Филип Кер
Философско разследване (7)

7.

Джейк написа доклада си до помощник полицейския комисар. Гилмор разсеяно гризеше нокти. Накрая тежко въздъхна.

— Знае ли за това професор Глайтман? — уморено попита той.

— Да.

Рунтавите му вежди се свъсиха в безмълвен въпрос.

— Не остана много доволен — добави Джейк.

— Представям си. И ти си убедена, че онази логическа бомба не е избухнала по вина на сержант Чун, нали?

— Напълно. Шефът на Чун от отдел „Компютърни престъпления“ дойде в Института, за да провери точно какво се е случило. Той вече потвърди разказа на сержант Чун.

— Добре. Последното, което искаме, е Министерството на вътрешните работи да ни обвини за това.

Гилмор се облегна назад и завъртя стола така, че да погледне през прозореца на кабинета си в Ню Скотланд Ярд. Намираха се само на километър от галерията „Тейт“, мястото на последното убийство, свързано с „Ломброзо“. Някъде отгоре бръмчеше полицейският хеликоптер, който постоянно патрулираше над покривите около Министерството на вътрешните работи и Парламента, търсейки терористи или самотни чудаци. Джейк знаеше, че на борда на хеликоптера има камери, достатъчно силни, за да заснемат гребенчето в косите й, да не говорим за сложните подслушвателни устройства. Изкушението да се използва тази апаратура беше очевидно и понякога екипите за въздушно наблюдение отиваха твърде далеч. Вестниците още бяха пълни с клюките за политическия скандал — резултат от заснетия от екипите компрометиращ разговор между двама депутати хомосексуалисти, докато ядели сандвичи на площада пред Парламента.

— И така, какво ще правим сега? — попита Гилмор.

— Ами сержант Чун каза, че с компютърната система на Института за изследване на мозъка понякога е възможно да се възстанови материалът, който случайно е бил изтрит. Нарича се електронен шип. Наредих му веднага да се залови с това.

Гилмор поклати плешивата си глава и продължи нервно да приглажда сивите си мустаци.

— Не ги разбирам тези проклети компютърни специалисти — раздразнено каза той, прехвърляйки вниманието си върху копчетата на добре изгладената си униформа. — Или нещо е било изтрито, или не е било.

От гнева лекият му северняшки акцент стана по-осезателно шотландски.

— И аз това казах — отговори Джейк. — Но Чун обясни, че понякога изкуственият интелект намира начин да изтрие нещо от директорията на файла и въпреки това да го съхрани някъде в главната директория.

— Някакви други блестящи идеи, Джейк? Последните думи на Мейхю?

Тя сви рамене.

— Вероятно е мислил, че хората от „Ломброзо“ са му поставили капан, за да го убият. Може дори да е имал право. А може би просто е страдал от параноя.

— Да, представям си как се е чувствал.

— Сержант Чун има друга идея. Смята да проникне в онова, което е останало от базата данни на „Ломброзо“. Нали си спомняш, че компютърът с програмата „Ломброзо“ е свързан с нашия в Кидлингтън? И че тяхната система би трябвало да ни предупреди, ако някое име, което ние сме вкарали в нашия компютър в процеса на разследване на тежко престъпление, е в списъка с ВМЯ-отрицателните?

Гилмор кимна.

— Ами Чун иска да вземе телефонния указател на цялото Обединено кралство, който е записан на поредица от дискове, и да вкара всички имена и номера в полицейския компютър в контекста на измислено разследване на убийство. Може би ще отнеме повече време, но идеята е „Ломброзо“ да бъде принудена да пусне имената и номерата на ВМЯ-отрицателните. Или поне онези, които са останали след избухването на логическата бомба, заложена от убиеца. По този начин ще можем поне да държим под наблюдение някои от тях.

Гилмор се хвана за главата.

— Спести ми техническите подробности, Джейк. Направи го, щом смяташ, че идеята е добра.

