Филип Кер
Философско разследване (14)

14.

Джейк стоеше сама в стаята и наблюдаваше мъжа от другата страна на леко затъмненото стъкло. И той беше сам. Седеше неподвижен на едно кресло. Беше твърде уморен, за да е нервен, и гледаше към Джейк, но не я виждаше. Виждаше само себе си, но едва ли се интересуваше от отражението си, с което бе свикнал по време на продължителните разпити. Пушеше бавно като човек, който от няколко часа чака самолета си.

Джейк му завидя за цигарата. От нейната страна на огледалното стъкло пушенето беше строго забранено. Светлинката на цигарата беше единственото, което заподозреният можеше да види.

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и влезе Крашо. Приближи се до огледалото и се прозя.

— Джон Джордж Ричардс — каза той. — Боя се, че историята му отговаря на истината. Действително е доставил зехтин на магазина на Брюър стрийт в деня, когато е била убита Мери Улнот. Но е бил там около три и половина, а тогава са намерили тялото й. Час преди това е разнасял стока в Уимбълдън. Часът е записан на компютъра, когато е издал касовата бележка. Не може да е изминал целия път от Уимбълдън, да е избрал Мери, да я е убил и после да е закарал зехтина… Пък и предишните жертви — Ричардс е бил на почивка в Майорка, когато е била убита Алисън Брадшоу. А в деня на убийството на Стела Форсайт е бил в болница, защото са му вадили мъдрец. Всичко това сваля подозренията от него.

— Да — неохотно се съгласи Джейк. — По-добре да го пуснем. Жалко. Изглежда подходящ.

Крашо кимна уморено и се обърна, за да излезе.

— Ед — рече Джейк, — изпрати екипа за наблюдение в онази книжарница.

 

 

Джейк се върна в кабинета си и пак се замисли за Витгенщайн. Препрочете преписа на първия им разговор и доклада на съдебния психиатър, който бе стигнал до извода, че субектът е изключително организирана асоциална личност — егоцентрик, който мрази хората и макар че привидно вероятно се спогажда с тях, е насъбрал омраза към обществото като цяло.

Джейк се бе усмихнала предишната вечер, когато професор Ланг й се обади вкъщи, за да й съобщи собствената си преценка. „Онези психиатри го описват така, сякаш е типичен учен — каза той. — С такава личностна оценка бих ви препоръчал да водите разследването тук, в колежа.“

В доклада пишеше, че с изключение на самите убийства, няма нищо, което да говори за невменяемост. Витгенщайн убиваше, защото това му харесваше. Чувството за сила му доставяше удоволствие. Играеше си на Господ.

— Това е друго нещо — бе отбелязал Ланг. — Тук вече имаме работа с типичен романист.

Джейк го попита какво да каже на следващия разговор, ако Витгенщайн се обади отново, разбира се.

— Философските доводи за морала не оказват въздействие, нали? — попита Ланг. — На ваше място бих спорил от феноменологична гледна точка. Бих се задълбочил в няколко съществени значения, които той може би приема за верни. Съсредоточете се върху обективните логически елементи в мисълта. Това е много полезен начин за изследване на тези крайни състояния на ума. Точно каквото ви трябва, ако той се окаже екзистенциалист. Което изобщо не би ме учудило.

Но не след дълго Витгенщайн наистина се обади за втори път и, по стечение на обстоятелствата, Джеймсън Ланг нямаше възможност да спори с него.

Веднага щом телефонира, Витгенщайн заяви, че в отговор на лекцията на Джейк пред симпозиума на Европейската общност относно методите на прилагането на закона той също смятал да изнесе лекция, озаглавена „Идеалното убийство“ — вече я бил пратил в Дружеството на познавачите на убийството.

Когато Джейк се опита да поведе разговор с него, Витгенщайн каза, че или ще бъде изслушан, или ще затвори незабавно и ще убие някого. Ето защо, с надеждата, че ще предотврати поредното убийство, и в неясното очакване да научи нещо повече за Витгенщайн, Джейк с нежелание се съгласи да го изслуша.

Лекцията му продължи осемнайсет минути. Той говори така, сякаш беше пред публика, съставена от всякакви други хора, но не и от детективи от Ню Скотланд Ярд. Все едно в Гилдхол, кметството на лондонското Сити, имаше тържествена вечеря и пред петстотин гости, облечени в официални костюми, той, Витгенщайн, бе станал от мястото си, за да поднесе приветствие.

