Джил Шелдън
Лятото на огъня (14)

Глава тринадесета

Почти веднага след като чу гласа му, Ани скочи на крака. В очите й блестеше гняв и раздразнение.

— О, Ноа Тейлър — произнесе тя доста спокойно. — Радвам се да те видя.

Тя плъзна ръце в джобовете на късите си панталонки и го загледа с предизвикателен поглед, който в друга ситуация би го развеселил, но не и сега, когато я бе открил да рови из собствения му кабинет.

— Намери ли това, което търсеше? — попита той отново, но сега тонът му бе доста по-мек. Господи, тя изглеждаше страхотно! Сега, когато я видя, осъзна, че Ани му бе липсвала — повече, отколкото бе предполагал.

— В интерес на истината, да. — Сивите й, ядосани очи се бяха впили в него. Тя пристъпи напред, като прескочи някаква кутия на пода. В този миг Ноа осъзна какво всъщност бе открила Ани. — Намерих нещо много интересно.

Очите на Ноа се стрелнаха към отворената кутия и чертите на лицето замръзнаха.

— Значи пак си си пъхала носа там, където не ти е работа, Левърти?

— Можеш да се обзаложиш, че съм! — съгласи се тя твърдо, и Ноа с изненада забеляза сълзите, които напираха от очите й. — Родителите ми винаги са ми казвали, че любопитството е една от най-лошите ми черти, и че някой ден може доста да пострадам заради него.

— И все още е така — отвърна той със странно нежен глас, като пристъпи към нея. — Ани…

— Не се приближавай, Скелет! — заповяда тя спокойно, като отстъпи назад. — Искам да знам какво правят моите неща тук! Защо си взел тези касети?

— Не се ли радваш, че ме виждаш? — подсмихна се той леко. Искаше му се да бе така, искаше му се да й бе липсвал поне толкова, колкото тя на него. — Не си ли поне мъничко любопитна, къде се губих последните няколко дни?

— Не — отвърна тя равнодушно, като се опитваше да измъкне ръката си от неговата силна хватка. — Пусни ме!

— Не мога — отвърна той, и я дръпна към себе си, опиянен от прекрасния й аромат, от блясъка на сивите й очи, от допира с изящното й тяло. — Твърде щастлив съм, че те виждам. — Наведе се към лицето й и с още по-голяма изненада откри, че очите й бяха все още пълни със сълзи. — Какво е това, Левърти? Значи наистина се радваш, че се върнах!

— Не! — Тя го блъсна силно в гърдите, очите й се изпълниха с внезапна паника. Ноа с нежелание я освободи от прегръдката си.

— Какво има? — попита той. Нещо се стегна в гърдите му, когато тя му обърна гръб. — Нещо случило ли се е?

Ани изсумтя пренебрежително и сви рамене.

— Нищо не се е случило. Всичко си е чудесно — точно както го остави. А сега ми кажи какво правят моите неща тук, преди да съм те цапардосала.

Ноа се усмихна на предизвикателния й тон. Значи наистина се мусеше, защото той бе изчезнал без никакво обяснение — точно както Джери бе предположил. Трябваше да й се обади, а и толкова му се искаше да го направи. Но какво по дяволите щеше да й каже? Колкото й да не му се искаше, трябваше да изчака момента, в който би могъл да говори с нея на четири очи. Усмивката му моментално изчезна, когато очите му се спряха върху отворената кутия. Не беше предвидил такъв вариант. Ани се бе оказала дяволски любопитна.

— Може би се сърдиш, че заминах така, но…

— Изобщо не ме е грижа къде ходиш — прекъсна го тя, като се обърна към него. Кичур златна коса бе паднал предизвикателно на лицето й. — Искам само да знам какво правят моите неща тук! Тези касети значат много за мен, Ноа. Те са…

Думите й внезапно секнаха и тя покри лицето си с ръце. Сърцето му се сви от болка. Отчаяно искаше да й каже защо бе заминал, какво бе открил и какво трябваше да се направи оттук нататък. Нямаше търпение да й разкаже за невероятното разкритие, което бе направил.

— Няма значение — промълви тя, и тръгна към вратата. Трябва да вървя.

— Ще ти кажа за касетите — каза Ноа внимателно, като понечи да я спре. — Но има нещо друго…

Тя блъсна ръката му, като прескочи някаква камара листи на пода.

