Филип Кер
Философско разследване (10)

10.

Джейк отиде до Кеймбридж с колата и наистина се наслади на двата часа път дотам. По време на пътуването слуша втория концерт за пиано от Рахманинов и реши да си купи необходимия програмен продукт, за да го свири вкъщи. Според нея меланхоличният резултат от личната терапия на композитора беше музика от съществено значение за всеки, който иска да се домогне до по-задълбочено разбиране на депресията.

Спря край една малка чайна в Грантчестър, но заведението бе затворено. И докато седеше в колата и замислено пушеше, за пореден път изслуша началното модерато със знаменитите му осем акорда.

Беше странно, че се връща в Кеймбридж след толкова години. Още по-странно беше, че това е възможно.

Към дванайсет часа гумите на беемвето й се изтъркаляха по рампата на многоетажния паркинг в Кеймбридж. Тя се погледна в огледалото на сенника и както обикновено взискателна към външността си, освежи грима си.

Тръгна по Корн Ексчейндж стрийт, отправи се на изток, прекоси Гилдхол Плейс и мина покрай Маркет Хил. Единствено силата на навика понесе краката й нагоре по Уийлър стрийт, към Кингс Парейд и към стария й колеж.

При вида на магнезиевобелия варовик на сградата в нея се събудиха спомени. Колко по-различна беше тогава. Както обикновено валеше, но дъждът й действаше добре след сушата в Лондон. Безпощадният вятър, който духаше от Фенс, охлаждаше стария търговски град и Джейк не изпитваше желание да стои тук. Обърна се с лице към вятъра и бързо се отдалечи от миналото, от приятелите си и от познатите, които навремето изглеждаха приятели.

Направи всичко възможно да не обръща внимание на розовата гранитна готическа кула на колежа „Ямаха“, сега заемащ мястото на старата църква „Света Мария“, унищожена от пожар в началото на века, и забърза към Тринити стрийт.

Влезе в Тринити Колидж и се обади на портиера, китаец, който й напомни за Чарли Чан, че има среща с директора на колежа.

Човекът прегледа списъка с посетителите, кимна, взе телефонната слушалка и съобщи за пристигането й с озадачаващ акцент — смесица от източноанглийски, староитънски и азиатски.

— Господине — каза той, — тук има една дама, която иска да ви види. Да я придружа ли до вратата ви?

Китаецът се заслуша за секунда-две, после кимна и рече:

— Разбира се. Както кажете, шефе.

Стана и изпрати Джейк до стълбите, посочвайки обраслата с бръшлян ограда на отсрещната страна на четириъгълния вътрешен двор.

— Виждате ли онази постройка? — попита той. — Икономката на директора ще ви посрещне.

Джейк благодари и портиерът се върна в будката си.

Часовникът удари дванайсет. Джейк прекоси вътрешния двор и въпреки твърдото си решение да пренебрегне сантименталността, установи, че я обземат спомени — за първия път, когато се опита да се вслуша в собствения си едновременно мъжки и женски глас, за сексуалното си преживяване с по-голямата от нея Фейт и как веднъж Фейт, навела глава между голите й бедра, се опитваше безуспешно да доведе посестримата си до оргазъм, докато горките ученици тичаха из вътрешния двор.

Почука на остъклената врата на директора. Жената, която отвори, обясни, че той говори по телефона, и я покани в дневната.

Джейк се приближи до прозореца и подтикната от гледката, си позволи да си припомни една груба шега, която някакъв хулиган си бе направил с нея и с приятелката й Фейт, докато караха лодка под моста зад Куинс Колидж. Младежът бе оцветил една футболна топка така, че да прилича на един от големите камъни под моста, и с огромни усилия я бе бутнал в лодката им. Двете помислиха, че лодката им ще се строши на парчета, скочиха във водата и се измокриха до кости. Фейт, сега професор по английска литература в университета в Глазгоу, погледна на случката откъм смешната страна. Тя винаги правеше така. С едно-единствено знаменателно изключение. Джейк, вдъхновена от дръзкото и настройващо срещу семейството лесбийство на приятелката си, реши да каже на баща си, че и тя е лесбийка.

Това беше чист садизъм, още по-удовлетворяващ за Джейк, защото дотогава тя вече беше сигурна, че не е така. Знаеше го със същата убеденост, както и че баща й умира.

Прогонвайки този и други спомени, тя се извърна от прозореца и застана пред ярко пламтящия огън в камината. След като се стопли, разгледа книгите на директора. Някои бяха написани от него и тя дори беше чела една от тях.

Макар че професор Джеймсън Ланг преподаваше философия в Кеймбридж от десет години, за публиката той беше известен повече като автор на поредица от радващи се на голям успех детективски романи. Джейк беше чела първия — история, в която философът Платон по време на посещението си в Сицилия през 388 г.пр. Хр. се въплътява в ролята на детектив, за да разкрие убийството на един от придворните на цар Дионисий Сиракузки. Джейк си спомни, че при разкриването на престъплението (с помощта на математическите принципи на Питагор) по молба на самия цар, Платон несъзнателно обижда младия тиранин, който продава философа детектив в робство.

„Добре че столичната полиция има представители в профсъюза“ — помисли Джейк. По времето на Платон малцина са приветствали Истината. Истината означаваше съдебен процес и никой освен адвокатите не се радваше на това. Със сигурност не и убиецът, нито семейството на жертвата, което често гледаше на криминалното разследване като на непозволена намеса в личния живот. Казват, че справедливостта трябва не само да възтържествува, но и хората да видят това. Но Джейк изпитваше съмнения по този въпрос. От опит знаеше, че повечето хора предпочитат нещата да стават под масата. На никого не му пукаше особено, ако в затвора отидеше невинен човек или ако застреляха терорист, докато се предаваше. Никой не ти благодареше, ако възбудиш наказателно следствие срещу някого и после настояваш това да стане публично достояние. Също както в романа на Ланг. Платон казва на Дионисий: „Не всяка истина звучи приятно като птичата песен. Не всяко разкритие се приветства от окултистите. Не всяка светлина се одобрява от мрака.“ Каквото и да мислеха за неговия стил, в тази мисъл се съдържаше много.

