Джил Шелдън
Лятото на огъня (3)

Глава втора

Пламъците я бяха обкръжили. Пердетата танцуваха зловещ танц с огнените езици. Пушекът я задушаваше. Тя скочи, но моментално падна на колене. Гадеше й се ужасно. С неимоверно усилие на волята успя да не повърне и започна да пълзи към външната врата, мобилизирала цялото си същество върху единствената ясна мисъл, да си поеме глътка чист въздух, преди да изгуби съзнание.

Пушекът беше толкова гъст, че можеше да вижда на не повече от половин метър пред себе си. Навсякъде край нея падаха въглени и се чуваше пращенето на горящото дърво. На около метър от вратата Ани изпищя неистово. Беше пропълзяла с голи колене върху силно нагорещената част от килима. Тя спря, зашеметена от болката. Тялото й потрепери, когато прозорецът на дневната се пръсна на хиляди парчета и пронизващ вик се откъсна от пресъхналото й гърло.

Вратата се отвори с трясък, въпреки че мислите й бяха замъглени. Ани инстинктивно изпъна напред глава, борейки се за чист въздух.

— О, господи! — Нечии припрени ръце я грабнаха от пода и я притиснаха в силна прегръдка. — Господи, Ани, дръж се!

Главата й клюмна върху едно стабилно рамо и тя за миг зърна напрегнатото лице на Ноа, преди новият спазъм на кашлицата да я разтърси. Той изтича бързо навън, държейки я здраво в прегръдката си, точно когато две пожарникарски коли с пуснати сирени и светлини се появиха иззад ъгъла.

Веднага я завиха с одеяло и я включиха на кислород, което беше необходимо, но и много удобно. Никой нямаше да я кара да говори, докато беше с маска на лицето, което малко я успокои. Силно изплашена, тя все пак седна и се загледа към пожарникарите, които като с магия гасяха огъня. Усещането, че Ноа е наблизо и бди над нея й подейства утешително.

Пожарът не беше толкова голям, колкото отначало си бе помислила. Беше засегнал само първия етаж. Но гледайки как последните пламъци се предадоха пред силните водни струи, тя се върна назад във времето към нещо, което я накара да изпита смъртен ужас. Върна се към деня, в който близките й загинаха пред очите й.

 

 

Ноа видя как Ани стисна силно очи и слаб вик се откъсна от устните й. Беше я наблюдавал така, откакто я бе измъкнал от горящата къща и сърцето му като че ли се беше качило в гърлото. Още не можеше да осъзнае напълно, какво се бе случило.

Той се наведе до нея.

— Ани.

Не отвори очи. Той хвърли бърз поглед към къщата и разбра какво я бе изплашило. Същото нещо тормозеше и него — смъртта на Джес и майка му. Но за него спомените бяха различни, а тя бе видяла всичко с очите си.

— Ани — повтори той, този път по-твърдо. — Ани, всичко свърши.

Жената поклати глава. Изглеждаше толкова развълнувана, бледа и трескава и той се зачуди дали медицинските работници, които бяха дошли с пожарните коли, не бяха сгрешили, като решиха, че няма нужда да я карат в болницата. Бяха се погрижили за обгарянията по коленете й, а дишането й се беше нормализирало. Но все още трепереше и той се изплаши, да не би да е изпаднала в шок.

— Ани, погледни ме!

Тя повдигна глава и се вгледа в него с мътни очи. Косата й падна назад и откри лицето й. Бузите й бяха изцапани със сажди. Изненадващо се наведе напред и се отпусна в ръцете му, така че или трябваше да я прегърне, или и двамата щяха да се строполят на земята.

„Нямам избор“ — помисли си той, и я обгърна с ръце. Топлият й дъх докосна бузата му и неочаквано дишането секна.

Той я бе прегръщал така безброй пъти, когато бяха деца. Веднъж тя настъпи някаква пчела и когато кракът й се поду я носи цял километър до вкъщи. Друг път, когато беше на единадесет, едно глупаво момче безразсъдно я беше зарязало заради някакво по-хубаво и по-харесвано момиче. Сърцето й беше разбито и той я утеши с една непохватна братска прегръдка, докато в същото време му се искаше да разбие физиономията на хлапака, който я бе наранил. Той дори бе първото момче, което я целуна, когато беше на дванадесет. Е, в интерес на истината, тя го бе целунала и той се бе стъписал в първия момент. След това го подразни фактът, че тялото му реагира на нейния жест. Спомни си, че я блъсна назад, чувствайки се така, сякаш бе целунал собствената си малка сестра. И въпреки това отчаяно искаше още.

Главата й беше притисната до гърдите му, но не се почувства отвратен, нито пък успокоен. По тялото му премина тръпка, като от електричество и той усети надигащата се възбуда.

— Ани — каза с гърлен глас, опитвайки се да я отблъсне внимателно. — Всичко свърши. Всичко ще бъде наред.

Тя отново се притисна в него.

— Знам — прошепна тя. — Беше толкова страшно.

Той си позволи една спонтанна успокояваща прегръдка.

— Видях… — млъкна тя внезапно.

— Знам — каза той. Беше видял същите неща и се беше ужасил, както хиляди пъти преди това, колко много бяха страдали роднините й.

Одеялото падна назад, когато тя повдигна ръката си и я обви около врата му, търсейки защита в сигурните му обятия.

— Мислех си, че ще умра по същия начин.

Той я притисна силно до гърдите си. Беше се отказал да се съпротивлява и нежно целуна косите й.

— Тази нощ отне десет години от живота ми, Левърти. Почти щях да умра, докато дойда дотук, когато видях пушека през дърветата. И после твоят писък… Господи! — Той поклати глава и се наведе да я целуне по челото. В същия миг тя повдигна глава, за да го погледне.

Той докосна с устни бузата й и тялото му потрепери.

Тя го погледна в очите, по лицето й се четеше учудване.