След няколко минути Джейк погледна часовника си. Не обичаше да слуша лекции, особено от един убиец, говорещ за идеалното убийство. Хрумна й да го прекъсне и да оспори едно-две от твърденията му. Но в същото време не искаше да го ядосва и провокира, за да не затвори. Затова замълча, заинтригувана от обстойното му прозрение в мислите на масовия убиец. От време на време поглеждаше Станли, който щом уловеше погледа й многозначително се почукваше по главата.

Но когато Витгенщайн заяви, че след като изнесе лекцията си, отново ще извърши убийство, Джейк не устоя и възрази.

— Не — каза тя. — Забранявам ти.

Той се изсмя.

— Какво каза?

— Забранявам ти да убиваш — твърдо повтори тя.

Последва кратко мълчание.

— Може ли да продължа с лекцията си? — попита той.

— Само ако обещаеш, че после ще говориш по онзи въпрос.

— По кой въпрос?

— За убийството на поредната жертва. Обещай, че ще обсъдим това, инак ще затворя. Чу ли?

Отново настъпи мълчание.

— Добре — въздъхна той. — Може ли да продължа?

— Ще го обсъдим ли?

— Нали обещах?

— Добре, продължавай.

— А сега, позволете ми да се обърна към самите убийци…

— Давай — измърмори Джейк.

Но Витгенщайн не й обърна внимание.

Тя се облегна и запали цигара. От време на време поглеждаше екрана на видеотелефона, за да види как Джеймсън Ланг реагира на този необичаен пример на ораторство в отсъствие на публика. Но професорът не показваше нищо друго, освен подчертан интерес.

Вероятно Ланг си мислеше как Платон, героят от детективските му романи, би се справил със ситуацията. „Сигурно по-добре от мен“ — помисли Джейк. Тя се възхищаваше на Ланг и го уважаваше, но въпреки това намираше интереса му към престъпността за доста озадачаващ. Знаеше, че в това отношение професорът не е изолирано явление. Увлечението на англичаните по мистериозните убийства беше по-силно от всякога. Джейк нямаше друго обяснение за това явление, освен чисто социологическото — това беше продукт на упадъка на самото общество. В изопачената лекция на Витгенщайн имаше повече от достатъчно от тази характерна особеност и раздразнението й започна да отстъпва на известно удивление относно перверзността на доводите на убиеца.

Удивлението се превърна в силен интерес и след първото прекъсване тя не посмя да го предизвика отново. Прояви наивност, като му повярва, защото веднага щом произнесе последната фраза от речта си, която приключи с тостове за редица знаменити убийци, Витгенщайн затвори, оставяйки Джейк да го проклина, че е лъжец.

Но онова, което беше по-лошо от чувството, че е била измамена, беше мисълта как някъде той извършва дванайсетото си убийство.

 

 

Същия ден я повикаха в търговския и финансов център на Лондон, където до един бар на Лоуър Темз стрийт беше намерено тялото на още неидентифициран бял мъж, прострелян шест пъти в тила. Нямаше какво толкова да се гледа — беше ясно, че Витгенщайн е нанесъл поредния си удар. Джейк остави оперативните работници да вършат работата си и се върна в Ню Скотланд Ярд.

В кабинета й я чакаха детектив сержант Джоунс и един висок мургав небръснат мъж, който ядеше чипс. Когато Джейк влезе, двамата станаха.

— Кой е този човек? — попита тя.

— Това е господин Парменидис — обясни Джоунс. — Записах показанията му, но мисля, че и ти ще искаш да ги чуеш.

Джейк седна зад бюрото, наля си чаша минерална вода и уморено каза:

— Цялата съм слух.

Джоунс кимна на мъжа.

— Преди няколко дни — започна господин Парменидис, чието име и акцент потвърждаваха факта, че е грък, — мисля, че беше в понеделник… Както и да е, излязох от дома си и тръгнах на работа. В ресторанта на братовчед ми на площад Пикадили. Но по пътя видях, че един човек ме следи. Забелязах го на влака от Уондсуърт Комън, където живея, после на гара Виктория и по-късно, когато излязох от Института за изследване на мозъка.

