Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (8)

7

От въртенето на педалите на колелото по Мадисън авеню през декември Алварес едновременно се потеше и трепереше. Не изпускаше от очи антената на черната лимузина, която следеше. Изпитваше благодарност към обичайното вечерно нюйоркско задръстване, но все пак от време на време му се налагаше да ускорява темпото, за да не изостава повече от половин пресечка от колата. Щом тя се возеше в обикновена лимузина, значи — съгласно неговата теория — е излязла по работа. Когато татенцето изпращаше да я вземат, винаги ставаше въпрос за голяма лимузина, понякога дори за огромна. Никога за обикновена.

След пет часа сън излезе от таванското си жилище със съдбовно предчувствие в гърдите. Кутийката от Маккларън щеше да му помогне да преобърне влака стрела; а тази жена и тайните й щяха да сринат авторитета на Уилям Гохин. Смяташе да нанесе двоен удар, затова я следваше неотлъчно. Щеше да се добере до тази информация.

Преди да се впусне в преследването, се отби в църквата „Сейнт Барт“. Запали три свещи — по една за всяко от изгубените му свидни същества — и се моли трийсет минути. Изповядвайки се, се ограничи да сподели с отеца само, че е планирал „нещо лошо“. Не очакваше нито прошка, нито опрощение, но дори абстрактното говорене за това го разтоварваше. Свещеникът му отреди да прочете двайсет и пет пъти „Света Дева Мария“ и някакъв пасаж от Сейнт Джон. Твърде малко изкупление за предстоящите му простъпки.

Колелото беше жесток избор в това време, но също и полезен инструмент, понеже таксиметровият шофьор би могъл да запомни лицето му. С колелото имаше възможност да скочи на тротоара, да влезе в насрещното движение на еднопосочна улица, да сменя бързо лентите почти във всякакъв трафик; да пресече на червено заедно с пешеходците. Най-доброто средство за наблюдение по улиците на Ню Йорк е велосипедът.

Лимузината зави надясно по Шейсет и четвърта улица.

Алварес я последва. Ускори темпото и се приближи. Това беше още един плюс: шофьорите на таксита и лимузини не обръщаха внимание на такива хлебарки по пътя. Велосипедистите бяха античовеци.

Алварес мерна главата й през задното стъкло на луксозното возило. Тази вечер беше руса — нейната коса, а не перука. Беше разделена така, че едната половина падаше над ухото, а другата се спускаше по врата. Винаги изглеждаше различно. Винаги провокативна. Беше в състояние да накара на всеки мъж да му потекат лигите от петдесет метра. Винаги носеше достатъчно грим, за да скрие истинското си лице. Ако беше станала шпионин вместо момиче на повикване, сигурно щеше да сваля правителства. Както си и беше. Сваляше японски бизнесмени, сваляше ги на колене. Молеха й се да дадат хиляда и петстотин долара на час.

Алварес имаше нужда от име и телефонен номер. Двестате долара в джоба му бяха предназначени за шофьора на лимузината.

Стигнаха до Горен Ийст Сайд, богаташкият квартал на града. Нейният човек сигурно е магнат или изкуфял, дошъл тук по бизнес; японците предпочитаха хотелите около Таймс Скуеър.

Следеше я едва за трети път. Първия път нещата изглеждаха съвсем прилични. Дори че просто е наминала там, а не е отишла на работа, но все пак остана на позиция до края на срещата. Двучасовата й визита в Есекс Хаус, някак поклащащата се походка, докато напускаше хотела, същата лимузина, която я отведе обратно до дома й, предполагаха друго. Втория път отново същата кола я докара при два пъти по-нисък и два пъти по-стар японец. Всякакво съмнение се изпари.

Изчаквайки зад лимузината на светофара на Парк авеню, изнервеният Алварес хвърли бърз поглед на колите зад него, обзет от тягостни чувства. Прехвърли наум какви автомобили видя. Списъкът включваше две таксита, мерцедес купе, джип „Лексус“, светлосиня кола с четири врати, която бе виждала и по-добри дни, и форд „Таурус“.