— Извинете — чу се мъжки глас зад тях.

Двамата се обърнаха и погледнаха медицинския работник.

— Чудим се, дали сте помислили къде ще прекарате остатъка от нощта?

Ноа преглътна и се опита да прочисти пресъхналото си гърло.

— Аз… — започна Ани.

— Какво, по дяволите, става тук — обади се един дълбок мъжки глас.

— Рос — извика Ани, и се изправи несигурно на крака, загръщайки се в одеялото. — Насам!

Тя пристъпи олюлявайки се извън плътната сянка на пожарната кола, до която бяха седели.

Рос Левърти току-що бе изскочил от колата си и гледаше ужасен към къщата. Бурният вятър бучеше почти оглушително, навсякъде се виждаха хора, които си крещяха, за да се чуват. От полицейските коли се долавяше пращенето на радиостанциите. Задушливият, гъст пушек правеше нощта още по-черна. През черния дим и невъобразимата врява наоколо Рос нито виждаше, нито можеше да чуе Ани.

Ноа хвърли бърз поглед към къщата и съжали, че го направи. В тъмното беше трудно да се оценят пораженията от стихията, но ясно се виждаше, че цялата долна част на сградата беше силно обгоряла. Отвсякъде се стичаше вода. Въздухът беше наситен с тежкия мирис на изгоряло. Двете пожарни, линейката и колата на шерифа бяха спрени безразборно, затваряйки улицата. Навсякъде се мотаеха хора с бледи, изморени и угрижени лица.

Мястото приличаше на бедствена зона, в която Ани за малко щеше да загине.

Тя тръгна към баща си и Ноа я последва. Отлично съзнаваше, че ще е по-добре да ги остави сами, но все още го безпокояха несигурните й крачки и бледото й лице.

— Рос — изхриптя тя. Гласът й беше дрезгав от задушливия дим. — Рос!

Той се обърна и се взря в тъмнината, да види кой го бе извикал.

— Ани — извика, с широко отворени от изненада очи. — Господи, Ани!

Устните й се изкривиха в някакво бледо подобие на усмивка.

— Не е най-подходящият начин да се съберем отново, нали?

Рос беше висок и едър мъж и приличаше на голяма мечка коала. Той имаше закръглено коремче, а непослушната му, посивяла коса вечно стърчеше, в някаква посока. Но добродушният му и малко глуповат вид беше измамен. В действителност инспекторът беше проницателен и много умен и това го беше направило истински професионалист в областта му. Ноа добре знаеше, че той е всепризнат бог на разследването на палежи и пожари.

Но всички тези неща нямаха никакво значение в момента, когато Рос притисна в прегръдките си Ани, притваряйки очи.

— Когато ми се обадиха по радиостанцията, не можах да повярвам. И ти… ти си била вътре?

Тя кимна.

Ноа ги наблюдаваше, усещайки странното чувство на завист да се надига в него при вида на тази спонтанно изразена привързаност между баща и дъщеря, които не се бяха виждали цели десет години. Розмари беше добра майка, но тя самата бе имала безрадостно и тежко детство. Целувките и прегръдките не й се удаваха лесно, а спонтанният израз на някаква нежност или чувства й беше непознат. Тя се бе грижила за него дотолкова, че да го задържи и бе смятала това за напълно достатъчно. Но никога не му беше показвала, че майчината обич може да има и други измерения — това, което се случваше между Ани и баща й след дългата раздяла.

— Добре ли си? Погрижиха ли се за теб? — Рос я хвана за раменете, отдръпна се назад и я погледна загрижено. А тя имаше наистина доста окаян вид. — Защо не си в болницата. Не им ли е ясно, че…

— Рос — прекъсна го, с учудващо силен глас. — Добре съм, повярвай ми. Пък и Ноа вече достатъчно ги подлуди.

— Но можела си получила отравяне от дима или…

— Рос, чуй ме. Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай.

— Тя ми казва да не се притеснявам — засмя се дрезгаво той, и я притисна до себе си. — Как, по дяволите, си представяш, че бих могъл да не се притеснявам? Защо не ми се обади, че пристигаш? Щях да дойда да те посрещна!

За няколко секунди те стояха така прегърнати, а Ноа се въртеше отстрани, не можейки да си намери място.

Пожарникарите познаха инспектора и след като го оставиха за малко на спокойствие с дъщеря му, дойдоха да му съобщят подробностите около пожара.

— Определено палеж, сър. — Човекът поклати мрачно глава.

Рос погледна към Ани. В очите му се четеше неверие.

— Какво? — извика той. Изглеждаше направо шокиран.

— Веднага подушихме газьола, сър. Пък и по силно обгорелите стени може веднага да се предположи, че са били обилно напоени. Без нафтата огънят щеше само да близне стените и да отмине в търсене на по-подходящ, запалим материал. Можеше дори да изгасне сам, а вместо това виждате каква каша се е получила.

Стомахът на Ноа се сви при мисълта какво би могло да се случи. Някакво безумно чудовище беше запалило къщата, докато Ани спеше. И ако той не се бе появил навреме…

„Господи!“ — Не искаше дори да си го помисля.

По всичко личеше, че и Рос си бе помислил същото. Лицето му беше болезнено пребледняло и се бе покрило с капчици студена пот. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Инспекторе — попита един от пожарникарите, — добре ли сте?

Той махна нервно с ръка и поклати глава, поглеждайки към Ноа и Ани.

— Господи! — отново прошепна. — Пожар. Тук. В нашата къща. Господи!

Шефът на пожарната се приближи и го повика настрана. Ноа ги наблюдаваше, докато се съветваха с другите пожарникари. Изглеждаше, сякаш всички бяха забравили него и Ани, поне за момента. Накрая Рос се върна при тях, кимна на Ноа, сякаш сега го забелязваше и погледна дъщеря си. Лицето му беше разтревожено и угрижено.