Парменидис колебливо погледна Джоунс.

— Сигурен ли сте, че мога да й кажа?

— Не се притеснявайте. Главният инспектор няма да го сподели с никого. Имате думата ми.

Гъркът като че ли се поуспокои.

— Добре. Вярвам ви. Ами, госпожице главен инспектор, аз съм ВМЯ-отрицателен. Предполагам, че знаете какво означава това.

Джейк кимна.

— Веднъж седмично ходя в Института на консултации как да се справям със ситуации, които понякога ме карат да проявявам насилие. Като футбола. И турците. Не знам какво ще стане с мен, но…

Той нервно сви рамене.

— Моля, продължете — каза Джейк, вече по-заинтересована.

— Ами, онзи мъж върви след мен. Качвам се на метрото на Виктория Стейшън, а той — пак там. В Грийн Парк — също. Тръгвам по Пикадили, към ресторанта на братовчед ми, и се питам: „Защо те преследва този човек, Кириякос?“. Влизам в църквата там… как се казваше…

— „Сейнт Джеймс“ — напомни му Джоунс.

— Да. И онзи тип — също. Сяда зад мен. След една-две минути страшно се ядосвам. Ставам, сграбчвам го за гърлото и го питам: „Защо ме преследваш, копеле?“. Знаете ли, уплаших се, че той може да има нещо общо с програмата „Ломброзо“. Да е някакъв таен полицейски агент.

— Той отговори ли на въпроса ви? — попита Джейк.

— Каза, че бил турист. Разтърсвам го здраво и отговарям, че не му вярвам. Настоявам да ми каже защо ме преследва, инак ще го ударя. После в църквата влизат някакви хора и за секунда си помислям, че са заедно с онзи тип. После изведнъж осъзнавам, че това е църква и не трябва да се държа така. Опитвам да си спомня какво ми каза консултантът — да запазя спокойствие. Въздържам се, пускам го и той побягва. Сега си мисля, че може да е бил педераст или нещо подобно и да ме е харесал.

Джейк трепна.

— И какво ви убеди, че той може да е нещо по-различно?

— Този човек забрави нещо в църквата. Туристически справочник на Лондон. Уплаших се, когато по-късно го разгледах, защото улицата, на която живея, беше подчертана в индекса. И номерът на къщата ми. Имаше и други подчертани адреси. Пък и най-после събрах смелост да отворя писмото, което ми даде консултантът. Там пише да се свържа с полицията заради собствената ми безопасност. Прочетох го едва вчера, защото преди се страхувах, че е заповед за депортирането ми или някаква карантина за мъже като мен. Както и да е, прочетох писмото, спомних си за справочника и си помислих, че може би двете неща са свързани. И че човекът с пътеводителя може би е убиецът, който застрелва в главата мъжете като мен. И затова дойдох тук.

— Носите ли справочника?

Джоунс й подаде найлоновата торбичка с пътеводителя.

Джейк кимна.

— Постъпили сте правилно, господин Парменидис. Бихте ли ми казали какво е кодовото ви име?

Гъркът се ухили глуповато.

— Уилям Шекспир. Каква чест, нали?

— Ами, мисля, че сте се разминали на косъм. Имате право. Онзи човек е бил убиецът, когото търсим. Той е застрелял всички онези мъже. Щял е да убие и вас, ако не сте се държали по този начин. Но трябва да ви помоля да не казвате на никого за това. Единственият ни шанс да го хванем, е да сме сигурни, че няма да го предупредим и уплашим. Ако се усъмни, че някоя от потенциалните му жертви го очаква, той ще се скрие и може никога да не го намерим. Разбирате ли?

Парменидис кимна.

— Да. Няма проблем, госпожице.

— Искам да ви помоля и за още една услуга, господине. Искам да отидете с детектив сержант Джоунс и да разгледате компютърните портрети на онзи човек. Вижте дали ще можете да ги коригирате. В края на краищата никой освен вас не го е виждал толкова отблизо.

— Като по телевизията. Знам. Да, добре.

Джейк кимна на Джоунс.

— После закарай господин Парменидис до дома му. Искам двайсет и четири часова охрана за него. — Тя се усмихна на гърка и обясни: — Това е само предпазна мярка. Мисля, че сте го уплашили и сте го прогонили завинаги, но все пак трябва да сме внимателни.

