересуваше много.
Тя намери червилото си и във въображението й се появиха думите, написани върху трупа на Мери Улнот. Докосна ъгълчетата на ромбовидните си устни и вторачена в бледочервения цвят, попита:
— И така, с каква улика разполагаме, Ед?
Крашо отвори кафявата папка на коленете си, извади лист жълта хартия и й го подаде.
— Подробен лабораторен доклад за дрехите на убитото момиче. На яката на якето има леки следи от зехтин. Майка й каза, че Мери пазела дрехите си. Харчела много пари за тях и редовно ги давала на химическо чистене. Затова има вероятност следите от зехтин да са от ръцете на убиеца. И по дрехите на другите жертви има следи от зехтин.
Джейк погледна листа.
— „Студено пресовани маслини от областта Тоскана в Италия“ — прочете тя. — Интересно. Значи търсим…
— … макаронаджия — ухили се Крашо, сетне поклати глава, за да покаже, че се шегува. — Някой, който яде пица с пръсти. Или може би човек, който ги приготвя.
— От тази гледна точка може да е всеки, който готви. Мисля, че и аз имам италиански зехтин вкъщи.
„И вероятно това е всичко, което имам“ — помисли Джейк. Кухнята й беше оборудвана с всевъзможни съвременни уреди, но храната беше съвсем малко. Все не й оставаше време да пазарува.
Тя върна листа на Крашо.
— Виж какво, провери дали този зехтин идва от определен доставчик.
— Няма да е лесно — отговори Ед. — Зехтинът е много разпространен.
Джейк се усмихна.
— Така е, но все пак направи всичко възможно. Между другото, как върви операцията в книжарницата за криминална литература?
— Засега нищо.
— Прегледай книгите. Може би нашият убиец е оставил следи от зехтин.
Крашо кимна.
— Нещо друго?
— Ами не — отговори той, но остана на стола си, двусмислено клатейки глава. — Всъщност да. Някои хора от отдела се питаха какво ще стане с Шали.
— Временно е отстранен от длъжността и няма да получава пълна заплата. Само това мога да ти кажа, Ед.
— Срамота. По-добре би било да го окачат на въжето. Говори се, че неговата некомпетентност е довела до убийството на онова ченге.
— Това ще реши следствието — заяви Джейк.
— Предполагам — рече Крашо и стана. — Между другото, как върви онова, другото? Има ли напредък?
— Известен.
— Нуждаеш ли се от помощ?
— Не. Благодаря за предложението, Ед. Но в момента ми трябва философ.
Чувствата ми по времето на смъртта на Сократ бяха необикновени. Не изпитах съжаление към него — нещо, което би могло да се очаква, когато умре твой събрат. Но той изглеждаше щастлив — както в държанието си, така и в онова, което каза. Посрещна смъртта покорно, без страх и с известно благородство. Не можах да не си помисля, че на път към отвъдното Сократ ще бъде придружаван от Божието провидение и когато пристигне там, всичко с него ще бъде наред. Ето защо не почувствах състрадание, нито угризения.
В същото време обаче не изпитах и удовлетворение. Преди смъртта му разговорът ни бе придобил формата на философска дискусия. Странно е да се опише. Изпитах болка и същевременно удоволствие, докато умът ми възприемаше факта, че мой събрат ще умре и аз съм този, който ще го убие.
Нашата дискусия се съсредоточи предимно върху темата за безсмъртието, макар да мисля, че повечето възгледи, изказани от него, всъщност принадлежат на Платон. Но това е друг въпрос. Накратко, ние обсъдихме кое има по-голямо значение — тялото или душата на човека. Бяхме в началото на този диалог — в педерасткия бар в Чизик — и Сократ беше на мнение, че второто трябва да бъде култивирано за сметка на първото. Ала позицията му беше твърде аскетична. Това може би се дължеше на факта, че аз подправих брендито му — не с отрова, както вероятно сте помислили, а с тъй наречения Опиат на покорството, предпочитан от почитателите на секса и мазохизма. Може би затова той беше принуден да се съгласи с мен.
