Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Корекция
sonnni (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Джил Шелдън. Лятото на огъня

ИК „Слово“, Велико Търново, 1999

Английска. Първо издание

Редактор: Татяна Вишовградска

ISBN: 954-439-577-6

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Ноа наблюдаваше как си отива, все още скрит от децата. Сърцето блъскаше в гърдите му лудо, дъхът му все още бе учестен и той едва успя да скрие намръщеното изражение на лицето си, когато Мартин и още две момчета се показаха иззад пясъчния хълм, усмихвайки се и махайки с ръце.

С острия си поглед Джери проследи бързо отдалечаващата се фигура на Ани.

— К’во правехте? — попита той лукаво.

— Ние просто… — „По дяволите“ — изруга наум Ноа. — Просто си говорехме.

Джери се ухили.

— А-ха. И как си се задъхал толкова, ако само сте си говорили?

„Хитро хлапе!“ — помисли си Ноа.

— Вече съм стар — отвърна гласно.

Устните на момчето се разтегнаха в широка усмивка и Ноа изведнъж се почувства горд. Това, че бе успял да накара момчето да се засмее, без значение, че то се смееше на него, си беше цяло геройство.

— Че на колко си години? — попита Мартин, любопитно измервайки с поглед Ноа.

Самочувствието му подсказа, че той всъщност имаше тяло на мъж с десет години по-млад, отколкото бе той самият и че хората често го забелязваха. Това бе безспорен факт. Ноа бе истински атлет.

— Твърде съм стар, за да ти кажа.

— Розмари веднъж ми каза, че те била на борба!

Ноа усети, че се усмихва.

— Бях само на осем години, Мартин.

— Че аз сега съм по-голям!

Очите на момчето блеснаха предизвикателно и това развълнува Ноа. Той кимна с присмехулна сериозност, фактът, че Мартин го молеше, макар и по заобиколен начин, да се борят, беше истинска победа.

— Така ли? — Докосна бицепса на момчето и продължи: — Работиш по въпроса, а?

Мартин сви скромно рамене.

— Да, малко.

— Аз също! — Джери преднамерено скръсти ръце, и стегна мускулите си.

Ноа повдигна вежди и кимна.

— Който победи, изяжда десерта на падналия.

— Съгласни — отвърнаха момчетата в един глас, и се нахвърлиха върху него.

Двайсетина минути по-късно тримата бяха страшно потни, запъхтени и се заливаха от смях. Момчетата успяха да го склонят да поиграе с тях малко волейбол. След това го придумаха с хиляди молби да ги заведе за риба на малкия кей.

Ноа добре знаеше, че лятото е мечтаното време за всеки кипящ от енергия тийнейджър и дори за миг не съжали за изгубеното в игри и смях време. Беше щастлив да вижда как двете момчета постепенно излизат от черупките си. Дори на два пъти Джери позволи да му помогне да сложи стръв на кукичката му.

Но съвсем естествено по-голямата част от съзнанието му все още бе на плажа. Усещаше горещото, страстно женско тяло под своето и тихите стенания все още звучаха в ушите му.

От момента, в който влезе в кабинета си и седна зад бюрото, той се чувстваше толкова безсилен, че беше готов да обезглави първия човек, когото види. С усилие на волята се опитваше да се концентрира над работата си — голям компютърен проект, който изпълняваше за градската управа на Сан Райо. Трябваше да пренастрои главната компютърна програма така, че да бъдат свързани помежду си Полицията, Пожарната и Бърза помощ. Всичко трябваше да бъде препрограмирано — от личните каталози до компютрите на спешния телефон 911. Това беше сложна работа и единствената, която би го откъснала от мислите му за някаква си блондинка.

Но и това не помогна.

След цял час безуспешни опити да се съсредоточи над работата си, Ноа удари с ръце ръба на бюрото си, отблъсквайки се назад с подвижния си работен стол. Последва дълга и засукана ругатня. Той скочи на крака, отиде до прозореца и се загледа в океана.

Бе целунал Ани. Малката сестра на Джес. Въпреки хилядите обещания, които бе дал пред себе си да не я докосва, все пак я бе целунал. И това му бе харесало невероятно, ужасяващо много.

Беше позволил тя да превземе мислите му. Ето докъде доведоха „братските чувства“! Трябваше да бъде обесен за нещата, които му бяха минали през главата и за които единствен той знаеше. Ани се бе вмъкнала твърде дълбоко в съзнанието му и по този начин тя би могла много лесно да го нарани. Ноа знаеше, че трябва да спре всичко това. Нима не бе научил урока си досега, и то по възможно най-мъчителния начин? Не можеше да разкрие чувствата си, без да рискува те да бъдат стъпкани в калта. Това бе научил от майка си, а бившата му годеница бе потвърдила правотата на тази поука.

„Още само една седмица“ — утеши се той. Ани щеше да си отиде — обратно в своя бурен живот, изпълнен с постоянни пътувания и много писане, и което бе по-важно, щеше да напусне живота му.

Така щеше да е най-добре.

Защо тогава изпитваше страх — чувството, което ненавиждаше повече от всичко. Знаеше от собствения си опит какво означава истински страх и винаги се бе надявал, че никога вече няма да го изпита.