Парменидис стана и каза:

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Не, аз ви благодаря, господин Парменидис.

— Оттук, господине — рече Джоунс и отвори вратата.

— Сержант…

— Да?

— Знаеш ли къде е инспектор Станли?

— Не точно.

— Би ли го намерил? Кажи му да дойде при мен.

— Разбира се. Между другото, на бюрото ти има списък с всички подчертани адреси. Искаш ли да предам туристическия справочник в лабораторията?

— Аз ще го направя. Браво, Джоунс.

— Благодаря.

Щом Джоунс и гъркът излязоха, Джейк прочете списъка с адресите. Няколко от тях бяха на вече убитите от Витгенщайн жертви.

След десет минути в кабинета й влезе Станли. Изглеждаше ядосан.

— Къде беше? — попита тя.

Той я погледна огорчен.

— В стола. Надявах се, че поне днес ще хапна нещо.

— Забрави за яденето. Имаме работа — рече Джейк и му разказа за Парменидис и за туристическия справочник на Витгенщайн. — Искам всички тези адреси да бъдат под денонощно наблюдение. Не казвай на обитателите им. Няма смисъл да ги плашим без основание. Но ако Витгенщайн се опита да убие някого в Лондон, няма начин да не го спипаме.

Тя си позволи да се усмихне доволно.

— Само се моли да не му е писнало да действа в Лондон — отбеляза Станли.

Тя пак се усмихна.

— Нали знаеш какво казват? Лондон не може да ти омръзне.

Идеалното убийство

Една лекция в памет на Джон Уилямс, изнесена пред Дружеството на познавачите на убийството, е традиционен повод тържествено да почетем изящното изкуство да убиваш и за мен е чест да я прочета.

Джон Уилямс, един от първите британски привърженици на съвременното естетическо движение в убийството, е бележит представител на онези културни ценности, които са най-близо до моето сърце. Подобно на картините или на скулптурите, неговите престъпления имат специфични различия и нюанси на достойнство и когато се вгледаме във фактите около убийствата, извършени през декември 1811 година от Джон, би трябвало да ни стане ясно, че той наистина е бил голям майстор на изкуството.

Уилямс не е учил за такъв, нито е съзнавал за дарованието си. Но според мен той е първият, който е прозрял, че Изкуството никога не стои на едно място. И онова, което днес може да бъде отхвърлено като мръсно убийство, утре може да бъде признато за Изкуство. Този принцип е и мой. Въпросът дали едно убийство е по-добро, или по-лошо от друго от естетическа гледна точка е нещо, върху което съм разработил цялата си философия за живота.

Томас де Куинси^[1], моят предшественик на това знатно място, в първите си две лекции за Уилямс казва: „Убийството… може да бъде хванато за моралната дръжка (така, както обикновено става пред амвона или в затвора «Олд Бейли»). Признавам, че това е слабата му страна. Убийството може да бъде разглеждано и от естетическа гледна точка — както германците се изразяват, с оглед на добрия вкус“.

Де Куинси излага съвсем ясно моралния аспект на въпроса. Той твърди, че когато убийството още не е извършено и съществува само намерение да се извърши убийство, тогава трябва да го разглеждаме от моралната страна. Но щом убийството е осъществено, то няма смисъл да разсъждаваме за добродетели. Но мисля, че говорих достатъчно за морала. Сега е ред на промяната във вкуса и на изящните изкуства.

Не смятам да се разпростирам твърде дълго върху Де Куинси. Но би било погрешно, ако не призная личната си задълженост към изразените от него още през 1827 година мисли за обществото, и по-точно относно необходимостта да бъдат убивани философи.

Трябвало ли е Декарт да бъде убит, пита Томас. Хобс е бил изключително подходящ кандидат за убийство. Някои хора със сигурност са разчитали на вероятността Лайбниц да бъде убит. Кант се е разминал на косъм. И въпреки общоприетото мнение, Де Куинси разкрива, че Спиноза е срещнал жестока и заслужена смърт. А епископ Бъркли е убил Малбранш по време на спор, който увредил черния му дроб.

