Джил Шелдън
Лятото на огъня (11)

Глава десета

Ноа сякаш се затвори за нея, така внезапно, пред погледа й. Очите му избягваха нейните, лицето му изглеждаше абсолютно безизразно. И друг път го бе виждала такъв — напълно отчужден и безразличен, но си мислеше, че отношенията им отдавна вече са надмогнали този етап. Какво, за бога, се бе случило от снощи до тази сутрин?

— Нищо няма. — Като се завъртя върху стола си, Ноа й обърна гръб и се засуети с някакви листи по бюрото. — Зает съм.

— Добре — каза тя спокойно, и като го заобиколи, застана между него и бюрото, за да привлече вниманието му. — Но, когато се измъкваш от леглото на някоя жена посред нощ, без дори думичка да кажеш, след това тя се чувства малко… неловко.

— Тръгнах си, когато слънцето вече отдавна бе изгряло!

— Добре тогава — каза тя, и сви безстрастно рамене. — Значи всичко е наред.

Въпреки непринудения си тон, Ани не можеше да скрие болката в гласа си. Но, дявол да го вземе, не можеше да не я боли, при условие, че тази сутрин се събуди и откри, че Ноа си бе заминал, без дори да се сбогува. Беше се примирила с факта, че няма да получи свидетелство за вечна и безсмъртна любов, но поне очакваше едно подобаващо сбогуване. Още повече добре знаеше, как той си мисли, че тя си тръгва и изобщо не подозира, че тази нощ бе взела истински трудното решение да остане.

Просто не можеше да си замине, не и с чувствата, които изпитваше към него. А и всяка от жените, към които той бе чувствал някога нещо, го бе предала по някакъв начин. Ани просто не можеше да постъпи така и за пореден път да затвърди убеждението му, че любовта винаги умира в мъки.

„Този път това няма да се случи!“ — обеща си тя. И за да удържи на думата си, просто трябваше да приеме задачата и да остане тук колкото се може по-дълго.

— Не съм подозирала, че може да си бъзльо — подхвърли тя непринудено. Това беше изстрел напосоки, но изглежда улучи целта, защото очите На Ноа заискриха гневно.

— Аз пък не подозирах, че може да си толкова подмолна, и че обичаш да си играеш игрички — каза той равно, и сложи ръце на хълбоците й, като се опита да я премести, за да се добере до компютъра.

Тя светкавично го хвана за китките и упорито остана на мястото си.

— Това пък какво означава?

Когато стана ясно, че не ще успее да я премести, без да използва сила, той въздъхна и свали ръце от нея. Бутна стола си назад, за да се отдалечи и вдигна глава. Дълбоките му, тъмни очи я гледаха студено и безстрастно.

— Тази сутрин се наложи да приема едно съобщение за теб. Сю смята, че ще е лудост да не останеш — предлага ти страшни пари.

Това напълно обясняваше настроението му.

— Разбирам — каза тя предпазливо. Но защо все пак се цупеше — защото тя щеше да остане, или защото щеше да си замине? — Виж, Ноа — въздъхна отчаяно, и разпери ръце. — Оставам.

Той остана така, вгледан в нея, цяла вечност.

— И защо ме накара да си мисля, че си тръгваш?

— И аз така си мислех, повярвай ми!

— Значи мислеше си, че си тръгваш? — попита той глупаво. — И все пак оставаш?

Ани почувства опустошителния му гняв, който заплашваше всеки миг да се материализира в някоя ужасна дума или действие. Не си спомняше някога да го бе изпитвала върху себе си и той означаваше само едно, че Ноа бе изгубил доверието си в нея. Тази мисъл я накара да изтръпне.

— Да — отвърна тя тихо, като си позволи да се усмихне почти незабележимо. — Оставам.

— И защо? Заради обаждането тази сутрин?

Взря се в очите му и се опита да намери някакъв окуражителен знак, някакъв знак въобще. Но там нямаше нищо.

— Не — прошепна тя, и навеждайки се напред, сграбчи ръцете му. Зад навъсената и преднамерено неприветлива външност на този мъж се криеше много топлота и чувствителност и никой не знаеше това по-добре от нея. Особено след всичко, което се бе случило миналата нощ на плажа.

Но то бе само прелюдия към онова, което последва в спалнята. Любиха се отново. Ноа шепнеше тихи възбуждащи слова, които тя едва чуваше през бученето в главата си и ниските стонове, които се откъсваха от гърдите й. Заедно бяха достигнали толкова истински, умопомрачаващ връх и тя бе сигурна, че душите им се бяха слели. Ноа също го бе разбрал, тя знаеше това добре. А и как би могъл да забрави!