— Освен това съм приготвила писмо до всеки ВМЯ-отрицателен, който реши да се подложи на психотерапия. Те са двайсетина. Професор Глайтман се съгласи консултантите от „Ломброзо“ да дадат писмата на пациентите си. В тези писма моля всеки, в името на собствената му безопасност, да се свърже с мен, като му гарантирам пълна анонимност. Единственият проблем е, че тези мъже не са много предразположени да се доверят на полицията. Те мислят, че това е част от някакъв грандиозен заговор и на определен етап ние ще ги изловим и затворим в специална затворническа болница. Но аз все пак смятам, че си заслужава да опитаме. Бих искала да пусна и обяви във вестниците. Само един списък с имена, нищо повече. Но да ги предупредя да се свържат с един телефонен номер.

— Мисля, че за това трябва да получа разрешение от Министерството на вътрешните работи.

— Трябва да се опитаме да предупредим всички тези мъже.

— Ще видя какво мога да направя, Джейк. Но не ти обещавам нищо.

Тя се намръщи.

— Има ли още нещо?

— Вероятно моментът не е най-подходящият — предпазливо каза Джейк. — Идеята е малко безумна.

— Предпочитам да я чуя, Джейк. Независимо колко е фантастична.

Тя започна отдалеч, като му разказа, че вече разполага с екип от полицаи, които проверяват продажбите на газови пистолети и ровят из полицейските файлове, търсейки хора с досиета за неправомерно компютърно проникване. Накрая описа как един от консултантите в Института за изследване на мозъка си спомня, че е разговарял с човек с кодово име Витгенщайн, за когото се предполага да е извършил убийствата.

— Спомня си кодовото име и не много повече — обясни тя. — Искам да го хипнотизирам, за да проверя дали подсъзнанието му може да опише заподозрения по-добре.

Гилмор направи гримаса и Джейк се запита колко му остава до пенсия. Вероятно не много. Но той кимна.

— Щом мислиш, че е необходимо.

— Да.

Кимването се превърна в примирение, изразено в повдигане на раменете.

— Има и още нещо — продължи тя. — Според мен нашият човек мисли, че онова, което прави, е в интерес на обществото.

— Какво имаш предвид?

— Той убива мъже, които са ВМЯ-отрицателни. Потенциални убийци. Убедена съм, че… нашият човек… — Джейк все още не можеше да се насили да нарече убиеца с кодовото му име. Струваше й се абсурдно някакъв маниак да бъде наречен на един от най-великите философи на двайсети век. — Ами сигурно си е измислил някакво оправдание за действията си. Искам да го предизвикам. Да се опитам да го въвлека в нещо като диалог.

— И как ще успееш да го направиш?

— Бих искала да организирам пресконференция. Да говоря за тези убийства. Естествено, няма да спомена за самата програма „Ломброзо“. Но бих желала да се опитам да го провокирам. Да говоря за невинността на жертвите и как убийствата са били извършени безпричинно, от луд човек, такива неща. Ако се окажа права, това няма много да му хареса.

— Ами ако успееш да го провокираш само дотолкова, че да отиде при пресата и да обясни какво е намислил? Едва удържаме положението. Но ако този луд стигне до вестниците с историята си, това ще е краят.

— Не, убедена съм, че няма да го направи. Едва ли ще иска да разтревожи другите ВМЯ-отрицателни от списъка си. Задачата му би се утежнила, ако всички те се уплашат до смърт и започнат да го търсят, след като прочетат във вестниците историята му. Не. Аз мисля, че той ще се опита да се свърже с нас и да изясни нещата.

— И какво ще направиш, ако успееш да се свържеш с него?

— Зависи как той ще предпочете да осъществи контакта. Може да получим ценна информация за изготвяне на профила му — анализ на почерка, лингвистичен анализ, преценка за личността. Всичко това би било безценно, за да го проследим и намерим. Не е необходимо да ти напомням, че такъв убиец се залавя най-трудно. Може да ти се струва, че се хващаме за сламки, но откровено казано, единствено тези малки фрагменти информация ще ни дадат възможност да си изградим пълна представа за нашия човек.