— Почакай — извика той, като изруга ядосано наум, защото се подхлъзна на някакви листи на пода. — Трябва да ти кажа нещо!

Тя се измъкна навън, без да каже нито дума и затвори безшумно вратата зад себе си.

— По дяволите — смънка Ноа под носа си, и прокара ръка през косата си. Погледна към затворената врата. — Обичам те. — Срита най-близката кутия и внезапно трепна.

Вратата бавно се открехна и Ноа я погледна с надежда, но в следващия миг въздъхна разочарован. Беше Мартин, който изглеждаше толкова мъничък и несигурен.

— Ноа?

— Хей, Мартин! — викна той, като се опита да се усмихне непринудено: — Влизай, приятел. Как си?

Мартин също се усмихна. В очите му се четеше огромната му радост, че го вижда.

— Ти се върна.

— А ти какво си беше помислил? — Ноа започна да премества кутиите, и да бута купчините хартия, за да поразчисти пътя от бюрото към вратата. — Нямам представа как се е получила тази бъркотия тук!

— Ани се опитваше да изчисти.

„По дяволите“ — изруга Ноа наум. Никак не му харесваше тревожният и неспокоен поглед на малчугана. Знаеше, че той бе виновен за това и мисълта му подейства като нож в сърцето.

— Всичко е наред, Мартин.

— Не — произнесе момчето бавно, като поклати глава. — Не е. Аз те харесвам, Ноа. Много.

— Аз също те харесвам, Мартин — усмихна му се той нежно. — Страшно много.

Момчето стисна малките си юмручета и ги сложи на хълбоците си.

— Но харесвам и Ани. Не по-малко.

— Е, значи ставаме двама.

— Ти замина, без да й кажеш къде отиваш, нали?

— Тя ли ти каза това?

— Не — призна той, и погледна встрани. — Не беше трудно да се сетя. Тя се преструваше, че това няма значение, но ние знаехме, че не е така.

— Имах основателна причина, Мартин — каза Ноа внимателно. Нямаше никакво намерение да го споделя с момчето. Беше твърде сложно — и опасно. — Но ще оправя нещата.

— Тя плака.

— Аз… аз… — Беше смешно. Почувства думите на момчето като обвинение. Обвинение! От това малко хлапе, което мислеше, че светът започва с него и което сега го гледаше сърдито и укорително. — Не съм искал да я нараня.

— Тогава защо го направи?

Ноа погледна Мартин, който продължаваше да се взира в него изпитателно и очакваше отговор на въпроса. А всичко бе толкова объркано, че обяснението му се струваше почти непосилно.

„Защото съм мижитурка — му се искаше да каже. — Защото винаги, когато става въпрос за чувства, нещо в главата ми превърта. Защото не съм срещал друга като нея и самият факт ме плаши до смърт“.

Беше плакала. Заради него. Ани бе единствената жена, която някога бе обичал — и единствената, която би могъл да обича. И той я бе наранил, когато всичко, което искаше, бе да я направи щастлива.

— Ще оправя нещата, Мартин — обеща той на момчето, и на себе си. — Наистина.

— Надявам се — отвърна Мартин сериозно. — Защото тя се учи да готви и ми се струва, че го прави заради теб, не заради нас.

Ноа с мъка сдържа смеха си.

— Сериозно?

— Мъ-хъ. Снощи Ед я учи да приготвя спагети и сосът беше… доста добър.

Усмивката увехна на устните му.

— Е, тогава… не трябва да я огорчаваме, нали така?

— Не — съгласи се момчето навъсено. — Довечера ще прави сладки и аз наистина искам да ги опитам. Останалите също искат.

— Не се съмнявам. — Ноа погледна към отворената кутия с касетите в краката си, която моментално му напомни, че проблемите — неговите и на Ани — бяха далеч от успешното си разрешение.

В известен смисъл те едва сега започваха.

— Мартин, вярвай ми, ще оправя нещата. Но можеш ли да ми направиш една услуга?

— Добре.

— Така и така ще се навърташ около Ани днес, ще можеш ли да ми съобщиш, ако тя реши да иде в своята къща?

Мартин го погледна неспокойно.

— Да я шпионирам?