— Оставам — отвърна тя, — защото ми предложиха страхотна възможност за работа тук, която ще отнеме поне месец. Ще се заема с нея и ще видим какво ще стане. Но преди всичко оставам, защото снощи, когато лежах до теб, реших, че просто не бих могла да си тръгна. Знам — бързо го прекъсна тя, когато той се накани да възрази нещо, — че не си наясно с чувствата си към мен. Знам също колко ти е трудно. — Тя сви безпомощно рамене. — Обичам те, Ноа. Но няма да ти натрапвам чувствата си, нито ще те моля да ги приемеш. — Като все още стискаше ръцете му в своите, Ани се наведе и прокара устните си по бузата му и надолу по врата…

Той изръмжа и я събори върху коленете си, обви ръце около нея и я притисна в прегръдките си.

— Ти си моето проклятие — прошепна той в ухото й. — Не мога да спра да мисля за теб. Направо ме деморализираш!

Да усеща топлината на силните му, грижовни ръце около себе си, особено след като бе видяла ужасяващата празнота в очите му само преди миг, й подейства като целебен балсам.

— Толкова съжалявам, Ноа.

— Помислих си най-ужасни неща за теб. Помислих си, че се опитваш да си играеш с мен и дори в един момент бях убеден, че не си по-различна от… — Той млъкна внезапно, лицето му отново се бе напрегнало.

Сърцето й се сви от болка.

— Аз съм различна, Ноа. Никога не бих те наранила, никога! — Беше благодарна, че се намира там, където беше. Остана неподвижна, докато Ноа попиваше думите й.

— Аз също не искам да те нараня — каза накрая той, заровил лице в косите й, и пое дълбоко въздух. — Нямам твърде много опит в тази част и май досега все ме преследва лош късмет с тези неща.

— Всичко с нас е наред — каза тя нежно. — Прекрасно е. Спомни си само какво се случи снощи.

— Това беше повече от прекрасно — съгласи се той, и очите му проблеснаха палаво.

Ани въздъхна замечтано.

— Значи така — каза той, и потърка челото си о нейното. — Ще повисиш още малко тук, а?

— Мъ-хъ — усмихна се тя. — Да знаеш някое местенце, където мога да остана?

Той й хвърли бърз, дяволит поглед, изпълнен с доволство.

— Може би.

Тя плъзна ръцете си по лицето му и наболата му брада одраска дланите й. Косата му бе разрошена, както винаги и бе облечен само с вечните си шорти, така че мускулестите му гърди и ръце оставаха открити. Тя въздъхна щастливо и положи глава на рамото му.

— Признай си, Ноа. Радваш се, че оставам, нали? Поне малко?

— Не — отвърна той твърдо, и веднага развали ефекта от думите си, като я придърпа по-близо и устните му се заиграха с ухото й.

— Поне малко?

— Може би съвсем малко — отвърна той, и отново се усмихна. — Но ти си като таралеж в гащите! Все трябва да те спасявам.

Очите му внезапно помръкнаха.

— Какво има?

— Никой не се радва повече от мен, че не си тръгваш, Ани. Но трябва да помислиш за нещо друго — пожарите!

— Какво за тях?

— Мисля, че си в опасност.

Изобщо не искаше да слуша още една реч за своята безопасност. Ани скочи на крака и кимна към компютъра.

— Върху какво работеше, когато дойдох? И защо така се разбърза да изключиш компютъра.

— Не говорим за това сега, Ани — възпротиви се той, но включи монитора. Пръстите му пробягаха по клавиатурата и на екрана бързо се появиха няколко файла.

Тя надникна през рамото му, като присвиваше очи, за да фиксира по-добре знаците.

— Това са файлове от архива на следствения отдел към пожарната. Как си се добрал до тях?

— Ани, слушай. Спомняш ли си какво ни каза Рос за подпалвача? Че отделът му разполага със списък от имена, дълъг цял километър и че в момента разследват всеки отделен заподозрян.

— Да. И освен това каза, че са сигурни, че не става въпрос за един и същи човек. Или ако все пак е един и същ, то той определено е някой досега неизвестен. Като Джери, например или някаква измишльотина от този сорт.

— И че вероятно той няма никаква връзка с бомбата в онази кола, която уби майка ти и Джес.

