Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (21)

20

Завръщането на Тайлър във Вашингтон бе обгърнато в тъмнина и го караше да се чувства престъпник. Искаше да си отиде вкъщи, да види какво е останало от приятелите му, но нямаше време за това. Само няколко дни отсъства от града, а сякаш вече не си беше у дома, което му се струваше объркващо и смущаващо. От месеци снимката му ту се появяваше във вестниците, ту изчезваше. Така стана в някаква степен известна личност: хората се взираха в него, но трудно го различаваха. Доста често разни непознати хора си въобразяваха, че го познават, и измисляха най-невероятни места, където смятаха, че са го срещали. По ирония на съдбата завръщането му тук се осъществи благодарение на „Метролайнер“ — прекият конкурент на Северното обединение. След като видя катастрофата при Тер Хаут, се съмняваше дали някога ще възприема влаковете по същия начин.

Беше си поставил две задачи: да разбере какво знае наскоро пенсиониралият се Сам Стъки за инцидента на прелеза в Дженоа и, ако е възможно, да огледа с Ръкар файла на НКТС за същия случай. Колкото повече осветляваше въпроса, толкова повече растеше увереността му, че не само има начин да намери Алварес, но и да изрови на бял свят ролята на Северното обединение във всичко това и каква е вината им, ако въобще имат такава.

Пътуването с влака трая точно колкото да изпие две бири, за да преодолее лекия си пристъп на клаустрофобия. С облегната на рамото му глава Нел Прийст спеше на седалката до него, настанила се като за дълго пътуване. Той се чувстваше донякъде като ученик: опитваше се да не мърда и макар да не му беше твърде удобно, дори не отиде да облекчи пълния си с бира мехур.

Изненадан от нейната поява на „Пен Стейшън“, Тайлър я попита как е успяла толкова бързо да си събере багажа и да тръгне.

— Половин час след като ти излезе от офиса ми, ме извикаха при О’Мали. Незабавно се свързах със Селма и тя ми каза, че О’Мали лично й се е обадил, за да я пита за нашето посещение.

— И Селма му е обяснила, така ли? — На Тайлър никак не му хареса този развой на събитията.

— Да. Държала е да си запази работата.

— И?

— Пренебрегнах го и тръгнах насам. Изключих си мобилния телефон и пейджъра — заключи Нел.

— Все пак се налага да го провериш — обърна й внимание той.

— Да, разбира се. И когато го направя, ще му кажа как в последния момент съм разбрала, че заминаваш за Вашингтон да разпитваш Стъки за някакъв инцидент в Дженоа, Илинойс, а по моя преценка е по-добре да те държа под око, вместо да тичам на среща горе. Ще ме похвалят.

— Много рисковано е да играеш в двата отбора, Нел — предупреди я той.

— Но си струва — след кратко колебание каза тя. — За инцидента в Дженоа няма досие, точно както предвиди ти. Изгарям от желание да видя как ще се държи Стъки, когато федерален агент го призове да каже истината. Нужна съм ти там, точно както аз имах нужда от теб при Селма Лонг. Твоите акредитиви я накараха да действа. Слушай, ако служител на Северното обединение увери Стъки, че няма проблем да говори с теб, не е изключено той да се съгласи да каже това-онова. В такъв случай ние с теб ще бъдем свидетели. Но ако си сам — федерален агент, който задава въпроси — той може просто да млъкне, да се обади на О’Мали или на адвокат. Това е сигурно. И край.

* * *

След модернизация за стотици милиони долари в края на осемдесетте „Юниън Стейшън“ във Вашингтон се превърна в „многофункционално място за обслужване“. Част от пространството представляваше жп гара, друга — търговски център, пълен с луксозни ресторанти. Огромната каменна сграда служеше на много повече хора, а не само на пътниците. Там Тайлър и Прийст слязоха от влака в осем вечерта. Наоколо гъмжеше от народ, дошъл да вечеря в ресторантите или да пазарува дори в този час. Със съсипан от употреба ескалатор се качиха в главното фоайе — огромна мраморно-гранитна зала с висок таван.

В резултат на разговора им Тайлър се чувстваше нервен, дори малко параноичен. Продължаваше да е в това състояние и докато двамата минаваха покрай парад от дълги зимни палта, якета и чанти. Подробностите от срещата им със Селма Лонг отдавна вече бяха стигнали до О’Мали. И ако О’Мали имаше от какво да се притеснява, в случай че бивш електроинженер се разприказва, той щеше да се опита да предотврати срещата, било като премести Стъки, било като спре някак Тайлър.