Светофарът светна зелено.

Лимузината зави по Шейсет и трета и паркира пред малък луксозен хотел — „Пауъл“. Портиерът в ливрея заобиколи и отвори вратата на зашеметяващата млада жена. Дамската й чанта имаше изключителни размери — кой знае какви секс играчки се намираха вътре. Портиерът задържа отворена входната врата и я огледа обстойно, докато преминаваше. Алварес засече времето: 10:09 вечерта. Лимузината изчака потока от коли и даде на заден ход, търсейки свободно място за паркиране — истинска рядкост в квартала. За да провери дали не го следят, Алварес заобиколи сградата и се върна на Шейсет и трета.

Качи колелото на западния тротоар на Парк авеню, зави зад ъгъла и се върна на Шейсет и трета. Знамената на „Пауъл“ се появиха на по-малко от пресечка. Спря и се облегна на една стена да изучи всички коли в района. Такситата бяха достатъчно много, за да го объркат, но никъде не видя нито лексус, нито мерцедес, нито която и да е от колите, които забеляза, когато го обзе чувството за опасност.

Убедил се, че всичко е наред, той забута колелото по тротоара. Подготвяше се да даде подкупа, както си бе наумил.

Луксозното возило се оказа празно. Явно шофьорът си бе дал почивка. Алварес се ядоса на параноята си. Беше изгубил няколко минути да обикаля наоколо. Сега се налагаше да изчака шофьорът да се върне.

Огледа улицата, търсейки място за наблюдение. Тясната пресечка, притисната между безупречно подредените четириетажни тухлени сгради, защитени от огради с метален обков, недвусмислено подсказваше и богатството, и стила на Горен Ийст Сайд. По протежение на тротоарите големи кленови дървета сключваха голи клони, напомняйки за фина графика, и скриваха небето като балдахин. Прегърбен старец разхождаше далматинеца си. Елегантно облечена двойка, хванати под ръка, разговаряха задушевно. Тя носеше „Прада“, а той — кашмирено палто.

„Лейк Хаус“ — ресторант, долепен до „Пауел“, представляваше възможност, но Алварес не искаше да рискува, ако жената на бара флиртува с клиента си. Не биваше да допусне да го видят с нея. Забеляза друг ресторант точно отсреща. Изглеждаше претъпкан, ала си заслужаваше да опита. Тръгна пеша натам и като придържаше велосипеда, се провираше между колите. Заключи го с верига към стълба на един пътепоказател. Свали горната си дреха и остана по далеч по-стилно черно италианско кожено яке. През прозореца зърна две празни маси и влезе.

Помещението беше украсено със стенописи и огледала. Ухаеше на зехтин и прясно изпечен хляб. Провери и установи, че добре вижда лимузината; надяваше се да не му се наложи да прекара тук повече от няколко минути.

Жените вътре — сервитьорките, както и постоянните посетители — бяха под трийсетте и имаха много европейски вид. Вероятно работеха в шикозните бутици по Мадисън авеню наблизо. Или просто представляваха поредната нюйоркска аномалия: лукс и модерност в не дотам приветлив квартал. Средиземноморският вид на Алварес привлече известно внимание, докато се насочваше към масата до прозореца, откъдето да наблюдава лимузината. Бледа, млада жена с крехки ръце, щръкнали зърна на малките гърди и стегнато дупе го придружи до масата и му подаде листа с вината.

— Веднага ще дойдат да ви обслужат.

Звучеше по-скоро като германка, а не като французойка.

С внимание, раздвоено между лимузината и предната врата на „Пауел“, Алварес не забеляза кога е пристигнала сервитьорката.

— Извинете, сър.