— Спомням си. — Тя преглътна. Инстинктивно усещаше, че това, което ще последва изобщо няма да й хареса.

Ноа посочи към екрана.

— Добре, но защо тогава този файл показва, че те просто са изчерпали онзи огромен списък със заподозрени. Тук го няма дори Джери. Те са в задънена улица, Ани. А онзи тип продължава да прави пожари!

Ани се опита да защити Рос.

— Може би не е искал да ме тревожи. Аз и без това бях здравата изплашена.

— Беше? — попита Ноа, и бавно поклати глава. — Левърти, ние всички все още трябва да сме страшно разтревожени. Онази откачалка е на свобода и никой, абсолютно никой не се е приближил и със сантиметър към залавянето му. И… изглежда той има нещо против теб.

— Искаш да кажеш против Рос.

Не й отговори, но тя виждаше тревогата в очите му.

— Виж, днес трябва да се видя с Рос. Иска да поговорим за това, какво ще правим с къщата, когато ремонтът приключи. Ще го разпитам за разследването. Той очевидно просто иска да не ме безпокои.

— Значи къщата е за продан, така ли?

— Всъщност не. Снощи, на бала, Рос ми каза, че тъкмо идва от къщата. Разходил се из нея и го налегнали спомените. Каза, че не може да понесе да се раздели с нея. Освен това смята, че къщата е била собственост на мама, преди да се оженят, трябва да ми плати, за да откупи дела, който ми се пада.

— Значи пак ще живее там?

— Не знам какво се кани да прави. Спомена нещо, че се нуждае от почивка, и че иска да замине на самотен остров за няколко месеца. — Тя спря, когато осъзна, че Ноа изобщо не я слуша, а гледа някъде встрани, дълбоко замислен. — И аз си помислих — продължи тя със същия равен глас, — че можем да се съблечем и да правим секс, страстен и необуздан, тук, под бюрото, тъй като май това е единственото свободно място в цялата стая.

Съсредоточеният му поглед се стрелна към очите й.

— Ани, нека аз да отида при Рос днес. Ти си имаш работа с фотоапарата, а аз и без това трябва да поговоря с неговите хора за програмата, така че…

— Не чу нито дума от това, което току-що казах. — Тя се засмя удивена, бе сложила ръка на кръста си. — Нали?

— Хм-м… О, да. Права си — протегна ръце към нея, и я дръпна отново на коленете си. Усмивчицата, която допреди миг се колебаеше в ъгълчетата на устата му, изведнъж набра смелост и той се ухили широко. Тя се задърпа, ей така, на шега и ахна, когато ръката му се плъзна под тениската й и топлите му, твърди пръсти погалиха гърдите й. — Веднага след като се върна, ще ти позволя да ме прелъстиш, точно тук, под това бюро.

И Ноа я целуна, дълго и страстно, докато мислите й я напуснаха и й стана страшно горещо. Със същата непростима лекота той откъсна устни от нейните, измъкна ръката си изпод тениската и я премести от себе си. Стана, прекоси стаята и излезе, като си подсвиркваше тихо някаква мелодия. Ани остана така, загледана след него. Смешно, но чувстваше коленете си омекнали. Когато успя да се съвземе, се смя на себе си, че си бе изгубила ума само от една целувка.

И едва когато, минута по-късно, стана и се измъкна от кабинета, осъзна, че днес всъщност бе неделя. Как щеше да се срещне Ноа с хората от екипа на Рос, когато те не работеха и никога не бяха работили в почивните дни?

 

 

През следващите няколко часа Ани се забавлява с фотоапарата си. Мартин се мъкнеше постоянно след нея, докато тя правеше снимки от скалите. Тъй като вече отдавна бе минала средата на лятото, слънцето не бе така безмилостно и светлината бе идеална. Денят бе топъл, но не горещ, както вероятно бе в останалата част на Калифорния по това време на годината. Мястото тук бе толкова прекрасно и основната причина за това бе приятният, хладен океански бриз, реши Ани. Чувстваше се истински радостна, че не си тръгва все още.

Мартин се взираше някъде далеч в океана със спокойно, замечтано изражение и Ани реши, че подходящият момент е настъпил:

— Мартин — започна тя направо, като все така бе долепила око до обектива, — къде е Джери?

Момчето не отговори нищо и след малко тя свали фотоапарата.