Директорът на колежа се появи и се извини за забавянето. Редакторът му се обадил, за да уточнят някои неща, преди да пуснат за печат новата му книга. Джейк попита дали романът е пак с Платон и той отговори утвърдително. Джеймсън Ланг, хубав мъж, облечен в кариран костюм с жилетка, изглеждаше поласкан. Русокос, синеок и със срамежливо стиснати устни, което му придаваше вид на прекарал лек удар, Ланг олицетворяваше същността на английското, макар да беше шотландец.

— Колко мило от ваша страна, че го казвате — провлечено каза той с глас, който би подхождал на някой старомоден джентълменски клуб, и й предложи шери.

Докато той пълнеше чашите от кристалната гарафа, Джейк погледна картината над камината, която беше отрупана с порцеланови фигурки. Пейзажът беше аркадийски и изглеждаше неясно алегоричен. Ланг й даде чаша и се наведе да разрови въглените в огъня. Забелязвайки интереса на Джейк към картината, той каза: „Веронезе“, сетне я покани да седне и се настани на креслото срещу нея.

— На колежа е… Вашето обаждане ме заинтригува, главен инспектор — каза той и отпи малка глътка от шерито. — И като философ, и като човек, изпитващ огромен интерес към… детективските форми.

Очите му се присвиха и Джейк се запита дали не намеква за тялото й.

— С какво по-точно мога да ви помогна?

— Имам няколко въпроса, на които се надявам да отговорите, професоре.

Кривата му усмивка бавно стана по-широка.

— Бертранд Ръсел е казал, че философията се състои от въпроси, на които не можем да отговорим.

— Никога не съм се смятала за философ — призна тя.

— О, но би трябвало, главен инспектор. Замислете се върху това.

Джейк се усмихна.

— Защо не ми изнесете кратка лекция?

Ланг се намръщи. Не беше сигурен дали не го иронизира.

— Говоря сериозно — добави Джейк. — Интересно ми е.

Устните на Ланг отново се отпуснаха в усмивка. Беше ясно, че това е тема, която дълго е обмислял и която обича да обсъжда.

— Добре — започна той. — И детективската работа, и философията поддържат идеята, че нещо може да бъде опознато. Сцената на нашата дейност идва с уликите, които трябва да подредим, за да получим достоверна картина на действителността. И двамата взимаме присърце усилията си — търсене на смисъла и на истината, които поради някакви причини са били скрити. Истината, която съществува под повърхността. Стремим се да проникнем под повърхността и това проникване наричаме познание… Докато извършването на престъпление е нещо естествено, задачата на детектива, както и на философа, е противоестествена. Тя включва критичен анализ на различни предположения и поставянето под въпрос на някои схващания. Например вие се стремите да докажете нечие алиби, така както аз се опитвам да проверя достоверността на някое предположение. Това е едно и също и съдържа търсене на яснота. Няма значение как го описвате. Налице е общото намерение да извлечем формата от бога на Бъркотията. Разбира се, понякога това не е популярно и кара повечето хора да се чувстват несигурни. Те често се съпротивляват срещу онова, което правим.

Ланг отпи още малко от превъзходното шери и облегна глава на покривчицата на креслото.

— Нашата работа често е повтаряща се, простира се извън познатите и вече открити области и разчупва стереотипните изводи, които може да са направени от други или от самите нас. Всъщност нашата сизифовска съдба е често да внасяме поправки в онова, което вече е било извършено, за да разберем по-ясно същността на проблемите. Как се справям дотук?

— Добре — отговори Джейк.

Ланг кимна.

— Въпреки резервираността на Ницше относно диалектичния метод, че всичко е риторична игра, нашият стремеж към истината, със структурата си въпрос-отговор, произлиза от диалогичната форма на Сократ. Ако възникне объркване, това е защото за неопитното око ние сякаш винаги търсим отговори, но също толкова често търсим и въпроси. Истинската трудност на онова, което и двамата правим, е опитът да вникнем в аномалията на привидно познатото и после да формулираме някои наистина полезни въпроси за това. В най-чистия си вид нашата работа е тясно интелектуална дейност, включваща диалог с миналото. И ако се проваляме, това е заради някое невярно предположение или концептуална грешка в нашата познавателна и обяснителна дейност… Разбира се, липсата на доказателства е често срещан проблем в нашата дейност. По-голямата част от най-хубавата ни работа претърпява неуспех, защото не сме способни да докажем валидността на нашия начин на мислене.

Джейк се усмихна.

— Да. И все пак ми се струва, че аз имам едно голямо преимущество пред вас, професоре. Понякога ми липсват доказателства за моите хипотези. Но аз винаги мога да подведа заподозрения да направи самопризнания. А от време на време и нещо по-лошо.

— И философите имат своите интелектуални трикове. Но ми е ясно какво имате предвид.

— Сега разбирам как сте успели да направите от Платон детектив. И защо всичко в романите ви звучи толкова достоверно. Питам се какво ли би си помислил за нас.

— Кой? Платон ли?

Джейк кимна.

— О, сигурен съм, че щеше да ви хареса, главен инспектор. Като помощник-пазител, служещ на държавата, вие се доближавате до представите му.

— С изключение на факта, че съм жена.

— По принцип Платон е бил за равноправие между половете. Ето защо мисля, че това не би било проблем. От друга страна, няма съмнение, че не би одобрил мен.

— Нима? И защо?

— Философ и същевременно писател? Немислимо. Платон е ненавиждал всяка форма на изкуството. Затова да пиша романи за него е толкова забавно.

Ланг стана и донесе гарафата с шерито.

— Да ви налея ли още?

Джейк подаде чашата си.

— Но аз ви разсейвам, главен инспектор. Убеден съм, че не сте дошли чак дотук, за да чуете една лекция по философия.

— Точно такова е намерението ми, професоре. Но ме интересува не Платон, а Витгенщайн.

— Не е ли така с всеки? — мрачно отбеляза той и отново седна. — Ами дошли сте където трябва. Витгенщайн е учил и преподавал в този колеж. Какво искате да знаете за него? Че е бил гений, но е грешал? Не, това е несправедливо. Но темата е твърде вълнуваща, главен инспектор. Обичам да чета конспиративни теории във вестниците, но да не би да искате да кажете, че е бил убит? Че преди шейсет и няколко години някой го е очистил? От онова, което съм чел за него съм научил, че той е бил много досаден и педантичен човек. Идеален кандидат за убийство.