Гласът й, гърлен, младежки, прозвуча с френски акцент при окончанията. Погледна я за миг. Бледа кожа, червени устни, проницателни зелени очи. Черна блуза, черни панталони, черни обувки. Отново насочи поглед към лимузината и си поръча „Пино ноар“, което тя предложи по осем долара чашата. Отново я погледна, този път стараейки се да я разпознае, защото изведнъж си даде сметка, че това бледо лице и гърлен глас са му познати. Но откъде и как? Отличната му памет за миг му изневери. Но сега, докато очакваше да му донесат виното и шофьорът на лимузината да се върне, наполовина отнесъл се в миналото, наполовина останал в настоящето, той усети, че се насилва да се сети коя е. Защо му завладя мислите като нерешен пъзел? Искаше да я прогони.

Временно отклони мисълта си от нея и се съсредоточи върху хотела и черната кола.

— В „Пауел“ ли сте отседнал? — попита сервитьорката, поднасяйки му топъл хляб и зехтин.

Акцентът й го омайваше и беше сигурен, че гласът му е познат, и то повече от външния й вид. Значи са се познавали като по-млади. Изведнъж се сети коя е. Не му се искаше тя да го разпознае, но същевременно смяташе за възможно да се измъкне от всяка ситуация. Не се въздържа да произнесе името й:

— Мариам? Или Мариан?

— Джилиан — подсказа тя предпазливо.

— Умберто, Бърт — припомни й той умалителното си име от колежанските дни. — Фредо и аз бяхме съквартиранти. Няколко пъти ви гостувах.

— Божичко! — възкликна тя.

— Ти беше… по-дребна… по-малка…

— Бях на… дванайсет.

— Да, по-млада — отбеляза той, отново раздвоявайки вниманието си между нея и лимузината. — Тук ли живееш? В града?

— Да, благодарение на контрола върху наемите.

— А Фредо? В Белгия е, нали?

— Ожени се — кимна тя. — Има три деца.

И тогава се отнесе. Не виждаше нищо наоколо: нито помещението, нито улицата, нито хотела. Отнесе се в спомените си за близнаците и за живота, който бе водил до неотдавна. Сервитьорка наблизо тракна с две чинии и Алварес се върна в действителността.

Тя се ухили. Катраненочерната й коса бе подстригана като на китайска кукла. Леко пожълтелите й предни зъби издаваха, че е пушачка. Запита се дали очите й са естествено така зелени, или носи цветни контактни лещи. На левия си глезен имаше сребърна гривна. Краката й бяха дълги и стройни. През последната година и половина свикна бързо да преценява хората. Търсеше навсякъде лъжи. Търсеше тях — агентите на Северното жп обединение, като онзи в товарния вагон.

Тя видя, че отново се е загледал през прозореца. Този път той се впусна в лъжи:

— Жена ми… Бившата ми съпруга преди няколко минути влезе в „Пауел“ издокарана.

— Следиш ли я?

— Жалък съм, нали?

— Чакай да обслужа и другите си маси и веднага се връщам — обеща Джилиан.

Невинни на пръв поглед думи, но погледът й я издаде, че изпитва голямо желание да продължи да си общува с него. Да, навремето беше малка, припомни си Алварес, ала определено си падаше по него. Това развеселяваше по-големия й брат, но Алварес се чувстваше неловко, защото дори в онази крехка възраст тя бе по-скоро жена, отколкото дете. Тъмните му коси и очи привличаха жени на всякаква възраст и с всякакъв външен вид. „Омайва ги чарът ти, а не смуглата ти кожа“, подхвърли веднъж съпругата му Хуанита. Твърдеше, че бил в състояние да омагьоса всяка жена — достатъчно било да влезе в стаята и да се усмихне, но в името на семейството им е добре да се научи да контролира поведението си. И той го беше контролирал. В продължение на единайсет години брачен живот нито веднъж не го осени мисъл за изневяра; поне така искаше да помни миналото. А през последните две години беше завладян, дори обсебен, съсредоточен да стигне до истината. Стомахът му се сви и усети, че стиска столчето на винената чаша. Десет години е по-възрастен от Джилиан, напомни си той. Не се интересува от жени. А въпреки това трябваше да се насили, за да се отпусне, и се изненада колко му е трудно.