— Страшно сме притеснени, Мартин. Ноа, Ед, Розмари… всички ние. Той е само момче, като теб. Не е направил нищо лошо и заслужава да си бъде вкъщи, с нас.

Мартин наведе глава и заби поглед в земята.

— Не знам къде е.

Опитът бе научил Ани да познава кога някой я лъже и точно сега бе убедена, че момчето се опитва да направи точно това. Внимателно, без да променя тона си, тя продължи:

— Не мисля, че ми казваш истината, Мартин, но и не искам да те карам да престъпиш дадена дума. Знам, че приятелското обещание е истински важно нещо.

Мартин вдигна глава и я погледна. Очите му бяха изпълнени с благодарност и Ани разбра, че бе налучкала правилно.

— Притеснявам се за него, Мартин. Ако случайно го видиш, ще му предадеш ли, че моята къща е празна и ако му трябва сигурно място, там може да намери подслон.

— Ако го видя — отвърна Мартин. Очите му отново се взираха към хоризонта.

— Добре. — Знаеше, че съобщението ще стигне до Джери. И лично щеше да се погрижи момчето да намери спален чувал и възглавница в къщата, когато отиде там.

Когато се прибраха за обяд половин час по-късно, откриха Ед паникьосан.

— Какъв е проблемът? — попита Ани, докато той обикаляше насам-натам из кухнята, вдигаше разни неща и след това с трясък ги оставяше на мястото им, отваряше и затваряше безцелно шкафовете.

Ед спря и вдигна безпомощно ръце, в отговор на въпроса.

— По-добре попитай какъв не е проблемът!

— Нека все пак първо уточним какъв е — предложи тя търпеливо, и по устните й заигра едва забележима, носталгична усмивка. Моментните избухвания на Ед бяха част от детството й, както и неговите фантастични ябълкови пити.

Той сви ръцете си в юмруци и ги сложи на не твърде фината си талия, лицето му бе намръщено.

— Момчетата имат състезание по волейбол. Цялата седмица! А екипите още не са изпрани. Аз трябва да приготвям пуйка за вечеря, а още дори не съм измил чиниите от закуска. Никой не си върши задълженията, а аз нямам никакво време да ходя да се разправям с тях. — Готвачът внезапно прекъсна тирадата си и загриза нокътя на единия си пръст, като гледаше все така намръщено Ани. — Вече съжаляваш, че попита, нали?

— Къде е Розмари?

— В леглото. Ноа е някъде по работа, а на мен ми трябва помощ! — Той я заоглежда с внезапен интерес. — И ми се струва, че ти си моят спасител! — Грабна отнякъде един кош с дрехи и го връчи в ръцете на нищо неподозиращата Ани.

Да се каже, че тя бе толкова добра в прането, колкото в готвенето, си е направо комплимент. Пращаше на химическо чистене почти всяка дреха, която притежаваше. Така бе по-удобно, пък и по-евтино, защото нямаше опасност да повреди нещо, след като не го пере лично.

— Но, Ед, аз не знам как…

— Мартин може да ти помогне — побърза да я прекъсне той. — Сега ме оставете на спокойствие, че съм претрупан от работа.

— Ед, честно! Не знам как…

— Моля те, Ани! Опитай! Заради мен. — Обърна й гръб, и се завтече към печката.

Тя погледна към Мартин и той сви рамене. Двамата заедно натъпкаха съдържанието на коша в пералнята и се засуетиха пред програматора.

— 90 градуса? — Не беше ясно към кого бе отправен въпросът й.

— Доста са мръсни — отвърна Мартин бавно. — 90 градуса май ще е добре.

— Ами ако някой от цветовете пусне? — попита тя, като гледаше несигурно към чисто белите фланелки със сини ивици по ръбовете. — Нали от горещата вода става така? — Тя прехапа устни разтревожено. Искаше й се да се изсмее на себе си, обикновено губеше по-малко време, когато преценяваше светлината и нагласяше фотоапарата си. Но после изведнъж веселото настроение я напусна — сети се колко важни бяха тези екипи за момчетата.

— Прани са и друг път. Не би трябвало да пускат. Нали така? — Мартин изглеждаше толкова загрижен за дрехите, колкото за онова злополучно месо, което двамата се опитаха да сготвят, така че Ани реши да го послуша. Щракна копчето на 90 градуса и сложи доста прах в чекмедженцето. Оттук нататък не й оставаше нищо друго, освен да се моли горещо всичко да мине успешно.

