Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (3)

2

Алварес се събуди от дрънчащия звук на отваряща се гаражна врата. Последва шум от запален двигател на пикап и го блъсна острата миризма на сажди от ауспуха. Отмести тихо градинска лопата и надзърна през процепите на галерията на гаража, където се промъкна предишната вечер, изтощен и пропит с чужда кръв. Засъхналата кръв беше покафеняла, вкоравена и напукана. Забележеха ли го, означаваше полиция. Не можеше да си го позволи. Не и след осемнайсет месеца работа по това.

Трепереше не само от студ. Тресеше го споменът за изминалата нощ: даваше си сметка, че вероятно е убил човек, независимо дали при самозащита, или не. Преди Алварес да успее да изхвърли натрапника от товарния вагон, нападателят му изгуби толкова много кръв, че на светлината от фенерчето лицето му изглеждаше призрачно бледо. Дори устните му бяха побелели. И сега… сега се почувства принуден да постави под въпрос мотивите си. Бяха го обвинили в убийството на адвоката му, Доналд Андерсен — фалшифицирано обвинение, първопричина да започне да бяга. Но ако сега наистина бе убил човек, това би утежнило неимоверно предишното обвинение. С тяхното неумолимо преследване навярно го бяха превърнали в убиец. У него се надигнаха гняв и негодувание и изместиха първоначалните му терзания. Северната щатска железница ще спре да съществува. Това заслужават за лъжите и безкрайните си зверства.

Положението му в галерията на гаража позволи на Алварес да види как две големи мъжки ръце хващат волана на пикапа. Алварес легна като предпазна мярка да не би шофьорът да погледне нагоре, докато излиза на заден ход. За всеки случай остана неподвижен дори след като пикапът излезе от гаража. И бе възнаграден, защото мъжът се върна да затвори вратата на гаража ръчно. Алварес нададе ухо, за да чуе как пикапът се отдалечава. Изчака още половин минута и отхвърли дрипавото одеяло и ленения чувал, с които бе покрит. Благодари на собствениците, задето бяха оставили запалена лампата цяла нощ заради котката. Лампата бе надвила студа и най-вероятно го бе спасила от измръзване. Нейното сияние го бе привлякло в гаража: сигнална светлина, видяна от гората.

Прозвуча свирка на влак и напомни на Алварес не само за снощните ужаси, но и за необходимостта да продължава да се движи. Кой знае кога щяха да намерят тялото — или след седмици, или още същия ден, но когато и да станеше, той трябваше да се отдалечи възможно най-бързо от Южен Илинойс. Мъжът в товарния вагон знаеше потеклото му — подразни го първо като го нарече мексиканец, а после разпозна, че баща му е испанец, а майка му — италианка. Следователно служба „Сигурност“ на Северните щатски железници са по-близо от когато и да било до залавянето му. Явно се е издънил — беше се оставил да го видят или разпознаят; дори по-лошо — беше станал предсказуем. Дали са знаели на кой влак е, или беше случайно, чист късмет? Дали са установили следващата му цел? Знаеха ли, че е саботирал ориентирите? Дали най-сетне са свързали многото дерайлирания?

Слезе от галерията. Боляха го всички стави. Бе измръзнал до кости. Минавайки край колело, закачено на стената, видя лицето си в малкото му огледалце. Жена му твърдеше, че имал по-скоро италиански, отколкото латиноамерикански вид, защото кожата му бе с маслинен цвят, а лицето — продълговато, с груби черти. Той обаче видя в огледалото бащиното лице, а не това на майка си. Леко докосна носа си. Оказа се само насинен, а не счупен, както си мислеше първоначално. И лицето, и тялото му бяха покрити със засъхнала кръв и мръсотия. Нуждаеше се от душ или поне от кърпа за лице. Над лявото си подуто око имаше малка раничка, вече хванала коричка. Като я почисти, гъстите му черни вежди ще я скрият. А и тъмната му кожа ще прикрие много от издайническите следи. Сега беше време да се върне към плана си — предстоеше му да хване самолет. В този си вид не можеше да се покаже на публично място, още по-малко да тръгне на стоп. Огледа зле осветения гараж, сутрешното слънце току-що бе подпалило хоризонта и блестеше върху снега. Изведнъж го обзе паника — сняг. Следи в снега. Оставил е дири и те водят право към него.