„Точно“ — помисли си Ноа, но на глас отговори:

— Не, не да я шпионираш. Аз… аз я харесвам толкова, колкото и ти и просто искам да бъда сигурен, че всичко с нея е наред.

Мартин ококори очи.

— Наистина ли има нещо, което я заплашва? Джери ми каза, че мисли така, но аз не му повярвах.

Ноа въздъхна. Джери беше дяволски хитро хлапе и той изобщо не беше сигурен дали това е за добро.

— Не съм сигурен — отвърна честно. — Но не искам да й се случи нещо лошо.

— Аз също.

— Значи ще ми кажеш?

— Обещавам! Но какво смяташ да правиш?

— Първо трябва да свърша някои неща тук, преди да оправя работата с Ани.

— Пак ли заминаваш? — попита Мартин. В очите му се четеше разочарование.

— Не — отвърна Ноа. — Не заминавам. Изобщо никъде няма да ходя вече, окей?

Момчето се усмихна.

— Окей. Значи ще си тук.

— Да — потвърди тенисистът, и включи компютъра. — Няма да мърдам.

„И с малко повече късмет след около час цялата тази бъркотия ще се оправи“ — помисли си той, и пусна на принтера един от документите, който щеше да му трябва.

Мечтаеше си в този момент да усеща Ани до себе си, но очевидно това трябваше да почака. Беше премълчавал истината твърде дълго и сега не можеше да гарантира сигурност на никого. В сърцето му се прокрадна мъка и съжаление — Ани му липсваше.

„Ако не беше такъв инат, сега щеше да е тук“ — помисли си той. Беше наранена, защото бе изчезнал, без да каже нито дума, но в същото време явно не осъзнаваше, че просто така се бе наложило. Трябваше да й обясни. Тя е здравомислещ човек, ще разбере.

В нощта след карнавала, когато бе отишъл в нейното жилище и се бяха любили, Ноа бе осъзнал ужасяващия факт — беше влюбен в нея.

Докато тъмната нощ се превръщаше в светло утро, той я притискаше в прегръдките си и когато погледна спокойното й, спящо лице, истината проблесна в съзнанието му — той я обичаше.

Изплашен ужасно от тази мисъл, той не можа да заспи повече и на сутринта се измъкна, за да се разходи по плажа. Но дори това не му помогна да се успокои. Върна се в кабинета си, за да се опита да поработи върху програмата на общината и… тогава се натъкна на шокиращите факти. Попадна на нещо, което го накара да се замисли наистина сериозно, и което обещаваше с едно малко усилие да се превърне в отговор на кошмарните въпроси, които го преследваха след всичките тези пожари.

Само няколко минути по-късно отговорът се бе оказал ужасяващ.

Остана зашеметен, загледан в неумолимия екран. Разумната част от съзнанието му крещеше против нелепите заключения, но нещо по-силно, някъде дълбоко в него повтаряше с отчайваща убеденост, че всичко това бе самата истина.

И така, без да каже нито дума, потресен от жестокостта на откритието, той напусна града, за да намери доказателството, от което се нуждаеше.

Сега то бе в ръцете му. Заедно с нещата, които в този миг излизаха от принтера, Ноа бе на път да обезвреди най-изобретателния и ужасен подпалвач, който се бе подвизавал някога в този щат… и да разбие сърцето на жената, която обичаше.

Вече почти всичко бе готово, когато Мартин влетя в стаята, задъхан.

— Ноа — едва произнесе момчето, като с мъка си поемаше въздух. — Тя изчезна.

— Какво? Кой изчезна? — Първата му мисъл бе за Розмари, и колко лесно старата жена можеше да се отдалечи, без изобщо да разбере, и да се изгуби.

— Ани. Измъкна се. Просто се качи в едно такси.

Ноа погледна безпомощно момчето. Дълбоко в стомаха му се надигна някаква твърда и бързорастяща буца.

— Всичко е наред, Мартин — произнесе той тихо. — Всичко ще се оправи. — Напъха нещата, от които имаше нужда, в една кутия и с бързи крачки се запъти към вратата. — Връщам се след малко.

— Тръгваш след нея, нали? — попита момчето разтревожено. — Преди да й се е случило нещо?

— Да — отвърна Ноа, като се надяваше, че няма да е твърде късно. — И след това никога няма да й позволя да ми се губи от погледа!