Джейк се усмихна и поклати глава.

— Не, не става дума за това. Но преди да ви кажа, трябва да поискам уверението ви, че разговорът ще остане строго поверителен. Заложен е животът на някои хора.

— Имате думата ми, но при едно условие. Да ми разкажете всичко, докато обядваме.

— Добре, стига това да не ви притеснява.

— Съвсем не. Госпожа Хиндли винаги готви в големи количества, в случай че поканя някого на гости.

Джейк му благодари и тръгнаха към трапезарията, където икономката им поднесе пилешка супа, месо с фасул и накрая — крем с ориз и парченца мандарини. Докато се хранеха, Джейк разказа на професора онова, което знаеше — за програмата „Ломброзо“ и как някой с кодово име Витгенщайн е убил неколцина ВМЯ-отрицателни мъже. А после, докато пиеха кафе, му пусна диска.

Ланг слушаше гласа на убиеца унесен и съсредоточен. От време на време отбелязваше нещо в тефтерчето, което извади от джоба на сакото си. А понякога, намръщен от ужас, бавно поклащаше глава. Когато едната страна на диска свърши, Джейк пусна втората. Професорът се усмихна подигравателно на някои от твърденията, но накрая кимна недвусмислено и отрони:

— Изумително. И казвате, че този диск е бил намерен в устата на последната му жертва, Сократ?

— Точно така.

Ланг сви устни.

— Предполагам, че този факт сам по себе си е символичен. Всъщност целият случай е изпълнен със символизъм. Но вие не сте дошли тук, за да говорим за това, нали? Предполагам, че имате въпроси относно претенциите на този човек да е философ. Вероятно дори до такава степен, че да се мисли за Витгенщайн. Имам ли право?

— Да — призна Джейк. — Разбирам очевидната пародия на Трактата. Но се нуждая от вашата помощ относно съдържанието.

— Добре тогава — каза той и погледна бележките, които си бе водил. После стана и отвори кутия хавански пури. — Но първо трябва да изпуша една пура. Мисля по-ясно, когато белите ми дробове са пълни с дим.

Джейк също извади цигарите си и запали. Ланг пуфка доволно няколко минути, докато се разхождаше по скърцащия дъбов под и от време на време поглеждаше в тефтерчето си. Накрая седна, извади пурата „Чърчил“ от устата си, пийна кафе и кимна.

— Първо, той говори за събратята си. Витгенщайн е имал братя, единият от които се е самоубил. Това може да е важно. Второ, връзката с прикрития аспект на предполагаемия хомосексуализъм на Витгенщайн. Теорията, че той е бил активен хомосексуалист, е отхвърлена от всичките му биографи, освен от един. Американец. Но е възможно Витгенщайн да е бил хомосексуалист. Още по-вероятно е да е бил безполов. Както споменахте, заподозреният явно е запознат със стила и структурата на Трактата. Дори бих казал, че го познава много добре. Препоръчва ви да обмислите граматиката си. В периода 1931 — 34-та година Витгенщайн е работил върху произведението си „Философска граматика“, публикувано след смъртта му, през 70-те. Интересно е, че се подписва като „Кръвожадно твой“. Така се е подписвал и Витгенщайн в писмата си до приятели и колеги.

Ланг отново всмукна от пурата и огледа тъмнокафявия й край.

— После, вие споменахте за вероятността той да пожелае да се съсредоточи върху убийствата на онези ВМЯ-отрицателни, които носят кодови имена на философи. Мисля, че имате право, главен инспектор. Самият Витгенщайн е вярвал, че в Трактата е намерил всички отговори на въпросите на философията. И че е приключил с всичко, станало преди. Например той смята, че е опровергал по-голямата част от написаното от Бертранд Ръсел. Затова е напълно разбираемо защо вашият убиец е искал да го премахне.

Джейк кимна и силно дръпна от цигарата. Без никотин беше трудно да изпита голямо удоволствие, освен самото усещане, че пуши. Но димът винаги й помагаше да се съсредоточи.

— От онова, което чухте — каза тя, — мислите ли, че е възможно да е изучавал философия?

Ланг се засмя.

— Главен инспектор, нямате представа какви странни хора учат философия. Особено тук, в Кеймбридж. Ако перифразираме Кийтс, това са хора, които биха отрязали крилете на ангел. Отговорът на вашия въпрос е: да, възможно е. И ако един млад философ иска пример за подражание, тогава Витгенщайн със сигурност би бил неговият човек. Работата му е заредена със свръхенергия, като на Ницше, и винаги оказва силно въздействие върху студентите. Сравнението с Ницше е полезно, защото както той е полудял, така и в писанията на Витгенщайн също има налудничавост. Спомняте ли си отвратителната стара сентенция за крехката граница между гениалността и лудостта? Витгенщайн, който със сигурност е съзнавал големите си способности, от друга страна е изпитвал ужас, че може да премине тази въображаема граница и да се побърка. Според мен е проявявал необикновено влечение към психически разстроения индивид, както и към специалиста по логика… Но освен това не бива да забравяме, че Витгенщайн е смятал ранната си работа, съдържаща се в Трактата, за дълбоко погрешна. Може би трябва да обмислите вероятността убиецът също да е убеден в погрешността на онова, което върши. Обещава да се свърже с вас, нали? Да, изглежда намеква, че вие и той може да проведете нещо като диалог. Това може да ви предостави истинска възможност да спорите с него и независимо от утилитарните съображения, да поддържате логическа позиция, противна на неговата. Ако е интелигентен, той ще отговори на предизвикателството ви.

Джейк кимна замислено и попита:

— Бихте ли ми помогнали в това?

— Откровено казано, с удоволствие. Надявах се да ме помолите. Идеята да въвлечеш един убиец във философски диалог е много интригуваща. Съвременна философия в действие, така да се каже. Но имате ли представа как той ще осъществи контакта с вас?

Тя поклати глава.

— Както и да го направи, можете да се обзаложите, че ще бъде твърде хитър, за да го проследим. Предполагам, че ще използва клетъчен телефон от кола, която ще открадне. Ако ни се обади от някой многоетажен паркинг в централен Лондон, никога няма да го намерим.

— Тогава по-добре да помислим как ще се свържем, когато той се обади. Ако ще ви помагам, трябва да съм до вас. Съжалявам, че в момента не мога да напусна Кеймбридж. Поне още една седмица.