— Господи, Ани. Можели са да те убият!

— Добре съм — отвърна тя, опитвайки да се усмихне.

Той грабна ръцете й и се вгледа в очите й, сякаш искаше да провери дали не го лъже само за да го успокои.

— Защо не ми каза, че пристигаш.

— Въобще не мислех, че ще дойда — искрено отговори тя. — Рос, толкова съжалявам!

Лицето му се изкриви в гримаса.

— Недей, ти не си виновна. Всички се опитват да ме убедят, че си добре. Така ли е наистина?

Външно тя изобщо не изглеждаше така. Лицето й бе покрито с черни петна, косата й стърчеше във всички посоки, а в очите й все още се четеше уплаха.

— Да, да… Наистина… Добре съм. — Тя погледна към къщата, и въздъхна дълбоко.

Коленете й се показаха от одеялото, което бе увила плътно около себе си. Рос погледна към превръзките, после вдигна очи към лицето й. Тя все още гледаше къщата.

— Обгаряния — обясни Ноа. — Опитваше се да изпълзи на колене, когато я намерих.

Инспекторът отново поклати глава. Изражението му ставаше все по-отчаяно, докато всички зловещи подробности от действителността проникваха бавно в съзнанието му. Шумът около тях се усили, ако това изобщо беше възможно, но Рос, вероятно навикнал с такива обстоятелства, като че ли не го забелязваше. Ноа не го познаваше добре. През всичките тези години необичайната му работа го бе принуждавала често да отсъства. Но репутацията му на съвестен и неуморим следовател беше добре известна.

Рос се сепна и се вгледа в тенисиста.

— Ти си я измъкнал оттам?

Ноа кимна. Сега, когато си припомни всичко, осъзна, че никога не би могъл да забрави как се бе почувствал в онези няколко ужасни мига, преди да се увери, че Ани е добре.

Рос пребледня ужасен.

— Господи, ако не беше там… Благо…

— Недей — бързо го прекъсна. Не смяташе за необходимо да му благодарят за нещо, което бе направил почти инстинктивно. Искаше му се да вярва, че всеки би направил същото в подобна ситуация. За себе си беше сигурен — би го повторил още сега ако му се наложеше. — Не е нужно да ми благодариш — добави той дрезгаво.

Рос го погледна и кимна.

— Добре тогава. Но не забравяй, че ще съм ти вечно признателен. — Той обви ръката си около раменете на Ани.

Ноа обърна глава към нея. Погледът му срещна невероятните й сиви очи, които накараха нещо дълбоко в него да трепне, нещо, което бе повече от страст. Чудеше се какво точно се бе случило между тях преди Рос да се появи.

„Господи! — помисли си той. — Тя ми е като сестра, а аз изгарях от желание да я целуна!“

Спомни си тръпката, която премина през телата им и веднага се помисли, че това, което бе изпитала тя, е било само отвращение.

Ани премигна, разваляйки магията и Ноа забеляза умората и напрежението, които се бяха врязали в чертите на лицето й.

— Двамата май се нуждаете от подслон за през нощта — каза той. — У нас има достатъчно място…

— Не, синко — прекъсна го Рос, гледайки тъжно към къщата. — Вече направи повече от достатъчно за нас. Благодаря за предложението, но ние ще се оправим някак.

Той погледна Ани по начин, по който само един баща би могъл да погледне детето си и каза без колебание:

— Ще си вземем стая за тази нощ. Всичко ще бъде наред. Благодаря ти, Ноа.

Ани подозрително остана безмълвна. Ноа разбра, че очевидно не се чувства добре, след като позволи някой друг да говори вместо нея. Той я наблюдаваше внимателно, опасявайки се да не е изпаднала в шок. Но тя не трепереше, просто беше мълчалива. След всичко, което бе преживяла току-що, кой би могъл да я обвинява. Освен това, Рос беше напълно способен да определи дали дъщеря му се нуждае от по-нататъшна медицинска помощ. Нямаше право да решава това и докато Рос я отвеждаше към колата, той остана на мястото си. Не му оставаше нищо друго, освен да се прибере вкъщи.

Както винаги, първото нещо, което направи, бе да провери как е Розмари. Тя спеше спокойно и сестрата бдеше до леглото й. Това бе тъжна, но необходима мярка. Алцхаймерът й постоянно се влошаваше и трудните дни бяха повече от добрите. И въпреки че му беше почти непоносимо да я вижда как страда все повече с всеки изминал ден, предпочиташе да я гледа тук, отколкото да я изпрати в старчески дом. Заслужаваше да доживее дните си тук, в единствения дом, който някога бе имала и той се чувстваше истински щастлив, че може да й осигури постоянна грижа.

Всичко беше мирно и тихо в стаите на момчетата и този факт не го учуди. През деня те тренираха усилено и спяха наистина непробудно.

Бавно тръгна към своето жилище. Бе живял в голямата къща допреди да започне да обикаля света по тенис турнирите. Но когато се върна преди две години, предпочете да се устрои в последната от седемте по-малки къщички. След като прекрати кариерата си на професионален тенисист заради коляното, Ноа реши да направи фирма за компютърни системи и оборудване. Беше мечтал за това още като дете. Никога не бе и помислял, че би могъл да се захване с Тейлър Хаус, но когато Розмари се разболя, цялата работа с момчетата се стовари на него и той не посмя да се откаже от нея. Не му даде сърце да върне децата обратно в ада, от който бяха дошли, ад, който самият той бе преживял. Така че му се наложи да се захване с двете неща едновременно и ги вършеше еднакво добре.

Беше твърде неспокоен да заспи и за това седна пред компютъра. Имаше поне три програмни продукта, които трябваше спешно да бъдат довършени.

Но докато пръстите му забързаха по клавиатурата, мислите му отново се върнаха към Ани.