Но този път страхът му беше без лице. Една част идваше от постоянната му тревога за безопасността на Ани. Не можеше да пренебрегне това чувство, въпреки че Рос го бе уверявал, че тя е практически извън всякаква реална опасност. Но по-голямата и истински неуловимата част от страха му бе породена от това, че Ани все пак щеше да си замине.

— Ноа.

Той се изпъна при звука на мекия й мелодичен глас.

— Имаш ли минутка? — попита Ани.

Господи, не! Ако й дадеше само една минута, нямаше да се сдържи и щеше да я целуне така, че и двамата щяха да запомнят този миг завинаги.

— Зает съм!

Ани хвърли поглед през прозореца, през който той бе наблюдавал океана само допреди секунда и се усмихна тъжно и загадъчно.

— Виждам.

Той въздъхна.

— Какво има?

Ани стъпи върху някакви папки на пода, усмихвайки се добродушно и застана до Ноа. Двамата стояха един до друг, загледани през прозореца. Телата им почти се докосваха. Той улови лекия й парфюм с аромат на пролетни цветя, наблюдавайки как залязващото слънце се отразява в блестящите й коси с цвят на разтопено злато. Изражението й беше отчуждено, почти отчаяно и той почувства истинско съжаление.

Осъзна, че тя изглеждаше така заради него. Нещата между тях никога нямаше да бъдат същите, само защото той изгуби контрол над себе си на плажа. По дяволите, дори сега единственото, за което можеше да мисли, бе как я целува отново и как тя се отпуска в ръцете му блажено. Прибра ръцете си в джобовете, свивайки ги в юмруци. Трябваше да се бори с желанието си да я сграбчи отново в прегръдките си и да се загуби в топлината й.

Силата на страстта му го накара да потръпне и въпреки това всичко, което искаше в този момент, бе да разчисти камарата листове от бюрото си и да я просне на него, да почувства изпънатото й тяло под своето и краката й обвити около себе си…

— Защо не ми се доверяваш?

Той й хвърли стъписан поглед.

— Какво?

Тя го погледна спокойно и безкрайно търпеливо.

— Доверие, Ноа. Защо не ми се довериш?

Той се взираше в нея безмълвен.

— Това е просто въпрос — отвърна тя, усмихвайки се нежно. — Гледаш ме, сякаш си изправен пред Инквизицията.

Вероятно изглеждаше точно така. Доверие. Защо не й се доверява? Това бе наистина основният въпрос. И отговорът му бе добре известен, и въпреки това нещата не изглеждаха по-лесни.

Прекрасно си спомняше първия път, когато се бе доверил.

— Не се осмелявай да плачеш, хлапе! Ако се разплачеш, изхвръкваш от тук. Не го забравяй! — Това бе заявила жената, която му бе дала живот. И очевидно той го бе забравил, защото майка му го бе изоставила.

Той обърна глава и погледна през прозореца, без да вижда нищо.

— Не се доверявам на никого!

— Дори на Розмари?

— Розмари не е Розмари през повече от половината време. Как да й се доверявам?

Магнетичните й очи се взираха в него, но той продължаваше да гледа в прозореца. Океанът беше бурен — както винаги при залез-слънце. Това бе любимата му част от деня. Изпита силно желание да е на брега в този момент. С Ани.

— На мен можеш да се довериш — каза Ани меко.

— Така ли? — попита той. Долови съмнението в думите си.

Тя също го бе усетила.

— Вече веднъж го направи.

— Тогава бяхме деца.

— Сега не сме много по-различни. Не можеш ли да ми разкажеш за страха си, Ноа?

— Не — каза той рязко.

— Свързан е с истинската ти майка, нали?

— Не си я спомням — излъга той.

— Изоставила те е, когато си бил на десет. Все трябва да си спомняш нещо. — Тя пристъпи към него, така че рамото й докосна ръката му. Погледите им се кръстосаха в отражението на стъклото. Любопитните й, топли сиви очи срещнаха неговите — тъмнокафяви, враждебни, напрегнати.

— Защо те е изоставила?

— Тя ме продаде. За дрога. — Господи, защо й го каза!? Почувства как тя изтръпна. Видя ужаса в очите й. Мразеше това. Мразеше да знае, че Ани изпитва съжаление към него.

— Ноа? — Тя се опита да го обърне към себе си, но той бе твърде силен.

Ноа се усмихваше студено на отражението си.

— За мой късмет тя се издъни и ме купи един полицай, който работеше под прикритие. — Това го бе направило толкова недоверчив, че никога не успя да си създаде приятели в училище и трябваше дълги години да понася подигравките им мълчаливо. Докато не дойде Джес, който успя да се сприятели с него и да накара другите да го оставят на мира. Единственият му истински приятел и сега той бе мъртъв. Много години по-късно, когато стана професионален тенисист, хората изведнъж започнаха да търсят неговото приятелство и да предпочитат да бъдат виждани в неговата компания. Той бе приел това само привидно, добре осъзнавайки, че те искаха не него, а славата и известността му.

В прекрасните й очи проблеснаха възмущение, гняв и нещо друго, което той отказа да приеме.

— Как би могла една майка да направи това…

— Може — отвърна равнодушно, давайки й да разбере, че не иска да го обсъжда.

— Но…

— Не ми се говори за това!

— Окей — каза тя колебливо и Ноа можеше да се закълне, че тя е истински потресена. — А какво стана с годеницата ти?

Трябваше да се досети, че това ще се случи. Той се подпря с ръка на перваза на прозореца, загледан в океана.