Мартин го погледна замислено.

— Ани не обича някой да й нарежда.

— Нямам никакво намерение да й нареждам при условие, че е съгласна каквото прави, да го прави заедно с мен.

Ноа забърза още повече, когато сърцето му се сви при мисълта как ли се бе чувствала Ани през тези дни.

Изхвърча навън и скочи в колата, като междувременно хвърли кутията на задната седалка. Припряно запали двигателя и със свистене на гумите отпраши по пътя, молейки се да не закъснее прекалено много.

 

 

Ани барабанеше нетърпеливо с пръсти по целия кратък път до офиса на Рос в града.

Ноа се бе върнал. И — о, ужас — тя се бе разтопила в момента, в който го бе видяла. Ако беше останала само минута още в кабинета му, вероятно щеше да се намери в прегръдките му разплакана. Щеше да му разкрие самотата си и да го накара да се чувства виновен, че не бе съумял да й даде онова, от което тя имаше нужда.

Беше твърде рано, но Рос щеше да я разбере. Трябваше да се срещнат за вечеря, което бе станало нещо като ритуал, откакто Ани се бе върнала в града. Притесняваше се за него. Напоследък изглеждаше отпаднал и изморен — много повече, отколкото бе нормално за човек на неговата възраст.

Може би беше болен? Може би бе безнадеждно болен и не можеше да намери начин да й го съобщи? Ако нещо се случеше с него, тя щеше да остане напълно сама. Вярно, че десет години бе живяла сама, но това бе нейният избор. А и винаги я бе крепяла мъничката надежда, че би могла да се върне тук, при него. Ако Рос си отидеше, тя щеше да е единствената Левърти и нямаше да бъде ничия дъщеря.

Секретарката в офиса искрено се изненада, когато видя Ани.

— Той не е идвал днес — каза тя, и прегледа програмата за деня. — Доколкото знам, е в къщата и работи. Възможно е да сте се разминали?

— Вероятно — съгласи се тя, но знаеше, че всъщност беше почти невъзможно.

Всъщност беше подранила с цял час. Може би Рос щеше да се появи тук в уреченото време. Така или иначе, щеше да го изненада — в къщата.

Трябваше да прави нещо. Каквото и да е, само да е по-далеч от Тейлър Хаус и нейният неустоим собственик.

 

 

В кабинета бяха Ноа и шефът на полицията. Тук също бе началникът на общинския отдел по пожарите. Тримата мълчаливо гледаха една от ваканционните касети на семейство Левърти. Ноа спря видеото, двамата мъже впериха поглед в него, с очи, пълни с ужас и неверие. Един след друг двамата се вгледаха в разпечатките пред себе си.

— Гласът, който разказва тук, е същият от касетата, която бе унищожена при пожара в моята къща — произнесе той уверено.

— Това е гласът на Рос — съгласи се комисарят по пожарите. — Но всъщност имаш ли представа какво се опитваш да ни кажеш? Та ти поставяш обвинения?

Разбира се, че поставяше обвинения! Беше се разболял от тази мисъл последните няколко дни.

— Осемдесет процента от неразкритите палежи в щата са извършени, докато Рос Левърти не е бил на работа — продължи спокойно тенисистът. — Още отпреди двадесет години, когато той се е присъединил към отдела тук. — Той посочи към листите, които другите двама държаха в ръце. — А останалите двадесет процента са малки, смешни пожарчета, причинили незначителни или практически никакви щети.

— Господи! — прошепна шефът на полицията, като все още стискаше доказателството. По лицето му бе изписан истински ужас.

— Рос Левърти всъщност не е истинското му име — продължи Ноа тихо. — Преди е бил Бъд Хънсън. Живеел е в Тексас и е бил пожарникар.

— Бил?

Ноа погледна началника на пожарния отдел със съжаление. Знаеше колко сериозно възприема работата си и колко сериозно гледа на всеки свой подчинен, а всичко, което Ноа твърдеше, разрушаваше основната клетва на пожарникарите. Те трябваше да спасяват живот, а не да го отнемат.

— Бил е разследван за това, че предизвикал пожар в някакво поле и го гледал, без да направи нищо. Три деца, които си играели на криеница, загинали.

— Исусе — прошепна някой.