 

 

Сънят бягаше от очите му. Споменът за страхотния пожар беше твърде ярък в превъзбуденото му съзнание. Легнал по гръб в леглото, той наблюдаваше играта на лунната светлина по тавана. Стисна очи и сподави нервния си смях.

Само мисълта за ярките пламъци беше достатъчна да го развълнува още повече. Той обичаше огъня, неговата неподправеност, топлината и ярките цветове. Обожаваше всичко това и не можеше да му се насити.

Но внезапно си спомни и моментално се отрезви. Обичаше огъня, но не и смъртта. Да, той бе причинявал смърт и преди, но не нарочно. И всеки път се беше разкайвал горчиво.

Никога не бе планирал нечия смърт в своите пожари. При тази мисъл студени тръпки плъзваха по гърба му.

Той потрепери, въпреки топлината в стаята. Смърт.

Тя за малко бе дошла тази нощ.

Към единадесет на следващия ден Ани не можеше да издържа в хотела нито минута повече. Рос беше настоял да отиде до къщата сам, убеждавайки я, че това би могло да я разстрои твърде много. Сега съжаляваше, че му бе позволила да отиде, тъй като и самият той изглеждаше немалко разстроен.

„Поостарял е“ — помисли си тя и с тъга си спомни за изгубените години.

След трите душа тя все още миришеше на пушек и всичко я болеше, но въпреки това трябваше да излезе. Стоенето тук я влудяваше — имаше прекалено много време да мисли. А тя изобщо не харесваше местата, където я водеха мислите й. Предишната нощ за малко не беше загинала. Това, че не спа в спалнята си, бе спасило живота й. Ако не бяха спомените, които съживяваше в съзнанието й детската стая, тя щеше да остане да спи там и… щеше да се задуши.

Фактът, че кошмарните й спомени за пожара преди десет години я бяха спасили от истинския огън миналата нощ я тревожеше ужасно.

Повика си такси, което беше доста трудно в град, в който имаше само три таксиметрови коли, но изборът беше между това и разходката пеш, а тя нямаше обувки.

Предположи, че трябва да се чувства късметлийка, че в Сан Райо, като курортен град, има няколко прилични хотела и бутика. Да, наистина имаше късмет, защото успя да получи някакви дрехи, след като се бе появила тук само по тениска и одеяло. Късата лятна рокличка беше добро попадение, но за нещастие не можа да се намери чифт обувки, който да й става поне приблизително.

Примирявайки се с това неудобство, Ани упъти шофьора към къщата, като се опитваше да се подготви психически за гледката.

Не можа да сдържи слабия вик на ужас, когато се приближиха. Тревата, някога толкова зелена, сега бе смачкана и кална, цветята безнадеждно изпотъпкани. Навсякъде се виждаха разпръснати стъкла. Но, въпреки че два от прозорците бяха счупени, горният етаж беше почти незасегнат. И все пак представляваше зловеща картина — белите стени бяха в петна от сажди, боята бе напукана, а на места направо олющена. Алеята пред къщата и улицата бяха покрити с пепел и изгаснали въглени.

Гледката разби сърцето й.

Ани излезе от таксито и съзнанието й отново я пренесе в друго време и на друго място. Ако затвореше очи, можеше да се върне десет години назад, когато, гледайки към градината все още не можеше да проумее как биха могли близките й да бъдат тук в един миг и да ги няма в следващия.

Някакъв спомен проблесна в съзнанието й за секунда, но когато се опита да го улови, той потъна там, откъдето се бе появил. Тя тръсна глава и решително отхвърли мислите за миналото. Ако не го бе направила, рискуваше да полудее.

Рос не беше наоколо. Вероятно се бяха разминали. Предпазливо се приближи до вратата, като внимаваше къде стъпва. Беше заключено. Тя заобиколи къщата. Отзад по нищо не личеше, че е имало пожар. Само тежкият мирис на изгоряло, който се носеше във въздуха, напомняше за това, което се бе случило през нощта.

Този мирис, от който не можеше да се отърве цели десет години, независимо колко далеч бягаше и колко силно се опитваше да забрави. Бяха й нужни всичките тези години, за да се освободи от спомена за него, а сега само в един миг той я завладя отново.

„Не е честно“ — помисли си тя.

Изгубена назад във времето, тя приближи задната врата на къщата. Струваше й се, че отново е малкото момиче, което се мъкнеше постоянно след Джес и Ноа. Молеше ги да участва с тях в приключенията и те никога не можеха да й откажат. Особено Ноа. Всичко й се струваше толкова забавно сега. Въпреки че той нямаше нищо против тя да се навърта наоколо, никога не се отпусна напълно, никога не й позволи да се приближи до него. Тогава не го бе забелязвала, но сега й се стори интересно. Какво го бе накарало да бъде толкова циничен, толкова враждебен и затворен. Би могъл да бъде мил и любезен — вчера бе станала свидетел на това, как се бе държал с Розмари. Всъщност, ако не го беше видяла с очите си, никога нямаше да повярва.

Ами това, което се случи миналата нощ? Той я бе измъкнал от пожара без дори да се замисли за опасността, на която сам се бе изложил. Да, вярно, бяха приятели, но тя чувстваше, че той все още крие частица от себе си. Джес беше негова пълна противоположност — винаги бе отворен към всички.

В онези отдавна отминали дни Джес и Ани се връщаха у дома след училище или игра и в цялата къща се носеше неподражаемият аромат на току-що изпечени сладки. След това те бързаха да разкажат приключенията от деня на майка си. Баща им се връщаше от работа и наставаше истинска весела лудница.

Но майка й и Джес бяха мъртви, вероятно, защото някакъв откачен подпалвач бе решил да си отмъсти на следователя, който го бе тикнал зад решетките. Рос беше този следовател. Глупаво, детинско, безполезно отмъщение. И още по-лошо — не успяха да разберат кой го бе направил, въпреки невероятните усилия на полицията и на самия него.

