Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (24)

23

Криейки се в уличните сенки край тухлената къща на Ръкар с черни капаци на прозорците и червена входна врата, Тайлър се колебаеше дали постъпва правилно. Тихата пресечка с тухлени къщи от осемнайсети век му напомняше за всичко, което обичаше в този град: историята, традициите, политиците и властта, архитектурата, изкуството, безплатните музеи, летните фестивали и празненствата. Почувства се изолиран, изоставен. У него се надигна негодувание със силата на остра стомашна болка. Сякаш долови мириса на горящи дърва в камината и зажадува за поне миг спокойствие. Ръкар олицетворяваше всичко гнило в системата, упадъка — плод от злоупотребата на един човек.

Така или иначе обаче, Лорън Ръкар беше внимателен. Внимателен, за да опази себе си. Тайлър смяташе, че дори и Ръкар да работи заедно с О’Мали, за да скрие какво точно се бе случило в Дженоа, той е скрил достатъчно улики срещу О’Мали, та при необходимост да сключи сделка с ищците. Който разполага с най-много информация, печели най-добрата сделка. Ръкар, в качеството си на изпълнител на закона, несъмнено го знае.

Докато Тайлър чакаше, шумът от трафика виеше в ушите му. Температурата бе паднала някъде към нулата. Спаси се за малко от студа само по време на двете пътувания с автобус, които направи, след като скочи от товарния влак: едното от Грейхаунд обратно до Балтимор и другото — с едночасов експрес между Балтимор и Вашингтон. След като плати и за кораба, олекна с осемстотин долара за превоз. Купи си сандвич с пуешко от павилион за бързо хранене, изяде половината, а другата част пъхна в левия джоб на якето си. Две чаши кафе му дадоха енергиен тласък за кратко и ефектът им вече намаляваше.

Стомахът му, затоплен от живителната напитка, сега започна да къркори ритмично. Осемте прозореца, окичени с електрически свещи, и вратата, украсена с елхови клонки, излъчваха разточително празнично настроение, имитиращо традицията от деветнайсети век.

На свободно място надолу по улицата паркира голяма кола. Тайлър се мушна по-навътре в храстите, защото разпозна Ръкар: леко приведени рамене, накуцваща походка, претъпкано старо кафяво кожено куфарче.

Дали от кафето, дали от адреналина, горещина обля Тайлър. Предстоеше му да разиграе сложна комбинация от конфронтация и съгласие; да бъде едновременно доброто и лошото ченге, иска ли да спечели сговорчивостта на Ръкар и да стигне до същината на фактите.

— Здравей, Лорън — поздрави Тайлър, излизайки от храстите в гръб на мъжа, поради което го стресна.

Ръкар се обърна и го зяпна онемял.

— Създаваш си проблеми, Тайлър — каза след малко Ръкар.

— Както и ти на мен.

— „Метро“ искат да те разпитат.

Тайлър си замълча.

— Какво, за бога, става, Питър?

— Хайде да влезем вътре — предложи Тайлър. — Умрял съм от студ.

— Изглеждаш зле.

— А, май схващаш картинката.

— И се предполага, че трябва да ти сътруднича? Защо?

— Защото знаеш, че не аз оправих Стъки.

— Знам ли? — Ръкар се изненада.

Тогава Тайлър изигра картата, на която залагаше да отвори тази врата, картата, която виждаше като нещо повече от мъдро предположение. Опита се да звучи убедително:

— Ще влезем вътре, защото ти си ръководил разследването по случая Дженоа. Говоря за катастрофата на прелеза. Изглежда дойде времето да разкажа на света какво е станало там, не мислиш ли, Лорън?

Замълча, за да позволи на мъжа да осмисли думите му. После, опасявайки се, че е пропуснал да го отбележи, Тайлър добави:

— Както разбрах, последният тест на високоскоростния влак е планиран за вдругиден следобед. — Усмихна се и си помисли, че премръзналото му лице сигурно прилича на охлюв. — А защо Бил Гохин и аз да не дадем обща пресконференция?

Ръкар зяпна Тайлър, обзет от гняв. Обърна се и тръгна към червената врата.

— Ще направя кафе — подхвърли той.

Тайлър го последва, давайки си сметка, че е спечелил точка.

Ръкар бе получил къщата след развода с богатата си съпруга, но явно не с цялата покъщнина, защото на места биеха на око празните пространства между мебелите; липсваха и украшения, и картини в дневната и кухнята, разположени една срещу друга и разделени от коридор, боядисан в пищно зелено.

Ръкар изключи охранителната система и остави прилежно куфарчето до вратата. Беше човек с изградени навици. Закачи палтото си на закачалката, докато Тайлър оглеждаше наоколо. Откакто Тайлър спомена за Дженоа, Ръкар не беше казал нищо, освен че ще сложи кафе.