— Тази вечер задаваш твърде много въпроси.

Тя сви рамене, сякаш се извиняваше, но всъщност изобщо не изглеждаше притеснена и Ноа едва успя да прикрие неохотно появилата се на устните му усмивка.

— Професионална деформация. Хайде, разкажи ми за годеницата си.

— Какво за нея?

Те се гледаха няколко минути в отражението на стъклото.

— Можеш да бъдеш нацупен, груб и циничен, колкото си искаш, Ноа Тейлър — изобщо няма да отстъпя. Така че кажи ми, можеше ли да готви или да пере?

Устните му се изкривиха.

„Господи! — помисли си той. — Тя е истинско съкровище!“

— Не.

— Добре — отвърна тя с облекчение. — Аз също не мога. И защо я разкара?

— Задаваше твърде много въпроси.

Схванала шегата му, тя се усмихна, а след това се засмя с глас.

— Е, да. Това е наистина доста лош навик.

— Защо си толкова убедена, че аз съм я разкарал? — попита той внезапно, поглеждайки към нея.

Тя също се обърна и вдигна глава. Очите й бяха толкова топли и нежни.

— Не ми казвай, че са й омръзнали твоите умопомрачително нежни и чувствени целувки. Това никога няма да го повярвам.

Дъхът му секна и той изведнъж някак се скова. Ако тя продължаваше да го гледа по този начин, изобщо нямаше да бъде отговорен за действията си. Направи усилие и залепи отегчена усмивка на лицето си.

— Всъщност, беше точно нещо такова.

— Просто няма начин, Ноа!

Звучеше толкова убедено, но не беше права. Как изобщо би могъл да й обясни, че се бе сгодил за жена, която си бе мислил, че обича и бе осъзнал по-късно, че тази любов е невъзможна. Жена, на която така и никога не бе казвал, че я обича.

Казваше се Трейси Поупуел. Същата ослепителна и страстна млада актриса, която в момента играеше в няколко наистина касови филма. Тя бе необуздана и красива, израснала без родители и също толкова самотна, колкото и самият той бе по онова време. Ноа изпита непреодолима страст към нея още първия път, когато я видя. Тя току-що бе преживяла невероятен кошмар — бяха я изнасилили продуцентът и партньорът й в последния филм, който бе снимала, и тя имаше страхотна нужда от някого до себе си. Някой, който да не бъде агресивен или нетърпелив с нея. Ноа бе сам по това време. Обикаляше по шампионатите, вечно заобиколен от хора, с които не можеше да се сближи и на които просто не можеше да се довери. Тя успя да го убеди, че са създадени един за друг и в продължение на почти цяла година той й бе вярвал сляпо. Тя бе разточителна и винаги зле с парите, но той не обръщаше внимание на това. Беше му приятно, че тя има нужда от него. Трейси бе истинска светска дама, всички я обичаха и тя го знаеше добре, но въпреки всичко, под ослепителната външност, тя имаше сърце. Или поне така си бе въобразявал Ноа.

— Не искаше да бъде свързана с един инвалид — каза той спокойно. — Напусна ме в деня, след като се бях наранил.

Погледът на Ани се спусна към коляното му, спирайки се на мястото, където добре знаеше, че се намира болезнено бледият белег върху загорялата му кожа. Не изглеждаше нито отвратена, нито изпълнена със съжаление, а просто любопитна. Очите й, пълни с неверие, бавно се вдигнаха и се вгледаха в него.

— Значи те е напуснала, докато ти си бил в болницата и си страдал в непоносими мъки?

Ъглите на устата му се изкривиха в едва доловима усмивка.

— А ти откъде знаеш, че съм страдал в непоносими мъки?

— А не си ли?

Само при мисълта за преживяното в онези дни и за неописуемата болка, през която бе преминал, челото му се покри с капчици студена пот.

— Може би. — Сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

Ани въздъхна и сложи ръка на кръста си.

— Предполагам — произнесе бавно тя, — че не би могъл да се довериш на никого, освен на себе си. Поне досега е било винаги така. — Нежните й, пълни с увереност очи срещнаха неговите и ги плениха. — Заобиколил си се с хора, които имат нужда от теб, които ти вярват. Децата, Розмари, подчинените ти. Но ти можеш и без тях. И си направил всичко възможно да се убедиш, че това е идеалният вариант. И нищо чудно, след всичко, през което си преминал. Но има още. В живота има много повече от това.

— Моят живот си е наред — отсече той. — Няма нужда да го анализираш.

Тя се усмихна тъжно. Протегна ръка и го погали нежно по бузата.

— Доверието е дар, който се печели трудно. Но ако ти ми дадеш своето, аз ще го пазя завинаги.

Той сви рамене, само за да не се предаде, да обърне глава и да целуне дланта, чиято топлина усещаше върху лицето си.

Ноа отлично знаеше, че тя е права. Никога не се доверяваше лесно — нито когато бе малък, а още по-малко сега. И това го ужасяваше — повече от всеки друг път. Повече от тогава, когато майка му го бе пребила и го бе продала. Повече от тогава, когато бе заобиколен от грубияни и присмехулници в училищния двор. Повече оттогава, когато осъзна, че е изгубил възможността вече някога да се състезава, защото бе наранил коляното си.