Ани добре знаеше, колко много този факт измъчваше Рос. В първите няколко години той говореше почти само за това, когато се виждаха. Не можеше да си прости, че пожарът беше, макар и индиректно, по негова вина.

Той и останалите от екипа му бяха работили дяволски упорито върху случая. Седмици, месеци, а след това години — напразно. Никакви следи, никакви улики, изобщо нищо.

Понякога й беше трудно да повярва, че бяха минали десет години. През това време тя и баща й се бяха отдалечавали бавно един от друг. Болезнените спомени ги бяха разделили, въпреки случайните посещения на Рос, писмата и телефонните обаждания. Винаги усещаше, че една малка частица от нея обвинява Рос за пожара, който бе убил майка й и Джес. Знаеше, че няма право, но не можеше да избяга от това. Знаеше също, че той подозира нейните чувства, и че това го наранява дълбоко.

Тя натисна бравата на задната врата, а в главата й отново и отново отекваше гласа на Рос с мъчителните думи, които й бе шепнал отчаяно на погребението:

— Толкова съжалявам, Ани, толкова съжалявам. Съжалявам…

— Ани.

Рязкото връщане към действителността я извади от равновесие. Тя се завъртя стреснато и се залепи с гръб на вратата. Но веднага въздъхна с облекчение, като видя, че този, който я беше стреснал, бе Ноа.

— Господи, Ноа. Изплаши ме до смърт! — Сърцето й биеше бързо.

Няколко секунди той я гледа загрижено.

— Добре ли си?

Беше се съвзела вече достатъчно, че да се пошегува:

— Страхотно. Чувствам се направо чудесно. — Опита се да звучи непринудено. — А ти как си?

Той присви очи и отпусна ръце върху бедрата си.

— Много добре знаеш какво имам предвид.

Един кичур от дългата му кестенява коса падаше върху лицето му, а тъмните му очи бяха сърдити и в този вид той изглеждаше доста опасен, дори малко жесток. Той се бе превърнал отново в намръщения, вечно кисел Ноа от нейното детство и това я накара да се усмихне.

— Но това си ти! — каза тя, отново виждайки в него мрачния самотник. Вчера си бе помислила, че Ноа се е размекнал, че е станал нежен и чувствителен. Вероятно това бе само плод на превъзбуденото й въображение.

— Не бях сигурна. Вчера ти беше толкова… мил.

— Ани. — В гласа му се долавяше предупредителна нотка. Той пристъпи крачка към нея.

— Не че не си бил такъв и преди — побърза да добави, като прилепи дланите си върху вратата. — Просто вчера изглеждаше някак… по-уравновесен.

Той направи още една крачка към нея, а погледът му стана почти свиреп.

— Това би могло да обясни успеха ти с жените — продължи тя безразсъдно. — И това, че сега изглеждаш доста добре, Скелет.

„Много повече от добре — помисли си тя, — но защо да продължава да го лаская по този начин?“

Той спря и наклони леко глава. Очите му не изпускаха нейните.

— Това, че толкова често споменаваш моя мним успех с жените, ме кара да мисля, че той живо те вълнува.

— О-о — възкликна тя, усмихвайки се дяволито. — Значи грешно си ме разбрал. Споменавам го просто, защото, когато те познавах преди, изобщо не си правеше труда да обръщаш внимание на някакви си глупави момичета. Единственото нещо, което те интересуваше тогава, бе компютърът.

— Тук грешиш, Ани — каза той, имитирайки язвителния й тон. — Просто единственото момиче, което се интересуваше от мен тогава, бе едно дългокрако, мършаво хлапе, което постоянно се мъкнеше след мен и Джес.

Лицето й пламна. Не можеше да повярва — беше се изчервила. Но това бе нищо в сравнение с чувството, което изпита миг по-късно, когато той направи последната крачка, която ги разделяше, докосна брадичката й с пръсти и леко повдигна главата й към лицето си. Взря се в очите й. Разтърсващите чувства, които се четяха в погледа му, накараха сърцето й да забие лудо.

Изненадващо смутена, тя се опита да се брани с думи:

— Е, някой трябва да…

— Не говори, Ани — каза той спокойно.

Тя млъкна веднага, но не можа да се сдържи и се усмихна.

— Какво има?

— Знаеш точно как да се държиш с едно момиче!

Той повдигна вежди.

— Така разправят.

Беше й трудно да мисли, особено когато ръката му докосваше лицето й толкова нежно, като милувка. Беше изненадана от странния несъзнателен копнеж, който премина по тялото й, към човек, когото бе познавала през целия си живот, но реши да не се тревожи за това точно сега.

Едно от нещата, на които опитът й я бе научил беше: живей за мига.

— Нямаш ли работа с децата?

— Плащам на доста хора, пък и в момента нямаме много деца.

— О! — Усещаше, че бе глупаво да бърбори с него за такива неща.

— Е? — попита той. Очите му бяха сериозни. — Сега ще ми кажеш ли как се чувстваш в действителност?

Пръстите му пуснаха брадичката й, отнасяйки със себе си приятното усещане от докосването му.

— Всъщност не съм чак толкова добре — призна, и скръсти ръце на гърдите си. — Мириша на пушек, коленете ме болят. Главата ме цепи от много мислене… И любимата ми тениска сега прилича на парцал.

Усмихна се — за пръв път, откакто го бе видяла. Но усмивката му бе толкова поразителна, че тя осъзна защо толкова жени по света го бяха желали.

— Имаш твърде много оплаквания — каза той, клатейки глава. — Вече съм сигурен, че ще се оправиш.

Протегна ръка и отвори вратата.

— Готова ли си за това?

— Да… — Тя се поколеба. — Но искам да бъда сама.

— Толкова по-зле — отвърна той, бутвайки я навътре, — защото аз идвам с теб.