Днес е още по-очевидно колко благоприятни последствия може да има убийството на един изкуфял, суховат, стар философ. Маркс и Фройд са били убити от Ясперс. Бертранд Ръсел и Джордж Едуард Мор би трябвало да бъдат убити от Витгенщайн, както и Рамзи. Хайдегер е умрял в ръцете на Алфред Еър. Може да се спори по въпроса дали Куин е убил Стросън, но ако го е направил, това е станало само с помощта на Скинър. А за Чомски може да се окаже, че е убил почти всеки, с когото е установил контакт.

Но това е друг въпрос и аз повече няма да се спирам на него. Ала преди да стигна до основната тема в моята лекция, която е „Идеалното убийство“, струва си да напомня на аудиторията, че възгледи като изразените тук няма да се харесат в някои обществени среди. Съществуващата разлика между естетическите идеали на обществото и мъртвата буква на закона се драматизира от моето отсъствие, за което се надявам, че ще бъда извинен. Съжалявам. Зададох си въпроса дали да поема риска и да изнеса лекцията си лично. Отговорът беше: „Какви са шансовете да ме арестуват и да не ми позволят да довърша лекцията си?“. Със съжаление и от уважение към паметта на Джон Уилямс, аз схванах намека.

Именно поради тази причина аз съм принуден да изнеса лекцията си чрез „Юпитерсателит“, движещ се в орбита около Земята. Вероятно в такъв случай на това събитие може да се гледа като на форма на извънземно общуване: вие, земните жители, по загадъчен път получавате послание от звездите. Има ли нещо по-метафизично?

Преди двеста години Де Куинси описва седемнайсети и осемнайсети век като Златна ера за убийствата. Епоха, през която изящното изкуство да убиваш, е процъфтявало. Но какво да кажем за нашето съвремие? Вярно, през последните сто и няколко години станаха много повече убийства от всякога. Но има ли осезателен напредък и в качеството? Можем ли да твърдим, че нашата епоха е свидетел на един ренесанс в изкуството да убиваш?

Вероятно. Позволете ми да започна, като изтъкна огромното влияние, което убийството оказва върху всички други форми на изящното изкуство.

Кинематографията, сега призната за преобладаваща форма в изкуството на двайсети век, се е превърнала във витрина на оригиналното и добре режисирано убийство, макар да е художествена измислица. Малцина от нас трепват, когато видят убиец на екрана, независимо колко реалистичен е филмът.

Криминалната литература и мистериите никога не са били толкова популярни, колкото в днешно време. Изложбите на картини и фотографии неизменно включват изображения на убийци и на техните жертви. В областта на драматургията мюзикъли като „Уестсайдска история“, „Суийни Тод“, „Фантомът на операта“, „Джак, Иън и Майра“ и „Йоркширският изкормвач“ също се основават на темата убийство.

Но не само Изкуството намира най-важния си вдъхновяващ мотив в Убийството. Имитацията или подражанието на убийството са се превърнали в движеща занимателна сила за съвременното общество. Все по-голям брой видеоигри, основаващи се на виртуалната реалност, оставят играча с убеждението, че той убива хора, понякога със стотици.

Телевизионните новини редовно предават репортажи за разкриването на убийства, след което извършителите стават звезди. Често техните истории се описват в книги, които после се филмират. Така действителният живот захранва Изкуството и всичко се повтаря отново.

По този начин виждаме колко дълбоки корени има убийството в нашето общество. Предположението, че няма убийства, е толкова немислимо, колкото и предположението, че няма лъжа. И в това се състои основата на артистичното му значение. Щом убийството е важен източник на артистично вдъхновение за двайсети век, тогава със сигурност ще намерим примери, където самото убийство може да бъде оценено от артистична гледна точка.

Фактът, че убийството съществува в границите на представата за артистично съвършенство, е по-общоприет, отколкото се е смятало първоначално. Хората обсъждат представата за идеалното убийство много по-често, отколкото идеалната картина, идеалните стихове или идеалната симфония. Дори само въз основа на това доказателство може да се спори, че артистично съвършенство може да бъде постигнато само в изящното изкуство да убиваш.

И все пак, каква е същността на това съвършенство? Не само детайлът, че убиецът трябва да се измъкне безнаказано, макар това несъмнено да е важно. Да бутнеш човек от скала в тъмна бурна нощ е трудно доказуемо, но едва ли отговаря на идеала, съществуващ в границите на представата за идеалното убийство. По същество идеалното убийство притежава степен на трудност при решаването на проблема как да убиеш някого и да се измъкнеш безнаказано, както и при изобретателността как да осъществиш това.

