Филип Кер
Философско разследване (11)

11.

Джейк спа неспокойно. Фланелката й беше влажна от пот, а вратът я болеше така, сякаш бе стояла на главата си. Изми се и направи няколко упражнения от йога, за да възстанови кръвообращението си. След десет минути — вече се чувстваше малко по-добре — се качи в асансьора, за да слезе на партера и да вземе сутрешната си поща. Занесе я в апартамента си и вяло я прегледа. Имаше няколко сметки и рекламни листовки. Както и един голям плик, който привлече вниманието й.

Сложи го под спектроскопа и докато чакаше електронният сигнал да й каже, че вътре няма експлозиви, претърси кухнята за нещо, което можеше да стане за закуска. Накрая намери достатъчно кафе, за да си направи малко еспресо, и няколко бисквити, които намаза с остатъците от течен шоколад.

Върна се в хола. Спектроскопът бръмчеше като малка климатична инсталация. Уредът бе станал рутинен за старшия полицейски персонал от началото на века, когато ИРА бе провела кампания с писма бомби, предназначени за английските ченгета и семействата им. Повечето пострадали загубиха пръстите или ръцете си, но в един от случаите загинаха две деца. Смъртта им беше един от факторите, които убедиха правителството да въведе наказателната кома.

Сигналът, че пратката е чиста, прозвуча. Джейк избърса ръцете си, отвори плика и извади съдържанието. Едва след няколко секунди осъзна, че гинекологията, изложена за радост на фотоапарата, е предполагаемо нейна. Бяха й необходими още няколко секунди, за да престане да се чуди как някой е могъл да направи такива снимки без знанието й, и да се досети, че това са фотомонтажи. Инстинктивно остави фотосите и преди да докосне онова, което можеше да се окаже съдебно доказателство, надяна найлонови ръкавици.

Не че й пукаше дали някога щяха да бъдат представени в съда или запазени в полицейското й досие. Фалшификати или не, снимките бяха добре направени — такива, каквито напоследък все по-често се появяваха по страниците на таблоидните вестници.

Вероятно бяха изработени на компютър. Колегите й от мъжки пол биха се забавлявали страхотно, ако ги видеха. Някой перверзен тип би направил копия за гъдел на момчетата в общата съблекалня на Ню Скотланд Ярд. Джейк знаеше, че мнозина й завиждат за успехите и със злорадство биха приветствали появата на снимките, което със сигурност щеше да я притесни. Независимо че бяха фалшификат, фотосите, показващи главния инспектор с вибратор във влагалището и да ближе гениталиите на друга жена, бяха истинска сензация.

Изненада се, като видя, че са изпратени от Витгенщайн. Имаше картичка, на която пишеше: „Жестоко твой“. Той несъмнено знаеше, че като полицейски служител Джейк е задължена да предаде снимките за лабораторен анализ и това ужасно ще я притесни. Джейк изреди няколко цветисти псувни и за миг изпита омраза към него. Предполагаше, че той е различен от останалите. Една муха избръмча на перваза на прозореца и без да си прави труда да я поглежда или да се колебае, тя я уби.

 

 

Сутринта й беше свободна за пръв път от няколко седмици. Джейк напазарува, не успя да се свърже с фризьорката си и отиде в клиниката на доктор Блакуел в Челси.

Гола, със затворени очи и застанала мирно пред психиатърката, тя установи, че мислите й се връщат към снимките, които носеше в чантата си. Първоначалният й гняв бе отстъпил на любопитството, че Витгенщайн може да проявява сексуален интерес към нея. Това беше нещо уникално в практиката й като детектив. Може би дори си струваше да опише случая в научна монография. Запита се какво би направила, ако голият й терапевтичен сблъсък не беше с доктор Блакуел, а с Витгенщайн. Усети, че се изчервява, докато лежеше на кушетката и чакаше психоаналитичната да започне сеанса.

— Спиш ли добре?

— Не съвсем…

— Кошмари?

— Не.

— Спиш ли с някого?