— Има ли тук видеотелефон?

Професорът поклати глава.

— Не. Финансовите възможности на Тринити Колидж не са такива, каквито бяха. Същото се отнася и за целия университет. Затова имаме чудовища като „Ямаха“. Тринити вече е принуден да продаде уникалната си винарска изба.

— Искате ли да ви инсталираме видеотелефон тук, професоре? Моите хора ще монтират постоянна телекомуникационна връзка между нас. По този начин, когато убиецът се обади, вие ще можете да участвате в разговора ни.

Джеймсън Ланг сви рамене.

— Стига да не трябва да правя нещо техническо. За разлика от Витгенщайн, който е бил много сръчен, аз не притежавам никакви практически умения.

— Необходимо е само да натиснете едно копче.

— Много добре. С удоволствие ще го направя.

— Тогава незабавно ще уредя въпроса.

Джейк се приготви да си тръгне.

— Можете да оставите диска, ако искате — предложи Ланг. — Бих желал да го чуя още веднъж, ако е възможно. Може да съм пропуснал нещо. Вероятно ще ви е интересно да знаете, че Витгенщайн е обожавал детективските истории. От американския тип. Сигурно ще е важно за разследването ви, че той не е разчитал на така наречения дедуктивен метод на Шерлок Холмс. Обичал е детективите да действат интуитивно. Ако допуснем, че вашият убиец разсъждава по същия начин, доверието в собствената ви интуиция може да се окаже много полезно. С тази цел искам да ви предложа нещо, докато сте още тук. Искате ли да видите стаите на Витгенщайн?

— С удоволствие.

— Да, мисля, че ще ви се сторят интересни. Не приличат на моите, естествено. Не, той е бил много по-скромен. Знаете, че произхожда от едно от най-богатите семейства в Австрия и е протестирал срещу всичко, което му е напомняло за предишния привилегирован луксозен живот. До такава степен, че дори си е позволил краткотраен флирт с комунизма. Няма да ви придружа. Ако го сторя, вероятно ще ви разкажа цялата му биография. Ще накарам някой да дойде с вас.

Директорът се приближи до телефона и се обади на портиера. После каза довиждане на Джейк.

Тя отново прекоси вътрешния двор и видя, че на стъпалата пред будката на портиера стои човек, който чака да я придружи по време на обиколката.

Той я поведе към главната порта. Излязоха на улицата.

— Това е Хюъл Корт — обясни мъжът, докато минаваха под друг старинен свод. — И така, кой е живял тук?

— Лудвиг Витгенщайн — отговори тя. — Велик философ от Кеймбридж.

Той кимна.

— Идват ли много хора да видят стаите му? — попита Джейк. Питаше се дали и убиецът е направил подобно поклонение.

— Ами аз съм тук от десет години и доколкото си спомням, вие сте първата.

Приближиха се до малкото стълбище със стени, боядисани в червеникава охра.

— На горния етаж е — каза човекът и тръгна напред. — Веднъж гледах един философ по телевизията. Беше вече към стоте. Питат го: след като сте живели толкова дълго, можете ли да предложите на човечеството някакъв съвет? Философът се засмя и отговори, че не може. После каза: „Всъщност мога. Не помагайте на децата си“. Какво ще кажете за това, а? Какъв стиснат дърт мръсник, нали? Какво знаят философите за истинския живот, питам аз.

Джейк, която не бе получила нищо, освен пречки от страна на баща си, призна, че в думите му може би има известна истина.

Изкачването по стълбите свърши пред обикновена черна врата, на която бе написано името на обитателя, С. фон Хайсмайер. Джейк се зачуди дали името е австрийско и ако е така, дали в това има нещо подозрително.

Придружителят й почука на вратата и зачака.

— Ако студентът е вътре, ще трябва да поискаме разрешение — каза той и отново потропа.

След като не чу отговор, човекът извади връзка ключове и отвори вратата.

Стаите бяха олицетворение на простотата. Имаше кухня, дневна и спалня. Оранжевият диван и кресло бяха толкова трудно възприемливи за окото, колкото и синият килим. Единичното легло с обикновената си пурпурна покривка бе грижливо оправено. Кухнята беше чиста и подредена. На поставката съхнеха три чинии.

Джейк се приближи до сводестия прозорец и седна на ръба на бюрото. Във вътрешния двор се издигаше бронзова фигура на мъж. В далечината се виждаха двата дяволски рога на несъвместимата с околния пейзаж сграда „Улфсън“. Погледът й се спря на списъка с книги, залепен на стъклото на прозореца, и после — на купчината томчета от класиката на „Пенгуин“.

Беше странно, че нещо толкова невинно и обикновено като класиката на „Пенгуин“ може да възбуди подозрението й. Това беше абсурдно. Имаше привкуса на нещо нереално. Но макар да знаеше, че е нелепо, Джейк разгледа заглавията и авторите — „Лунният камък“ от Уилки Колинс, „Сатанински строфи“ от Салман Рушди, „Завъртването на винта“ от Хенри Джеймс, „Страх и треперене“ от Сьорен Киркегор и „Последните дни на Сократ“ от Платон. „Чисто съвпадение“ — помисли Джейк. Същото се отнасяше и за редицата книги от Витгенщайн, поставени на полицата над камината и за сложената в рамка негова фотография, окачена над тях. На същата стена имаше и плакат от филма „Големият сън“. Надписът отгоре гласеше: „Екранът на насилието е развлечението на всички времена. Богарт и Бейби преживяват невероятни вълнения по време на хладнокръвно престъпление“. Но нали почти всички млади хора отрупваха стените на стаите си с подобни плакати?

Професор Ланг бе споменал, че Витгенщайн се е интересувал от американския детективски жанр.

Но какво по-естествено от това един студент, обитаващ стаите на Витгенщайн в Тринити Колидж, също да се интересува от него? И като всеки млад човек — от криминална литература?

Пък и при дадените обстоятелства имаше ли нещо по-естествено от това, че самата Джейк проявяваше интерес към някой, изпитващ духовно сходство с Витгенщайн?

Джеймсън Ланг наистина бе пропуснал една от най-съществените разлики между философа и детектива. За детектива нищо само по себе си не е истина, и толкова. Угарката от цигара не е угарка, а следа, улика или загадка, очакваща да я свържат с нещо друго. В този аспект от работата й имаше много повече семиология, отколкото философия.