Разбира се, именно онези редки случаи на съвършени убийства са парадигмата на артистичността в това изкуство и по ирония на съдбата, докато те запазват състоянието си на съвършенство, тоест остават неразкрити, самата артистичност остава невъзпята. Единствено ако има някакъв недостатък, убийството може да бъде ознаменувано.

Ще ви представя още един довод за това, защо убийството трябва да се смята за изящно изкуство. Почти всяко предумишлено убийство се стреми към този идеал на съвършенство. Убийството не търпи компромиси.

Както вече казах, двайсети век стана свидетел на убийства от безпрецедентен мащаб. Световните войни обезцениха човешкия живот. Следователно малко вероятно е да са очаква, че двайсет и първият век ще бъде един нов ренесанс в изкуството да убиваш. Освен това през последните няколко години има такова пресищане от убийства, че човек може да обърка количеството с качеството. Но тези убийства будят малко възхищение и повечето читатели на „Световни новини“ се задоволяват с каквото им се поднесе, стига да е достатъчно кърваво. Добрият вкус обаче изисква нещо повече.

Търсейки примери за убийства, които биха отличили настоящия век от предишните, ние трябва да намерим някакъв общ критерий, по който те да бъдат оценени. В това отношение мисля, че няма по-добро от практическото правило на Де Куинси. Той казва, че самообладанието е от съдбоносно значение. И степента на дързостта на убиеца трябва да се измерва с времето и мястото на убийството. Ето защо, да убиеш човек посред бял ден и да останеш неразкрит, е изкуство. Ала най-важното е самата жертва — човекът трябва да е носител на нравствени добродетели, защото само така може да се демонстрира крайната артистична цел на убийството. Тази цел е същата, каквато съществува в трагедията. Или както казва Аристотел: „да пречисти сърцето чрез състрадание и ужас“. А Де Куинси пита дали може да изпитаме състрадание към тигър, изяден от друг тигър.

Де Куинси се въздържа да дава примери, както би могло да се очаква от човек, чиито знания за убийството се ограничават само в опит да отнеме живота на един котарак.

Аз обаче не страдам от подобни скрупули. Вярно, не мога да потвърдя, че съм убил добродетелни хора, чиято смърт би предизвикала състрадание. Мъжете, които съм убил, несъмнено щяха да премахнат много други хора. Но въпреки това човек намира призванието си на убиец където може, и личното ми постижение в изкуството да убивам надминава един жалък опит за покушение върху котка. Разбира се, след края на лекцията си аз отново ще извърша убийство.

С право мога да твърдя, че съм на достатъчно високо ниво, за да оценя артистичните достойнства на други убийства. Но преди да премина към анализ на различните жертви и на техните убийци, трябва да кажа няколко думи за способите, с които се извършва убийството.

Най-изящното творение на деветнайсети век несъмнено са убийствата в Уайтчапъл през 1888 година.

Но аз съм на мнение, че и най-великите престъпления на деветнайсети век не могат да се сравняват с най-добрите, извършени по-късно. Джак Изкормвача може и да е постигнал статута на легенда, но аз не мога да се съглася да го поставя на същото ниво като Рамон Меркадер — човека, убил Троцки през 1940-а година.

Троцки е бил изключен от Съветската комунистическа партия, след като претърпява поражение в борбата за партийно лидерство. Ръководството поема Сталин. Троцки избягва от Русия и се установява в Мексико Сити, откъдето продължава да се противопоставя на Сталин. Но нито един от тези факти не прави убийството на Троцки шедьовъра, за който говорим. Нашата оценка за това убийство се основава само на един-единствен фактор — уникалния избор на оръжието на престъплението. Онова, което за цигулката е бил Паганини, това е бил и Меркадер за пикела. Вдъхновен избор, с чиято помощ Меркадер е издигнал нашето изкуство до колосални висоти. Замислете се за остротата на символиката на неговия избор — грубо, пролетарско оръдие на труда, подобно на сърпа и чука, които графично изобразяват болшевишката революция. Ледът е нещо обикновено в Русия, но привилегия само за богатите в Мексико. Сякаш Меркадер се е опитвал да напомни на живеещия в лукс в Мексико Сити Троцки за социалистическия му произход. Замислете се и за физическата област, в която Меркадер се е прицелил — мозъка на Троцки, последното хранилище на яростната съпротива срещу Сталин. Действайки чрез Меркадер, Сталин изглежда е искал буквално да покаже на Троцки, че ще унищожи всякакво антиреволюционно мислене. Твърдата и неотстъпчива човка на тиранина, която счупва черупката, съдържаща яйцето на опозицията. Гениално. Сталин с право е удостоил с почести този шедьовър на убийството, като е направил Меркадер Герой на Съветския съюз. Не трябва ли да споменем Меркадер като най-великия представител на изящното изкуство да убиваш?