— Доколкото си спомням, не.

— Изпитваш ли враждебност към мъжете?

Джейк преглътна.

— На Уестминстър Бридж срещнах един скитник. Поиска ми пари, но аз помислих, че ще се опита да ме ограби. Дори се надявах да го направи, за да го застрелям.

— Носиш ли оръжие?

— Винаги.

— Използвала ли си го?

— Да, но само при самоотбрана.

— Убивала ли си?

— Не.

Тонът на доктор Блакуел стана малко по-строг.

— Знаеш ли — внимателно каза тя, — вероятно е трябвало да застреляш онзи скитник.

Джейк се надигна на лакът и каза:

— Шегуваш се.

— Така ли мислиш? Това е неоекзистенциална терапия, Джейк, а не нещо бихейвиористично. Ние подхождаме към психотерапията от гледната точка, че главното емоционално заболяване на нашето време е неспособността да осмислим живота си. Не смяташ ли, че може би би изяснила нещо за себе си, ако го беше убила?

Джейк беше потресена.

— Но това е убийство — рече тя.

— Казвала си ми, че ти е идвало да убиеш собствения си баща, задето е съсипал детството ти.

— Но това беше различно.

— Нима?

— Да.

— Ако беше застреляла скитника, вероятно все едно би убила баща си. Би прогонила злия дух на неговата памет. Някакъв си нищо и никакъв старец. Щеше ли да има значение за някого? Пък и ти си полицай. Кой щеше да постави случая под въпрос?

Джейк се намръщи, вече ядосана.

— Не — заяви тя. — Не мисля така.

Доктор Блакуел се усмихна.

— Аз също. Само исках да го чуя от теб.

 

 

Джейк предаде найлоновата торбичка със снимките в лабораторията на Ню Скотланд Ярд.

— Би ли ги анализирал? — обърна се тя към техническото лице, Морис. — Отпечатъци, влакна, косми и всичко, което ти дойде наум.

Той кимна сдържано и надяна ръкавиците.

— Между другото — каза Морис, — дискът, който донесе, е чист.

Джейк кимна смутено.

— Я да видим какво има тук?

Той отвори торбичката и извади снимките, после каза:

— Ще отнеме най-малко два часа.

— Добре — отговори Джейк. — Но аз ще стоя тук.

Морис се намръщи и се накани да възрази, но в същия миг видя първата снимка.

— Няма да ги изпусна от поглед — заяви Джейк. — Нито за секунда.

Той разгледа останалите и се ухили.

— Казвали ли са ти, че си много фотогенична?

— Престани, Морис. Това са фалшификати. Фотомонтажи.

— Щом казваш — рече той и кимна одобрително. — Хубави са. Наистина.

Тя устоя на изкушението да го цапардоса по черната физиономия и добави:

— Десет са. И си ги искам обратно всичките. Ясно ли е?

Морис сви рамене.

— Щом казваш.

— Казвам го с главни букви, големи колкото либидото ти. Разбра ли?

— Да — отговори той, но не престана да се хили.

След два часа Морис се върна със снимките и една по една ги сложи в ръката на Джейк.

— Десет — каза той.

Тя бързо ги пусна в чантата си и дръпна ципа.

— Намери ли нещо?

Морис се протегна и разкърши широките си рамене.

— Много са интересни — каза той и се засмя, когато Джейк го тупна по гърдите. — Добре де, добре, спокойно. Няма отпечатъци. Нито един. Но намерих една мигла. Не е твоя. И следи от сперма.

Джейк сбърчи нос от отвращение. Мъжете бяха истински животни.

— Изглежда обожателят ти се е развълнувал от собственото си произведение. Е, това не ме изненадва. И аз се разгорещих. Както и да е, подложих материала на електрофореза и извадихме късмет — следите бяха високо полиморфни.

— Разполагаш с типа ДНК?

— Не съвсем. Ще трябва да почакаш, докато потвърдя това с авторадиографа. Но по всичко личи, че е така.