Тайлър хвърли подозрителен поглед наоколо, чудейки се дали О’Мали не е поставил агенти тук, за да го наблюдават. Прийст също се огледа. Дали следяха и летище „Роналд Рейгън“? Докъде беше готов да стигне О’Мали, за да му попречи? Зависи с какво разполагаше.

Той и Прийст оглеждаха терминала. Тя първа предупреди:

— Надясно — каза тя, обръщайки се на другата страна. — Със сигурност видях Съмнър; една от нашите.

— От отдела?

— Вече ти казах: не знам кой е в отдела. Дори не знам дали съществува отдел. — Говореха бавно и приличаха на двойка, водеща нехаен разговор. — Имам впечатлението, че не съм срещала официално дори половината от нашите хора. Виждам ги около машината за кафе, но само толкова.

— Нека се разделим — предложи меко той.

Тълпата се втурна навън в студа — всички бързаха да хванат такси. Беше влажно и хлъзгаво. Тайлър видя дъха си в студения въздух, изричайки:

— Застани зад мен и се изпречи на жената, задръж я. Това ще ми спести време, за да взема такси.

— Но аз съм ти нужна при срещата със Стъки, вярвай ми.

— Ако има друг, освен нея да ме следи, предупреди ме възможно по-скоро. А аз ще взема предпазни мерки за всеки случай — добави той. — Когато можеш — среща при Стъки. Но моля те, погрижи се да не ме следят. Междувременно гледай да не загубиш работата си.

— Това не ми харесва — раздразни се тя.

— Някакви предложения?

Нел мълчеше.

— Въпросната Съмнър ще те увери, че случайно се срещате на гарата; чакала друг. Предложи й да се повозите до центъра, до „Джеферсън“. И понеже никой няма да се появи на срещата, ще се наложи тя да се съгласи. Тогава ще се обади по мобилния да предупреди останалите там, че съм се измъкнал. Всичко ще се случи много бързо и ще е малко неудобно, но изиграеш ли го добре, ще я омотаеш в собствените й лъжи.

— И ти ще ме чакаш? — пожела да се увери тя.

— Ще го играя, както дойде. Няма да се изненадам, ако вече са го предупредили. Или може би нямаше да го предупредят, докато ме държат под око.

— Имаш нужда от мен, Питър.

— Ще го направя по-скоро с теб, отколкото без теб. — Замълча за момент. — Ще те чакам, доколкото ми е възможно.

Нел Прийст се обърна и тръгна с широки и решителни крачки към терминала.

* * *

Въпреки че през последните дванайсет години го наричаше дом, на Тайлър никак не му се връщаше там. Мястото събуждаше твърде много неприятни спомени. Ръкопашният бой с Честър Уошингтън развали всичко, и то завинаги. Жертва на съдебната система, използвала расистки предразсъдъци, за да го обвини в насилие, той се чувстваше силно засегнат от този град и никога нямаше да забрави обидата; никога нямаше да е в състояние да приеме това място като свой истински дом.

Декемврийският дъжд падаше тежко, преминавайки пред очите му в мокър сняг на парцали с размери на монета. Чистачките на таксито ги отмиваха встрани и ги превръщаха във вадички от мокра киша. На два пъти Тайлър насочваше таксито да обиколи голям блок — четири последователни десни завоя — като същевременно внимаваше за светлини на кола, която би ги следила. Накрая се успокои, реши, че никой не е по петите му и насочи таксито към апартамента на Стъки. Преди да стигнат до точния адрес, Тайлър слезе да повърви малко.

Вероятно бе минавал десетина пъти покрай огромната дванайсететажна кооперация, без дори да я забележи. Подобни сгради са се строели в началото на седемдесетте години, когато безлични бетонни сандъци са изместили чара на кварталите, изградени от кафяв камък. За едно ченге, а и за живеещите тук, районът е град на контраста: няколко блока подредени по един или друг начин се пресичат с по-опасни квартали. Много често тези гранични улици представляваха расови линии.