Отново се напрегна. В този момент не мислеше за подканващите очи на Джилиан. Вниманието му привлече облеченият в униформа шофьор на лимузината. Алварес остави десетдоларова банкнота на масата и тръгна бързо към вратата. Прекоси улицата и застана до мъжа точно когато отключваше вратата.

Алварес измъкна двестате долара и ги напъха в ръката му. Неволно погледна към ресторанта и видя как Джилиан, засенчвайки очите си с ръце, гледа през прозореца.

— Извинете — подхвана Алварес и маниерът му нямаше нищо общо с държание на бездомник.

Шофьорът видимо трепна и тъмните му очи внимателно изгледаха Алварес, който бе сложил тъмни очила.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Звучеше като източноевропеец.

Алварес го хвана под ръка и продължи да тика банкнотите в шепата му. Шофьорът се съпротивляваше, но накрая видя, че това са пари.

— Слушай — продължи Алварес, — работата е много проста. Видях… пътничката ти и ако не греша… да, тогава можеш да ми помогнеш. Става въпрос за придружителки, нали?

— Слушай, приятел… — Шофьорът направи опит да върне парите.

— Не, не, не. Задръж ги, независимо дали съм прав, или не. Ако не греша, значи знаеш малко име и телефон, на който мога да звънна. Само това ме интересува. Никакви адреси, никаква лична информация. — Алварес погледна към хотела, все едно копнееше за нея. — Мениджърът й? Каквото и да е. Не искам нищо повече.

Шофьорът премисли:

— Аз само ги возя. Не знам с какво се занимават. Моята работа е да не знам с какво се занимават.

— Направи едно изключение — подкани Алварес. Напъха още по-решително парите в ръката на човека и прихлупи пръстите му. — Извънредни обстоятелства.

— Услугата е за изключително тесен кръг, приятел.

— Досещам се, само като гледам — увери го Алварес.

— Трябват ти препоръка, някой да те препоръча… Кръгът е изключително тесен.

— Господин Такимачи ми е поръчител — изстреля Алварес.

Добре си беше научил домашното. Такимачи се казваше човекът, за когото тя се погрижи втория път, когато я проследи.

— Името не ми е познато — излъга шофьорът. — А и щом имате поръчител, значи разполагате с всичко необходимо.

— Господин Такимачи не обича да споделя онова, до което е стигнал. Поне не това — уточни Алварес, накланяйки глава към хотела. — А и как да го вини човек?

Шофьорът мълчеше.

— Моля те — настоя Алварес. — Какво да правя като съм мъж? Казвам се Кортес — излъга той. — Завоевател съм.

Шофьорът се ухили.

— Потърси Гейл — посъветва той и даде интернет адрес.

— А телефонен номер?

— Поискай Гейл. Спомени Такимачи. Ще ти отговорят с имейл.

— В интернет?

— Тези хора са предпазливи — обясни шофьорът. — И ти би трябвало да си.

Алварес се изпоти от предупреждението. Не му се искаше да се забърква с нови проблеми. Кимна, доволен от напредъка.

Добра се до онова, за което беше дошъл. И все пак, обзет от моментна слабост, се върна в ресторанта. Видя, че чашата му с вино е отнесена.

— Върна се — посрещна го Джилиан с лукава усмивка.

— Не е бившата ми съпруга — отвърна той, посочвайки хотела.

— Добре.

— Тази жена ми дължи нещо. Всъщност, баща й, но това не е важно… По-скоро ще ме изпрати в болница, отколкото да си върне дълга. — Съчиняваше историята импровизирано и се питаше дали звучи правдоподобно, като си напомняше, че малките лъжи вършат по-добра работа от големите. — Току-що открих, че ме следят. Вероятно го прави бащата. Тази вечер не мога да се прибера вкъщи.

— Напълно разбираемо.

Гледаше го все едно е прозрачен, все едно очаква нещо подобно от него. Алварес се смути.