— Още по-преди е бил Джак Халстон, в Южна Дакота. Бил е лесничей, уволнен поради това, че не успял да спре местните хлапета да палят гората.

— Но — промълви дрезгаво шефът на пожарния отдел, — нали не са били децата?

— Не — отвърна Ноа. Чувстваше, че ще полудее. — Не са били децата. Но те били обвинени. Дори след като цял горски лагер бил опожарен до основи и тридесет души били изгорени, като на клада, между които и девет деца.

Шефът на полицията изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърне. Той и Рос бяха много близки приятели вече двадесет години.

— Но инспекторът не е достатъчно стар. Не може да е имал цели три живота преди този. Аз имам чувството, че той винаги си е бил тук.

Точно в това бе проблемът. Всички познаваха Рос, всички го харесваха и на всички им беше ужасно трудно да повярват.

— Той е на шестдесет и една — подхвана внимателно Ноа. — Не на петдесет. И за това е излъгал. Имал е две семейства преди госпожа Левърти, Ани и Джес. Всички изчезват в загадъчни пожари.

Всички в стаята се замислиха върху неразгаданата мистерия около смъртта на госпожа Левърти и Джес, и у никого не остана и капчица съмнение какво всъщност се бе случило.

 

 

Ани се шмугна през задната врата в къщата и повика Рос.

Наоколо бе зловещо тихо и тя потръпна, внезапно изплашена.

Но в следващия миг се засмя на себе си. Това бе къщата, в която бе изживяла детството си и тук всичко бе част от щастливи спомени. Нямаше никаква причина да се страхува.

— Рос?

Тя премина от кухнята в дневната и видя инструментите, разхвърляни по пода наоколо. Погледът й се спря върху тънко лятно яке. Той бе тук.

Изтича нагоре по стълбите, като решително потисна безпокойството си.

„Ноа ще ме убие, че дойдох тук сама“ — помисли си тя и направи гримаса. Какво я интересуваше мнението на Ноа? Той си бе проправил път към сърцето й, след това към леглото й и накрая я бе зарязал в нощта след карнавала, без изобщо да се замисли за това как би се чувствала тя. Все още й бе неприятно да си спомня как лесно се бе предала пред сексапилните му очи, дрезгавия му глас и чувствени пръсти.

Е, да, той се нуждаеше от нея, но не това бе начинът, който тя си бе представяла. Искаше само тялото й и изобщо не го бе грижа за мислите й, за чувствата и духа й. А щом нещата стояха така, тя си бе обещала да направи всичко възможно да се освободи от магията му. Нямаше никакво намерение да изгубва здравия си разсъдък.

Мислите й бяха наистина доста крайни, но това бе жестоката истина — просто не можеше да стои настрана.

Все още го обичаше.

— Рос? — повика тя, вече на площадката на горния етаж и се усмихна, когато си спомни, как бе разбила огледалото, когато се защитаваше срещу мъглата и собствения си панически страх. Ноа бе направил всичко възможно да не й се смее онази нощ, но ситуацията бе наистина страшно забавна.

Какво правеха видеокасетите от семейните почивки в кабинета му? Мисълта я измъчваше, докато бродеше из празния коридор, проклинайки настъпващия здрач и липсата на електричество.

Всички видеокасети на Ноа бяха унищожени при пожара в жилището му, заедно със записа на подпалвача.

Ани спря рязко, когато сърцето й трепна. Нейните собствени кошмари и капризи бяха обсебили Ноа и той бе тръгнал да търси доказателства, че пожарите бяха свързани. Може би дори се бе опитал да открие подпалвача. Сърцето й се сгря — всичко това показваше неговата искрена загриженост. Но в същото време Ани подсъзнателно усети, че всъщност не иска да знае нищо за тези пожари.

Семейните ленти от ваканциите бяха свързани по някакъв начин, а освен нея, имаше само още един Левърти, който можеше да бъде замесен в това.

— Рос — извика тя отново. По гърба й полазиха тръпки, когато отговора, който получи, бе само тишина.

Изненада я странният звук, който долетя някъде отгоре и изведнъж осъзна, че Рос вероятно бе на тавана. Ани се спря колебливо в началото на тясното стълбище.

— Рос?