Обади се на Стъки от Ню Йорк, като се представи за телефонен търговец от далечна компания. Всъщност целеше да се убеди, че човекът обитава жилището и пътуването му няма да е напразно. Ако го нямаше вкъщи в момента, щеше да изчака. В малко фоайе, където се намираха и пощенските кутии, той се приближи към звънците и установи, че Стъки живее в апартамент 5-Б. Понечи да натисне бутона, но си спомни уговорката с Нел. В преддверието бе доста по-топло, отколкото навън. И затова остана вътре да изчака обаждането й.

Минаха пет минути.

Десет.

Докато се колебаеше какво да прави, се появи доставчик на пици и звънна на съответния звънец. Тайлър видя в него начин да влезе:

— Вероятно щеше да побърза малко, ако знаеше, че я чакам тук, вместо да седи пред огледалото.

Вратата се отвори и момчето я задържа, за да мине Тайлър, подхвърляйки му:

— Ами изненадай я.

Заради клаустрофобията си Тайлър предпочете стълбите. Стигна до петия етаж. Независимо от учестените удари в гърдите, се чувстваше добре. Мина покрай апартаменти Е, Д и Г, зави наляво край апартамент В и накрая стигна до Б. В коридора силно миришеше на цигари. Пред вратата на апартамента стъпи върху тънка гумена изтривалка. Нищо не го смути и той позвъни. Усещаше изтривалката като мокра гъба под краката му.

Тайлър погледна надолу и повдигна крак. Не беше мокро, а лепкаво. Това не беше вода, а кръв. Бързо отстъпи назад — нормална реакция за детектив, който се опитва да запази евентуалните следи на местопрестъпление. Обувките му разнесоха кръвта по износения под на коридора. Пулсът му се ускори. Извади носна кърпа и натисна браната: ченге завинаги. Вратата се отвори и отвътре го лъхна миризма на кръв и екскременти.

„Тук има мъртвец“ — помисли си той. Осъзна, че се замесва — стъпи в кръвта, остави отпечатъци от обувките си по пода на коридора и това не беше всичко. Тутакси съобрази, че каквото и да се беше случило тук, то е свързано с неговите въпроси и с въпросите на Нел в Северното обединение. Даде си сметка колко е права за охранителните монитори. Явно О’Мали беше затънал жестоко. Чувстваше по-скоро отговорност, отколкото вина. С действията си навреди на друг човек, независимо кой е дръпнал спусъка. Изяждаше се от разкаяние.

Тайлър остави вратата на апартамента отворена, но не пристъпи вътре. Мобилният телефон бе в ръката му. Набързо прехвърли в ума си какъв е адресът тук. За разлика от други големи градове, във Вашингтон има четири главни полицейски управления и още пет-шест по-малки: „Метро“, „Капитол“, „Америка Парк“ и ФБР. Юрисдикцията е постоянна грижа и понякога бойно поле. Ченгето в него веднага съобрази да се обади на Ромър, Воглър или Вейл, негови приятели от отдел „Убийства“, с които би работил без притеснение. Агентът на НКТС в него му подсказваше да се обади на Нел или на Ръкар.

„Трябваше да я изчакам“ — помисли си той.

Кървава пътека водеше до външната врата. Тайлър виждаше ясно обстановката. На пода лежеше настолна лампа, по тавана и стените имаше кръв; и килимът бе изцапан с кръв. Стъки се бе влачил по пода или го бяха преместили след побоя. Тялото представляваше пихтиеста маса. Беше ставал очевидец и на по-лоши картини и все пак всичко беше едно и също. Носът на мъжа беше вдлъбнат в главата, дясното му око — хлътнало под счупената челюстна кост. Явно един от тези удари го е довършил. Не си направи труда да провери пулса. Неподвижните отворени и втренчени очи казваха всичко. Тайлър разиграваше сцената по навик.

Атаката е била внезапна — никакво „здравей“, никакви разговори. Човекът си отваря вратата, избутват го вътре в собствения му апартамент и получава удар в главата.

Чак сега осъзна вината си и се притесни. С мисленето си на типично ченге той бе отишъл да обвинява Северното обединение въпреки предупрежденията на Прийст. Тогава прати „всички по дяволите“, без да съобрази, че всъщност обрича Стъки да отиде по дяволите, а не тези, които проклинаше.

Тайлър се огледа за евентуално оръжие на престъплението и го съзря: дървено или метално. Лежеше до левия крак на жертвата, както бе оставено. Само лъч светлина, идващ от вратата, проникваше в стаята. Тайлър се наведе, за да отмести собствената си сянка.