— Ще си наема стая в хотела. Но като те срещнах… Много ще ми е драго да имам компания, да видя познато лице, ако не си заета, след като приключиш тук. — Търсеше да се залови за нещо. Премаляваше му от нейния сънен поглед и я оглеждаше от главата до петите. — Ще ти бъде ли приятно? — Чудеше се защо лъже, че търси компания. Вероятно, за да отпразнува двата си големи успеха. Опитваше се да не си признае защо всъщност се стреми към нея — ако го заловят следващата седмица, никога вече няма да има такава компания.

— Съквартирантката ми и аз обикновено излизаме. Но няма да позволя да наемаш хотелска стая. Глупаво ще е.

Двойката от съседната маса ги слушаше. Алварес изгледа мъжа под око и онези се направиха, че не се интересуват от разговора им.

— Живеем на Шеридан скуеър. Жилището е малко и спим в едно легло. — Обърна се към мъжа на съседната маса и натъртено обяви: — И не както си представяте. — Отново погледна Алварес. — Ще измислим как да го уредим.

— Хотелът не ми е проблем.

— Нека проверя първо как са нещата вкъщи — ухили се тя.

Алварес седна така, че да вижда хотела.

Лимузината отново беше паркирала отпред. Блондинката излезе, наведе се и каза нещо на шофьора.

Алварес си погледна часовника. Изглежда кавалерът й беше вързал тенекия. Същевременно се упрекна, че е допуснал Джилиан да го разсее. Сега блондинката пресичаше улицата, вървейки към ресторанта. Беше проявил немарливост и се раздразни.

Блондинката изглеждаше ядосана. Лимузината потегли.

— Идва насам — отбеляза Джилиан тихо. — Страхотно изглежда. Сигурен ли си, че не я преследваш!?

— Напиши ми адреса на клуба, където ще ходите със съквартирантката ти.

Салфетките бяха ленени. Той потърси върху какво да го запише. Джилиан извади бележника си за поръчки и написа нещо.

— Може да тръгнем оттук или да се срещнем там — предложи тя. Подаде му листчето с името и адреса на клуба. — Тук спираме да сервираме в дванайсет, така че си тръгваме към един, един и половина. Ще бъдем в клуба около два. — Извади двайсетдоларова банкнота от портмонето и я сгъна с лицевата страна навътре. Показа я на Алварес. — Типът, който е на вратата… Подай му двайсет долара, сгънати по този начин, иначе няма да те пусне. Ние ще сме вътре.

Алварес прибра адреса в джоба. Блондинката влезе през вратата. Алварес завъртя стола си, за да не е с лице към вратата. Сякаш бе попаднал в капан. В никакъв случай не биваше да допусне тази жена да го види. Съществуваше вероятност да разпознае лицето му. Протегна ръце, обгърна Джилиан през кръста и я завъртя така, че да го прикрива.

— Още вино? — попита тя с тон, който подсказваше, че допирът й допада.

Той се колебаеше какво да предприеме. Погледна иззад Джилиан. Видя гърба на блондинката. Показаха й маса и я настаниха с лице отчасти към вратата на ресторанта.

— Да, още едно — поръча той.

Блондинката извади мобилен телефон от невероятно голямата си ръчна чанта и моментално започна да се оплаква на някого. Цялата й стойка излъчваше гняв. Донесоха й кафе.

Погледите на Алварес и Джилиан се срещнаха. Сега тя стоеше до бара и чакаше да му налеят виното. Той наклони глава към задния вход на ресторанта.

Двойката на съседната маса продължаваше да наблюдава всичко, все едно са на театрално представление.

Джилиан мина покрай няколко маси. Погледна го и кимна. Алварес я разбра: тя отново предлагаше да действа като негов защитен щит.

Той внимателно погледна към огромното огледало зад бара — опасяваше се да не би блондинката също да погледне натам; тогава очите им щяха да се срещнат. Изправи се и тръгна бавно, за да не привлече ничие внимание. В огледалото погледът му се срещна с погледа на Джилиан. Тя се усмихна, горда от действията си. Той придаде ласкав израз на очите си и предпазливо тръгна към задния вход.