Някъде в ранния следобед Ноа се върна в Тейлър Хаус. Единственото нещо, което искаше да направи, бе да се затвори някъде сам и да мисли. С Рос се срещнаха в неговия офис в сградата на общината и нещата, за които разговаряха, докараха на Ноа жестоко главоболие. Като добавка на всичко това, Розмари все още бе толкова зле, че се нуждаеше от надзор денонощно, а от Джери нямаше и следа. Беше претърсил всеки сантиметър от имението, но — безуспешно.

Вмъкна се в кабинета си, като имаше чувството, че на плещите му са се стоварили всички проблеми на света, и… се закова на мястото си.

Ани седеше в неговия стол, пред неговото бюро и го чакаше. Очите й преливаха от нежност и обич. И всички тези чувства бяха за него.

Само преди миг му се искаше да е сам, а сега изобщо не можеше да се сети откъде му бе хрумнала тази идея. На лицето му се появи усмивка, самият той не осъзнаваше колко вяла и уморена бе тя, и той тръгна към Ани, стъпвайки всред собствената си невъобразима бъркотия по пода.

— Здравей — каза Ноа тихо.

— Здрасти — отвърна тя и стана.

Знаеше, не би трябвало да се ядоса на нейната инвазия в неговото неприкосновено кътче, но вместо това щеше да се разтопи, само като я видя.

Обърна се и заключи вратата.

— Какво правиш? — попита тя, останала без дъх, когато той я грабна и я притисна в прегръдките си.

— Изказвам искрени благодарности на себе си, че съм имал невероятния нюх и съм си купил възможно най-мекия килим, който се продава в момента на пазара, и на бога, задето ме е дарил с толкова голямо бюро.

Тя се изкикоти, заровила лице в прекрасната му коса и се отпусна в ръцете му. Тялото й бе невероятно нежно.

— Какво общо има килимът, че и бюрото?

— Ами… — отвърна той, и гризна ухото й. По тялото й полазиха тръпки, които той внимателно успокояваше, като прокарваше длани надолу и после нагоре по ръцете й. — Цял ден не мога да спра да мисля за предложението ти от тази сутрин — беше нещо свързано със страстен, необуздан секс под бюрото.

Той коленичи на пода и я дръпна със себе си, наслаждавайки се на любопитния поглед, с който тя измери отвора в бюрото, сякаш се чудеше дали мястото е достатъчно. След това погледът й бързо се стрелна към прозореца, през който все още се прокрадваха последните лъчи на слънцето и накрая се обърна към Ноа. Очите й бяха озарени от мека светлина.

— Сега ли?

В отговор, той премести ръката й надолу, върху издутото твърдо място под кръста си.

— Оу! — възкликна тя, когато пръстите й го обгърнаха.

Той зашепна отчаяно името й. Желанието разтърсваше тялото му.

— Ами ако някой дойде да те търси… — Думите й се изгубиха в следващата въздишка, когато той положи устни на шията й, езикът му докосна копринената кожа, а ръцете му се плъзнаха под късата й, но добре изпъната лятна рокличка. — Хъ-ъх… май си струва да опитам…

Ноа изсумтя в знак на съгласие и притисна ханша й към набъбналата си мъжественост. Ани измърка одобрително, възбудено.

— Обожавам този звук — измърмори той, устните му все още обхождаха шията й. Пръстите му се провряха под бикините й, изтръгвайки отчаяна въздишка на удоволствие от гърдите й. Прекрасните й сиви очи бяха трескави и потъмнели от страст.

— Ноа… — Тя се притисна, очакваща, готова да се отдаде, към него. Пръстите й припряно се бореха с копчетата на дънките му. — Сега!

С едно нежно докосване, той спря безразсъдния й устрем, наслаждавайки се на безбройните изражения, които се смениха на лицето й, докато ръката му продължаваше да се забавлява във влажната гореща точка между бедрата й.

— Моля те — промълви тя, задъхвайки се, и се прилепи към него. — Сега!

Той разчисти купчините хартия около тях, докато тя най-сетне успя да разкопчее дънките му, сваляйки ги припряно надолу. Той дръпна бикините й и за негова голяма изненада, фината коприна се разпадна в ръцете му.

— Бързо! — прошепна тя, и после се засмя, останала без дъх, когато той я дръпна силно към себе си и двамата се намериха на пода, само наполовина под бюрото.