Бавно и внимателно изкачи стълбите. Защо не бе взела фенерче? Поклати глава, за да се успокои. Беше направо нелепо — да се страхува в къщата, в която бе израснала. Пълна безсмислица.

До момента, в който стигна върха на стълбището.

 

 

Ноа звънна от кабинета в Тейлър Хаус. Когато му съобщиха, че от Ани все още няма и следа, той поклати глава.

— Притеснявам се — каза той на двамата мъже. — Ами ако е отишла при него?

— Той не се досеща, че ние знаем — отбеляза шефът на пожарния отдел.

При мисълта колко близко бе бил подпалвачът до Ани през всичкото това време, Ноа потръпна. Ако я изгубеше сега… Не! Не трябваше да мисли за това. Просто нямаше да се случи! Щеше лично да се погрижи.

— Трябва да я открием.

— Тя не е в по-голяма опасност, отколкото е била досега. Поне до този момент.

Стомахът му се сви на топка.

— Нещо не е наред. Чувствам го. — Погледна към шефа на полицията, и двамата се взираха замислено един в друг цяла дълга минута.

Накрая мъжът кимна.

— Разрешил съм по предчувствие повече случаи, отколкото бих искал да си призная. Щом чувстваш, че е в опасност, значи наистина е в опасност.

Това изобщо не успокои Ноа.

— Трябва да ги намерим. Ани е в опасност повече, отколкото подозираме. Той успя да разбере за видеокасетата, без да се издаде, следователно има голяма вероятност да знае, че сме по петите му. Щом го заловим, трябва да успеем да не го изпускаме. Ще можеш ли да го арестуваш?

— Имаме достатъчно, за да го тикнем зад решетките до живот — отвърна шефът на полицията. — Но това май е доста по-малко, отколкото ми се иска. — Той погледна отново разтърсващите доказателства. Те бяха резултат от тридневното разследване на Ноа. — По дяволите! Просто не мога да повярвам. През всичките тези години… — Мъжът потри челото си с длан. — През всичките тези години съм си мислел, че сме от една и съща страна на закона, че сме приятели.

На Ноа изобщо не му се искаше да мисли за това, как се чувстваше шефът на полицията. Или за това, как щеше да се почувства Ани. Сърцето му се свиваше при мисълта колко болка щеше да й причини всичко това.

— Цялата тази безсмислена смърт — произнесе началникът на пожарната ядосано. — Колко пъти съм излагал на опасност живота на хората си, заради пожари, които биха могли и да не се случат! Това е лудост, пълна лудост. Лудост.

— Да вървим — нареди шефът на полицията. — Ще започнем от къщата. Вероятно е там и да се надяваме, че не подозира нищо.

Ноа не беше религиозен, но през целия път се молеше на всички богове, за които се сети. Молеше се Ани да е в безопасност.

 

 

Лъчът светлина, който се заби в лицето й изгасна, но за секунда Ани остана заслепена от него. Една груба ръка я хвана за рамото и я издърпа безцеремонно в помещението. Вратата се затвори с трясък.

— Ани — извика гневно Рос. — По дяволите! Какви ги търсиш тук?

Тя все още не виждаше нищо, но усещаше бунта на кръвта във вените си. Имаше чувството, че може да чуе лудо биещото си сърце.

— Изплаши ме до смърт, Рос! Защо не се обади, когато те виках?

Той не отговори.

Ани усети напрежението във въздуха.

— Светни лампата.

— Не мога — простена той. — Ани, защо дойде тук? Нали трябваше да се срещнем в офиса, не тук?

— И каква е разликата? — попита тя. Почувства се малко по-добре. Пое дълбоко въздух, за да успокои бесния ритъм на сърцето си и се взря в тъмното. — Какво все пак правиш тук?

Тягостно мълчание. След това гласът му произнесе дрезгаво:

— Трябва да се махнеш от тук, Ани. Изчезни и забрави, че изобщо си идвала!

— За какво говориш?

— Моля те! — Тонът му бе измъчен. — Просто си върви.

Сърцето й отново започна да бие припряно.

— Плашиш ме, Рос. Кажи ми, какво става?

Отново мълчание.

Потърси го слепешком в тъмното, но той бе сменил мястото си. И изведнъж в стаята, в която винаги се бе чувствала щастлива и в безопасност, откакто се бе родила, Ани усети ужас в сърцето си. Не можеше дори да си спомни накъде е изходът.