— Ние сме приятели. — Ръкар изгледа Тайлър, подсказвайки му да си спести сарказма.

После натисна копчето на кафемашината малко по-нервно от необходимото. По плота се разливаше вода. Отстъпи назад и като срещна погледа на Тайлър, го осведоми:

— Докато тече разследването по случая със Стъки, ти си отстранен. В ситуация като тази това е проформа.

Кафемашината започна да пищи. Всичко беше компютризирано!

— В прерогативите ти е да анулираш отстраняването ми — не се предаваше Тайлър. — Мога да си тръгна незабавно, но няма да е добре и за двама ни. Особено за теб, Лорън, защото разполагам с файла от Дженоа и всичко друго, което ти си спрял от ход.

Лицето на Ръкар пребледня. Видимо се опитваше да се вземе в ръце.

— И ако не си тръгна оттук поне с копие на онова, с което разполагаш, всички замесени в историята ще се окажат във водовъртежа на дълга съдебна битка.

— Не си добре информиран, Питър — пооживи се Ръкар. — В какво точно си мислиш, че съм забъркан?

— В катастрофата на прелеза в Дженоа.

— Познавам случая — потвърди Ръкар.

— Железниците на Северното обединение.

— Да.

— Територията на Кийт О’Мали.

— Без коментар.

Тайлър изпита страхопочитание. Или Ръкар беше прекалено печен, или Тайлър наистина не беше информиран добре.

— Направил си услуга на О’Мали — пробва Тайлър.

— Нямам нищо общо със злополуката. Дистанцирах се заради приятелството ми с Кийт. На грешен път си, Питър.

Поднасяйки чашата с кафе към устните си, ръката на Тайлър леко трепна.

— Замесен си във всички случаи на дерайлирали влакове. Не си се дистанцирал от тези разследвания.

— Вярно е.

— И къде е разликата?

— Повишиха ме. По времето на случая в Дженоа бях следовател. Сега съм администратор — обясни Ръкар. — Това е единствената разлика. Ръководел съм всички разследвания на катастрофи с влаковете. Падам си по влаковете, Питър. Много ги харесвам.

Тайлър премисли възможностите си. Сториха му се доста ограничени.

— Те осигуриха прикритието — изрази становището си той. — Отговорност за инцидента при Дженоа носи Северното обединение и те просто покриха случая. Семейство от испански произход, поставено на везните с влака стрела. И те отсъдиха в полза на влака.

— Влакът стрела? — Ръкар постави чашата с кафе върху масата, внезапно заинтригуван.

— Информацията ми е доста непълна — призна Тайлър. — Реклама? Пари? Не знам точно. Но е недопустимо случаят в Дженоа да бъде квалифициран като небрежност. Те са отклонявали средствата, предназначени за поддръжка. Именно това имаше да ни каже Стъки, преди да му видят сметката.

— Можеш ли да го докажеш?

— Според счетоводител от компанията игрите с бюджета не са нещо незаконно. Аз обаче не съм много сигурен. Така или иначе трима души са били учтиво уволнени от случая в Дженоа.

Ръкар го гледаше безмълвно.

— Какво има? — не се сдържа Тайлър.

— Изиграх те със Стъки — промърмори притеснен Ръкар.

Тайлър се опита да преглътне информацията.

— За разследването с товарния вагон те предложи Кийт. А аз му помогнах.

Тайлър си спомни Банър, детективът от Сейнт Луис, и озадачаващото му появяване при товарния вагон. Как така бе пристигнал там само час след местната полиция. О’Мали беше дирижирал всичко, до последната подробност, за да предостави на екипа си най-добрата възможност да защити самоличността на Хари Уелс — жив или мъртъв. О’Мали го беше манипулирал от самото начало.

— Как така ме предложи? — попита Тайлър, едва успявайки да преодолее обзелата го ярост.

— Стори му се добра идея някой с опит в отдела за разследване на убийства да се заеме със случая в окървавения товарен вагон. Разисквахме вероятността някой да повтаря действията на Железопътния убиец. Но кой се нуждае от това? Беше чул за сполетелите те неприятности и започна да се гневи, защото първоначално половината от хората му били полицаи, а после направили от тях добри чиновници, най-вече следователи. Обадих ти се и ти взе онзи самолет.

На Тайлър му се искаше да счупи нещо.