Връзката между нещата. Да знаеш наистина нещо означава само да познаваш връзката между нещата. Като психолог, Джейк трябваше да свързва миналото с настоящето и оттам да извлича ясно решение.

Разбира се, понякога връзките й се изплъзваха — тогава, когато свързваше „нищото с нищо“, щом нещо не можеше да бъде опознато.

И после само оставаше да подреди нещата.

Да подреди. Никой детектив не обичаше този глагол. Той имаше привкуса на корупция и на нехайност, на прикриване на някои връзки и изтъкване на други. Всичко това беше твърде активно и предумишлено.

„Но животът е труден“ — помисли Джейк и за всеки случай записа името на студента.

 

 

Тази сутрин, след като сънувах баща си, се събудих с думата „Шекспир“ на уста.

Часовникът на телевизора бръмчеше силно. Това продължи трийсет секунди. В същото време телевизорът се включи и започна да предава утринна аеробика. Часът беше седем и петнайсет — по това време стават чиновниците. Бях работил предишния ден, неделя, и макар че понеделникът ми беше свободен, не исках да пропусна физическото раздвижване. Затова измъкнах тялото си от леглото и грабнах мръсната фланелка и шортите, които бяха преметнати на стола.

Музиката започна и след силен пристъп на кашлица заех позиция пред екрана, на който вече се бе появил образът на сравнително млада жена — мършава, но мускулеста, облечена в искрящо зелено трико. Тя започна да подскача на място в такт с музиката, повдигайки бедрата си до гърдите.

„Хайде сега — целомъдрено се ухили тя, — да раздвижим мускулите и да поработим с белите дробове. Едно, две, три, четири…“

Направих всичко възможно да спазвам ритъма.

„Не забравяйте, че ви гледам — пошегува се жената. — Така че не лъжете. Едно, две…“

Ритмичните движения на упражнението започнаха да изтласкват някои спомени от съня ми. Всъщност това не беше обикновен сън, а истински спомен от ранното ми детство и за моя баща. Докато подскачах механично, се опитах да го задържа поне за известно време. Беше изключително трудно и след няколко минути споменът изчезна, избледня като къс фотографска хартия, обработен с неподходящ химикал. Никакво подскачане не можа да го върне.

„Отпуснете се — каза инструкторката. — Вдишвайте, издишвайте. Следват реклами, после прогнозата за времето.“

Отпуснах се на стола в спалнята. Но макар да бях свършил с физическите упражнения за деня, оставаше умствената подготовка. Винаги използвам сутрешната двуминутна пауза за реклами като идеална възможност за терапевтичен период за натрупване на омраза. Адски ненавиждам да ме поучават и намирам, че рекламите изкарват на бял свят най-лошото у мен. И така, в продължение на две минути аз викам и крещя най-различни обидни думи срещу телевизионните реклами, чиито трийсетсекундни послания изпълват екрана. За щастие, апартаментите над мен и под мен вече не са обитаеми.

Щом свърших с процедурите за започването на деня, се изкъпах, закусих и прегледах неделните вестници, търсейки нещо, свързано с моята история. Както обикновено, имаше репортаж — убиеш ли достатъчно хора, всеки ден пише нещо за теб. Този път имаше цветна снимка на жертвите, в ненужно ярък едър план на пръснатите им черепи и мъртви тела.

Имаше и хубави снимки на Полицайката, заснета по време на трогателната й пресконференция. Те показваха една наистина красива жена — факт, който досега не ми беше ясен, макар телевизията да е високоразделна. Но това едва ли трябва да ме изненадва. Телевизията, дори високоразделната, прави странни неща с хората. Уголемява главите им и ги прави по-високи. Накратко, те изглеждат съвсем различни от онова, което са в действителност. Такъв беше случаят и с Полицайката.

Явно произходът й е еврейски. Името й също говори за това. Външността й го потвърждава. Чернокоса красавица със светлозелени очи и скули, сякаш изсечени от чист мрамор. (Никога не ме е бивало в поезията.) Брадичката й е волева и прави пълните устни неотстъпчиви като на изпълнен с оптимизъм търговски пътник. Въпреки това в ъгъла, под който държи главата си, има нещо кокетно, както и в нацупените тъмночервени устни — достатъчно, за да омекоти непреклонния, проницателен поглед, който лесно може да се превърне в презрителен. Лице на полицайка, макар и изискано. Лейди Презрение.

Мисля, че като ученичка е спортувала активно. Трудно е да се каже от телевизията и от снимките, но смятам, че е висока. Предполагам, че е била капитан на отбора по баскетбол, а с тези дълги силни крака — вероятно талантлива състезателка по висок скок. Смея да твърдя, че шортите й са били един номер по-тесни и е разбила доста сърца.

Изглежда заплашителна и не бих се учудил, ако е имала няколко незадоволителни връзки с момчета, които са установили, че не могат да се мерят с преждевременната й зрелост. Съмнявам се дали са пренасочили страха си от властната й физика срещу самата нея, за да потърсят утеха и защита. Дали са я наричали с обидни прякори заради ръста й?

Във вестника има малко информация за Полицайката. Пише само, че е на трийсет и седем години, завършила е колеж в Кеймбридж и от тринайсет години работи в столичната полиция като специалист в разследването на серийни убийства. Провървя ми, че получих достъп до досието й в полицейския компютър, където бяха отбелязани името и адреса й.

Лениво изкопирах снимките й на компютъра си — използвах триизмерното устройство за визуализация и я въртях насам-натам като кукла. Но това скоро ми омръзна и отидох да си направя кафе.

Преглеждах едно порнографско списание, когато ми хрумна да видя Полицайката гола. Бързо се върнах при компютъра, изкопирах на програмата няколко подбрани снимки и започнах да монтирам фотоколажи на главата й върху различни голи женски тела.

Реших, че гърдите й не са нито твърде малки, нито твърде големи, а зърната вероятно още не са просветлели от бременност. Окосмяването между бедрата беше проблем. Едната от жените, които намерих, беше недостатъчно окосмена, друга — твърде обрасла. Бях принуден да потърся още списания. Фотографиите в тях бяха по-хубави и по-ясни. Захраних ги в компютъра и Полицайката седна, облечена само в бели чорапи с ластик. Краката й бяха вдигнати толкова високо, че почти скриваха устата. Подръпваше безупречните устни на влагалището си с хубавия си маникюр и ми позволяваше да надникна вътре.