Джейк млъкна, за да види дали Гилмор следва мисълта й. Той не беше изтънчен човек. Беше от старата полицейска школа. На шестнайсет години бе напуснал училище, за да се включи в силите на реда, и после беше направил кариера. Шотландецът знаеше толкова за съдебномедицинска психиатрия и профил на престъпника, колкото Джейк за Робърт Бърнс. Но като видя, че още не е изцъклил очи, тя продължи:

— Говоря за систематичен комбиниран профил. Опитваме се да установим какъв тип е извършителят, а не кой е самият индивид. Отделът по бихейвиоризъм към Ню Скотланд Ярд вече прави задълбочени психологически изследвания на всеки — от Йоркширския изкормвач до Дейвид Бойсфийлд. Ще използваме технически анализи като сравнение в опита си да идентифицираме престъпника, когото търсим. Но ми трябва информация. Контактът с убиеца ще ни даде нещо.

Гилмор кимна сериозно.

— Какъв човек мислиш, че търсим, Джейк?

— Аз ли? — Тя сви рамене. — Ами мога само да кажа, че не е дезорганизиран асоциален тип. Той е хитър, методичен и пресметлив. За него убийството е самоцел. Това, между другото, е много необичайно. Повечето серийни убийци са подтиквани от силни страсти. Но този човек се вдъхновява единствено от собственото си чувство за призвание. Това означава, че той няма явни слабости, което го прави изключително опасен.

Гилмор въздъхна.

— Добре, Джейк, ти обоснова хипотезата си. Ще имаш пресконференцията си, дори ако трябва да падна на колене пред онази кучка.

— Благодаря.

— Още един въпрос, Джейк.

— Да?

— Кой беше този Витгенщайн?

 

 

Психиатърът, който си спомняше, че е дал съвет на ВМЯ-отрицателен мъж с кодово име Витгенщайн, беше доктор Тони Чен. И той беше имигрант от Хонконг, само че малко по-възрастен от сержант Чун и с по-добри обноски. Изглеждаше доволен от възможността да сътрудничи на Джейк, макар това да включваше нахлуване в собственото му подсъзнание.

— Не го помня много добре — призна той. — Оттогава разговарях с няколко ВМЯ-отрицателни. След време става трудно да ги различаваш. Особено онези, които не се връщат за редовни консултации. Доколкото си спомням, Витгенщайн също не дойде. Добре, да започваме.

Доктор Кари Клибъри, шефката на психиатричния отдел към програмата „Ломброзо“, се погрижи за хипнотизирането на колегата си. В кабинета й в Института за изследване на мозъка бяха и професор Глайтман, и Джейк. След като му инжектира успокоително, за да се отпусне, тя каза на Чен, че ще предизвика транс с помощта на светлина от стробоскоп и на метроном.

— Предимството е, че се съчетава слуховото и зрително съсредоточаване — обясни тя на Джейк. — За мен това е най-ефикасният метод.

Джейк, която също имаше магистърска степен по психология, вече знаеше това, но не каза нищо, защото предпочиташе доктор Клибъри да работи за нея, вместо против нея.

Чен седна на едно кресло срещу светлината и зачака лекарството да подейства. След една-две минути той кимна на доктор Клибъри, която включи стробоскопа и пусна метронома, нагласяйки скоростта така, че да съответства на проблясъците светлина. После започна да говори. Имаше приятен глас — спокоен и уверен, с лек ирландски акцент.

— Продължавай да гледаш светлината и не мисли за нищо друго, освен за нея… След малко клепачите ти ще натежат и ще ти се доспи… ще се отпуснеш… клепачите ти натежават все повече…

По широкото лице на Чен пробягваше ту светлина, ту сянка — досущ крилете на огромен молец — и докато минутите минаваха, дишането му ставаше все по-равномерно и дълбоко.

— Скоро ще искаш да затвориш очи, защото клепачите ти стават много тежки и много ти се спи…

Малките ноздри на Чен се разшириха, устата му се отпусна, а очите толкова се присвиха, че беше невъзможно да се каже дали са отворени, или затворени.

— А сега, докато клепачите ти се затварят, ти ще се отпускаш все повече и повече… главата ти ще увисне на гърдите… и ще те обземе приятна и успокояваща отпадналост…

Главата му се люшна и клюмна на гърдите. Клибъри продължи с поредица от насоки, постепенно свивайки съзнанието на Чен и отстранявайки всяко отвличане на вниманието, което би попречило на въздействието на думите й. Тя угаси светлината, но гласът й запази успокоителния си тон, сякаш придумваше котка да отиде при нея.