— О’Мали ме е харесал за тази работа — подхвана той гневно, — защото случаят с Честър Уошингтън му предостави възможност да се възползва от лесния пример, ако въобще някога би арестувал Алварес. Хората му го бяха пребили до смърт. Аз обрах последствията. — Повтори това, което беше обсъждал с Нел. — Стъки не биваше да умира. Те са искали да го пъхнат в болницата, да му държат устата затворена, а мен да ме оставят да извадя горещите кестени. Съотношението на смъртните случаи от сърдечен удар и причинена травма е десет към едно.

— Трябва да се махаш оттук — прекъсна го Ръкар. Челото му бе мокро, но не от горещото кафе. Той се потеше. Преди Тайлър да си отвори устата, Ръкар извади мобилния си телефон: — Обадих се на 911 още докато правех кафето.

Тайлър си спомни сигнала, който чу — помислил си беше, че идва от кафемашината. Осъзна, че Ръкар му дава шанс да се измъкне.

— Ти обаче ми вярваш — каза Тайлър.

Ръкар кимна утвърдително:

— Когато отпечатъците на Алварес по онзи самолетен билет ни позволиха да установим кой е всъщност, не се почувствах добре. Беше повече от очевидно, че месеци наред Кийт О’Мали е укривал информация — и от мен, и от Комитета по транспортна сигурност. Той трябваше да подозира кой гърми влаковете му. И въпросът е защо не потърси помощта ни, за да заловим този тип? Защо го прикрива? Любопитно е, че О’Мали не отговаряше на обажданията ми. Моята идея беше, че най-малкото имаме право да предявим обвинения.

Тайлър разбираше, че дружбата между тези двама мъже вече е погубена. О’Мали се беше подиграл с тяхното приятелство и Ръкар нямаше да му го прости.

— Трябва да тръгваш — повтори Ръкар.

— НКТС може ли да спре пробния пробег на скоростния влак?

— Дали е възможно? Да. Но дали толкова кратък срок ще ни е достатъчен, за да реагират? Лично аз се съмнявам — призна Ръкар. — А тук става въпрос и за политика. Което е над нас.

През прозореца на хола се видяха проблясващите сини светлини на патрулна кола.

На външната врата се позвъни. Силно почукване бе последвано от съобщение, че е полицията. Щяха да съборят вратата, докато двамата разискваха плановете си.

— Идвам! — извика Ръкар.

Тайлър предпочете да остане.

— О’Мали знаеше, че ще ме отстраниш от случая. Той го искаше.

Тайлър се занимаваше с разследването от двайсет и четири часа, а вече му се струваше, че е минала седмица. Ръкар поклати глава умислен.

— Значи няма да му дадем, каквото иска. Повярвай ми, това е добре.

Тайлър се чувстваше като марионетка. Стана да си вземе якето, извади си пистолета, измъкна го от кобура и го предаде на Ръкар. С това действие сякаш се предаваше. Усещането го ужаси.

— Дано това оправи нещата — каза той.

— Амин — каза Ръкар, който отиваше да отвори.

* * *

Детектив Еди Вейл беше твърде хубав и твърде добре облечен за полицейска работа. Преди година даде двуседмична заплата да си купи оловносив костюм от „Армани“. Носеше проклетия костюм почти всеки ден. Десният ръкав се беше протрил, но Еди се правеше, че не забелязва. Ежемесечно харчеше цяла петдесетачка за холивудска подстрижка. Носеше косата си с гел с мокър ефект — бляскава и черна. Когато се събличаше вечер, не развързваше вратовръзката на червени и черни райета, а я изхлузваше през главата, за да запази еднаква дължината на двата края, все едно я слага за първи път. Цивилните, с които се разминаваше по коридорите, винаги го вземаха за известен професионален баскетболен треньор.

Вейл си беше сложил малко повечко одеколон, особено за тясното пространство на непроветрената стая за разпити. Отмерваше с пръсти по ръба на масата с изкуствен фурнир ритъма на мелодия, която само той чуваше.

Разпитът продължаваше втори час. Тайлър се придържаше стриктно към последователността на събитията от онази нощ. Докато разни хора влизаха и излизаха, на няколко пъти мерна Ръкар, който сновеше извън стаята. Знаеше, че нещата вървят на добре, защото Вейл не го беше обвинил официално в никакво престъпление, независимо от няколкото отправени му обвинения, включително напускане на мястото на престъпление.

— Някой направи ли си труда да провери къщата ми? — предизвика ги Тайлър.

— Разбира се.

— И какво — бяха или не бяха открити следи от влизане с взлом?

— Защо мислиш, че не ти е била изпратена призовка?

— Ти ми кажи, Еди.

Вейл прехапа устни.

— Охранителната система в дома ти е засякла нещо в седем и четирийсет и четири вечерта.

— По това време бях във влака — уточни Тайлър.

— Така казваш ти. Ние не го знаем това със сигурност.

