Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (36)

35

При вида на Джилиан Алварес се вцепени. Дали Гохин, или О’Мали са я разпознали и са я примамили тук? С принуда? С лъжливи обещания?

В очите й прочете безпокойство и страх. В един момент погледите им се срещнаха и тя веднага насочи вниманието си в друга посока. Изглеждаше ядосана или сякаш я следят, а може би и двете. Той се обърна, направи две крачки, но през прохода забеляза мъжа, когото смяташе за федерален агент, устремил се право към шести вагон. На свой ред Джилиан му обърна гръб.

Влезе във вагон-ресторанта. На табелката над тоалетната пишеше „Свободно“. Така се чувстваше и той. Нейното присъствие тук промени посоката на мислите му: тя някак си представляваше бъдещето, враждата му с Гохин нямаше абсолютно никакво бъдеще, само минало, изпълнено с мъка, ярост и жажда за отмъщение. Дали е в състояние да захвърли всичко заради жена, която едва познава?

Обзет от тревога, влезе в тоалетната. Дръпна вратата и завъртя ключа.

Почти веднага се почука, въпреки надписа „Заето“. Федералният, помисли си той и започна да обмисля дали да прибегне до насилие, или да се предаде. Беше стигнал обаче твърде далеч, за да се предава.

— Моля те — чу се през вратата тихият глас на Джилиан.

Алварес посегна към ключа. Дали не го мамеха? Дали не я използваха? Пръстите му напипаха студения метален ключ и го завъртяха. Вратата леко се открехна и Джилиан се промъкна вътре.

Тя сръчно я заключи и двамата се озоваха в тясното помещение. Изглеждаше зашеметяващо: кадифена рокля, вдигната коса; очите й блестяха.

— Не им вярвам — прошепна тя, взирайки се в него.

Той разтвори ръце, двамата се прегърнаха и това веднага го накара да се почувства по-спокоен.

— Как стана?

— Не можах да ти обясня нито в ресторанта, нита в апартамента.

— Казвай бързо — настоя той.

— Щом прочетох статията във вестника, се обадих на полицията и ги уведомих, че съм те видяла. — Тя се опитваше да остане в прегръдките му. — По-късно този човек дойде. Каза ми, че ако предприема това пътуване, ако се кача на този влак, бих спасила стотици човешки животи. Уверих го, че не си способен да направиш това, в което те подозира.

— Но все пак дойде. — Той отпусна ръце. — Не го вярваш.

— Защо тогава ти си тук?

— Интересно е, нали?

— Свърши се, Бърт, това трябва да приключи.

— Никой няма да пострада. Никой, освен това копеле и компанията му.

Някой почука силно по вратата на тоалетната. Двамата се сковаха. Алварес посочи към устните си, а после и към нейните. Даваше й знак да отговори.

— Заето! — обади се тя.

— Извинявайте — прозвуча мъжки глас.

Дали беше федералният агент, когото видя? Или някой от бодигардовете на Гохин? Идвайки тук при него и отговаряйки на почукването, тя може би го беше спасила. Или заловила? Не беше сигурен в нищо.

— Не очаквам да ме разбереш — прошепна той.

— Толкова много лъжи — поклати глава тя. — Толкова много животи.

— Лъжите започнаха от тях.

— Слушам те — подкани го тя.

Той си погледна часовника.

— Вагоните зад вагон-ресторанта ще останат невредими. — И добави: — Иди там.

— Не — възрази тя, гледайки го в очите. — Няма да отида.

В настъпилата тишина Алварес осъзна, че скоростният влак е лишен от ритъм. Бяха ограбили душата на пътуващия влак. Бяха ограбили и неговата душа.

Погледна си часовника.

— Решавай с мен ли си, или не. Нямам време.

— Няма да отида в задните вагони — заяви тя. — Каквото и да направиш, го правиш на мен. Това не е решение на въпроса. Всичко друго, но не и решение.

— Това не е твоя битка.

— Няма никаква битка. Семейството ти е мъртво. С какво ще ти помогне това?

Алварес се засегна, но отвърна спокойно:

— Сравняваш ни сякаш сме в едно и също положение. — След кратка пауза я подкани равнодушно: — Решавай.

Джилиан го погледна, обърна се и отключи вратата.