Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (7)

6

В самолета Алварес седеше до прозореца на двайсет и седмия ред. Нямаше как да го вземат за скитник. За полета от летище „О’Хеър“ в Чикаго до нюйоркското „Кенеди“ бе облякъл прилични чисти дънки, черна фланелка и черно кожено яке, не особено ефикасно срещу студа. Единствено обувките си останаха същите — почисти ги от кръвта, докато се преобличаше в мъжката тоалетна на автобусната спирка. Носеше черни очила „Рей Бан“ и бе обърнал лице към малкия заскрежен прозорец, далеч от хорските очи. Нямаше да го запомнят по време на този полет.

Новите дрехи взе преди седмица от туристическа раница, оставена на багаж на чикагската автогара „Грейхаунд“. Сега в раницата се намираха сините дънки и риза на червеникави и сиви карета, които открадна. Прецени за излишно да ги излага на показ в боклука на автобусния терминал — защо да оставя на копелетата лесна следа. Своите окървавени дрехи заля с бензина от косачката в гаража и ги запали в дупка, издълбана дълбоко в снега в близката гора. Изчака, докато от дрехите не остана и следа. Не желаеше да рискува излишно.

Втора снежна буря, дошла от Канада, погреба Чикаго по-малко от двайсет и четири часа, след като удари Сейнт Луис. Бедствието забави полета му с три часа. Часове, прекарани неспокойно: с едното око следеше CNN, с другото — забързаните тълпи. Почти не беше спал. Имаше ужасно главоболие. Беше гладен. Ако от „Кенеди“ хване рейса до Централната автогара в Кеъри и се прехвърли на метрото по линията Лексингтън до Блийкър стрийт, ако всичко стане по план — без повече забавяния — има шанс да се срещне с Маккларън. Среща, необходима му, за да осъществи грандиозния си план.

„Злонамереният никога не спи“ — помисли си той. Върху леко загрубялото му лице се изписа иронична усмивка, докато се взираше в безкрайните облаци. През определен етап от живота му огромното еднообразие му носеше душевно спокойствие. Но не и сега. Сега всичко му се виждаше оплетено в мрежа от лъжи. Касапи в сини костюми и заседателни зали. Нищо общо със спокойствието. Сега и той допринасяше за липсата му — собственоръчно предизвика дерайлирането и разрушаването на половин дузина товарни влакове. Случаите намираха място в новините: отдаваха ги на проблеми в поддръжката или на грешки на машинистите. Но най-голямата награда предстоеше. За нея жадуваше той.

* * *

Изглеждаше странно да се среща с ирландец в Чайнатаун, но това все пак беше Ню Йорк. Алварес слезе от метрото на Блийкър стрийт. Носеше туристическата раница, която положително щеше да се превърне в проблем. И той, и раницата щяха да бъдат щателно претърсени. Предупредиха го, че Ранди Маккларън и неговите ирландски хулигани не поемат рискове. Благодарение на предпазливостта бяха останали живи досега.

Маккларън правеше бомби. Алварес преведе депозита преди седмици. Остатъкът от сумата щеше да бъде изплатена, след като устройството се окаже в ръцете му. Това са те — удобствата на интернет.

За да се убеди, че не го следят, Алварес извървя осем пресечки навътре в сърцето на Чайнатаун. Намери адреса, съобщен му при обаждането от Централната автогара. След четири последователни полета умората и изтощението го смазваха. В преддверието го посрещна един от войниците на Маккларън — осемнайсет-деветнайсетгодишен хлапак с безжизнени очи. Доставката на експлозива — на два пъти отлагана от хората на Маккларън поради „причини на сигурността“ — беше съдбоносна за плана на Алварес. Щом изкачи стълбите, сърцето му заби лудо. Специалитетът на Маккларън бяха „неуловимите“ експлозиви: кучетата не можеха да ги надушат, машините не ги откриваха. За Алварес това беше от изключително значение и той преглътна неимоверно солената цена. Тази малка бомба беше последната и основна част от плана му да предизвика дерайлирането на наградения високоскоростен влак стрела на Северното жп обединение. Пътнически влак. Надяваше се този удар да извади най-сетне истината наяве, а генералният директор на компанията, Уилям Гохин, да се извини публично. Осемнайсет месеца здрава работа щяха да дадат резултат. От експлозивите на Маккларън зависеше съдбата на начинанието.

Прав беше да се притеснява за раницата. Невръстните наемници на Маккларън му наредиха да я остави в коридора под зоркото око на кльощавия младеж, който го посрещна на вратата. В първата стая след антрето стоеше охраната с извадено оръжие — много зли пушкала.

Един от пазачите го претърси с някаква пръчка като онези на летищата. Накара го да си изпразни джобовете и да си свали обувките, които имаха метални части. Алварес продължи по чорапи.

Стаята приличаше на кочина: излющена боя, голи електрически крушки и стоманено подсилени прозорци. Последното — явно скорошно нововъведение — придаваше на помещението уюта на затворническа килия. По пода се търкаляха кутии от пица с цигарени угарки в тях и огромно количество празни кутийки от кока-кола. Мястото вонеше ужасно. Не видя телевизор. По пода вместо столове лежаха обърнати щайги от мляко. Избутаха Алварес към врата, на която със спрей беше написано: „Изключете клетъчния си телефон веднага! Никакви GSM-и или пейджъри зад тази врата!“.