Когато тя отвори уста, за да протестира, той сложи пръстта си върху устните й.

— Не се тревожи, Ани. Не трябва да го правиш сама. Вероятно изобщо не трябва да го правиш. Така че идвам с теб.

„Пак същият заповеднически тон“ — помисли си тя. Ако не беше толкова дяволски изморена, сигурно щеше да му се противопостави и да се пребори за правото да бъде сама, когато си поиска. — „Следващия път“ — обеща си тя. — „Все пак, приятно е, че ще имам компания“ — каза си наум тя, когато сърцето й се сви при вида на прогизналия килим.

Вървеше на крачка пред него. Наоколо беше страхотна бъркотия — по-голяма, отколкото си бе представяла някога. Но освен опърлените и изцапани одеяла, счупените прозорци и мокрия килим в дневната, останалите стаи почти не бяха засегнати.

— Мислех си, че ще намеря Рос тук — каза, като внимателно избираме къде да стъпи, въпреки че вече нямаше почти никакво значение. Босите й крака бяха неописуемо кални.

— Беше тук приблизително три часа — отвърна Ноа. — Вземаше проби, записваше нещо в бележника си, мърмореше си под носа. После изведнъж си тръгна.

Тапетите в кухнята бяха повредени непоправимо. Красивите, избелели тапети, които майка й толкова обичаше.

Тя прокара ръка по стената и пръстите й почерняха от саждите.

— Каза ли какво е открил?

— Какво е открил?

Тя се обърна рязко с лице към него. Наблюдаваше я с онова проклето прикрито изражение, а тя много добре знаеше, какво означава то.

— Да. Какво е открил. Каква е причината за пожара?

Погледът му избягна очите й.

— Сигурен съм, че ще ти каже, каквото е научил.

— Ноа! — В гласа й се прокрадваха нотки на молба и закана. Без да помисли за новата си рокля, тя сложи изцапаните си ръце на кръста. — Кажи ми!

— Не! — Той погледна към черните петна, които останаха по плата. — Виж как си изцапа роклята.

— По дяволите роклята! Ноа, аз имам право да знам!

Дълбоките му очи отново срещнаха нейните и в тях тя с изненада забеляза блясъка на нещо, различно от обичайната студенина и недостъпност, нещо, което й напомни за предишната нощ, когато той се бе грижил за нея толкова нежно.

— Ани — каза й сериозно, като пристъпи към нея. — Не мисля, че…

— Просто ми кажи — прекъсна го, като махна кичур непослушна коса от лицето си, оставяйки саждени следи по челото си.

— Палеж — изрече твърдо, като наблюдаваше внимателно лицето й.

Тя стисна очи, опитвайки се да се пребори с вълната от неверие, потрес и ужас, която я заля и така стисна дръжката на вратата, сякаш от това зависеше животът й. Едва сега се сети, че миналата нощ бе дочула пожарникарите да говорят за някаква миризма на нафта. Вероятно бе изпаднала в доста голям шок, след като бе забравила за това.

— Не — прошепна тя. — Не пак.

— Ани?

— И това, че аз бях вътре е било само нелепо ужасно съвпадение? — Тя се изсмя високо, истерично и веднага сложи ръка на устата си, страхувайки се, че няма да може да спре. — Такъв вид съвпадения трябва да се вписват в книгата на рекордите, не смяташ ли? — попита го горчиво, като отвори очи и потърси неговите.

Той се приближи.

— Какво каза?

Тя поклати глава. Чувстваше се направо изтощена.

— Нищо, забрави.

— Не, кажи ми!

Тя вдигна глава, но когато срещна настойчивия му поглед, притвори очи.

— Страх ме е… — прошепна тя. — Опитвам се, но не мога да избягам от мисълта… дали това не е същият човек, който уби мама и Джес.

Ноа изсумтя замислено, и тя усети лекото докосване на пръстите му по лицето си, но не отвори очи.

— Знам, че звучи налудничаво.

— Не.

— Имам предвид минали са десет години. Защо някой ще иска да ме убие. Всъщност не мога да…

— Нормално е да си уплашена — каза й тихо. — Всеки би бил.

— Просто съм изморена.

— Мога да си представя. Яла ли си нещо? — Погледът му пробяга по тялото й. — Не ме разбирай погрешно, но приличаш на някои неща, които котката редовно довлича вкъщи.

Тя се усмихна — не можеше да се сдържи.

— Много си умел, особено що се отнася до нежностите. Спри се, преди да съм припаднала върху теб.

Тих смях се процеди през стиснатите му устни.

— Добре знаеш, че с мен не е лесно.

— Да — каза тя. Очите й го изучаваха настойчиво. — Мога да си представя, че не е.

Очите му се присвиха, когато погледна босите й крака.

— Господи, Ани, ще се порежеш тук някъде. Закъде си се издокарала така?

— Облякох се така, защото планирах да отида на едно чай парти следобед — озъби му се тя. — Какво си мислиш? Миналата нощ се измъкнах от тук само по тениска! Аз…

— Ани — прекъсна я той, очите му сякаш излъчваха мека светлина. — Просто се пошегувах. Роклята… — Той спря, и тя усети, как погледът му се провираше под късата, тясна лятна рокличка, която оставяше голи ръцете и дългите й крака — е… направо върхът. А ти изглеждаш повече от великолепно в нея. Пък и няма човек, който да знае по-добре от мен с какво бе облечена ти снощи.

Тъмните му омагьосващи очи бяха приковани в нейните и тя не можеше да помръдне. Дъхът й почти спря. Думите му бяха хипнотизиращи и всичките й тревожни мисли отлетяха в един миг. Това, което й каза я убеди, че и той се чувства така, както самата тя в този момент. Това, което премълча, отекна в мислите й с непоносима сила. То й подейства като детонатор. Изведнъж в съзнанието й експлодира споменът за това, как Ноа я бе спасил. Тя го виждаше, чуваше загрижения му глас, когато я грабна без усилие от пода и я измъкна от горящата къща. След това я положи навън, докосвайки цялото й тяло с внимателните си ръце, проверявайки дали не е наранена някъде. Миналата нощ нямаше място за свенливост или притеснения.