— И с всеки дъх, който поемаш, ще се отпускаш все повече… още и още…

Клепачите на Чен леко потрепнаха и устните му помръднаха. Дишането му се забави. Беше ясно, че изпада в транс.

— Съсредоточи се върху гласа ми. Нищо друго няма значение, само звукът на моя глас. Сега нищо друго не те безпокои. Съществува единствено моят глас.

Първата част на встъпителното слово на доктор Клибъри беше произнесена с бавно, монотонно темпо, сякаш казваше молитва в църква, но после гласът й стана насърчителен и спокойно настоятелен. А призивите й към отпускане включваха все по-сложни групи от мускули. Когато най-сетне се увери, че тялото на колегата й е напълно отпуснато, тя изключи метронома и се залови да задълбочава унеса на Чен чрез използването на въображението.

— Тони — каза тя, — сега искам да използваш въображението си. Представи си, че стоиш в асансьора. В момента сме на десетия етаж, но след миг аз ще поема контрола върху асансьора и ще те изпратя на приземния етаж. И с всеки изминат етаж асансьорът ще те унася във все по-дълбок сън. Гледай номерацията на етажите. Започвам да броя…

Доктор Клибъри преброи от десет до едно и когато стигна до нула — приземния етаж във въображението на Чен — му каза да излезе от асансьора и да остане в дълбок унес.

Челюстта му бе увиснала на гърдите. В същото време ръцете и торсът бяха видимо сковани — сякаш осъден на смърт чакаше на електрическия стол да изпълнят присъдата му.

— Ще останеш удобно в това дълбоко отпуснато състояние — продължи доктор Клибъри. — Сега ще ти дам някои елементарни указания. Няма да те карам да правиш нищо, което не искаш. Моля те, кимни, ако разбираш какво говоря.

Чен се вцепени за миг, после кимна.

— Вдигни глава, Тони, и отвори очи.

Той изпълни указанията й. Доктор Клибъри се приближи до него и провери чувствителността на очите му с малко, подобно на молив фенерче. Той не мигна и тя направи знак на Джейк да пусне диск-рекордера си.

— Това беше в края на миналата година, Тони. На двайсет и втори ноември. Изпратили са ти ВМЯ-отрицателен пациент. В ръцете си държиш компютърната му карта. Кодовото име в горния десен ъгъл е Лудвиг Витгенщайн. Кажи ми дали го виждаш.

Чен пое дълбоко въздух и кимна.

— Искам да чуя гласа ти, Тони. Говори.

От отпусната уста на Чен излязоха няколко думи. Джейк не разбра нито една от тях.

— На английски, Тони. Сега говорим на английски. Кажи ми, виждаш ли името?

Той се намръщи, докато подсъзнанието му асимилираше въпроса на доктор Клибъри, сетне каза:

— Да, виждам го.

— Сега искам да погледнеш човека, който седи срещу теб. Мъжа с кодово име Витгенщайн. Виждаш ли го?

— Да.

— Ясно ли го виждаш?

— Да, виждам го ясно.

Сърцето на Джейк подскочи при мисълта какво вижда подсъзнанието на Чен — лицето на самия убиец. Вероятността да се сдобие с описание по този начин можеше да стане дори тема на една бъдеща научна публикация.

— Можеш ли да го опишеш?

Чен изсумтя.

— Разкажи ни за Витгенщайн, Тони.

Той се усмихна.

— Той е много логичен и емоционален човек. Обича да спори, но е интелигентен.

— А външният му вид? Как изглежда?

Чен се намръщи още повече в усилие да се съсредоточи.

— Малко по-висок от средния ръст. Къдрави кестеняви коси. Големи, бързо подвижни сини очи. Замислено чело. Искам да кажа, често сбърчва чело, докато разсъждава. Остри черти. Носът е леко крив. А устата — малко сприхава, може би женствена, сякаш често се гледа в огледалото. Слаб, но не жилав. Не физическите упражнения, а липсата на храна го поддържа слаб. Напрегнат…

Чен млъкна.

— Някакви отличителни белези?

Той бавно поклати глава.

— Нищо, с изключение може би на гласа. Говори правилно. Без акцент. Като говорител по Би Би Си.

— Какво ти казва, Тони? Разказва ли нещо за себе си?

— Ядосан е. И уплашен.