Братските чувства бяха отишли по дяволите. Ани Левърти се бе промъкнала в душата му, бе разкрила сърцето си, а на него не му беше останала никаква защита срещу това. Той отстъпи назад и й обърна гръб, подпирайки се с трепереща ръка на ръба на прозореца. Беше го страх да се отдаде на чувствата си към нея. Страхуваше се от това, какво би се случило с него, когато тя си замине. Защото, в края на краищата, тя все пак щеше да се върне обратно към работата си, обратно към своя живот.

Господи, чувстваше се самотен. Не можеше да повярва, че Джес все още му липсва толкова много — след всичките тези години. Не беше възможно, но все пак беше истина. Чудеше се, какво ли би си помислил най-добрият му приятел, ако узнаеше похотливите му мисли, свързани със сестра му. Нямаше да бъде твърде очарован.

— Ами ти? — попита той отражението й на стъклото. — Говориш така, сякаш всичко е страшно лесно. Онова там, доверието. И все пък не забелязвам ти да го раздаваш наляво и надясно.

— Аз ли? — каза тя, видимо объркана. — Какво… Какво имаш предвид?

Ноа обърна поглед към нея.

— Защо не си се омъжила?

Тя повдига брадичката си.

— Твърде млада съм още. Имам много време…

Той поклати тъжно глава и докосна бузата й. Ани притвори очи и притисна лицето си до дланта му. Горещо, твърдо кълбо от страстно желание се сви в него.

— Мисля, че не е заради възрастта ти, Ани, и ти добре го знаеш. Прав ли съм?

Тя отстъпи назад, прехапвайки устни.

— Изобщо не знам за какво говориш!

— Знаеш много добре. Всичко е заради Джес и майка ти. — Сърцето му замря за миг, когато видя сянката на мъка и болка, която помрачи лицето й. — Мисля, че се страхуваш.

— Не е вярно! — почти извика тя, и направи още една крачка назад.

— Всичко е наред, Ани. Повярвай ми, напълно те разбирам. Обичала си някога и си изгубила тази любов. Сега е много трудно да се довериш отново и да заобичаш. Трудно е да повярваш на някого, точка.

— Аз ти вярвам — каза тя нежно, запалвайки нещо в душата му.

— Вярваш ми — прошепна той, и се обърна отново към прозореца. Погледът й направо го ужасяваше. Просто нямаше сили да се противопостави на това чувство. Защо изобщо бе започнал всичко това?

— Можеш да ми се довериш, Ноа — промълви Ани зад гърба му, но той не можа да й отговори. — Помисли за това!

Вълна след вълна, водната стихия се стоварваше върху брега. Ноа наблюдаваше океана и мислеше. Чу как вратата на кабинета му се затвори тихо зад него.

Остана сам.

 

 

Мъжът въздъхна с облекчение, когато запали клечката. Сърцето му биеше лудо, в очакване на жадувания миг. Целият миришеше на бензин и това толкова го дразнеше, че почти не можеше да се наслади на предстоящото. Почти.

Не искаше да използва мокри с бензин вестници, за да предизвика пожара, но се налагаше да смени методите си, за да не го хванат. Последствията му бяха добре известни.

Всички мисли излетяха от съзнанието му, когато се наведе и докосна с горящата клечка напоените вестници. Пламнаха веднага, горещи и ярки. Огнените езичета хукнаха в бясна надпревара, следвайки предначертания път.

— А-а-а-а-х! — въздъхна мъжът, чувствайки обичайния прилив на адреналин. Възбудата премина като тръпка по цялото му тяло. Пламъците бързо обхванаха изоставената къща — гредите й бяха стари и сухи. Там нямаше никой, но това правеше удоволствието пълно. Нямаше никакъв смисъл да се нараняват невинни хора, освен ако случаят не го налагаше безпрекословно. Последния път всичко се бе развило толкова неочаквано, но смъртта бе избягната като по чудо, за щастие.

Покривът пламна, а в далечината вече се чуваха сирените. Пристъп на гняв разтърси тялото му — беше време да си върви, но все още не му се тръгваше. Винаги идваха твърде рано, дори прекалено рано! А и този път не носеше видеокамерата си и нямаше да може да се наслаждава отново и отново на зрелището. Беше такъв глупак — изгуби я при последния пожар!

Понякога стоеше по цели нощи и гледаше касетите си. Те бяха най-голямата му тръпка и той се гордееше с тях. Имаше по една за всеки пожар, който бе правил, освен за този. Малко го притесняваше фактът, че камерата я нямаше. Това означаваше, че някой я бе намерил и бе гледал филма, който той бе заснел.

Но това нямаше значение сега. Важното бе да напусне сцената, преди да са се появили вечно търсещите опасността и тръпката пожарникари. Той въздъхна отново, този път тъжно. Пожарникарите обичаха само славата, а не самия огън и за това трябва да бъдат наказани! А той, той истински обичаше пламъците.

 

 

Ани се виждаше с баща си почти всеки ден. Засичаха се случайно в къщата, срещаха се на обяд или вечеря или просто се чуваха по телефона. Някогашните им непринудени отношения се бяха възстановили, за което тя бе истински благодарна.

Или поне би била, ако не продължаваше да я преследва натрапчивото безпокойство от обстоятелствата около пожара, който бе преживяла и ужасния спомен за смъртта на Джес и майка й.