Ръцете й пробягаха по напрегнатото му тяло, езикът й се плъзна в устата му и Ноа бе изгубен. Лишен от способността си да разсъждава изобщо, той бе в състояние само да чувства горещите вълни, които го заливаха, и знаеше, че повече просто не би могъл да се контролира. Но Ани нямаше никакво намерение да му отказва каквото и да било. Тя го преобърна по гръб, възсядайки го и прие в себе си невероятно твърдата му и възбудена повече от когато и да било мъжка гордост, довеждайки и двамата до разтърсващ оргазъм само след минути.

И когато Ноа успя най-после да успокои дишането си, изведнъж се почувства разтърсен из основи. Когато бе с Ани по този начин, се чувстваше някак разкъсан, пречупен както никога преди и в същото време, само когато бе с нея се чувстваше истински пълноценен, успокоен, уравновесен.

Всичко бе толкова ужасяващо и толкова прекрасно.

Когато навън вече отдавна се бе стъмнило, двамата се приготвиха да проверят къщата на Левърти за Джери.

— Надявам се, че Мартин е предал съобщението на Джери — каза Ноа, докато проверяваше дали фенерчето му работи. Той хвърли поглед навън през прозореца на кухнята, но там не се виждаше нищо друго, освен гъста сива мъгла. — Страховита нощ. Не е най-подходящото време да си сам навън.

— Сигурни сме, че поне яде — каза Ед намусено, когато влезе в кухнята. В ръцете си държеше кош с мръсни дрехи.

— Значи продължава да изчезва храна, така ли? — попита Ноа обнадежден. Между очите му отново се бе появила онази дълбока, тревожна бръчка, и на Ани, както винаги, й се прииска да я приглади. Бе толкова привлекателен, когато бе угрижен, че тя с усилие успя да се пребори с желанието си да се хвърли на врата му и да го обсипе с целувки.

— Да, слава богу — отвърна Ед. — Малкият разбойник и без това е само кожа и кости. Когато видя, че Мартин се навърта подозрително наоколо, гледам да се изпаря за няколко минути, за да може той да отмъкне каквото иска.

— Добре — каза Ноа облекчено. Ед се запъти към пералнята, а Ноа се обърна към Ани с ръце на кръста. — Трябва да го открия тази нощ. Мина вече твърде много време.

— Поне сме сигурни, че не гладува. — Ани знаеше добре — това, че Джери бе някъде наоколо, беше добър знак. Беше почти сигурна, че Джери иска да се върне, но не знае как да го направи, без да нарани гордостта си.

Ноа въздъхна и поклати глава. Лицето му бе напрегнато. Погледна през прозореца към плътната стена на мъглата, присвил замислено очи.

— Какво има — попита тя внимателно. Той изглеждаше толкова… тъжен.

— Знам какво означава това. Знам какво е да се чувстваш абсолютно сам, изоставен. Да се чувстваш напълно ненужен… безполезен товар. — Погледна към нея, очите му бяха мрачни. Потърка с ръка гърдите си, сякаш нещо го мъчеше отвътре. — А аз толкова исках всичко това да е вече минало за него.

Ани пристъпи към него, усещаше сърцето си в гърлото. Протегна ръце и нежните й, деликатни длани погалиха лицето му.

— Ноа, ти си най-чувствителният и състрадателен мъж, когото някога съм познавала. Ако някой би могъл да помогне на Джери да преодолее миналото си, то това си само ти.

— Аз просто искам той да е добре.

— Не се безпокой, ще се справи. Той все пак е по-голям, отколкото си бил ти, когато си бил принуден да се грижиш сам за себе си.

Очите му се спряха върху нейните и изразът в тях стана по-топъл. Посегна нагоре и покри с големите си, силни длани нейните нежни ръце.

— Благодаря ти, че измисли това с празната къща и го каза на Мартин.

— Просто искам Джери да е на сигурно място и да се прибере тук, при семейството си, колкото се може по-скоро.

Лека усмивка докосна устните му и той бързо и импулсивно прегърна Ани.

— Какво щях да правя без теб, Левърти! — прошепна Ноа, скрил лице в косите й.

— Е — отвърна тя бодро. Сърцето й ускори ритъма си след неговите нежни думи, а и защото чувстваше близостта на тялото му — няма да ти се налага да мислиш за това, поне още малко.

— Ъ-ъ… Ани — долетя зад гърба й приглушения глас на Ед.

Двамата се обърнаха моментално — тонът на стария готвач звучеше доста странно — и се ококориха от изненада.