— И когато получиш резултата, ще можем да го сравняваме с всеки, когото арестуваме, така ли?

— О, да, разбира се. Само че няма достатъчно материал. Искам да разбереш това още сега. Използвах всичката семенна течност за анализа с авторадиографа.

— Благодаря, Морис. Много ти благодаря. Няма да го забравя.

— И аз — отново се ухили той.

 

 

След няколко часа Джейк повика тримата старши членове на екипа на съвещание в кабинета си. Сержант Чун пристигна последен и се настани на известно разстояние от детектив инспектор Станли и детектив сержант Джоунс. Джейк седна на ръба на бюрото. В ръката си държеше тънката папка от лабораторията, която съдържаше рентгеновата фотоплака, използвана за изготвянето на авторадиографията на Витгенщайн.

— Господа — започна тя, — свиках това съвещание, за да ви информирам за един важен развой в разследването. Типът ДНК. Тази сутрин получих няколко снимки. Фотомонтажи. Господин Витгенщайн е комбинирал мои цветни снимки от пресата с фотографии от порнографски списания.

— Мислиш ли, че се опитва да те изнудва? — попита Джоунс.

— Не. Само иска да ме притесни. Е, успя отчасти. Сега снимките са в сейфа ми и ще останат там. Но в лабораторията ги изследваха и откриха следи от сперма. Подложиха ги на поредица от тестове, за да видят дали ще могат да установят повтарящи се наследствено отличителни черти и да разберат какъв е генотипът на убиеца. Оказа се, че човекът, когото търсим, е германец.

— Като истинския Витгенщайн — рече Джоунс.

— Всъщност той е бил австриец — поправи го Джейк, — но за целите на генотипа това е почти едно и също.

Детектив инспектор Станли се прокашля.

— Извинявай, но не забравяме ли нещо? Европейският съд постанови, че генетичните тестове са недопустими като доказателство в съда заради явния им расизъм.

— Още не сме стигнали до етапа да подготвяме случая за представяне в съда — заяви Джейк. — В момента се опитваме да хванем това копеле, а не да се тревожим за шибаните му граждански права, Станли. И ако базата данни от повтарящи се наследствено отличителни черти в рамките на структурата на населението ускори компютърното съпоставяне на ДНК на убиеца с тази на картата му за самоличност, всичко ще бъде точно. Ще се занимаваме с въпросите кое е допустимо като доказателство в съда и кое не е, когато натикаме този маниак зад решетките.

Станли сви рамене и кимна.

— Сержант Чун — продължи Джейк, — колко време ще отнеме съпоставянето?

— Ами колкото се наложи. Грубо пресметнато, на компютъра му трябват двайсет и четири часа, за да извърши един милион сравнения. Ако предположим, че убиецът е в последния милион от населението, това прави седемдесет милиона съпоставки или седемдесет денонощия. От друга страна, може да ти провърви и убиецът да е в първия милион. Няма друг начин да го направим.

— При положение че има автентична карта за самоличност — рече Джоунс. — Може да е някой от онези руско-германски бежанци, които дойдоха нелегално тук след Руската гражданска война.

— Да — каза Джейк, — но хайде да се опитаме да гледаме малко по-оптимистично на нещата, а? Сержант Чун, как върви работата с произволния списък?

— Добре. Успях да накарам „Ломброзо“ да пусне двайсетина имена и адреси.

— Колко отговора има на обявата в пресата?

— Десет — рече Станли. — Единият е самозванец.

— Има ли сред тях някой с кодово име на философ?

— Не, но въпреки това ги държим под наблюдение.

— В такъв случай остават петдесет. Колко от тях са философи?

Станли отвори папката и погледна списъка.

— Шестнайсет.

— Научихте ли нещо от оръжейните майстори?

— Нищо — отговори Станли. — Щом има собствен газов цилиндър, този тип може да прави колкото си иска амуниции. Мисля, че е малко вероятно да попаднем на улики в тази посока.

— Ами онзи студент от Кеймбридж? Господин Хайсмайер…

Станли поклати глава.