Тъмната палка се състоеше от дръжка и кожена част. Гърдите му потръпнаха от болка. Имаше чувството, че всичкият въздух от помещението е изсмукан. Добре познаваше формата и дължината на палката. Всяко ченге ги познава — беше нощна палка, полицейска. Стандартно оръжие за всеки полицай. Погледът на Тайлър се замъгли. Приведе глава и огледа отблизо края на палката, където ченгетата изписват инициалите си.

Олюлявайки се, той се протегна и се опря върху касата на вратата, но рязко се оттласна с ръка, защото почувства нещо студено и лепкаво между пръстите си; извърна глава и ги видя изцапани с кръв. Беше оставил отпечатък, свой отпечатък.

Погледна към палката — оръжието на убийството — и към инициалите, гравирани в края й: П. Т.

Разпозна ги много добре.

Лично ги беше издълбал през онази щура година в „Метро“.

* * *

— Къде си сега? — попита я Тайлър.

Чу я слабо как говори на таксиметровия шофьор, а после му отговори, че е на по-малко от една миля.

— Беше права за О’Мали — информира я той. Зачуди се колко да й каже.

О’Мали разчистваше лични сметки, а Тайлър се превърна в изкупителната жертва — беше и причината, и следствието. Обзе го гняв, задето не прецени нито собствената си уязвимост, нито как биха се възползвали от него. О’Мали бе скроил номера хитро. Ролите се размениха. Той вече не изпълняваше възложената задача, не ставаше въпрос за възможност за работа или шанс за доход. О’Мали го беше нарочил, превърна го в мишена, възползва се от ръкопашния бой с Честър Уошингтън и по този начин му скрои шапката.

— Питър?

Държеше телефона си отворен, но бе загубил представа от колко време. Стоеше на петия етаж, недалеч от аварийните стълби и се чудеше дали да се обади в отдел „Убийства“.

— Питър? — повтори тя загрижено.

— Стъки е мъртъв. И моята палка лежи до него. Историята с Честър Уошингтън се повтаря. Вероятно са знаели, че съм му се обадил от Ню Йорк. Били са сигурни, че ще дойда тук. Всичко е така скалъпено, че да изглежда, все едно съм изгубил контрол и съм го пратил на небето. Може би са възнамерявали да го убият, а може би не. Вече няма значение. Било е достатъчно да откраднат палката ми, останалото е било само въпрос на време.

— Махай се оттам! — повелително каза тя.

— Да избягам от местопрестъплението? — попита бившето ченге от отдел „Убийства“. — С такова доказателство, забъркано тук? Шегуваш ли се? Това е последният пирон в ковчега. Точно така очакват да постъпя. — Опита се да се стегне; знаеше, че от няколкото предстоящи решения ще зависят близките седмици, месеци и дори години от живота му. — При всички положения ме прецакаха. Ако остана, те печелят: излизам от играта, каквато всъщност е целта им. Ако се махна — което пряко ме засяга — ще бъда беглец. Едно нещо ще ти кажа: те явно имат много да крият, Нел.

— Вземай палката и се махай оттам, по дяволите! — подкани го тя. — Все още трябва да имаш приятели в управлението. Обади им се, обясни им. — Чу я да говори на шофьора. — Аз съм тук, а ти къде си?

— На стълбите, но изходът е заключен. — Вече едва виждаше напред.

— Върни се в апартамента, вземи палката и ми звънни.

Той открехна вратата към коридора. Окървавените му обувки оставиха избледняваща пътека към аварийната стълба. Погледна ръката си, поставена върху дръжката на вратата: още отпечатъци, за които да се тревожи. Колкото повече се движеше, толкова повече затъваше.

Телефонът беше все още до ухото му. Чу звънеца в апартамента на Стъки, а после в телефона:

— Тук съм, звъня ти, Питър, отговори ми, мога да ти помогна.

— Не пипай нищо — разпореди той. — Избърши звънеца, отдалечи се оттук и ми дай една минута. Ще те намеря. Изчакай ме някъде, ще ти се обадя.

— Пусни ме!

— Не. Един от нас е достатъчен. Трябва да останеш чиста, Нел, иначе ще приберат и двама ни. Ще се срещнем след минута.