Тя отново бе питала Рос за обецата на майка си. Колкото повече мислеше за това, толкова повече цялата история губеше смисъла си. Защо те бяха влезли в онази кола, за да отидат на нейния бал без нея? И защо майка й бе носила само едната обеца?

И още по-загадъчно — защо бе открадната другата обеца? Полицията бе претупала случая. Пък и в крайна сметка никой не беше наранен и почти нищо не беше взето. И според Ани това правеше нещата още по-обезпокояващи. Струваше й се, че всичко по някакъв начин е свързано. Проблемът обаче бе, че изобщо не можеше да проумее как.

Рос не й даде почти никакви обяснения, и колкото повече го разпитваше, толкова по-притеснен ставаше той. Накрая, от уважение към чувствата му, тя се отказа.

Но не можеше да забрави, а имаше и още нещо, което не излизаше от мислите й.

Бе изминала цяла седмица, откакто Ноа я бе целунал на плажа. Бе я целунал така, както никой друг не я бе целувал. Само споменът за това подкосяваше коленете й и караше сърцето й да забие обезумяло в гърдите й.

Не бе оставала насаме с него, откакто бяха разговаряли в кабинета му, въпреки че се виждаха често. Ако изпитваше към него само някакво мимолетно увлечение, чувствата й досега щяха да са избледнели. Но те не бяха изгубили и частица от свежестта си. Нещо в нея я караше да се чувства сигурна, че нещата бяха много по-дълбоки. Само ако можеше да каже същото и за чувствата му към нея…

Винаги усещаше погледа му върху себе си, когато бяха някъде заедно — сериозните му, тъмнокафяви очи, които я пронизваха и тя винаги се чудеше дали и той си мисли за това, което не даваше покой и на самата нея. Тя срещаше навъсения му поглед и забелязваше внезапния пламък в него, който сякаш я убеждаваше, че бе права.

Искаше й се отново да я целуне, но не желаеше да го притиска. Не и след нещата, които бе научила за миналото му. Беше трудно да се преодолее кошмарът от детство като неговото, но не беше невъзможно. Той просто се нуждаеше от подходящия човек в живота си, който би могъл да му помогне. Някой, на когото да се довери и да обича. Някой, който би бил негов истински приятел.

Ани отчаяно искаше тя да бъде този някой, но времето бе против нея. Трябваше да напусне Сан Райо след седмица — веднага след бала.

Тя лежеше в леглото си, втренчена в тавана. Сънят бягаше от клепките й, както всяка друга нощ, откакто бе тук. Съзнанието й се колебаеше на границата между реалния свят и царството на блажения покой. Едновременно жадуваше да заспи и се ужасяваше от кошмарите, които щяха да разрушат спокойствието на толкова трудно постигнатия, отморяващ сън. Тя хвърли бърз поглед към часовника до леглото. Беше едва единадесет и половина. За пореден път сънят бе почти непостижима мечта, така че тя се отказа от опитите си да заспи и отметна леките завивки настрана.

Навлече набързо дрехите си в тъмното, благодарна за топлата лятна нощ. Не се виждаше никаква светлинка в голямата къща и тя се зачуди дали и Ноа спи. Въображението й нарисува стройното, мускулесто тяло, между полуотхвърлените завивки и тази картина бе толкова възбуждаща, но същевременно и някак леко плашеща. Тя се спря за миг и се изсмя на себе си. Държеше се като лудо влюбена тийнейджърка, каквато всъщност никога не бе била. Винаги бе смятала, че да се стреми към неща, които не би могла да има, си е чиста загуба на време.

Преминавайки покрай къщата, тя направо подскочи, когато някой я повика.

— Ани. — Розмари стана от любимата си люлка на верандата. — Ще направиш ли компания на една стара дама с чаша студен чай?

Ани въздъхна облекчено. В първия момент се бе паникьосала при вида на Розмари — сама и ненадзиравана, при това на верандата. През лошите дни, а вече нямаше много добри, ако не я наблюдаваха, старата жена можеше да избяга, да отиде до магистралата и да се изгуби или нарани, но, слава богу, тази вечер тя бе добре.

— Не мога. Трябва да отида до къщата, за да събера още няколко неща.

— Хайде да вървим тогава!

— Да вървим?

— Ти ми помогна много — градината наистина изглежда превъзходно. Никога не е била такава.

— Розмари — каза Ани меко. — Не мисля, че трябва да се занимаваш с подреждане на големите, тежки сандъци.

Старата жена й хвърли ироничен поглед.

— Скъпа, през целия си живот съм се занимавала с момчета — отгледала съм стотици. Смяташ ли, че няма да се справя с някакви си сандъци?

Ани се усмихна.

— Ужасно късно е.

— Знам — отвърна Розмари. — Но напоследък толкова рядко се случва да се чувствам добре. — Усмивката на Ани помръкна, когато старата жена добави: — Отбелязвам дните на календара в моята стая — дните, в които съм на себе си. Вече са съвсем малко.

— Хайде, ела — каза Ани нежно. — Ще се радвам на компанията ти.

Нощта бе топла. Ани осветяваше пътя с фенерчето си, докато пресичаха парка и ливадата към родната й къща.

Рос го нямаше. Типично за него. Тя отключи вратата и двете влязоха. Ани знаеше, че вече може да остане тук. Подът на долния етаж беше изчистен, нямаше килим и стените бяха голи. Рос бе наел човек да възстанови всичко. Горният етаж бе почти незасегнат и тя можеше да се пренесе.