— Обикновено всички реагират така — прошепна на Джейк професор Глайтман.

— Когато му казах какво означава тестът, той ме помоли да му обясня откъде може да бъде сигурен, че това е истина. Отговорих, че мога да му покажа позитронната емисионна томография на мозъка му. Той рече, че със същия успех мога да му покажа и мозъка на носорог — нищо нямало да разбере. Всичко, което съм му казвал, било само образи, извлечени от опита. Не можел да ги приеме като факти, а само като потвърдени пропозиции.

Главата на Чен отново клюмна.

— Попитайте го дали е загатнал нещо за самоличността си — каза Джейк. — Какво работи, къде пие, такива неща.

— Слушай, Тони — рече доктор Клибъри, — каза ли Витгенщайн нещо за себе си? Какво работи, къде живее?

Чен поклати глава.

— Само каза, че не се интересувал от себе си.

— Дрехите — подсказа Джейк. — Как е бил облечен?

— Тони, можеш ли да ни кажеш как е облечен?

— Вълнено спортно сако, бяло поло, кафяв кадифен панталон и солидни кафяви обувки. Изглеждат скъпи. На коленете му има бежов шлифер.

— Възраст.

— На колко години е той, Тони?

— Около четирийсет, може би.

— Тони, искам да ми кажеш какво му говори. Разкажи ни, моля те.

— Уговорихме си час, за да обсъдим бъдещата му психотерапия. И лекарствата. Дадох му таблетки с естроген и „Валиум“.

— Добре, Тони. Нека сега да се придвижим напред във времето. Днес е първият сеанс с пациента с кодово име Витгенщайн. Кажи ми какво става.

Чен сви рамене.

— Той не идва, това е всичко. Нито се обади да отложи часа. Просто не идва.

Доктор Клибъри погледна Джейк.

— Имате ли още въпроси, главен инспектор?

— Не. Но преди да го извадите от транса, ще ви бъда много благодарна, ако помолите доктор Чен да си спомни всичко от външността на Витгенщайн. Когато дойде в съзнание, бих искала да прекара известно време с един от нашите художници. Може да получим нещо по-осезаемо от словесно описание.

Джейк изключи диск-рекордера и го пусна в чантата си. Доктор Клибъри започна да брои, за да извади Чен от унеса. Джейк тръгна към вратата, професор Глайтман я последва.

— Може ли да поговорим в кабинета ми? — попита той, докато й отваряше вратата с една от неописуемо косматите си ръце. — Бих искал да видите нещо.

Качиха се с асансьора до най-горния етаж. От една от лавиците от черешово дърво Глайтман взе някаква книга. Отвори я и я сложи на масата пред Джейк. Там имаше снимка на мъж. Джейк погледна фотографията, после Глайтман.

— Не знам дали забелязвате — обясни той, посочвайки с глава снимката, — но почти всичко, което доктор Чен каза, може да се отнася и за него — истинския Лудвиг Витгенщайн.

— Не ви разбирам напълно.

— Вижте какво, главен инспектор, подсъзнанието невинаги различава нещата с еднаква степен на прецизност. Твърде възможно е доктор Чен да е излъгал, докато се намираше под хипноза, макар и неволно. Съвсем не съм сигурен, че е успял да направи разлика между мъжа с кодово име Витгенщайн и истинския, философа. Подсъзнателно може да е слял двата образа. Вземете например описанието на Чен за външния вид на пациента — къдрави кестеняви коси, големи сини очи, сприхава уста и остри черти. Всичко това може да бъде казано и за истинския Лудвиг Витгенщайн… И спомняте ли си онази забележка, че нищо емпирично не е познаваемо, или нещо подобно — че признавал само съществуването на потвърдени пропозиции? Ами, доколкото си спомням, Витгенщайн е написал нещо такова.

— Разбирам какво имате предвид, професоре.

— Съжалявам, главен инспектор. Идеята ви беше дръзка, но съзнанието често ни подвежда.

— Ами ако Чен не знае нищо за истинския Витгенщайн? В такъв случай подсъзнанието му може би е казало истината?

— Вероятно. Но Чен е образован човек. Не е възможно да не знае нищо за Витгенщайн. Господи, та той е учил психология в Кеймбридж.