В друга поредица от снимки намерих момиче, чието положение на главата напълно съответстваше на размерите на фотографиите на Полицайката. Девойката беше заснета, докато правеше орална любов с един мъж, а после — и по време на полово сношение. Когато съчетах тези снимки с фотографиите на Полицайката, видях колко малко удоволствие би изживяла тя от хетеросексуалния контакт. Разбира се, това беше изписано на лицето й — седеше пред журналистите на пресконференцията като пред възбуден пенис. Но независимо от всичко се досетих как би изглеждала по-добре.

Използвайки метода на контраста, намерих няколко снимки на същия фотомодел, но този път отдала се на лесбийска любов. Това сексуално поведение подхождаше много повече на Полицайката и аз успях да направя фотомонтаж, на който тя смучеше шоколаденокафявия клитор на друго момиче.

След цялото това вълнение, което почувствах в слабините, просто трябваше да правя секс с нея, или по-скоро с нейното виртуално изображение. Затова изкопирах снимката на апаратурата за виртуална реалност и облякох сензорно-тактилния костюм. После разопаковах виртуалния презерватив и преди да включа костюма към терминала, го надянах на възбудения си пенис. Когато всичко беше готово си сложих шлема, включих се в компютъра и започнах да проверявам изправността на системата като пилот, подготвящ се да извърши изпитателен полет с „Х-15“. Това беше, за да избегна злополуки в резултат на внезапен прилив на виртуална реалност в ушите или — най-важното — в пениса.

После спуснах предната част на шлема.

И Полицайката застана пред мен на една красива горска поляна, като самата Ева, само със смокинов лист, прикриващ голотата й. Образът леко се замъгли, когато пристъпих към нея, и аз нагласих визьора. Сетне протегнах ръка и погалих гърдите й, за да изпробвам сензорната ръкавица. Зърната й мигновено се втвърдиха. После й ударих един шамар, за да изпробвам качеството на звука, което беше чудесно. Полицайката пое удара с вик на болка, но без укор. Стоеше в очакване на следващия ми програмиран ход. Накарах я да коленичи, за да проверя презерватива, и усетих как устните й обвиват пениса ми. Всичко работеше без засечка. Виртуалната реалност е почти неразличима от действителността. (Понякога имам чувството, че животът ми е виртуална реалност. Или може би обратното?) Дори по-хубава. Във виртуалната реалност няма закони.

И после я чуках — бавно, отзад, отпред, приведена, с крака, разтворени по-широко от краката на балерина, в устата, в задника…

Е, поне съм жив. Щом работя и изпитвам сладострастие, нещата не са толкова зле.

Разбира се, това събуждане на сексуалния импулс от контакта с Полицайката беше достатъчно, за да унищожи каквато и да било любов, която може да съм изпитвал към нея.

За съжаление, още не съществува технология, която да ми даде възможност да запиша всичко това на филм. Ето защо по-късно трябваше да се задоволя с няколкото фотомонтажа, които направих на компютъра и сложих в един плик, за да ги изпратя на домашния адрес на Полицайката.

След като се върнах в действителността, прочетох докрай досието й, съдържащо откъси от речта й на някаква конференция на Европейската общност по въпросите на прилагането на закона. Тя започва от „Упадъкът на убийството в английски стил“ (не е ли така с всички останали убийства?) от Джордж Оруел и доказва, че броят на убийствата в холивудски стил се е увеличил, като има предвид привидно немотивираните серийни убийства на жени, които изглежда са на мода в днешно време. В думите й има нещо вярно (макар да имам чувството, че пропуска културното значение на убийството за нашето общество).

Мисля да си запиша някои неща от доклада й. Мога да й дам няколко примера. Но не трябва ли нейното схващане да е по-задълбочено от примерите, които бих дал? Не съм ли в състояние да предложа нещо повече, отколкото мога да дам в едно обяснение? В края на краищата, можеш ли да обясниш на друг онова, което самият ти не разбираш? Тя всъщност ще трябва да се досети какви са намеренията ми. Но въпреки това мисля, че си струва да опитам.

Ако съумея да се изразя добре, да попълня пропуските, да добавя светлосенки и да оцветя нещата, тя сигурно ще ме разбере. Не казвам, че това ще улесни положението за нея. В крайна сметка, сигурността на математиката не се основава на надеждността на мастилото и хартията. Но също както хората са единодушни в преценката си за цветовете, вероятно и ние ще можем да стигнем до някакво споразумение.

Бях започнал да ви разказвам, че когато сутринта се събудих, мислех за Шекспир. Не знам много за него. Поне не мога да цитирам откъси от произведенията му. Мисля да направя нещо по този въпрос, да опресня знанията си. Ала тази сутрин бях намислил нещо фатално.

Качих се на влака, за да го проследя от дома му около Уондсуърт Комън до гара Виктория. Оттам той тръгна по Виктория стрийт и за моя изненада влезе в Института за изследване на мозъка. Не бях се приближавал до това място от деня на съдбоносното си откритие. И през ум не ми е минавало, че някой наистина ще приеме предложението да се консултира с един от психотерапевтите от екипа на програмата „Ломброзо“.

Седнах да го чакам в кафене „Кестен“ на отсрещната страна на улицата, където отидох в деня на моето сканиране с позитронно-емисионния томограф. Оттам ясно виждах централния вход на Института. Поръчах чаша чай и погледнах часовника си. Три часът.

Това беше предварително разузнаване. Не смятах да го убивам. Ала си бях взел пистолета, в случай че възникне удобна възможност. В края на краищата, днес бях свободен и едва след няколко дни отново щях да мога да възобновя тази си дейност.

Докато пиех втория чай, погледнах туристическия си справочник, за да видя кои маршрути биха ме устроили най-добре, ако се опитам да го убия. Вероятно Сейнт Джеймс Парк. Или Уестминстър Бридж. Тези двата щяха да свършат работа.