В ръцете си Ед държеше два от екипите за предстоящото състезание — и двата, някога снежнобели, със сини ивици по ръбовете — сега бяха ярко, бонбоненорозови.

— Схванах, че не си била домакиня в предишния си живот.

Ани все така гледаше ужасена любимите екипи на момчетата. Знаеше много добре, че всяко от децата обожава своята униформа. Тя бе за тях знак за принадлежност към това мнимо семейство, който им даваше увереност и чувство на значимост. Тя бе тяхната гордост. Пристъпи напред, надникна в пералнята и простена. Беше успяла с един-единствен удар да разбие целия отбор на пух и прах.

— О, не-е — извика тя. — Какво съм направила?

— Е — отвърна Ед, като измъкна един яркочервен потник изпод купчината вече розови тениски. — Обзалагам се, че това тук е замесено в цялата работа.

Една сподавена въздишка я накара да стрелне поглед към Ноа. Той притискаше с ръка устата си и под нея се хилеше неистово.

— Съжалявам — успя да промълви той през смях, като поклати глава. — Май не си се шегувала, като каза, че не разбираш абсолютно нищо от готвене и пране…

Последните му думи излетяха бързо заедно с по-голямата част от въздуха му, защото Ани безмилостно го сръга в стомаха.

— Оу! — запротестира той, като потриваше с ръка мястото, където се бе забил лакътят й. Ед се изкикоти и Ноа се обърна към него. Погледите им се срещнаха и двамата избухнаха в неудържим смях.

Ани се почувства страшно унизена и искрено се молеше, ако може, да потъне в земята точно в този миг.

— Престанете да ми се смеете!

Ноа вдигна ръка и поприглуши леко поредния изблик на неконтролируем смях, а Ед дори не направи опит.

— Ние… не се… смеем на теб — смогна да произнесе Ноа. Ед избърса очите си и двамата се поуспокоиха малко, но само до момента, в който отново се погледнаха и започнаха да се хилят истерично.

— Да бе, не се смеете на мен! — извика тя, и усети как кръвта се качи в главата й. Обърна им гръб и с бърза стъпка се запъти към задната врата, която беше съвсем новичка след пожара. Чувстваше се глупава и некадърна. Трябваше да обръща повече внимание на часовете по домакински умения в гимназията, но вместо това тя винаги бе страшно заета с писане и снимки.

Вече на вратата, тя се завъртя, за да хвърли последен поглед на развеселените им лица.

— Не мога да готвя и не мога да пера. Казах ви го и на двамата още в началото, и сега можете да обвинявате единствено себе си, че ще носите розови екипи! — За да подсили драматичния ефект от думите си, тя тръшна вратата след себе си.

Нощта моментално я погълна. Мъглата беше толкова гъста и непрогледна, че тя едва различаваше лампата на алеята към входа на имението, само няколко метра по-нататък. Беше доста зловещо и тя внезапно реши, компанията на двама хилещи се мъжки шовинисти е за предпочитане от това, да остане сама в тъмното. Обърна се към вратата и директно налетя на непоклатимо препятствие — гърдите на Ноа.

— Да вървим, Левърти — каза той приглушено, като я грабна за ръката.

Тя се взря в тъмното, за да види лицето му, но нощта бе непрогледна и не можа да види ясно изражението му.

— Мина ли ти идиотското желание да ми се присмиваш?

Той стисна ръката й.

— Розовото ми е любим цвят — каза той сериозно, въпреки че тя бе сигурна, че очите му проблеснаха весело.

„Това май беше предложение за мир — реши тя — без присмех или някакви глупави шеги.“ Прие го и отпусна ръката си в неговата.

— Добре тогава. Да вървим да намерим Джери.

Докато вървяха през парка и после през моравата, като налучкваха правилния път по-скоро с изградения с годините навик, отколкото с помощта на зрението си, продължаваха да се държат за ръце. Нощта беше мъртва, глуха и тъмна, колкото само непробиваемата мъгла можеше да я направи.

— Всичко наред ли е? — попита Ноа след малко. Тя го погледна въпросително и той стисна леко ръката й. — Не те нараних… в кабинета. Нали?

Благодарна на тъмнината, която скри издайническата червенина по лицето й, тя поклати глава.