Независимо от всичко, знаменитите му последни думи ми се сториха странно загадъчни. Преди да го застрелям, той ме помоли да предложа пениса му на Бога на медицината. Вероятно в това негово желание имаше някакво хумористично хомосексуално двусмислие. Или иронизираше програмата „Ломброзо“. В същото време — и това е тълкуванието, което лично аз предпочитам — той може би се е опитвал да изтъкне, че самата смърт е лекарството за живота.
Често се предполага, че смъртта е отрицание на живота. Но как е възможно това? Всеки знае, че двойното отрицание е равно на утвърждаване. Следователно може ли да се каже „този човек не е жив“, и че две такива отрицания са равни на утвърждаване, ерго, на живот? Разбира се, че не.
Виждате ли колко загадъчен е животът? Животът е отрицание на смъртта дотолкова, доколкото смъртта е утвърждаване на живота. И все пак само смъртта може да потвърди, че е имало живот — такъв, какъвто го познаваме. Смъртта не е противоположност на нищо. Просто смърт, и нищо друго. Според Шопенхауер състоянието на несъществуване е всъщност естественото състояние на човека, като се има предвид, че прекарваме по този начин милиарди хилядолетия. И че самият живот е нещо малко повече от свръхестествено примигване на хилядолетния екран.
Освен виртуалната реалност най-близкото усещане за смъртта е съзерцанието на несъществуването на онова, което е дало живот — смъртта на родителя.
Странно е, че Кафявата книга е едновременно дневник на живота ми и събитие в него. И вие, които ще дойдете след мен — за вас тази книга може да е като всички останали, но самият аз съм чел историята и същевременно съм участник в нея. Затова се надявам, че това ще бъде истина за вас.
Вероятно сега разбирате какво означава да се говори за „живот на страниците на книгата“. Това е, защото човешкото тяло не е несъществено за протичането на преживяванията. Всъщност много от най-силните преживявания са станали на страниците на книгите. Преживявания, които са въздействали върху живота ми. Ако разберем едно-единствено изречение, макар и от детски комикс, това има известна дълбочина за нас.
Улавяли ли сте се някога как четете? Седите на стола, погълнати от някоя хубава книга, наслаждавате се на историята и на стила на автора и после изведнъж сякаш изпитвате извънтелесно преживяване и се хващате такъв, какъвто сте — не разменяте остроумия с Филип Марлоу, нито се борите с Мориарти на ръба на водопада Райхенбах, а седите сам в стаята, с книга, разтворена на коленете. Това може да е доста шокиращо. Досущ внезапна инжекция фенотиазин на шизофреник. В един миг се сражавате срещу международния комунизъм, а в следващия сте само един човек, лежащ във влажното от пот легло и облечен в мръсна пижама…
Именно тази рядко срещана способност да влезеш или да излезеш от образа е отличителната черта на четенето. Вероятно Кийтс е разбирал това, когато е писал на сестра си за удоволствието, че има възможност да седи до прозореца с изглед към Женевското езеро и по цял ден да чете — досущ картина на четящ човек. Това е хубаво показателно изречение. И типично за писателите романтици, които все са се опитвали да избягат от себе си. И това извиква във въображението изключително силно въздействащия образ на някой, който не само живее, но и се е загубил из страниците на книгата, забравил за външния физически свят, на ръката, прелистваща страниците, и дори на очите и на зрителното поле, което предава напечатаната информация на мозъка. Без книга аз съм прикован към земята. Когато чета, аз съм Освободения Прометей.
Но вероятно, докато теоретизирам, нашата тема, по-точно моята история, се е изплъзнала от нас — досущ сянка на излитаща птица. Може би сте установили, че птицата и сянката са твърде отдалечени една от друга. Аз мога да сътворя повече материя с по-малко изкуство, ако наистина желаете това. Но трябва ли тази моя Кафява книга да се превърне само в кървав каталог, където старателно е описана всяка подробност, така че да бъдете свидетели на пълния ужас на моите деяния? Със сигурност можем да се съгласим, че тази импровизирана библия на моите усилия трябва да остане безпристрастна и вторична атракция в главното шоу, каквото представлява моето сърце на мрака. В края на краищата, ваша работа е как ще я четете. Ден и нощ.
Но запомнете едно — вие четете в черно, а аз — в бяло.