Просто не искаше да спи тук.

Тя щракна ключа на лампата, но и светлината не я накара да се чувства по-добре.

Розмари подсвирна при вида на стаята.

— Кажи, какво искаш да направя.

— В момента се занимавам с кухнята. — Показа й празните сандъци, и купчината вестници, с които увиваше чупливите неща. В съзнанието на Ани споменът за кухнята, в нейните най-добри времена, беше толкова ярък, че сега полупразното помещение й се струваше тъжно и изоставено, сякаш лишено от живот. Хаотичните й чувства изведнъж изместиха всичко друго и тя почувства, че се нуждае да остане за момент сама.

— Отивам горе само да довърша два-три рафта. Веднага се връщам.

— Ани — каза предупредително Розмари, спирайки я с ръка. — Аз може да си изгубя разсъдъка и…

— Няма да си изгубиш разсъдъка — настоя Ани, ожесточено.

Старата жена се усмихна тъжно.

— Да, скъпа, възможността за това е доста реална. А сега, може би не трябва да се меся, но все пак искам да знам какво става между теб и Ноа.

Това бе последното нещо, което Ани бе очаквала да чуе.

— Какво става?! — попита тя, изведнъж се почувства някак слаба.

Розмари докосна ръката й и се усмихна.

— Хайде, Ани. Имаш ли представа колко момчета съм отгледала? Не можеш да ме заблудиш!

— Аз… не се опитвам да те заблуждавам — отвърна Ани внимателно.

— Е, тогава кажи ми какво става между вас?

— Почти нищо.

Розмари я погледна недоверчиво.

— Виждала съм как се гледате един друг, когато си мислите, че никой не ви наблюдава. Хвърляте си едни такива… доста многозначителни погледи. Погледи, които казват много повече от това, че уж нямало нищо.

Смехът на Ани прозвуча нервно дори на самата нея. И защо признанието, че един мъж я привлича й създаваше толкова неприятности?

— Погледите могат да са измамни — отвърна тя неопределено.

Розмари кимна замислено. След това произнесе бавно, в гласа й нямаше и следа от укор:

— Не искам да видя Ноа отново наранен.

Ани се засмя отново, но този път смехът й бе истински.

— Какво те кара да мислиш, че имам такава власт над него? — А как само мечтаеше за това!

Но Розмари не се отказваше.

— Виждала съм и двамата, и това, че някак се опитвате да се избягвате — настоя тя. — А Ноа изобщо не го бива в тия работи.

Сърцето на Ани се сви.

— Никога не бих го наранила.

— Може би не нарочно. Но въпреки непоклатимия си външен вид, синът ми всъщност е лесно раним, силно податлив на душевна болка.

— Тук страшно грешиш, Розмари — възпротиви се Ани тихо. — Ноа изобщо не е податлив на душевна болка. Той просто не позволява да бъде наранен.

Изострените черти на Розмари се смекчиха внезапно.

— Той просто не иска да ти се довери. Не желае да има потребност от теб. Но той се нуждае от теб. Опитва се да се пребори точно това. Не с теб, а със самия себе си.

— Но резултатът е същият.

— Той има нужда от подходящия човек. — Тя вдигна очи към Ани, усмихвайки се нежно. — Ти ми харесваш, Ани. Така че, ще ти доверя нещо. — Тя премести с крак една празна кутия. Усмивката й внезапно бе изчезнала. — Ноа не е човек, когото лесно можеш да опознаеш. — Лицето й се изкриви в гримаса, сякаш нещо я бе огорчило. — И мисля, че вината за това е моя. Никога не съм била идеалната майка за него, през всичките тези години.

— Чакай малко — прекъсна я Ани, грабвайки нервните й ръце в своите. — Ти си го прибрала, нали? Направила си го свой син, когато никой друг не го е искал, нали? — Гласът й бе силен, убеждаващ. — И дори си му дала името си! Сигурна съм, че си направила възможно най-доброто за него.

— Не — възпротиви се пламенно Розмари. — Честно казано изобщо не съм. И… добре го знам. Когато той бе малък, аз все още преживявах кошмарите от собственото си детство. Дадох му подслон, малко удобства и прехрана. Е, да, и името. Тогава си мислех, че съм му дала всичко от себе си, но това се оказа заблуда. Знам това. Защото никога не му дадох безпрекословната си обич, а от това той се нуждаеше най-много. — Тя се обърна настрана. — И всичко излиза наяве сега.

— Човек не е продукт само на своето обкръжение — опита се да я успокои Ани, въпреки че изобщо не можеше да си представи какво би излязло от живота й, ако не бе получавала толкова много обич от родителите и от брат си, когато бе малка. — Каквито и да смяташ, че са прегрешенията ти към него, Ноа е достатъчно голям да изгради сам живота си и да избере сам посоката, в която да продължи.

— Никога не е толкова просто — въздъхна Розмари, и се заразхожда из стаята. — За теб всичко е било прекрасно. За теб и за Джес. Но за него нещата са стояли по различен начин. Толкова много пъти му е било показвано и казвано, ако не с думи, то със сигурност по много други начини, че е безполезен. Ненужен. Само безполезно бреме. Че не заслужава да бъде обичан. Тези неща оставят дълбоки рани. — Очите й се изпълниха със съжаление и загриженост. — Обичам го, Ани. Наистина го обичам. Повече не бих го обичала, дори да беше мое дете. Но нито веднъж не съм му го казвала или показвала истински. Истинската му майка…

— Ти си неговата истинска майка! — прекъсна я Ани решително. Онази жена, която бе дала живот на Ноа изобщо не заслужаваше да бъде наречена така. — Друга просто не съществува.