— Тамошната полиция го следи. Но засега той прекарва повечето си време край реката. И е американец, а не австриец. Трябва да завърши тази година.

Джейк сви рамене и се обърна към Джоунс.

— Инсталираха ли видеотелефон на Джеймсън Ланг?

— Да. Днес дори разговарях с професора.

— Докъде сме стигнали с проследяването на обаждането? Искам да сме готови, когато онзи негодник се свърже с нас.

— Уредих дигитално проследяване по всички нормални телекомуникативни линии. Ако нашият човек употреби по телефона думите „Ломброзо“ или „Витгенщайн“, сателитът ще ни каже откъде идва сигналът.

— Записващите устройства?

— Автоматични на всички линии — в кабинета, в апартамента и на клетъчния ти телефон. По-добре внимавай да не кажеш нещо грубо за комисаря — ухили се Джоунс. — Не искаме да прекратят пълномощията ти като на господин Шали.

Джейк му се усмихна и се запита дали Джоунс говори сериозно.

 

 

Многозначителност. Нямаше съмнение, че госпожа Грейс Майлс е олицетворение на това понятие. Тя се обади в края на работния ден, когато Джейк вече мислеше да се прибира. От картината по видеотелефона Джейк забеляза, че министърката е вече у дома си. В ъгъла на стаята едно бебе пълзеше около червения телефон на госпожа Майлс.

— Гилмор ми каза, че разполагате с генетичен отпечатък. Вярно ли е?

— Да. Опитваме се да го сравним с картата за самоличност.

— Добре. Утре в Парламента все някой ще постави въпроса за тези убийства. Искам да имам основания да отговоря, че много скоро ще извършим арест.

— Не по-рано от седемдесет дни, госпожо министър. На компютъра може да му необходимо толкова време, за да направи съпоставянето.

Грейс Майлс се намръщи и нервно подръпна наниза от перли на врата си. Джейк се запита дали са истински. Госпожа Майлс се бе издокарала да излиза. Покритата с пайети рокля беше изрязана дълбоко и разкриваше нещо, което наподобяваше голо бебешко задниче, но всъщност бяха гърдите й. Дългите й черни коси бяха прибрани назад с фиби, но спуснати до раменете, така че да прилича на персийска принцеса.

— По-добре кажете нещо като „Разследването е към своя край и полицаите са убедени, че не след дълго ще извършат арест“ — предложи Джейк. — После, ако извършим арест през следващите няколко дни, ще изглежда така, сякаш сте знаели повече, но сте го премълчали. И сте предпочели да бъдете тактично неясна, вместо да ги подведете. Но да кажете, че много скоро ще извършим арест, ми се струва твърде неточно, госпожо.

Госпожа Майлс кимна, прозряла мъдростта в съвета на Джейк. Но явно пак не беше благодарна, защото лицето й придоби раздразнен вид.

— Да, предполагам, че имате право — отбеляза тя, сетне добави: — О, между другото, какво искахте да кажете на пресконференцията с онова налудничаво предложение за медицинска помощ? Тогава бях в Брюксел и разполагам само с препис на изявлението ви. Не си спомням някой да е искал разрешение от главния прокурор за тази идея.

— Исках убиецът да се свърже с нас. Може би дори да се предаде. А едва ли ще го направи, ако знае, че го очаква спринцовка и дългосрочна наказателна кома. Според мен…

— Според вас… — Тонът на госпожа Майлс беше изпълнен с презрение. — Трябва ли да ви напомням, че вашата работа е да хванете този маниак, а не да решавате дали е годен да пледира в съда. Нещо повече, теорията за правораздаване, застъпвана от това правителство, и за която сме получили мандат с подавляващо мнозинство на последните избори, е наказателна, а не назидателна. И изобщо не позволява на закононарушителите да избегнат пълната тежест на закона само заради някаква предполагаема невменяемост. Хората няма да понесат това. Те трябва да бъдат удовлетворени, че престъпникът е наказан. Надявам се, че когато бъде заловен, този тип ще бъде осъден на необратима кома. Или поне на трийсет години вегетативно състояние. Но откровено казано, най-добре за всички би било, ако не бъде заловен жив. Надявам се, че ще бъде въоръжен и вие няма да имате друг избор, освен да го застреляте.