Вече от осемнайсет месеца се криеше и макар да бе свикнал с това, продължаваше да го избива пот при мисълта да не го заловят. Вкопчен в целта си, се надяваше Господ да го опази.

По принцип винеше Уилям Гохин, висш служител в Северното жп обединение, за смъртта на семейството си. Отмъщението му обаче вече не се фокусираше само върху Гохин. Един живот не само не се равнява на три, но Гохин не бе действал сам. За смъртта на съпругата и децата му вина носеха институцията, корпорацията, независимо дали е било съзнателно, или не. Нямаше да подходи половинчато.

А сега да смени дрехите и — да побърза! — помисли си той, все така загледан към прясно навалелия сняг. Времето сякаш работеше против него.

Внимателно се промъкна към заскрежения прозорец, пред който се виждаше кошница — легло на котка — и погледна двуетажната фермерска къща, отстояща на по-малко от двайсет метра. От тухления комин се виеше сивкав дим. По улуците висяха ледени висулки. През прозорците на партера се процеждаше жълтеникава светлина. Закачено на стената, детското колело подсказваше за наличието на семейство, а не на самотен фермер, тръгнал на работа с камиона. Означаваше, че вътре има и други хора: съпруга, поне едно дете, достатъчно голямо да кара колело. Възможно е да има и други — примерно тъща, още деца, гости. Налагаше се да види по-отблизо. Доникъде няма да стигне с окървавените си дрехи. Разчиташе майката и детето да излязат, за да хванат училищния автобус, или че майката още спи, и то дълбоко. Десетина минути продължи да наблюдава къщата внимателно и да претегля шансовете да прекоси празното пространство незабелязан. Дори вътре да имаше някакво движение, той не го долавяше. Реши да осъществи замисъла си.

Предпочете да не се придвижва приведен или да се промъква. Ще притича открито. Сблъска ли се с някого, ще се престори на силно уплашен. Ще твърди, че го е сполетяла ужасяваща злополука, не помни как се е озовал там, но спешно му трябва телефон; трябва му помощ. Ще разчита на добротата, насаждана като добродетел у жителите на Средния Запад. Едва после ще мисли как ще действа нататък.

Отвори страничната врата на гаража и се затича. В главата му бушуваха всевъзможни мисли. Как така стигна дотук. Мястото му не беше тук. Преди година и половина би се изсмял на перспективата да тича в окървавени дрехи през двор, покрит с прясно натрупан сняг, с намерението да открадне чиста риза и панталони от съвършено непознати хора. По професия беше учител; на осмокласниците преподаваше естествени науки и компютър; обожаваше работата си, съпругата си, близнаците. Ако му бяха казали колко голяма заплаха ще грози живота му само след няколко години, никога нямаше да повярва. А ето че сега беше факт.

Стигна до къщата незабелязан; може и да не му се наложи да измисля сърцераздирателна история. Промъкна се на задната веранда. Насреща му се озъби забравена, изгнила черна тиква. По издълбаната й зловеща уста имаше скреж.

Видя човек вътре — привлекателна трийсетгодишна жена. Горнището на износената й зелена памучна пижама бе така разгърдено, че едва ли би искала да я наблюдава непознат мъж. Яка като селянка; ниска, но не слаба; с още несресана коса. Излезе от кухнята и след минута се върна с купчина чаршафи в ръцете. Алварес приклекна под прозореца и тръгна успоредно с нея към далечния край на малката задна веранда. Прозорецът там се оказа, че е на килер и на мокрото помещение. До прозореца стоеше разгърната дъска за гладене.