— Иска ми се да е така — каза Розмари тъжно. — Веднъж ми разказва за нея. Не му давала храна и го изхвърляла навън през нощта, за да може да се прибира, с когото си поиска. Ако пък се разплачел, пребивала го до безсъзнание. Години по-късно, онази ужасна, отвратителна жена — неговата годеница — го използва и после го изостави, точно в момента, когато бе изгубил най-важното нещо в живота си — кариерата си на професионален тенисист. Изобщо не можеш да си представиш, колко много остро нараняват тези неща.

Ани се вгледа в напрегнатото лице на старата жена и се опита да се усмихне успокояващо, но не успя — беше истински потресена от това, което чу.

— И въпреки всичко това, Ноа е добре — виж колко много е направил за Тейлър Хаус.

— И колко малко за себе си — възпротиви се Розмари. — Нуждае се от някого, на когото може да се довери.

— Знам — прошепна Ани. Колко страстно желаеше тя да бъде този някой!

Розмари се усмихна:

— Просто бъди добра с него… И търпелива.

— Обещавам.

Ани остави възрастната жена да пакетира щастлива чиниите, които майка й някога грижливо бе пазила, и се качи на горния етаж. Мислите й изцяло бяха заети с приятеля й.

Той бе отдал живота си на изоставените деца, които бяха преживели ужасен тормоз. Бе отворил сърцето и дома си за тях, без изобщо да се замисли за себе си. Вероятно му беше страшно тежко да преживява своите кошмари с всяко от децата. Колко ли жестоко бе наранен човек, толкова чувствителен и грижовен като Ноа, от ужасяващите, разтърсващи преживявания в миналото си. Невъобразимо жестоко — беше сигурна в това. Но беше ли готов да й даде шанс, въпреки всичко?

 

 

Ноа се облегна назад в креслото си и се вгледа в някаква точка в пространството пред себе си.

Последните няколко дни бяха необичайно добри за Розмари. Той знаеше, че за това трябва да благодари на Ани. Тя бе прекарала толкова много време с нея — в градината или в подготовката за бала, че старата жена бе толкова щастлива и развълнувана и някак разсъдъкът й съумяваше да победи болестта.

През прозореца се виждаше непрогледният мрак навън. Не можеше да различи нищо — сякаш брегът, океанът и небето се бяха слели в едно. Но пък звуците си бяха неизменни. Вълните, които се разбиваха в скалите, щурците, които изпълняваха своя нощен концерт, вятърът, който караше разхлабените греди на покрива да поскърцват.

Избягваше да остава насаме с Ани, но не можеше да не мисли за нея. За целувката на плажа. За прекрасните й, замислени очи. За това, че бе поискала доверието му.

Доверие — това просто беше невъзможно. Но още една целувка… Бе вкусил от нея само веднъж, но това не му бе достатъчно. А всъщност беше сигурен, че никога не би могъл да й се насити, но тя все пак щеше да си замине след бала и той не трябваше да го забравя. Щеше да си замине, а неговият живот щеше да продължи както преди, но отсега знаеше точно какво ще липсва в него.

През последната седмица се бе опитал да си даде вид, че нищо няма значение, че всичко ще бъде същото, когато тя си замине. Начинът, по който сам се заблуждаваше, го караше да се чувства по-отвратително от всякога.

А Ани правеше всичко възможно, за да влоши нещата.

Беше се присъединила към тях в един импровизиран тенис мач — играха по двойки с две от момчетата. Тя изглеждаше толкова неустоима в своята къса поличка и с тясната тениска, че през цялото време Ноа изпитваше почти непреодолимо желание да захвърли тенис ракетата си и да я събори на земята, там, на самия корт. Той изобщо не можа да се концентрира върху играта, защото всеки път, когато тя сервираше, блузката й така се повдигаше, че направо му се завиваше свят. Всеки път, когато тя се наведеше, за да хване някоя ниска топка, очите му поглъщаха дългите крака и фантастичните й бедра. И въпреки всичките си усилия, не можеше да се сдържи и се засмиваше всеки път, когато на лицето й се изписваше ликуваща усмивка след някой успешен удар. Успокояваше го поне фактът, че все пак тревожният, изплашен израз в очите й бе започнал да изчезва.

— Не можах да се концентрирам. — Това бе единственото обяснение, което можеше да даде на Мартин, когато изгубиха мача.

Едва когато момчетата си легнаха, Ноа изведнъж си спомни за камерата, която бе намерил в деня на пожара, край къщата на Ани. Във вечерните новини съобщиха за някакъв откачен пироман, който подпалил съвсем безсмислено някаква вила и това му напомни за случката и за това, което бе открил под дърветата.

Стана от креслото, взе касетата и я сложи във видеото с надеждата, че ще открие някаква следа, насочваща към притежателя на малката, скъпа камера. Фактът, че я бе намерил в парка, до поляната между Тейлър Хаус и къщата на Ани, можеше да означава, че е на някой от съседите, на някой, когото познава, но досега не бе чул никой да е търсил камера.