— Питър.

— Без възражения. — Затвори телефона и започна да премисля вариантите. Има ли начин да ги изиграе? Да се махне от града, да им остави някакви улики да разследват, а после да се върне и да оправи нещата? На пръв поглед излизаше, че трябва да вземе палката — по нея несъмнено има негови отпечатъци, а стари отпечатъци не могат да бъдат датирани. Какво му пречи да размаже отпечатъка от ръката си по касата на вратата, следите от обувките си в коридора и да се отърве от палката завинаги? Да, но преди няколко часа се беше обадил на Стъки. Беше дошъл близо дотук с такси. И друг детектив като него щеше да разбере, че е спрял с таксито на пресечка по-нататък. Ако хората на О’Мали направят няколко анонимни обаждания, доказателствата ще се подредят, независимо как Тайлър изопачава нещата.

Детектив Еди Вейл отговори на второто позвъняване:

— Вейл.

— Аз съм Тайлър.

— Пийт, по дяволите!

Тайлър му разказа с две думи какво е положението:

— На пода в апартамент 5-Б, 14–27 Р, северозапад, има изстиващо мъртво тяло. Човек е пребит до смърт. По палка, която се оказа моя, положително ще бъдат намерени мои стари отпечатъци; мои отпечатъци ще бъдат открити и по касата на вратата. Отпечатъците от обувки, изцапани с кръвта на мъртвеца и оставени пред входната врата на апартамента, ще съвпаднат с моя номер. Ще бъда наоколо, ще влизам и излизам от съда няколко месеца. Най-вероятно ще прекарам дълго време под ключ, защото ще ме разследват втори път. И всичко това, ако имам късмет.

Вейл повтори адреса и попита:

— Къде си сега?

— На местопрестъплението.

— Остани там.

— Нищо не може да се направи, независимо колко ми се иска. Целта е да се повтори случаят с Честър Уошингтън, така че да наредите пъзела. Всичко се свежда до отстраняването ми от случая, по който работя за Ръкар от НКТС. Ще се махна от това място, Еди, но се обаждам първо на теб, за да се опитам да подредя нещата.

— Не изчезвай оттам — настоя Вейл. — Изчакай да дойда. Само аз. Сам. Ще помислим трезво, Пийт. Използвай главата си. Ако бързаш, докъде ще я докараш?

Тайлър започна да теоретизира:

— Ако първо тук дойде приятел, навярно ще ме сметне за твърде умен, понеже съм зарязал палката си под тялото; твърде умен, щом не съм избърсал касата на вратата и съм оставил толкова отпечатъци от обувки. Ще трябва да обяснявам как толкова много кръв е попаднала на изтривалката отпред, при положение че вратата е съвсем леко опръскана. Как всичката тази кръв е попаднала отвън на изтривалката? Ще ти кажа как: била е оставена там, за да е сигурно, че ще оставя отпечатък от обувка за твоите хора. — И по-нататък: — Няма значение, че по дрехите ми не се вижда дори капчица кръв. И ако съм тук, то е, за да ти го покажа. Тази вечер пътувах с „Метролайнера“ от Ню Йорк, можеш да го провериш — не е изключено някой от влака или таксиджията, който ме докара дотук, да си спомни какви дрехи съм носил. — Замълча за малко, колкото Вейл да си запише, за което Тайлър беше сигурен, че приятелят му ще направи. — Всичко това обаче е малко плоско, Еди. Това не е точно ситуацията, в която искам да попадна. И въпреки всичко, ако се забавя дори за момент, колкото да проведа този телефонен разговор, който и да е организирал всичко, печели, защото целта му е да ме обвърже така, че да се проваля в случая, по който работя.

Между тях увисна мълчание. Нито един от двамата не говореше.

— Не съм ти адвокат, Пийт, но е много глупаво да изчезнеш от местопрестъплението и ти го знаеш.

— Ще се махна от тук само за да ги отдалеча. Те имат правомощия да арестуват. Рискувам да ме изолират от приятелите ми като теб, Еди. Обадих се първо на теб и искам да успея.

— А палката? Влизали ли са с взлом у вас?

— Не съм се прибирал от седмици, но трябва да е влизано. Дали има доказателства за това ли? Съмнявам се. Това много ще ми обърка нещата и точно сега никак не ми е нужно.

— Кои са тези юнаци, Пийт?