— Рос? Светни лампата. Нищо не виждам.

— Върви, Ани. Ако побързаш, може да се спасиш.

Тя протегна ръце по посока на гласа. Идваше някъде откъм далечния ляв ъгъл на стаята. Внезапно проблесна огнено езиче, което я накара да изпищи и да отскочи назад.

— Рос! — Сви се на топка, с длани пред очите си, за да се скрие от яркия пламък. Само след секунда в средата на стаята гореше огромен огън.

— Побързай, Ани — заповяда той с твърд глас. Не откъсваше очи от пламъците. — Бягай! Спаси се! Моля те! — изкрещя Рос, когато тя не помръдна от мястото си.

С усилие на волята си наложи да погледне към огъня. Очите й се изпълниха със сълзи, но тя успя да го види. Беше се надвесил над огромната клада и усилено хвърляше в нея дърва, които вземаше от купа, струпан около него.

„Господи! Мили боже!“ — почти извика тя. Рос се опитваше да се самоубие. Не трябваше да му позволи да го стори. Като се опитваше да не мисли за нищо, тя изтича към него, загледана право в огъня, това, което я ужасяваше повече от всичко на света.

— Рос — изкрещя тя, като го хвана за ръкава и се опита да го измъкне от огромните пламъци. — Какви ги вършиш?!

Той продължаваше да се взира като омагьосан в огъня.

— Не мога, Ани. Господи! Колко е красиво! Красиво е, нали? — Ръцете му я сграбчиха грубо за раменете, и я обърнаха с лице към кладата. — Нали? — попита той отново, като повиши тон.

— Не — изхлипа тя, като се опита да се отскубне, за да избяга от непоносимата жега и оглушителния пукот на горящите дърва. — Не!

— Да-а-а! — простена той, без да отпуска хватката си. Бяха толкова близо, че Ани усещаше, как кожата по ръцете й започва да прогаря. — Майка ти не успя да го разбере. Никой не може да го разбере, освен мен!

Тя замига отчаяно. Ужасът бе сковал мислите й. Все пак се опита да фокусира поглед върху измъченото му лице. Потта се стичаше от челото й и тя подскачаше всеки път, когато огънят шумно приемаше поредната суха цепеница. И изведнъж тя съзря в ослепителните пламъци горящата кола, майка си и Джес, къщата и изгореното до основи жилище на Ноа.

— О, не-е! — проплака тя. — Ти си бил. Ти! Ти! Ти си предизвикал всичките тези пожари! Всичките!

Дишането му се бе ускорило, а ръцете бяха поотпуснали хватката си. Но това нямаше никакво значение. Тя бе като закована на мястото си от бързо завладяващото я прозрение, че мъжът до нея всъщност й бе напълно непознат. Ани забеляза с отвращение, че той се задъхва от удоволствие. Не можеше да откъсне очи от пламъците и в същото време изглеждаше така, сякаш изобщо не усеща непоносимата горещина, която Ани болезнено чувстваше върху кожата си.

— Ти си убил мама и Джес — проплака тя. Не й отговори и тя го хвана за яката, като го дръпна към себе си, за да го накара да я погледне. Стъклените очи, които срещнаха нейните, бяха пълни с тревога.

— Да-а-а — простена той отново. — Направих го. Майка ти разкри истината и ме заплаши, че ще ме издаде. Аз така или иначе бях заложил бомбата в колата, ей така, за шоуто. Не съм искал някой да пострада. Но майка ти се изплаши и се опита да избяга, за да повика помощ. Аз се опитах да я спра, но нещата се развиха зле. Беше случайност, Ани. Никога не съм искал да… За това откраднах обецата. — Рос измъкна малкия предмет от джоба си и се вгледа в него. Очите му бяха пълни със скръб. — И аз исках частица от нея, точно както и ти. Никога не съм искал тя да… ни напусне. Сега я няма. Не мога да спра — прошепна той. — Аз живея, за да гледам пламъците. А всички тези хора само се пречкат. По дяволите! Аз не съм виновен! Те просто ми се изпречват на пътя.

— О, господи! — промълви Ани и го пусна. Всичко около нея се завъртя.

Рос я грабна за раменете и я разтърси.