Но аз имам чувството, че си заслужава да споменем още едно такова артистично убийство — това на Дейвид Блейкли през 1955-а година. Той бил любовник на Рут Елис, която след като го убила, станала първата жена, обесена за убийство в Англия.

Блейкли и Елис били любовници от две години. Връзката била бурна и изпълнена с ревност поради многобройните изневери и от двете страни. Една нощ Блейкли излязъл от публичния дом „Магнолия“ в Хампстед и видял, че Елис го чака с револвер в ръка. Тя не се поколебала и изстреляла в Блейкли няколко куршума от упор. Артистичното достойнство на това убийство произтича от няколко фактора — нетипично женският избор на оръжие, необичайната решителност на самата убийца и, разбира се (и най-важният от всички), отличителната особеност, че е било извършено от жена. Така както е трудно да се намери жена композитор, която да се нареди до Моцарт и Бетховен, или жена художник, която да се сравни с Тициан или Гоя, същото е и с изкуството да убиваш, където има недостиг на талант сред нежния пол.

Разбира се, последните неврологични изследвания разкриха истинската причина за тази липса на инстинкт за убийство сред жените и само времето ще покаже дали и други творчески аспекти имат подобно обяснение. Но нека да признаем приноса на жената и да го оценим по достойнство.

Вероятно помните, че в началото на лекцията си аз поставих въпроса: станал ли е двайсети век свидетел на един ренесанс в изкуството да убиваш? Позволете ми да отговоря на този въпрос сега.

Да, имало е такъв ренесанс, но само по отношение на темперамента и на дълбочината на реакцията, което само по себе си е нова форма на възприятие. Този темперамент показва безтегловността на съвременните мъже и риска, произтичащ от техните предразсъдъци. Той потвърждава, че познанието е само временно и няма абсолютна истина, освен самата смърт. Всичко, което разкрива душата на един творец, е позволено, включително убийството.

Този ренесанс и разцвет в изкуството да убиваш признава не резултата от преживяването, а — като се има предвид ужасната му краткотрайност — самото преживяване като цел. Преживяването излъчва атмосфера на абсолютна несигурност, на постоянна промяна, на нови виждания и на отказ да се съгласиш с някакво повърхностно общоприето твърдение. Както казва Виктор Юго, всички ние сме осъдени на смърт, но с различна отсрочка. Следователно в този ренесанс ние съзираме един апетит към ускорено усещане на живота и към повишена съзнателност.

През 1891-ва година Оскар Уайлд приписва баналния характер на литературата на упадъка на лъжата като изкуство. Сега, век по-късно, аз имам чувството, че мога да чествам литературното и артистично достойнство на столетието, приписвайки го на ренесанса на убийството като изкуство, наука и социално удоволствие.

А сега, госпожи и господа, в заключение, позволете ми да вдигна обичайните тостове. За Стареца от планината, за Чарлс Чука, за Бърк и Хеър, за евреите кожодери и за главорезите изобщо, и да ви предложа следващата си жертва, защото виждам, че сега той е навън и трябва да се залавям за работа.