И точно тогава я съзрях да излиза от Института. Полицайката. Беше по-висока, отколкото си я бях представял, но телевизията наистина прави странни неща с хората. И, разбира се, сега, когато беше облечена, изглеждаше по-внушителна от податливото си виртуално изображение, което бях чукал. Зачудих се как ли ще възприеме фотомонтажите, които й изпратих. Прииска ми се да се превърна в муха в стаята, за да видя реакцията й, когато отвори плика.

Полицайката погледна към кафенето и сякаш се вторачи право в мен. Вратата на полицейското й беемве беше отворена, но тя не се качи в колата. Шофьорът й слезе и двамата размениха няколко думи. После, за мой ужас, Полицайката се насочи към кафенето.

Първият ми инстинкт беше да избягам, но след секунди реших, че тя едва ли е намислила нещо друго, освен да изпие чаша чай. Затова беше най-добре да остана на мястото си, да разглеждам туристическия справочник и да се преструвам на немски турист (ако ме предизвика). Но в същия миг се сетих за компютърния портрет и ми се стори, че той много прилича на мен. Зарадвах се, че съм си сложил шапка.

Бях седнал до вратата, за да съм готов да тръгна след Шекспир, и наведох глава, когато Полицайката влезе и мина покрай мен на път за барчето. Беше толкова близо, че почти ме докосна. Усетих уханието на парфюма й и го вдъхнах дълбоко. Не бях подготвен за това. Имам предвид за аромата. Миризмите са нещо, което виртуалната реалност още не е успяла да симулира. Полицайката ухаеше прекрасно — досущ рядко и скъпо десертно вино. Хванах се, че всмуквам въздуха около нея, сякаш беше направен от чист кокаин. Това беше неприлично и се отвратих от себе си. Усетих, че се изчервявам при спомена за онова, което бях правил с виртуалното й тяло. Надявах се, че тя няма да забележи как един непознат изглежда очевидно смутен от близостта с нея. Няколко секунди се чувствах толкова очебиен, че дори се запитах дали, оказвайки съпротива при арест, съм готов да я застрелям. Но убийството — както виртуалното, така и действителното — се е превърнало в моя втора природа, така че не се съмнявах, че ще го направя.

Тя си поръча кафе за вкъщи и двайсет безникотинови цигари. Следващият звук, който чух, беше издрънчаването на монетите, които изпусна на пода. Инстинктивно се наведох и преди парите да се изтъркалят на улицата ги грабнах. Всичко стана за част от секундата и без изобщо да се замислям — павловска реакция на обикновено явление. Нещо автоматично, безразсъдно и много глупаво.

— Благодаря — рече Полицайката, протягайки ръка към мен.

Плътта ни се докосна, когато пуснах монетите в шепата й, чието виртуално копие бе обвивало тестисите ми, докато Полицайката правеше орална любов с мен.

— Да ви помогна с нещо? — попита тя.

— Моля?

Полицайката посочи с глава туристическия справочник на масата пред мен.

Опитах да се усмихна самоуверено и смотолевих:

— Не, всичко е наред. Знам къде отивам.

Тя също се усмихна, кимна още веднъж и излезе от кафенето.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние, извадих носна кърпа и избърсах лицето си. За миг се почувствах крайно изтощен, но после, когато видях, че колата й потегля, се развеселих и се засмях на глас. И точно тогава Шекспир излезе от Института. Хилейки се като идиот, аз тръгнах след него.

Той се върна на гара Виктория, където едва не го загубих в тълпата. Но вместо да се качи на влака за Уондсуърт Комън, Шекспир взе метрото за Грийн Парк, после слезе и пое на изток, към Пикадили.

Шекспир беше недодялан, мазен на вид човек, мургав като грък. Затова се изненадах, когато спря пред една книжарница и влезе вътре. В днешно време какви ли не хора четат книги. Не предполагах, че човек като Шекспир ще е грамотен. Но той почти веднага излезе от книжарницата, прекоси площад „Пикадили“ и изчезна в Сейнт Джеймс Чърч. Дали се интересуваше от архитектура? В края на краищата тази църква е един от най-великите проекти на сър Кристофър Рен. Или бе забелязал, че го следя, и искаше да се измъкне през изхода към Джърмин стрийт в опит да се отърве от мен? Следвах го на по-малко разстояние, отколкото ми подсказваше инстинктът, но също влязох.

През тежките стъклени врати, отделящи главната част на църквата от вестибюла, видях как Шекспир сяда на пейката до олтара. Освен него вътре нямаше никого.

Настаних се само на няколко пейки зад Шекспир. Главата му беше наведена и той сякаш се молеше. Идеално за моята цел. Наистина, няма място, достатъчно свещено, че там да не може да бъде извършено убийство. Ожесточих се с мисълта, че Чарлс Дарвин е смятал Шекспир за толкова тъп, че му се повдигало от него, и бръкнах в шлифера си, за да извадя пистолета. Но преди ръката ми да докосне дръжката, той стана и тръгна към вратата. После спря до мен, сграбчи ме за реверите и ме изправи на крака. Измъкнах ръката си от джоба и се опитах да се освободя от хватката му.

— Каква е играта ти, приятел? — попита той. — Преследваш ме цял следобед. Нали? Нали?

И с всяко повторение на въпроса навираше небръснатата си мутра все по-близо до мен, докато накрая усетих чесновия му дъх.

— Откакто тръгнах от Уондсуърт.

Той ме блъсна леко с глава няколко пъти по носа, сякаш показваше какво ме чака, ако не отговоря на въпроса му.

— Аз съм турист — немощно промълвих аз и посочих справочника, за да потвърдя историята си.

Брадясалото му лице смени няколко нюанса на червено и се превърна в нещо по-тъмно.

— По дяволите — изръмжа той. — Не ме будалкай, приятел.

— Бъркате нещо — възразих аз и пак опитах да се освободя от хватката му.

— Не, ти си сбъркал. Уондсуърт, гара Виктория, Грийн Парк и сега тук. Искаш да ми кажеш, че си загубил шибания си автобус, така ли?

Той отново ме блъсна, но този път по-целенасочено. В главата му може и да нямаше вентро-медуларно ядро, но беше корава.

— Хайде, копеле, инак наистина ще отнесеш боя. Защо ме преследваш?

Какво бих могъл да му кажа. Че например го намирам за привлекателен? Кой знае? Но в същия миг в църквата влязоха няколко души с музикални инструменти и моят нападател за миг свали мазните си лапи от реверите ми. Не се нуждаех от по-ясна покана към свободата и си плюх на петите.