— Дори ти Ани. И ти все ми се пречкаш. Аз приготвих пожара в тази къща онази нощ, но изобщо нямах представа, че ти си вътре. Никога преди това не се бе връщала. Как бих могъл да предполагам? Кълна се, не знаех, че си тук. Никога не бих те наранил нарочно. Вярваш ли ми?

Гледаше го ужасена. Жегата бе непоносима и тя едва дишаше.

Той я разтърси силно.

— Вярвай ми! — заповяда той. — Искам да го кажеш!

— Рос — изкрещя, като се опита да се отскубне от ръцете му. — Боли ме!

— Изтървах камерата, когато чух твоя писък. Онази нощ чух твоя писък и… О, господи, за малко не те убих! Изгубих я. Тогава изгубих камерата.

— Не — промълви тя и поклати глава, като се взираше в обезумялото му лице. Това не можеше да бъде. Не, не можеше да се случва с нея. Горещината наоколо бе непоносима, а гъстият дим изяждаше последните капчици кислород във въздуха.

Ръцете на Рос я поотпуснаха.

— За това къщата на тенисиста трябваше да изчезне. Трябваше да унищожа касетата. Само как я унищожих, а? Онзи пожар беше прекрасен. Господи! Какъв пожар. Бърз и опустошителен — той подсвирна, възбуден от спомена. Лицето му се изкриви в дяволска усмивка. Очите му блестяха трескаво, като на луд. Ани не можеше да го познае.

По тялото й полазиха тръпки. Шокът от непоносимата жега я завладяваше. От липсата на кислород пред очите й започнаха да танцуват зловещи черни петна. Ани се бореше с всички сили да не припадне, защото знаеше, че това би бил нейният край.

— Защо Тейлър Хаус? — успя да промълви тя. — Защо, Рос? Можеше да убиеш децата.

— Не — отвърна той бързо. — Никога. Кълна се. Аз внимавах. Никога не бих позволил да пострадаш!

— Защо — прошепна тя. Гърлото й бе пресъхнало и думите й бяха по-скоро дрезгави хрипове. — Защо го направи?

За миг погледът му се проясни и той отново стана онзи Рос, който тя познаваше.

— Ти бе много близо, Ани. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да предотвратя оставането ти тук. Трябваше да те изплаша по някакъв начин. — Лицето му се изкриви в гримаса и той отново я раздруса силно за раменете. — Защо не замина? Защо? Не исках да пострадаш.

Ани не можеше да издържа повече жегата, нито изгарящите пламъци, които лакомо близваха голите й крака. Трябваше да се измъкнат оттук, преди да е станало твърде късно. Огънят вече бе обхванал половината помещение и жадно поглъщаше всичко по пътя си. Почти нищо не се виждаше през гъстия дим.

Рос я бе стиснал в неумолима хватка, която далеч не подхождаше на годините му. Сега, когато очите му не бяха взрени в ярките пламъци, той изглеждаше съвсем на себе си.

— Трябва да ми повярваш, Ани. Това не е убийство. Уговорих се с теб да се срещнем в офиса, за да съм сигурен, че ще си в безопасност. Бягай. Сега, докато още можеш.

— Ами ти? — попита тя, обхваната от все по-засилваща се паника. Не искаше да мисли за това, което щеше да се случи с него, ако останеше.

— Върви! — изкрещя Рос, като я избута настрани. — Преди да е станало твърде късно.

Но вече бе твърде късно. Внезапно тънкият гредоред, който служеше за под на таванското помещение поддаде под всепоглъщащата сила на пламъците и средата на стаята се срути на долния етаж.

Ани изпищя, когато огънят заподскача наоколо, обхвана подпорните греди и се изкачи към покрива. Заобиколена отвсякъде от ярки, изгарящи пламъци, тя падна на пода, крещейки името на Рос. Вече не го виждаше заради дима.

„Не, не така. Не може всичко да свърши така!“ — помисли си тя обезумяла. Плачът се надигна в гърлото й, щом си помисли за Ноа, за майка си и за Джес.

Свита на топка, Ани усети, как подът край нея поддава. И в следващия миг всичко се срути надолу — към лакомите, опустошителни пламъци, към втория, а след това и към първия етаж — повече от шест метра кошмарно падане.