Сега не знаеше какво да му каже. Той все още я наблюдаваше и тя изведнъж осъзна ужасена, че не му бе благодарила. Бе спасил живота й, бе рискувал своя заради нея, а тя само се заяждаше с него. Почувства се подла и жестока.

— Това, което направи снощи, беше наистина невероятно — прошепна тихо. Цялото й раздразнение отпреди сякаш се беше изпарило. — Да кажа просто благодаря ми се струва недостатъчно подходящо.

— Ами тогава не го казвай — отвърна той. Изглеждаше засегнат.

— Но…

— Не се нуждая от благодарностите ти, Ани — прекъсна я рязко, плъзвайки ръцете си в джобовете на протритите и избелели дънки, които подчертаваха дългите му мускулести крака и тесния му ханш. Полото падаше свободно от широките му рамене и в този вид той толкова приличаше на младия, вечно затворен в себе си Ноа от миналото, че за миг тя си представи, че отново са тийнейджъри. И, както някога, не можа да издържи да не го подразни.

Тя прекрачи разстоянието между тях и сложи ръце върху гърдите му, повдигайки глава, за да срещне очите му.

— Но аз чувствам, че трябва да ти благодаря! — каза с онзи гърлен, прелъстителен глас, който той винаги бе мразил. Ноа присви очи и отстъпи назад — далеч от нейното докосване. Без да обръща внимание на това, тя пристъпи още една крачка напред през нечистотията и локвичките мръсна вода и остана наистина изненадана, защото той отново отстъпи, опирайки гръб в стената.

— Ноа, какво ти става? Аз просто искам да ти благодаря както трябва.

Вместо отговор, той изсумтя и се стрелна край нея в дневната. Тя го последва.

— Струва ми се, че май те изнервям.

— Хайде, стига — отвърна той раздразнено. — Вземай каквото ти трябва оттук и да се махаме.

Тя въздъхна доволно. Все още й доставяше несравнимо удоволствие да го дразни.

— Трудно ми е да повярвам на репутацията ти на голям любовник — каза тя, когато той се обърна с гръб, опитвайки се да избяга от нея. — Аз не мога да те накарам да стоиш спокойно достатъчно дълго, за да…

— Никога ли не се отказваш? — попита я учудено, вдигайки ядосано ръце. — Исусе, та ти говориш повече от всеки друг, когото познавам.

— Какво е това? — попита, посочвайки малката видеокамера, която висеше от рамото му.

Той се обърна към нея.

— Намерих я на ливадата между Тейлър Хаус и вашата къща. Твоя ли е?

Тя поклати глава:

— Не.

— Тогава побързай. Вземи каквото ти трябва и да вървим.

— Къде да вървим?

Ръцете му отново бяха на хълбоците. Той въздъхна тежко — звукът подсказваше, че беше наистина страшно ядосан.

— Не можеш да останеш тук. Знаеш го много добре.

— Имам стая в хотела. — Мразеше тази мисъл. Мразеше неизбежното си връщане в празната, самотна, неприветлива хотелска стая. Рос винаги беше всецяло отдаден на работата си, още повече сега, след всичко, което се случи, а тя не можеше да понесе мисълта, че ще остане сама. Беше смешно да се чувства така. Бе живяла сама години наред и въпреки това сега не можеше да си го представи.

— Имаме две празни къщички — каза той, и в следващия миг изглеждаше така, сякаш искрено съжалява за това.

Тя се усмихна:

— Много мило от твоя страна, Ноа.

Не си направи труда да й отговори.

 

 

Това, че Ани изглеждаше толкова крехка и ранима беше нещо ново за Ноа. Може би този факт бе причината да й предложи подслон. Защото Господ му бе свидетел, че в този миг не мислеше трезво. Тя беше облечена в умопомрачаваща жълта рокличка, която би могла направо да му подкоси краката, ако не бяха тези превръзки на коленете й. Ами това, че потреперваше цялата. Не можеше да изгони от мислите си налудничавото изражение върху бледото й лице. Определено съблазняващо, но и смущаващо. И освен това ужасено.

„Хей, Ноа“ — каза си той мрачно. — „Единственото нещо, което можеш да си позволиш с Ани, са братски чувства. И нищо повече!“

Чувстваше се като страхливец.

Отведе я в най-отдалечената от неговата къщичка. „Предпазни мерки“ — помисли си той. Само дето не беше сигурен срещу какво. По пътя спряха за малко готова храна, защото подозираше, че тя не бе яла нищо от вчера.

Тя се усмихна, когато прекрачиха прага.

— Хубаво е.

Смешно, но думите й му доставиха удоволствие. За да го скрие, той сложи ключа в дланта й и огледа малкото помещение. Голямата стая, както той я наричаше, обединяваше кухнята, трапезарията и дневната едновременно. Ярките цветове, индианските черги по дървения под и огромната тухлена камина придаваха на жилището топлия уют на дом, въпреки оскъдното обзавеждане. В тясната спалня имаше само двойно легло и дъбов скрин, но пък беше приятно.

Ани веднага отиде до скрина и пусна нещо дребно в най-горното чекмедже.

— Какво беше това? — попита той.

— Намерих една от обеците на мама в къщата. Напомни ми за нея. Бяха любимите й. — Тя сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.

— Трябва да я пазиш някъде заключена.

— Предполагам, че тук е достатъчно сигурно място за една обеца.

Той пусна торбата с храната на масата и я подкани към нея.

Ани се отпусна в един стол и се залови с пържените картофки.

— Ноа, защо се върна тук?