Джейк сви рамене.

— Аз също, професоре. И откровено казано, допреди няколко дни не знаех почти нищо за Витгенщайн.

Дълго време Джейк знаеше името му като нещо емблематично, изпълнено с интелектуален символизъм — досущ името на Айнщайн. Може би семитското име спомагаше за обяснението на това екзотично въздействие. Но след като прочете най-краткото и най-експлозивно произведение на Витгенщайн, „Логико-философски трактат“, тя разбра защо той е бил такава влиятелна фигура във философията. Освен енигматичния и почти херметически стил, самата тема на изследването му беше поразителна — как е възможен езикът? Това беше нещо, което хората, особено полицаите, приемаха, без да се замислят, макар че представляваше същността на човешката душевност. Още по-важен беше опитът му да обясни на какво не е способен езикът. Това докосна нещо дълбоко в душата на Джейк, нещо, което граничеше дори със собствената й сексуалност.

— Познанието е странно явление — отбеляза тя. — Поне Витгенщайн мисли така.

— Виждам, че не сте загубили време да попълните пропуските — рече Глайтман.

— Такава ми е работата. Но, разбира се, има и друга вероятност. Убиецът може наистина да прилича на Витгенщайн. Да предположим, че той действително е интелигентен и образован човек. Чел е Витгенщайн и е бил повлиян от мислите му. Не е ли възможно шокът от теста, че е ВМЯ-отрицателен, да причини някакво психопатологично разстройство? Може би параноидна шизофренична самозаблуда?

Глайтман потърка замислено избръснатата си до синьо челюст.

— Предполагам, че е възможно. Но толкова бързо? Знам ли.

— Да допуснем, че е имал предразположение към това заболяване. После е достатъчна само една стресова ситуация, за да преобрази потенциала в действителност. Като например да ти кажат, че нямаш вентро-медуларно ядро.

— Може би.

Джейк се усмихна на нежеланието на Глайтман да признае вероятността на нещо, което за нея ставаше все по-очевидно.

— Хайде, професоре — каза тя. — Много добре знаете, че това е възможно.

Разговорът свърши и Джейк излезе от сградата. Прозя се и се протегна, но усети необходимост от нещо повече от разкършване на врата и на раменете. Физически упражнения. Въздух. Дори мръсния градски въздух в Лондон. Реши да не се качва на колата и след като взе пистолета си, освободи шофьора и тръгна по Виктория стрийт.

Повечето лондончани, намиращи се в нейното положение, скоро биха завили на север, към Сейнт Джеймс Парк. Но притегателната сила на реката беше твърде голяма за човек, прекарал почти целия си живот на брега й.

Но Уестминстър Бридж беше изпълнен с опасности. Имаше много просяци и джебчии и пистолетът беше необходима предпазна мярка.

Гледката оттам винаги разтърсваше душата й, макар че мръсният въздух не позволяваше на слънцето да огрее корабчетата пивници, остъклените небостъргачи, сателитните чинии, театрите и джамиите. Докато гледаше как калните води на Темза се носят под краката й я завладя чувство на спокойствие. Зачуди се дали методът за отпускане на доктор Клибъри нямаше да окаже въздействие и върху нея.

Уличното движение не беше толкова оживено, както обикновено, и Джейк прекоси моста, хладнокръвно прескачайки някакъв пияница, заспал в канавката. Дори Парламента изглеждаше задрямал. Тя се усмихна, докато се опитваше да си представи лъжите, които вероятно и в момента се разказваха в сърцето на демокрацията от такива като Грейс Майлс.

Чувството за спокойствие отказа да я напусне, въпреки че пияницата се събуди и фъфлейки й поиска пари. Тя бръкна в чантата си и стискайки с една ръка автоматичния пистолет с трийсет патрона, извади с другата пет долара и му ги даде. Мъжът се вторачи тъпо в тях, после кимна, измърмори нещо и явно отказвайки се от идеята да открадне чантата на високата жена, отмина, без да съзнава, че се е разминал на косъм от куршума.

Джейк гледаше това „величествено творение на природата“, което се олюляваше по тротоара. Не изпитваше нищо друго, освен презрение — към него и към всички мъже. Щеше да му пръсне черепа, ако бе настоял за още пари.