Джейк отвори уста да възрази, но госпожа Майлс я прекъсна.

— Това е обичайна практика, главен инспектор. Да застрелвате въоръжените престъпници. Или не четете документите за политиката на полицията, в която работите?

— Да, при това съм написала някои от тях — отговори Джейк. — И все пак криминологията е длъжна да осигури задържането на този човек. От гледна точка на тази наука може да се научат много неща за изготвянето на съдебномедицински профил.

— Нима? Това е вашата специалност, нали? Е, главен инспектор, единственото, от което гласоподавателите се интересуват относно този маниак, е той да изкрещи „Мамо!“, когато му забият иглата. Надявам се, че бях ясна. Лека нощ.

Екранът проблесна и угасна. След няколко секунди апаратът попита Джейк дали иска да запази автоматичния запис на разговора с министъра. Джейк сърдито натисна бутона „да“ — предчувстваше, че може би ще е полезно да запази записи на всичките си бъдещи разговори с жена като Грейс Майлс.

Завъртя стола си и се вторачи в тъмния прозорец, отразяващ образа й.

Вероятно така се чувстваше човек в наказателна кома. Да бъдеш и същевременно да не бъдеш. Полусъществуване между живота и смъртта. Ужасно. Госпожа Майлс не бе преувеличила факта, че престъпниците викат майките си при вида на спринцовката. По задължение Джейк бе присъствала на няколко въвеждания в наказателна кома. Като наказание, това беше по-лошо от дългогодишното затворничество и дори от самата смърт. Но така ставаше, когато обществото проявяваше морална придирчивост към смъртното наказание и затворите бяха препълнени и твърде скъпи, за да държат там дребните нарушители.

Джейк знаеше всички доводи в полза на наказателната кома. Този метод беше евтин в сравнение с цената, която трябваше да се плати за десет-петнайсетгодишен престой в затвора. Изобретяването на така наречените интелигентни легла — самоконтролиращи се люлки, задействани с помощта на персонални компютри, апарати „Сърце-бял дроб“ и апаратура за интравенозно хранене — означаваше, че осъденият може да бъде държан в кома за една десета от цената за същото времетраене в затвора. Комата премахваше възможността затворниците да станат още по-големи престъпници, докато излежават присъдата си. И в зависимост от използваното химично вещество осъденият можеше да се върне към живот с малко физически или умствени поражения. От Съединените щати, първата страна, въвела наказателна кома, имаше сведения, че тази мярка спомага за предотвратяването на броя на престъпленията, свързани с наркотици.

Доводите срещу наказателната кома бяха още по-трудни за отстояване. Възраженията бяха, че да се лишава човек от съзнание, е все едно да го лишиш от живот. Срещу тях се опълчваха защитниците на наказателната кома, които твърдяха, че комата прилича на сън и тази присъда е много по-състрадателна, отколкото да лишаваш един човек в съзнание от свобода, с всички съпътстващи това неудобства и унижения.

На възражението, че комата е жестоко и нетрадиционно наказание, изслушано пред Върховния съд на Съединените щати и пред Европейския съд за защита на човешките права, беше успешно приведен доводът, че след като бъдещето на космическите пътешествия зависи от дълбоко спящи астронавти, явили се доброволно на петгодишна мисия на Марс и Венера, то наказателната кома едва ли може да се смята за жестока.

Аргументът, че в субективно отношение смъртта засяга само съзнанието, не устоя пред доказателствата на онези осъдени, които бяха извадени от кома и разказаха за сънищата си. Това само по себе си потвърди наблюденията върху дейността на невроните в мозъка на почти всеки осъден на кома.