Тайлър можеше да призове Нел Прийст да потвърди думите му, но реши да изчака. Бягството й с него създаваше предпоставка за проблеми и за двама им, а и той не искаше тя да говори с тези типове.

— И?

— Екипът от охраната е отишъл на място, установил е, че всичко в къщата е наред и го е записал в книгата си като „фалшива тревога“. Деветдесет и четири процента от всички сигнали…

— Се оказват фалшиви — прекъсна го Тайлър. — Знам статистиката, Еди. Хайде стига!

— Ами да, ето! Какво пречи да си нахлул в заключената си къща и да пуснеш фалшивата аларма.

— Нищо, освен ако не бях на влака.

— Така казваш ти.

— Положително видеокамерата ме е хванала как пристигам на „Юниън Стейшън“. Дадох ви и билета си.

— Можеш да вземеш такъв билет от земята. Освен това влакът спира и в Балтимор. Извършваш взлома, отиваш до Балтимор и се качваш на влака до града, само и само да изглеждаш чист. Имало е време — добави Вейл. — И не ми казвай, че не си достатъчно умен да го измислиш, защото е точно в твой стил да го направиш, ако си бил решен на подобно нещо. И двамата го знаем.

— Както и двамата знаем, че не съм го направил.

— Така казваш ти.

— Подложи ме на изследване, Еди. За петното от кръв.

— Има начини резултатите да се фалшифицират, нали си наясно? — Вейл се ухили самодоволно. — Да си бил някога ченге? Сега това се обръща срещу теб. Закопа обувките, нали? Много глупаво от твоя страна.

— Не знам за какво говориш.

В тази част Тайлър беше чист. Нямаше как да го свържат със старите му обувки, макар подмяната им да хвърляше съмнение за вина. Беше седял на стола на Вейл и преди.

— Не можеш да ме задържиш, Еди. Колкото и да ти се иска, пак не можеш да ме задържиш.

— Избягал си от местопрестъплението.

— Глобата е двайсет и пет долара.

— Лазиш ми по нервите — оплака се Вейл.

Тайлър снижи глас и сложи пръст върху миниатюрния микрофон на записващото устройство.

— Защо те викнах, Еди? Какъв беше смисълът? — прошепна той.

— Не може така, Пийт — прошепна в отговор Вейл.

Отблизо одеколонът му направо го задушаваше. Тайлър се облегна назад, за да си поеме въздух.

— Разкажи ми пак какво точно се случи — подкани го Вейл.

— За четвърти път? Не, благодаря. Вече мисля да си наема адвокат, Еди. Това ли искаш?

— Нямаш свидетели, не съобщаваш имена, не даваш описания. Намирисва на конспирация, която отказваш да обсъждаш.

— Не и в момента — уточни Тайлър.

— И ние, разбира се, трябва да ти вярваме на всичко.

— Шефът ми е зад мен — припомни му Тайлър. — Както и федералното правителство. Както и защото се предполага, че всички ние трябва да работим заедно. Не е ли така, Еди? Или какво — има опасност да избягам ли? Те обявяват ипотеката на къщата ми за просрочена, а аз ще се чупя. Никъде няма да ходя. Шефът ми, Лорън Ръкар, ще знае къде съм във всеки момент. — Тайлър се обърна към огледалото в стаята и визирайки началството на Вейл, каза: — Вие ме искате, вие затягате примката.

— Трябваше да се прибереш предишната нощ — припомни му Вейл.

— Работих тук, забрави ли? Говорил ли си с Отдела по сигурността снощи? Дали те не са те светнали за „дупката във времето“, а? И не забравяй — добави Тайлър, — върнах се доброволно.

— Тук се казва, че е било в отговор на позвъняване на 911. Това как се връзва с твоя вариант?

— Това са технически подробности. Лорън Ръкар ще ме подкрепи.

— Късметлия си, че е на твоя страна.

— Знам — призна Тайлър. Сега се чувстваше като глупак, задето не се беше доверил на Ръкар, а предпочете Вейл. Тайлър беше на крак от двайсет и четири часа. Костюмът му плачеше за гладене. И за дезинфекция. Все още с лице към огледалното стъкло каза, без да се церемони: — Ако ме задържите, никога няма да получим никакви отговори. — Повиши глас: — НКТС иска от мен отговори, както и вие. Мислите ли, че ще разрешим случая Стъки, като ме спирате? Защо не си зададете този въпрос?

През стъклото се видя светлина, която почукваше. Това накара Вейл да стане от стола. Изтупа сакото си и попипа възела на вратовръзката.

— Добре изглеждаш — подхвърли Тайлър.

— Разкарай се. — Еди Вейл се усмихна широко.

Тайлър го прие като добър знак.