Жената се наведе да извади дрехи от сушилнята и гърдите й се оголиха. Някога подобна картина би му въздействала. Сега не изпита никакъв трепет, никакво желание. Замисли се за съпругата си, за размазаната кола. Решителността му се засили. Мъжки джинси, прострени на въже в далечния ъгъл, привлякоха вниманието му. Жената извади наръч цветни дрехи от сушилнята. Той забеляза памучна риза и дебели чорапи. Отдръпна се от прозореца в момента, когато жената се изправи. Усети, че се кани да погледне навън, доловила присъствието му.

Тя прехвърли дрехи от пералнята в сушилнята, а после напъха и чаршафите в сушилнята. Огледа се, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Запита се дали сега не е моментът да влезе в кухнята — беше убеден, че задната врата е отключена — да стресне жената, евентуално да я завърже и да открадне храна и дрехи. Но подобни действия биха го изложили на още по-голям риск. Ще извикат ченгета и лесно ще го проследят. Ставаше нетърпелив и адреналинът започна да загрява премръзналото му тяло.

Тя се върна обратно в кухнята. Алварес се придвижи предпазливо и зае позиция близо до друг прозорец, който също гледаше в кухнята. Жената наля вода в тенджера, включи печката, извади пакет грис от шкафа и го постави на плота. Сутрешни ритуали — припомни си ги с копнеж.

После тя бързо се отправи към друга стая.

По негови изчисления водата щеше да заври след три до пет минути. Колко ли е времето според нея? Съпругата му щеше да знае съвсем точно. Три минути са му предостатъчни да влезе, да грабне дрехи и отново да излезе. Реши да действа. Пъхна ръка в ръкава на ризата, за да не остави пръстови отпечатъци, когато натисне дръжката.

Вратата се отвори; влезе вътре.

Кухнята ухаеше уютно. Господи, колко му липсва подобна атмосфера. За момент го връхлетяха спомени и той се унесе, но шумът от пускането на вода от душа прикова вниманието му. Вътре беше топло; първата топлина, която го облъхваше от дни. Дали само затопля банята, или вече се къпе? Имаше значение — от това зависеше как да действа. Насочи се към мокрото помещение. Копнееше да остане тук, да се нанесе да живее. Взе джинсите, пристъпи наляво и посегна към памучната риза в купчината със сухи дрехи.

Копчетата изтракаха върху капака на сушилнята. Побиха го тръпки, макар да предполагаше, че шумът от въртящата се пералня ще заглуши този далеч по-слаб звук. Отмествайки се рязко, бутна дъската за гладене и се загледа как ютията, далеч от обсега му, се залюля първо на една страна, после на другата. В същия момент жената, сега без долнището на пижамата и с напълно разкопчано горнище, прекоси кухнята. Ако беше погледнала надясно, щеше да види как паникьосан непознат се протяга да хване ютията й, която се готвеше да падне.

Ютията се устреми към пода.

Алварес я сграбчи съвсем навреме и остана съвършено неподвижен. Съобрази, че при необходимост ще се превърне в оръжие. Дали ще стигне дотам да я използва по този начин, запита се той.

Поради шума на домакинските уреди, не чуваше. Представи си как отмерва необходимото количество грис и внимателно го разбърква във врящата вода. Именно тогава се сети, че тя наля вода от горещия кран, не от студения — следователно водата щеше да заври по-бързо. Мръдна малко, за да се прикрие по-добре, но през цялото време не изпускаше кухнята от очи.

Бледото голо дупе на жената се поклащаше, докато тя излизаше от помещението.

Алварес постави ютията обратно върху дъската за гладене, грабна още дрехи — тениска и няколко чорапа от различни чифтове — и тръгна към кухнята. Тук чу, че водата от душа още тече. Тази жена си бе създала железен сутрешен ритуал.

Направи две крачки към задната врата, но се поколеба. Върна се в килера, за да вземе и някоя и друга консерва, докато разполага с тази възможност. В главата му сякаш имаше часовник; прецени, че разполага с още минута-две.

— Мамо — чу се плахо гласче зад гърба му.

Алварес се залепи о стената — не смееше дори да диша.

— Мамо?