— Копеле — изкрещя той, но не хукна след мен.

Но въпреки това аз хукнах по Джърмин стрийт и после надолу, към площад „Сейнт Джеймс“, и не спрях, докато не стигнах до Пел Мел.

Когато най-сетне си поех дъх и възвърнах смелостта си, отново се изсмях на глас. Ето, това е интересното у Шекспир! До последната минута човек никога не знае дали пиесите му ще свършат като комедия, или като трагедия.

Все още озъртайки се, тръгнах по площад „Трафалгар“ и влязох в един бар на Чаринг Крос Роуд, където си поръчах бира и започнах да разсъждавам как най-добре да оползотворя остатъка от деня.

Докато следях Шекспир, се бях замислил за Полицайката и за обещанието си да се свържа с нея. Ако се бях съсредоточил повече върху проследяването на Шекспир… Стори ми се, че моментът е подходящ да си купя оборудването, от което се нуждаех, за да осъществя това си начинание. Знаех точно какво искам и откъде да го взема. Изпих си бирата, отбих се в най-близката денонощна банка, изтеглих малко пари и се качих на автобуса за Тотнъм Корт Роуд.

Булевардът беше същият както винаги — мръсен и отвратителен. Тротоарите бяха отрупани с купища боклуци, разкъсани от множеството градски плъхове. Някои от тях, по-големи от котки, лежаха мъртви в каналите, отровени от остатъците развалена храна. Телата им бяха сплескани от минаващите коли и изсъхнали като пастърма на ранно пролетно слънце. Единственото, което метеше Тотнъм Корт Роуд, беше южният вятър, духащ от Юстън Роуд към Оксфорд стрийт.

Влязох пъргаво в магазина и се озовах пред обичайното море от смугли лица. Какво ли привлича индусите и пакистанците в бизнеса с електроуреди? Навсякъде е така — от Ню Йорк до Виена. Вярно, апаратурата, която сега управлява света, е произведена от японците, но я продават азиатците. Толкова ли е голяма печалбата? Или намират нещо секси в използването на всички тези прекъсвачи, циферблати и мигащи лампички? А може би се възхищават на самото електричество? Ислямът винаги е проявявал интерес към силата.

— Какво ще обичате?

— Търся преносим телефон — отговорих аз.

— Стандартен или видео?

— Не. Искам сателитен телефон.

Човекът нервно потърка отрупаните си с пръстени пръсти и се усмихна хем с извинение, хем уж учудено.

— Те са незаконни, господине — извести той. — Забранено ни е да ги продаваме.

Беше мой ред да се усмихна. Придружих усмивката си със стодоларова банкнота.

— Ще платя в брой. А вие ще се закълнете, че никога не сте ме виждали.

Човекът ми каза да почакам и отиде да извика управителя — шишкав късокрак наперен дребосък с дебели стъкла на очилата и множество златни верижки на тлъстия мургав врат.

— Телефонът, който желаете да купите, е забранен — рече той. — Моля ви, какво ще стане с мен, ако сте от Министерството на вътрешните работи и искате да ме хванете, че продавам такива неща? Моментално ще ме осъдят.

Управителят огледа магазина, в който нямаше други клиенти, и се приближи до мен.

— И за какво, по дяволите, ви е такъв телефон? — прошепна той. — Ако не искате да си плащате телефонните сметки, мога да ви продам черна кутия. Ще я използвате навсякъде и няма да плащате нищо, независимо дали говорите с Бомбай, или с Бирмингам. При това ще ви излезе много по-евтино от сателитния телефон.

— Отивам в чужбина — рекох аз. — В Южна Америка. В джунглата, или поне в онова, което е останало от нея. Искам да се обаждам вкъщи.

Индусът печално поклати глава.

— Ако бях на ваше място, телефонът щеше да е последното, което щях да взема със себе си. Това е прекрасна възможност да се скриете от съпругата си за няколко седмици. — Той се засмя.

— Вижте какво. Не съм от Министерството на вътрешните работи. Няма за какво да се притеснявате. Ще платя добре. В брой. Инак ще отида другаде — спокойно казах аз и измъкнах от дебелите му пръсти стодоларовата банкнота.

После свих рамене и тръгнах към вратата.

— Търпение, господине — каза той. — Търпението е добродетел. Имам апарата, от който се нуждаете. Само че трябва да бъда внимателен. Елате с мен.

Индусът ме поведе към задната част на магазина, която беше натъпкана с кашони, съдържащи стереотелевизори „Никам“, диск-рекордери, преносими диск-плейъри и апаратура за виртуална реалност. Той отмести няколко кашона от пътя си и продължи:

— Поради очевидни причини не държим сателитните телефони в предната част на магазина. Дигитален ли искате?

Отговорих утвърдително.

Управителят кимна и извади една кутия.

— Дигиталните са най-хубавите. Ще ви покажа един много добър. Само за четири хиляди долара.

Отвори кутията и махна екологичната полиестерна опаковка. Показа се нещо като малко дипломатическо куфарче. Индусът го погали с едната си ръка, после щракна ключалката с другата и капакът се вдигна.

— Като Джеймс Бонд, а? — ухили се той и разгъна сателитната антена с размерите на чиния за хранене. — Работи чрез „Юпитерстар“. Един силен канал с обхват пет пъти по-голям от този на обикновения преносим телефон. Това ви дава допълнителна висококачествена линия. Фокусирането върху сателита се извършва автоматично с помощта на вградения в компютъра компас. Само трябва да наберете номера на сателита, обозначен на слушалката, и после международния код плюс номера, на който искате да се обадите. Единственият му недостатък е, че не можете да го използвате под земята.

— Ще го взема — казах аз и отброих четирийсет банкноти от по сто долара.

— Няма да съжалявате. Щом ЦРУ използва този модел, значи е добър.

Погледнах къде е произведен сателитният телефон. Япония. И казах:

— Така и предполагах.

Индусът сгъна чинията, затвори куфарчето и ми го подаде.

— Истинска свинска кожа — добави той и отново погали куфарчето. — И тежи по-малко от два килограма. Желаете ли още нещо?

Дадох му още няколко банкноти и отговорих:

— Само мълчанието ви.