В този миг започна филмът и Ноа изведнъж се напрегна.

Пожарът в къщата на Ани изпълни екрана с ярки пламъци. Толкова реални, че сякаш можеше да почувства изгарящата им топлина. Някакъв нисък, зловещ глас шептеше екзалтирани слова на наслада.

Тръпки побиха Ноа. Никога не се бе чувствал толкова ужасен и същевременно изпълнен с неконтролируем гняв.

Прозвуча писък. Ноа го чу ясно на записа и веднага си спомни. Това бе писъкът на Ани, онзи, който бе чул секунди преди да се втурне в къщата и да я намери почти в безсъзнание, търсеща отчаяно спасение само на сантиметри от пламъците.

Гласът от записа потрепери и се изгуби.

— Господи — дочу се след малко, последва смразяващо стенание. — Господи, не!

Картината изчезна.

Ноа продължаваше да седи, съсредоточен в празния, бял екран. При мисълта за значението на този запис челото му се покри с ледени капчици пот. Знаеше много добре, че Рос и хората от неговия отдел подозират палеж, но не бяха — поне засега — открили никаква следа или пък по-конкретно доказателство. А сега самият той държеше това доказателство в ръцете си.

Изведнъж си спомни още нещо. В нощта на пожара той си бе седял в люлката на верандата, когато детекторът за движение бе включил мощната лампа пред къщата и видимо нямаше никаква причина за това. И все пак му се бе сторило странно и той бе станал, за да се разходи наоколо и да провери дали всичко е наред. Беше благодарен на бога, че го бе направил, защото точно тогава видя огъня. Спринтира надолу по ливадата и пристигна точно навреме, за да успее да измъкне Ани от горящата къща. Беше направо на косъм.

Но и някой друг очевидно бе бил там онази нощ. Някой, който бе накарал детектора за движение да се включи. Някой, който вероятно бе подпалвачът и Ноа предположи, че познава.

Той върна лентата назад. През съзнанието му преминаха събитията от последните две седмици. Някой бе претършувал къщичката на Ани. Звучеше невероятно, но може би този някой бе търсил точно камерата.

Извади касетата от видеото и сведе очи към нея. Ако беше така, защо беше открадната обецата. Случаен крадец? Изобщо не звучеше правдоподобно, но пък другото предположение беше къде-къде по-лошо. То щеше да потвърди, че подозренията им са се оказали истина. Не само, че пожарът и преобърнатото жилище на Ани бяха свързани, а и смъртта на майка й и Джес също имаше отношение към тези събития.

Изведнъж осъзна, че е знаел този факт от доста време, но това изобщо не му помогна да го приеме по-леко.

Човекът, подпалил къщата, който и да бе той, беше със сигурност безпощаден маниак и психопат. И ако той подозираше, че Ани го познава или поне предполагаше, че касетата е в нея, то тя бе изложена на огромна опасност.

Трябваше да се види с Рос, за да му даде касетата. Но имаше нещо друго, което трябваше да свърши преди това.

Внезапно го обзе силно желание да види Ани. Причините, поради които я бе отбягвал през последните дни, му се струваха глупави и жалки сега. Искаше да се увери, че тя е добре, че вече не я тормозят безкрайните огнени кошмари. Искаше да я види, да почувства удоволствието от близостта й.

Отби се в своята къщичка, за да скрие камерата и касетата. Трябваше да я предаде на инспектора, разбира се, и то колкото се може по-скоро, но точно в този момент можеше да мисли само за едно нещо.

Жилището на Ани беше тъмно. Той почука няколко пъти, изчака малко и след това отиде на поляната в края на имението, взирайки се надолу, към къщите отвъд зеленото пространство.

„Проклета да е!“ — изруга Ноа. Прозорците на семейство Левърти светеха. И ако Ани беше там сама, той със сигурност щеше да я убие.

Не, не така. Първо щеше да я целуне отново и след това да я убие.

 

 

Ани пусна купчина книги от етажерката в коридора в един кашон и въздъхна. Денят на бала наближаваше и тя бе наполовина приключила с прибирането на нещата от къщата. И изобщо не можеше да пренебрегне факта, че до следващата събота щеше да е свършила с всичко и след голямото събитие нямаше да има никаква причина да остане и ден повече.

Опита се да не обръща внимание на протестите на сърцето си и да мисли трезво. Ноа щеше да се почувства облекчен, когато тя си заминеше, а в някаква степен и Рос също. И двамата щяха да са свободни и да продължат да живеят както преди.

Това се отнасяше и за нея. Пътуванията, писането, срещите с нови хора и нови неща. Толкова много обичаше всичко това преди. А защо сега й звучеше като смъртна присъда? Защото вече не летеше в облаците и знаеше много добре, че този й начин на живот означава отново самотни вечери в непознати, неуютни градове, тихи, безлични хотелски стаи, отегчителни полети и дълги, безрадостни нощи.

Означаваше, че ще бъде невъобразимо далеч от своя дом, своето семейство и… от Ноа Тейлър.

Внезапно кожата й настръхна. Някой я наблюдаваше. Тялото й се скова напълно. Само сърцето й блъскаше полудяло. Но след това си спомни, че Розмари е долу, и щеше да я предупреди, ако някой бе дошъл. Тя се накани да се наведе, за да остави поредната купчинка книги в кашона, когато някой я сграбчи и я завъртя.