— Момчетата от охраната на Северното жп обединение.

— Шегуваш се, нали?

— Искаше ми се.

— Апартамент 5-Б, 14–27 Р, северозапад — повтори Вейл.

— Задължен съм ти, Еди.

— Няма проблем, Шерлок — успокои го Еди Вейл.

* * *

Тайлър отмина бързо няколко блока, като същевременно трескаво преценяваше какви средства ще използват бившите му колеги или хората от Северното обединение, за да го проследят. С Еди Вейл или без него, щяха да го търсят, за да го разпитват. Намери банкомат и изтегли максималната сума по четиристотин долара от три карти. Този кредит навярно щеше да е последен. Тегленето на парите наскоро след убийството можеше по-късно да се обърне срещу него. Но ако блокират сметките му, няма да има достъп до пари. Затова пое риска.

Сега разполагаше с хиляда и двеста долара, плюс шейсетте налични в джоба му. Стигна до телефонен апарат и реши да позвъни на Нел. Не искаше обаждането му да се регистрира в мобилния му телефон. Не желаеше да създава впечатление, че и тя е замесена. В главата му се оформяше план: Нел да се дистанцира от него, да укрепи позицията си в Обединението. Ако има отговори, те най-вероятно се намират в Главната квартира на корпорацията. Затова им е нужен достъп там.

С повечко късмет намесата на Еди Вейл ще му спечели малко време, но началникът му — лейтенант Бридълсман — никога не би позволил добър приятел на Тайлър да води разследването, особено ако се докаже наличието на отпечатъци от Тайлър. Мобилният телефон на Тайлър вече доказваше, че се е обаждал на Прийст и Вейл — грешки, които допусна в бързината, а му се искаше да не ги е направил. Щяха да повикат Нел на разпит. Щяха да попитат Вейл как така се е оказал първото ченге, пристигнало на местопрестъплението. Тайлър създаваше проблеми на всички, а бяха минали едва двайсет минути, откакто излезе от окървавения апартамент.

Тактиката на О’Мали вбеси Тайлър. Независимо по какъв начин Стъки е замесен в трагедията на прелеза в Дженоа, не заслужаваше да умре от палка. Действията на О’Мали отвориха очите на Тайлър: щом е отишъл толкова далече, значи залогът е огромен. Каквато и да беше връзката на компанията с инцидента в Дженоа, трябваше да е достатъчна, за да свали поне Кийт О’Мали, ако не Уилям Гохин и борда на директорите с него.

Ще разочарова детективите, защото не използва нито кредитните карти, нито мобилния си телефон. Но какво друго да предприеме? Тайлър се чудеше, вървейки в спокойния нощен час, и се опитваше да си представи нещата през призмата на предишната си работа. Връзки, разходи, транспорт — трите предпоставки при проследяване на човек. Беше се погрижил за две от тях. С транспорта щеше да е по-трудно. Как да остане невидим? Вече се беше обадил от своя мобилен телефон на мобилния на Прийст; Тайлър прецени, че ако избягат заедно, и тя няма да може да използва кредитните си карти. Следователно се лишаваха от възможността да наемат кола. Самолетът също отпадаше — за него искат документ за самоличност със снимка. Какво оставаше? Да открадне кола, да пътува на стоп, с влак или автобус. По автогарите и жп гарите има охранителни камери. Тайлър ги бе използвал, за да проследи Алварес. Колко далече щяха да стигнат, за да го намерят? — питаше се той. — Доколко можеше да се намесва О’Мали? От кого да се страхува повече: от О’Мали или от ченгетата?

Най-накрая се сети. Потомак. Доковете — място, където той все още разполага с известни връзки; място, където се живее с пари в брой; място, където хората знаят как да си държат устата затворена.

Планът му вече придобиваше очертания. През цялото време мислеше, че пребиването на Стъки до смърт не е било направено с лека ръка. Идеята навярно е била да го изпратят в болница и така О’Мали да го предупреди да си мълчи. Това още веднъж го накара да се запита какъв е залогът. И тогава — точно тогава му просветна — че трима служители на Северното жп обединение са напуснали с необичайни компенсации. Другите двама — Милроуз, ако беше жив, и Марковиц — са също толкова важни за разследването, колкото и Стъки. Оставаше очевидният въпрос: дали О’Мали вече го е забъркал и с тях двамата?