Но докато Джейк се бе вторачила в празното пространство и се опитваше да си представи това състояние, по гърба й премина хладна тръпка. Знаеше, че отношението й към наказателната кома не е еднозначно. Комата имаше някои очевидни предимства от гледна точка на обществото като цяло. Но от гледна точка на личността — поне според нея — животът имаше стойност само като необходимо състояние на съзнателност.

Какво беше казал Витгенщайн по този въпрос?

Джейк извади от чекмеджето на бюрото си окъсаното издание на Трактата, обърна на последните няколко страници и прочете: „Смъртта не е събитие от живота. Тя не се преживява“.

Това беше логично. И тази пропозиционна форма лесно можеше да се приспособи, за да покаже, че състоянието на безсъзнание е несъмнено събитие в живота, при това напълно осъществимо, защото човек прекарва в сън по-голямата част от живота си и живее, за да изпита и състоянието на безсъзнание. Та нали Фройд бе доказал, че състоянието на съзнание не е необходимо условие за интересен живот?

Тогава в какво беше смисълът? В какво е това безучастно черно небе на страховита величественост, наречено Вселена?

Докато Джейк гледаше отражението си, дълбочината на онова, което се намираше отвъд, й помогна да се съсредоточи. Едно по едно я завладяха чувства за други реалности, за дребните неща във всекидневния живот и за нещо различно от установения ред. За да видиш, трябва да гледаш там, където не си. За да намериш смисъл, трябва да събереш воля да се извърнеш от себе си.

Затова ли убиваха хора като онзи, който се наричаше Витгенщайн? За едно мимолетно прозрение в собствената самоличност? За няколко секунди на значение? За да избягат от безсмислието на живота?

Сутринта бе изпитала гняв към него. Но сега само го съжаляваше.

 

 

Вероятно искате да кажа нещо от сорта, че убивам жертвите си, защото чувам гласове? И вярвам, че това е гласът на Бога.

Естествено, аз съм чел как другите убийци (макар че не бих искал да се наредя в същата категория като тях) са пробвали този номер и са успявали да се представят за невменяеми и да избегнат иглата. И смея да кажа, че вие очаквате и от мен нещо подобно.

Но истината е следната: ние имаме вас и аз изпивам морето. Взели сме гъба и сме изтрили хоризонта. Освободили сме земята от слънцето. И сега се отдалечаваме от всички слънца. Постоянно падане назад, встрани и напред — във всички посоки. Няма нагоре и надолу. Блуждаем сякаш в безкрайното нищо. Не усещаме ли дъха на празното пространство? Не е ли станало по-студено? Не осветява ли безмилостно светлината всички нас? Не трябва ли сутрин да запалваме фенери? Още ли не чуваме нищо друго, освен гробокопачите, които погребват Господ? Не долавяме ли друга миризма, освен разложението на Бога?

Добре, признавам. Тези мисли вече не са оригинални. Не и в днешно време. Не мога да твърдя, че са мои. Но вие разбирате какво искам да кажа. Твърдението, че убивам, чувайки гласа на Бога, не е достатъчно. Едва ли един изтънчен убиец може да твърди подобно нещо, нали? Това е твърде мелодраматично и театрално. Къде е въображението, за бога?

Но ако мислите, че когато съм убивал, съм чувал гласа на Фридрих Ницше, тогава сте се насочили в правилната посока. Това звучи малко по-оригинално. Нещо повече, съвсем близо е до истината. Защото всеки път, когато убивам някой от събратята си, аз, разбира се, убивам Господ.

Но вие може би ще възразите, че ако убивате Господ, а Той не съществува, тогава не убивате нищо. Няма смисъл да кажем: „Аз убивам нещо“, когато то не съществува. Мога да си представя един бог, който не е там, в гората, но не и да убия бог, който не е там. И „да си представим, че бог е в гората“, означава да си представим, че Бог е там. Но да убиеш бог не означава същото… Ала ако някой каже: „За да мога да си представя Господ, Той, в края на краищата, трябва да съществува в някакъв смисъл“, отговорът е: не, той не трябва да съществува в някакъв смисъл. Освен в един.