Извърна глава и с огромно облекчение констатира, че полуотворената врата на килера го прикрива. През процепа видя дребно шест-седемгодишно рижаво момченце с лунички. Под мишница здраво стискаше синьо плюшено куче. Хлапето отиде до хладилника и извади кутия портокалов сок. Движеше се из кухнята уверено. Изправи се на пръсти, за да си вземе чаша, и си наля сок.

Водопроводните тръби вляво от Алварес млъкнаха. Вземането на душ беше приключило. Той стоеше с наръч дрехи и консерви риба тон, без да знае какво да предприеме нататък.

Сега тя навярно се подсушаваше. От кратките си наблюдения върху нея Алварес вече бе наясно, че е решила какво ще облече, а може вече дори да го е приготвила.

Момчето жадно изпи сока. Алварес усети как се напряга — не от затрудненото си положение в момента, а от вида на момчето: живо, дишащо момче, в щастлив миг, когато пие портокалов сок. Дете. Невинно. Обичащо. Чака майка си. Очите на Алварес се замъглиха. Нищо няма да върне близнаците му. Беше изпитвал липсата им безброй пъти. Зарови гнева си по-дълбоко и се насили да го прогони — макар и временно. Той непрекъснато го обземаше; не му даваше мира. А Алварес не бе годен да действа, появеше ли се на преден план в мислите му. В такива случаи едва успяваше да се движи. Беше се научил как да го опитомява, но се опасяваше, че никога няма да се отърси от него.

Какво да прави, чудеше се той, мълчаливо подканвайки момчето да отиде да търси майка си. Грисът ще загори всеки момент. Майката трябва вече да е напълно облечена. Светът му се сриваше. Трябваше да излезе.

Момчето сякаш се колебаеше дали да излезе от кухнята, а Алварес съзнаваше, че се налага да действа незабавно.

Прозорецът…

Дали ще успее да се промуши през него с пълни ръце? Ще се озове ли в далечния край на верандата? Вече предвкусваше свободата си.

Момчето не помръдваше. Все така здраво стискаше плюшеното куче и гледаше в пространството, но с лице, обърнато към килера и мокрото помещение, което възпираше Алварес да се покаже иззад открехнатата врата и да притича до прозореца.

— Нет, скъпи — подвикна майката.

Гласът й идваше отблизо, но още не бе влязла в кухнята.

— Да? — отзова се момчето.

— Разбъркай гриса, но първо изключи печката. И хвани дръжката на тенджерата с кърпа. Внимавай мехурчетата да не те опарят. Врели са. Отивам да събудя сестра ти.

Още едно дете?!

Момчето се приближи до печката.

Алварес се върна до дъската за гладене. Остави плячката си върху сушилнята и предпазливо отмести дъската за гладене от пътя си. Дали жената ще си спомни как е била поставена? Ако се измъкне, без да я уплаши, има надежда да спечели време; и свобода.

Понечи да отвори прозореца. Шумът от мотора на пералнята ще му служи за прикритие. Решително отвори прозореца. Вътре нахлу сняг. Сега чувстваше, че целият е изпотен: длани, подмишници, чело, врат. Хвърли товара си навън върху снега, провря крака и се протегна да върне дъската за гладене на място.

Желанието му да постави ютията там, където я бе заварил, се оказа грешка. Сега, при последния етап на измъкването си, явно отново бе бутнал дъската. Провирайки глава през прозореца, за да се озове навън, чу как ютията се стоварва върху пода.

Придърпа прозореца да се затвори и грабна откраднатите неща.

* * *

Жената чу шума. Сякаш нещо падна. Държеше Саманта на ръце, а Натан седеше на стола и бъркаше горещата си каша. Пристъпи в затвореното помещение. Стори й се студено, но пък това помещение никога не е било топло сутрин. Намираше се в най-северозападния край на къщата.

Ютията лежеше на пода. Тя я изгледа озадачена. В следващия момент пералнята се разтресе, понеже не беше центрирана и винаги вибрираше, когато е пълна с чаршафи и пешкири. Ето още нещо, което трябва да се поправи. Почти като всичко останало в къщата.