— Какво имаш предвид? — Дръпна един хамбургер към себе си, и се намръщи. Мразеше готовата храна. Предпочиташе да готви, но не му се искаше Ани да бъде край него толкова дълго. Трябваше да тръгва, да отиде да нагледа децата. Да поиграе тенис. Да поработи на компютъра. Каквото и да е, само не и да остане в компанията на изумително красивата и направо неустоима Ани Левърти, дори и минута повече. Струваше му се невероятно, но чувстваше, че не може да вярва сам на себе си.

И все пак не можеше да стане и да си тръгне. Не и когато тя изглеждаше толкова необичайно тъжна и сама.

Тя преглътна, отпи глътка студен чай и впи в него блестящите си очи.

— Би могъл да отидеш навсякъде, да вършиш каквото си поискаш. Защо се върна тук?

Тонът й му подсказа, че тя смяташе това за стъпка назад.

— Може би просто защото така ми се искаше — отвърна той безстрастно.

— Май те разстроих — предположи, и беше права. — Ноа, извинявай. Не исках да ти причинявам мъка. Заради Розмари ли се върна?

— Покрай другите неща.

— Зле ли е?

Той погледна към нея. Долови съчувствието и симпатията в очите й и това го ядоса. По дяволите! Той нямаше нужда от съжалението й. Сам бе избрал да бъде тук, а не някъде другаде.

— Алцхаймер — отговори кратко той. — Никога няма да се оправи. Само ще се влошава.

Ани потрепери. Косите й блестяха като злато.

— Тя винаги имаше толкова здрав вид. Сигурно е много тежко да гледаш как майка ти си отива по този начин.

— Тя не ми е майка — поправи я, и за миг затвори очи. Как успяваше Ани да го накара да се отпусне толкова лесно и да развърже езика и мислите му.

— Не ти е майка? — Ани бавно остави картофките на масата.

Той въздъхна и прокара ръка по челото си.

— Забрави.

Тя го гледаше изпод дългите си тъмни мигли.

„Очите й са сиви като стомана и страшно подхождат на твърдия й характер“ — помисли си той. Добре познаваше този особен поглед, който му казваше, че ще е по-лесно сам да й обясни всичко.

— Осинови ме, когато бях на дванадесет. Бях дошъл преди няколко години, просто едно от хилядите деца, които преминаваха през Тейлър Хаус. Нямаше как да узнаеш — беше твърде малка.

— Да, изобщо нямах представа — поклати глава. — През всичките тези години си мислех, че си неин син и че само й помагаш с другите деца. — Понечи да каже още нещо, но се отказа. Внимателно избърса ръце и бутна храната настрана. Наведе се напред и се подпря с лакти на масата, гледайки го с топло съчувствие, което той не искаше да вижда. Изобщо не можеше да повярва, че току-що й бе казал за Розмари. Никога никому не бе разказвал за себе си, пък и рядко след смъртта на Джес си бе позволявал лукса да има приятели.

— Значи сега ти се грижиш за всичко.

Той кимна и се изправи. Изглежда любопитството й действаше като възстановителна доза витамини. Лека руменина бе избила по бузите й, очите й блестяха и вече не изглеждаше така немощна, както преди. Тя просто не се нуждаеше повече от него и той почувства натрапчивата необходимост да се махне колкото се може по-далеч от нея.

Ани сграбчи ръката му, опитвайки се да го спре. И когато той я погледна, тя промълви с глас, който го засегна дълбоко.

— Това е най-благородното нещо, за което някога съм чувала… като изключим факта, че снощи ме измъкна от горящата къща.

Тонът й направо го вбеси, но бурният изблик на чувствата му замря още неизречен, при вида на честното, искрено изражение на лицето й.

— Никога не съм бил и няма да бъда… благороден! — отсече и се запъти стремително към вратата. Беше страшно ядосан на себе си, за това, че и предложи къщата, че го бе съблазнила да пожелае единствената сестра, която някога бе имал и на съдбата, че ги бе събрала отново заедно. Тя го последва и отново хвана ръката му.

— Ноа! — прошепна нежно. — Защо се разяри така?

Той погледна към нея смутено. Внезапно бе забравил причината за раздразнението си. Фината й ръка изглеждаше толкова малка върху тъмната му китка. Тя го стисна леко и се приближи, опирайки гърдите си в лакътя му. Възбудата разтърси цялото му тяло.

— Ноа…

— Ани, недей! — изрече приглушено, отстъпвайки назад. — Можеш да останеш колкото пожелаеш — промъкна се край нея, и затръшна вратата след себе си. В следващия миг направо подскочи от изненада, забелязвайки Мартин, който го чакаше отпред.

Момчето имаше навик да го следва навсякъде, и Ноа нямаше нищо против. Добре разбираше неговата нужда да бъде винаги край него. Те тръгнаха заедно, без да обелят нито дума. Ноа въздъхна облекчено, едва когато излязоха на ливадата, на път за кортовете. Трябваше да бъде там преди петнадесет минути, за да се срещне с четири от децата. Сега обвиняваше Ани за закъснението си, защото така беше по-лесно.

„Тези момчета се нуждаят от точна програма. Трябва да знаят, че винаги могат да разчитат на мен! — помисли си той. — Не им трябва някакъв влюбен настойник, който копнее по нещо, което не би могъл да има.“

Тя се бе докоснала до него и той за малко не се бе разтопил. Беше му много трудно да се въздържи да не й се нахвърли там, в къщичката, да не я събори направо на твърдия дървен под и да не се потопи дълбоко в сладостна забрава.

Стигнаха до кортовете и Ноа с усилие сложи жизнерадостна усмивка на лицето си. Четирите момчета седяха на пейката отстрани и изобщо не бяха започнали тренировката. Пот изби по челото му. Изтри я с опакото на ръката си и погледна Мартин. Момчето му се усмихваше съчувствено.