Господ съществува в човешкото съзнание. Следователно, ако убиеш човек, убиваш и Господ.

 

 

Познавам тези неща като мисли. Но моите мисли не са мои преживявания. Те са отзвук и последствие от преживяванията ми — също както когато някой влак минава покрай прозореца ми и стаята се тресе. Но аз седя във влака и понякога съм самият влак. Интелект и страст, мислене и чувства — всички те са едно и също.

Колко бързо следва брат брата, от слънчевата светлина до страната на мрака.

На следващия ден отидох с микробуса до дома на поредния събрат от моя списък. Не искам всичко това да звучи отмъстително и злопаметно като трагедия от епохата на крал Джеймс Първи. Не, аз имах чувството, че онова, което върша, е правилно — студено и чисто като кристал, но истинско. Умът ми — там, откъдето започва всичко — бе обладан от усещане за логическа цел. Всичко е в ума — моето обсебване и главната тема на моята песен.

След провала с Шекспир реших да зарежа драматурзите и все още опитвайки да не се подчинявам на първоначалния си импулс, който беше да убия философ, избрах поет. Уърдсуърт — изумителен гений! И проклет глупак.

Предварителното ми разузнаване беше току-що започнало, когато осъзнах, че аз не съм единственият, който го наблюдава. Пред дома на Уърдсуърт беше паркиран мръсен зелен микробус. Отначало не му обърнах внимание, защото зад волана не седеше никой. Ала представете си удивлението ми, когато задните врати се отвориха и оттам излязоха двама мъже, които се протегнаха и запалиха цигари. Не приличаха много на полицаи, но в днешно време е така. И като видях, че единият носи бинокъл, се досетих, че не са техници от газовата компания. Другият сложи ръка на рамото му и видях, че под анорака му има бронежилетка и картечен пистолет.

Единственото, което не разбрах, беше защо не ме забелязаха. Дали си въобразяваха, че преди да пристъпя към действие, няма да проуча мишената си? Сериозно ли мислеха, че ще се появя пред вратата на Уърдсуърт и ще го застрелям? Може би не им пукаше дали Уърдсуърт ще бъде застрелян, или не.

Може би ако бях останал там по-дълго, щяха да ме вземат за вероятен заподозрян. Но аз включих двигателя на микробуса си и съвсем бавно се отдалечих от тях, съзнавайки колко ми е провървяло. И колко много ме е подценила полицията. Трябваше да внимавам повече. Особено след като възнамерявах да използвам сателитния си телефон, за да се свържа с Полицайката в минутите преди екзекуцията на следващия ми събрат. Едва ли щеше да изглежда професионално, ако ме арестуват по средата на философския диалог.

Докато се отдалечавах, внимателно се взирах в монитора на видеото за обратно виждане, за да се уверя, че не ме следят. Но екранът остана празен и още преди да стигна края на улицата на Уърдсуърт, вече преглеждах списъка на събратята си на портативния компютър, търсейки друга жертва.

Чудесно, помислих аз, винаги съм харесвал Уърдсуърт. Радвах се, че няма да бъда неговият самотен жътвар. Спри тук или внимателно пресечи.

Тогава ще умрат други. Имената са отбелязани в списъка. Но кой да бъде следващият? Одън? Декарт? Хегел? Хемингуей? Уитман?

Одън със сигурност беше най-близко до ума, макар че смятах да убия Хегел от чист идеализъм. Хемингуей? Обсебен от смъртта и някак твърде вулгарен. Декарт? Бях запазил живота му досега. Но той е написал всички онези глупости, че съществуването на Господ е доказателство за осезаемия свят. И в известно отношение Декарт бе започнал всичко това. Да, тогава ще бъде Декарт. Бащата на съвременната философия. Ще го унищожа, воден от пълен скептицизъм. Той няма да живее. Погледнете, набелязвам го и го проклинам. Убивам, следователно съществувам.