Ридли Пиърсън
Паралелни лъжи (1)

Пролог

Влакът се носеше устремно напред под трептящите лъчи на следобедното слънце. Ярките есенни цветове образуваха естествен коридор за високото трасе от натрошени скали и неколкостотин тона стомана и дърво. Светлината, отразена от гладката повърхност на проточилите се пред локомотива релси, подвеждаше окото, създавайки измамната илюзия, че релсите се събират на половин миля в далечината, но движейки се неотлъчно със скоростта на влака, те се разтваряха точно навреме, за да му сторят път.

За машиниста на товарната машина това беше още един ден в рая. Той и спирачът, останали насаме с мислите си, превозваха дървен материал, гориво, памук и кедър в шестнадесет огромни контейнера, следвани от седем празни открити вагона. Райско беше да дочуваш и да долавяш специфичния тътен, да се наслаждаваш на синьото небе и да наблюдаваш как на хоризонта играят сребристите отблясъци на релсите. Прекрасна работа — най-добрата на света: гледаш светлините, говориш по радиото и правиш добрини на хората, като пренасяш разни неща от едно място до друго. Машинистът сложи поредната щипка тютюн в устата си и задъвка. Част от съзнанието му беше заето от мисълта за повредения климатик в спалнята на подвижния му дом на километри оттук. Чудеше се откъде, по дяволите, ще намери триста кинта, за да го подмени. Да използва кредитната карта би означавало да кацне от трън, та на глог. Май ще трябва да поработи извънредно — да изкара някой допълнителен курс.

Внезапната вибрация бе едва уловима. Случаен пътник дори не би я усетил. Търкане като кост о кост. Първо му хрумна, че е отказала някоя спирачка, че някой компресор се е повредил, че има блокаж в системата. Понечи да забави могъщия звяр, но преди да дръпне спирачката — преди само да усложни проблема — погледна огледалото и в полезрението му попадна влакът в цялата си дължина, защото локомотивът навлезе в широк завой и пое надолу по наклона, влачейки жертвата си. В този момент сърцето му трепна, почувства тежест в дробовете и напрежение във врата, все едно някой го душеше с въже. Не бяха спирачките.

Вагон — номер седем или осем — танцуваше, сякаш е пил твърде много. Кършеше бедра и същевременно въртеше рамене — ще речеш, че плува между останалите. Не бяха спирачките, беше ос. Проблем, който нямаше решение.

Знаеше каква ще бъде съдбата на този влак, преди да докосне и един бутон; преди тялото му да осъзнае, че след четиринайсет години на линията е попаднал в такава ситуация. Шокиран и вцепенен, той наблюдаваше танца на вагона. Това, което до преди миг изглеждаше грациозно, сега придобиваше ужасяващ характер. Танцът се превръщаше в нещо апокалиптично. Вагонът не спираше да подскача наляво-надясно. Нямаше и помен от характерната му форма. Приличаше на нещо странно изкривено. Наклони се твърде много и следващият вагон подхвана същата коварна игра.

Затвори клапана и натисна спирачките, но знаеше, че това е акт на отчаяние. Локомотивът се разтресе толкова силно, че той не можеше да види цифрите по контролните уреди. Тракайки със зъби, взе радиото и изкрещя: „Помощ!“, без да знае защо. Трябваше да използва кодове, да следва процедура, ала от устата му излезе само тази единствена думичка.

Вагоните се мятаха един след друг, първо назад, после напред към локомотива. Цялата върволица се влачеше и стържеше, унищожавайки красотата на плавното движение. Вагоните се наклониха надясно и започнаха да падат, повличайки дърветата като опашка на дракон. Разцепваха ги и ги събаряха, все едно са клечки за зъби. Небето се изпълни с есенни цветове. За кратко опашката се повдигна към синевата и вагоните се понесоха като вълна един след друг, прелетяха над релсите и паднаха, сякаш някой клатеше градински маркуч.

Той се пресегна към дръжката на вратата и отпусна регулатора на парата — лостът на мъртвеца, както го наричаха. Мощността на двигателя рязко падна. Той изгуби равновесие и се свлече на пода в кабината. Шокиран, със замъглено съзнание; не съобразяваше дали да скочи, или да продължи.

По-късно разказа на следователите, че не беше чувал такъв шум — не приличаше на нищо, което да опише. Наполовина писък. Наполовина експлозия. Оглушителна, сковаваща какофония. Миризмата от триещата се стомана се надигна в ноздрите му, прилоша му; той седна и повърна върху мазния под. Крещеше с всички сили в опит да заличи този звук.

Почувства как десеттонният локомотив се накланя тежко надясно, полюлява се, запазва несигурно равновесие на една релса и се сгромолясва на земята. Цялата върволица от товари, деформирани и огънати, се скупчи на огромна камара зад него.

Видя как на фона на синьото небе един открит вагон прелетя над главата му. Това беше последната му съзнателна картина, нелепа и неразбираема. В продължение на четирийсет нескончаеми секунди вагоните се блъскаха, обръщаха, скърцаха и прелитаха, проправяйки си път през пръст и дървета, носени от инерцията. Над поруганата линия се възцари грозна тишина и оранжевите, червени и сребърни листа се спускаха от разтревоженото небе, все едно простираха покривало върху лицето на труп.