 

 

Построяването на крайбрежния квартал Оушън Уорф и започването на другите благоустройствени проекти като него сякаш възвести нов живот на заем за Докландс, лондонските докове — район, който от около двайсет години се намираше в стремителен упадък. Това беше само временна отсрочка, само едно мехурче в Южното море от мехурчета, каквото представляваше лондонският пазар на собствеността в края на 80-те. Още преди да бъде поставена и последната тухла и да бъде положена и последната капка боя върху стенописа на Чърчил тук, във фоайето на Уинстън Маншънс, компаниите като онази, която бе построила Оушън Уорф, започнаха да фалират. И докато годините минаваха и много от строителните обекти оставаха недовършени, а местните кметства преместваха все повече бездомни семейства в апартаменти, които се продаваха за хиляди лири стерлинги, а после за хиляди долари, сградите започнаха да се рушат, а цените да спадат още повече.

Векът направи един много остър завой, за да открие за пореден път, че Докландс са в стремителен упадък. Той беше още по-драматичен заради всичките пари, изхарчени напразно в опита да бъде преобразен за идните поколения. Когато настъпи второто десетилетие на века, в онова, което бързо се превръщаше в урбанистичен кошмар с оруеловски измерения, останаха само няколко изолирани, сравнително луксозни места, като Оушън Уорф.

Ще попитате защо, въпреки богатството си, аз предпочетох да дойда да живея тук, в буквално обсадни условия: тъй като архитектите, проектирали този строителен обект, не са предвидили, че един ден Оушън Уорф ще бъде обграден с електрическа мрежа. Нито са си представяли, че това ще бъде наложено от ръста на престъпност тук, ръст, равен на този в прословутия нюйоркски квартал Южен Бронкс.

Докато гледам от прозореца на апартамента си на седмия етаж в Уинстън Маншънс, изолиран от шума и от нефилтрирания въздух, аз трудно мога да си представя какво са имали предвид, когато са проектирали макетите си. Дали са предполагали, че някога магазините ще бъдат затворени поради липса на работа, обрани и превръщащи се в първите аванпостове на цели градове от коптори, обитавани от анархично настроената младеж? Минавало ли им е през ума, че спретнатите им малки паркове с ярко боядисани пейки и улични лампи един ден ще се превърнат в пустеещи парцели, пълни с изоставени коли? А онези парчета пластмаса, онези човешки копия, които щастливо населяваха градините — какво биха казали архитектите, ако узнаеха статистическата вероятност, че всяко от тях е участвало в извършването на престъпление? Кучешкият остров. Изключително подходящо име. Полицейските сирени вият пронизително, докато преследват поставените извън закона главорези из нереалния градски пейзаж.

И въпреки това аз дойдох да живея тук именно заради всички тези местни атракции. Разполагам с просторно жилище, при това на разумна цена. И най-важното, мога да се отдам на предпочитанието си към уединение и да живея на ръба на нещата, на чистото поле на една много мръсна тетрадка. И все пак близо до централен Лондон.

Мила Темза, лей се тихо, докато изпея песента си. Докато гледам реката, лесно си представям, че съм избран. Само аз. Изпитвам вродена жажда за солипсизъм. При мен това не е интелектуална поза, а морално и мистично отношение, толкова обострено, че ако нараня крака си, ще осакатя мислите си. Защото, в края на краищата, да познаваш болката, означава да получиш информация от някоя особеност на болката относно нейното местонахождение и да си в състояние да я опишеш. По същия начин моите кинестетични усещания ми дават сведения за движенията и положението на крайниците ми.

Показалецът ми извършва едно леко махателно движение с малка амплитуда. Аз едва усещам или изобщо не усещам това движение. Може би малко на върха на пръста, като едно леко напрежение. Дава ли ми това усещане сведение за движението? Защото дори да не го виждам, аз мога точно да го опиша. Но все пак трябва да го почувствам и да го опозная — това е сигурно. Но да познаваш нещата, означава само да можеш да ги опишеш.

Ако същият пръст извърши същото движение, но този път върху спусъка на пистолета ми, лекият натиск и студенината на метала ми дават информация, че пръстът и спусъкът се движат. И докато наблюдавам как тялото на мъжа пада пред мен и пръснатият му череп осейва въздуха с кръв, дори без да поглеждам аз знам, че пръстът ми е извършил най-малко едно движение.

Но да знам, че е извършил шест, е не само въпрос на броене — както вече казах, пистолетът е почти безшумен. Ала тишината въздейства на слуха по-силно от шума. Не я чувам, ала въпреки това тя има такъв ефект. Знам точно колко са звуците, защото след шестия бързо се отправям в друга посока.