— Не, Ноа. Аз… Добре съм. — Това, което се случи днес бе наистина бързо, необуздано и… недодялано. Но го бяха направили толкова зашеметяващо, че това бе може би най-екстремното преживяване в целия й живот. Бяха се вкопчили отчаяно един в друг там, направо на пода под бюрото му и тя никога нямаше да забрави чувството на абсолютна власт над Ноа, когато осъзна, че бе успяла да го накара да изгуби това, което винаги изключително грижливо бе пазил — контрола над себе си.

Ани пристъпи напред, но той я хвана за рамото и я обърна към себе си.

— Беше малко грубичко.

— И освен това — напомни му тя, и се усмихна насила — аз започнах всичко.

Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Така си беше.

— Не съм чак толкова крехка, Ноа!

— Не — отвърна той нежно, и пръстите му погалиха лицето й, — не си. Ти не се страхуваш да покажеш какво чувстваш — със сърцето или с тялото си. Това е едно от нещата в теб, които страшно ме привличат.

Очите му я изгаряха и тя усети онази тръпка, която изпитваше винаги, когато Ноа я гледаше по този начин.

— И май… ти дължа чифт сини, копринени бикини.

Тя се разсмя и го блъсна леко в гърдите. Но мъглата бе толкова гъста, че го погълна моментално и тя почти не можеше да го вижда, въпреки че бе само на метър от нея. Ани изплашена се хвърли към него и мушна ръката си в неговата.

— Страх ли те е? — попита той с подигравателна усмивка, която блесна в тъмнината.

— Няма такова нещо! — увери го тя с доста пресилена храброст в гласа, и крадешком се огледа наоколо. Трясъкът на разбиващите се вълни звучеше зловещо в черната нощ, но това бе единственият звук наоколо. Нямаше дори щурци. Ани реши, че мъглата изобщо не й харесва и задърпа Ноа към къщата.

— Трябва да ти е било доста трудно да събереш всичките неща на вашите — каза той тихо след малко.

Тя сви рамене.

— Много по-трудно ми бе да приема, че обецата на мама изчезна.

— Това никак не се връзва — каза той. — Майка ти винаги се обличаше идеално. Какво изобщо би могло да я накара да забрави едната си обеца?

— Може би се е наложило да бърза?

— Но остава въпросът, защо е трябвало да бърза? Пък и защо подпалвачът толкова иска тази обеца?

— Какво каза Рос за нещата, които откри в компютъра? — попита тя. — Защо ни каза, че все още имат списък със заподозрени, когато това изобщо, ама никак не отговаря на истината?

— Не съм го питал.

Тя го погледна.

— И защо?

— Нямаше как да му кажа, че съм преровил поверителните файлове на неговата служба. Когато го попитах за разследването, той ме отряза, като каза, че все още работят по няколко линии, и че имат заподозрени. Не можех да му кажа в лицето, че лъже.

— Прави го, за да ме предпази — промърмори Ани. Искаше й се Рос да не се бе чувствал задължен да го прави.

— Така излиза.

Ани изобщо не хареса недоверчивия му тон, но нямаше време да протестира, защото изведнъж къщата се изпречи пред тях, внезапно изскочила от мъглата. Беше тъмна, както и предполагаха. Електричеството беше прекъснато заради ремонтите, така че те светнаха фенерчетата си и започнаха да викат Джери.

Бяха в антрето, когато от горния етаж се чу някакъв шум, като от човешки стъпки. Заедно се изкачиха по стълбите. Когато стигнаха горе, Ноа се обърна към Ани и стисна силно ръката й.

— Стой тук, докато аз проверя оттатъшната стая — каза той тихо. В гласа му се долавяше заповедна нотка. — Шумът дойде от там.

Тя го погледна непокорно и се опита да протестира, но пръстите му стиснаха още по-силно китката й.

— Моля те — прошепна той. Очите му казваха много повече от думите.

Тя кимна унило в знак на съгласие и Ноа тръгна по коридора. Но само секунда по-късно откъм стаята, която беше най-близо до нея, долетя някакъв шум и Ани моментално забрави обещанието си. Тихичко отвори вратата и като че ли прекрачи в друг свят. Някой беше оставил прозореца отворен и в стаята се бе промъкнала гъстата нощна мъгла, така че Ани не можеше изобщо да види отсрещната стена.

— Джери? — повика го тя, не много силно. — Тук ли си?

Долови някакво внезапно движение отдясно — някой я наблюдаваше — и се завъртя нататък, като щракна копчето на фенерчето, за да види по-добре кой си позволяваше да я гледа в тъмното.

Светлината проблесна за миг и замря.