* * *

Алварес влезе и завари Маккларън да пише с приведени рамене и свел глава над един от трите компютъра. Стаята напомняше на електрическа лаборатория или на работилница за поправка на компютри. На двете стени върху големи кафяви дъски със закачалки висяха всевъзможни жици. Във въздуха се носеше миризма на поялник, киселина и цигари. Три дървени врати поставени върху офис шкафове служеха за поставка на компютрите и ограждаха П-образното работно място на Маккларън точно пред Алварес. В левия ъгъл зад компютъра, където седеше Маккларън, се виждаше отрупана с какво ли не работна маса.

Наемниците затвориха вратата. Алварес чу превъртането на ключа. Забеляза две конусовидни бомби, монтирани на вратата. Алварес не беше на себе си. Единственият звук идваше от много малък телевизор, предаващ CNN. Срещу работната маса имаше черна гумена постелка. Някаква жица минаваше по стената.

Ранди Маккларън беше взривил последните три пръста на лявата си ръка още като тийнейджър в ИРА и въпреки това пишеше със завидна бързина само с помощта на показалеца и палеца си. Не вдигна глава. Заговори с остър акцент:

— Шибаният интернет. Да му се не види. Казвам ти: това е най-великият подарък на милостивия Господ Бог към християнските му воини. Предава информация на секундата. Търгуваш със стока, проверяваш банката, без шибаното ФБР постоянно да ти диша във врата. — Обърна се и погледна госта си. Луничките и морковената коса му придаваха вид на доста по-млад от неговите трийсет години. Ала студът в будните му зелени очи не оставяше съмнение, че е видял много ужасии през живота си.

— Някой ден ФБР ще се намеси и там — предупреди Алварес.

Маккларън удари последните няколко клавиша и щракна мишката.

— Ти си нов, затова ще ти го кажа, но само веднъж. Ако не беше проверен, нямаше да си тук. Няма значение, приятелче: никога не идвай тук, никога не се опитвай да се свържеш с мен, преди да се обадим на твоя човек. Направиш ли го, ще те убия.

— Готов съм да платя — каза Алварес с пресъхнало гърло. Чувстваше се застрашен, дори уплашен. Нямаше представа какво има в тази стая, но в него се насади усещането, че седи на буре с барут.

— Току-що проверих сметката. — Маккларън посочи компютъра. — Сядай.

— Всичко наред ли е? — осведоми се Алварес.

Маккларън посочи малка сива кутия. Подаде я на Алварес, който за малко да я изпусне.

— Нервен ли си? — попита ирландецът.

— Не се чувствам особено комфортно. Експлозивите са нещо ново за мен.

— Моите са безопасни. Няма от какво да се притесняваш.

Въпреки всичко Алварес не се почувства по-добре. Това не беше неговият свят. Той бе баща, учител. Бомбаджии? Искаше да се махне оттук.

Маккларън стана и посочи мястото си. Латиноамериканецът седна и прекара около минута на клавиатурата. Толкова време му трябваше, за да преведе по електронен път остатъка от дължимото.

— Ще изчакаме имейла — каза Маккларън.

Потвърждението можеше да дойде след пет минути или след час, че и повече. Погледна си чорапите. Искаше си обувките.

Алварес разгледа малката алуминиева кутийка с размери на цигарена кутия.

— И тук има достатъчно експлозив, за да взриви стоманения щифт, за който споменах? — попита той. За пръв път плановете му включваха бомби.

— Щифтът, който ми описа, най-често се използва в жп сцепките на високоскоростните влакове, а не в пантите на банковите трезори, както искаше да повярвам. Еех, братле…

Информираността му удиви Алварес: беше разбрал за предназначението на експлозива.

— Ако те пипнат, ще те разпитват откъде си го взел. Не ми пука какво ще им кажеш, стига да не споменаваш името ми. Ако името ми излезе наяве, братле, ще завра кутийка със същите размери в задника ти и ще я взривя — предупреди го Маккларън.

От компютъра се разнесе звън, оповестяващ пристигането на потвърждението. Ирландецът се наведе над клавиатурата и явно хареса това, което видя. Алварес пъхна кутията в джоба си. Маккларън улови движението с крайчеца на окото си.

— Внимавай с превключвателите. Първо прекъсвача и след пет секунди бутона. Имаш точно десет минути от натискането на бутона. Не можеш да я деактивираш. Дори магнитната връзка да е счупена, пак ще се взриви.

— Ясно — кимна Алварес.

— Изчезвай.

Алварес си искаше обувките. Жадуваше да се махне оттук. Някой ден Маккларън щеше да остане без глава — кофти жица или развален прекъсвач щяха да си свършат работата.

След десет минути вече се разхождаше по нюйоркските улици с кутия „неуловим“ експлозив в джоба. Имаше да довършва още някои неща по платката, която сглобяваше. Трябваха му и последните подробности около пробния пуск на влака стрела. Възнамеряваше да предизвика още едно дерайлиране, та да отклони вниманието, преди да се захване с бързия влак. Имаше много работа. Ако сега натисне двата прекъсвача, кутийката в джоба му ще се взриви и ще отнеме живота му и този на още десетина пешеходци.

Ню Йорк. Какъв град.