Развълнува я не мъжът, а реката.

 

 

Имам две тетрадки. Хубави, с гладки кремави листа, леко пожълтели от времето, но такива, каквито не се произвеждат от много години.

Едната, която наричам Кафявата книга, е дневникът ми. А другата съдържа подробностите за онези, които съм екзекутирал. Наричам я Синята книга. Пиша със старинна писалка. Още не съм свикнал с нея. Като повечето хора аз пиша направо на компютъра, но имам чувството, че това ще ме отдалечи от непосредствения и импровизиран характер на моите мисли, които могат да бъдат пресъздадени само с писалка.

Нито една от двете книги не е особено хубава, но те са такива, каквито съм ги направил. Смея да кажа, че ще свършат, когато дойде и моят край. С други думи, публикуването им (относно което имам известни съмнения) няма да бъде събитие в живота ми.

Разбира се, твърде вероятно е тези две тетрадки да хвърлят светлина в един или друг ум. Но това, как стоят нещата в този свят, е напълно безразлично за висшето.

Поставени една до друга, тези две тетрадки се равняват на един вид система. Това е най-важното относно логиката. Защото единствената необходимост, която съществува, е логическата. И представата, че така наречените закони на природата са обяснение на природните явления и съответно нещо неприкосновено, е, откровено казано, чиста глупост.

Надникнете ли в Синята тетрадка, ще видите, че поредица от рисунки показва как точно ще извърша екзекуцията на всеки индивид. (Е, отклоних се от плана в случая с Бертранд Ръсел, но това беше грешка, а всеки може да сгреши.) Рисунките са елементарни и детински.

Но като образ за вероятното състояние на нещата, те са логически достатъчни. Разбира се, не всеки образ съответства на действителността. Трябва да се разходите из галерията „Тейт“, за да разберете това. Има много картини, където се вижда, че подреждането на нещата няма връзка със състоянието на нещата. В това се изразява свободата на Изкуството. Понякога я наричат артистичен лиценз, сякаш трябва да напишеш официална молба до властите, за да го получиш.

Така както Кафявата и Синята книга, взети заедно, представляват моята система, в работата ми съществува и виртуалната реалност.

За да влезете в нея, трябва да имате необходимата екипировка. Апаратурата ми за виртуална реалност плюс приспособленията за тялото са истинско творение на изкуството и струват почти петдесет хиляди екю. Основната част е една кутия с размерите на пакет с прах за пране, която се свързва с компютъра. Има и информационен шлем, който прилича на мотоциклетна каска, и подплатен с гума сензорно-тактилен костюм за цялото тяло — нещо като водолазен костюм. Предната част на шлема представлява прожекционен екран, на който виждаш виртуалния свят. За всяко ухо има слушалка за обемен звуков съпровод. Костюмът е еластичен и ти дава възможност да докосваш и да бъдеш докосван от виртуалните предмети и същества. Включва се и се изключва, като само спуснеш или вдигнеш предната част на шлема.

Купих си устройството за виртуална реалност като терапия за моята агресивност и приспособих някои от съществуващите програмни дискове към моя вкус. Когато се почувствам по-враждебно настроен от обикновено, обличам костюма и се потапям във виртуалните възприятия. За секунди се озовавам във виртуалния свят, въоръжен със смъртоносни оръжия, които ми дават възможност да убивам, да осакатявам и да изнасилвам реалистични жертви. Но напоследък установявам, че не е необходимо да съм враждебно настроен, за да изпитвам желание да използвам тази система.

Разбира се, има множество други видове виртуална реалност, които човек може да изследва — еротична, романтична, фантастична, комична, музикална и дори интелектуална. Много от тези програми съм съставил сам и ги смятам за кинематографично изкуство.

Разбира се, виртуалната реалност има и своите недостатъци. Като всяка форма на бягство от действителността — подобно на наркотиците или алкохола — недотам интелигентните хора може да се пристрастят към нея. Но за мен това не представлява проблем.

Производителите на виртуална реалност и подобни продукти казват, че ние просто трябва да различаваме реалното от нереалното, защото и двете не подлежат на анализ. Но на мен ми се струва, че това е само тавтология, характерна за рекламите.

Истината е, че нищо емпирично не е познаваемо.