Джил Шелдън
Лятото на огъня (2)

Глава първа

Спомените, които нахлуха в съзнанието й, когато влезе в къщата, почти я зашеметиха. Цели десет години, а сякаш нищо не се беше променило. Ани въздъхна и с усилие прекрачи прага, но това като че ли изчерпи всичките й сили и нищо не можеше да я накара да продължи нататък. От антрето се виждаше част от кухнята, дневната и дългата извита стълба, която водеше към нейната детска стая.

Във въздуха се носеше аромат — лек мирис на люляк, който събуди толкова ярко спомена за майка й, че Ани сякаш отново я виждаше да стои в кухнята, с дървената лъжица в ръка, и чуваше как й напомня да затвори по-бързо вратата, преди вкъщи да се е вмъкнал студеният морски бриз.

Майка й и вторият й баща Рос обичаха тази къща и Сан Райо с неговия типичен стил на градче от калифорнийското крайбрежие и модния му начин на живот. Ани също бе обичала тези неща. Тя бе прекарала щастливо детството си тук. Градът беше спокоен, с почти никаква престъпност, а по-голямата част от жителите му бяха отрудени хора с добре платени професии. Ани и брат й Джес не познаваха никакви граници, освен океана и планините, простиращи се зад тях. Детството им приличаше на приказка — пълно с любов, радост и уважение. Тя никога не се бе съмнявала какво голямо значение има за своите близки.

Но сега беше сама. Близките й си бяха отишли отдавна и тя имаше много по-важна работа от това, да се отдава на спомени. След всичките тези години Рос беше решил да продаде къщата. Той й бе изпратил писмо, за да й съобщи, че не желае повече да я задържа, че мъката, която му причинява това място, е твърде голяма. Поканил я бе да дойде и да прибере каквото поиска.

Ани влезе в кухнята, като с всички сили се опита да потисне болката, която прониза сърцето й при вида на поизбелелите тапети на цветя, които мъчително й напомниха за майка й. Остави чантата си на масата и се огледа. Рос беше очевидно на работа и тя изведнъж съжали, че не се бе обадила предварително. Не го направи, защото искаше да бъде сама при това свое първо завръщане след толкова време. Рос беше усетил, че спомените я бяха държали далеч от родния дом и за това я бе посещавал от време на време през годините.

Не познаваше биологичния си баща — бе умрял преди тя да се роди. Рос беше нейният истински баща във всяко отношение и като такъв бе заслужил много по-голямо внимание, отколкото му бе дала.

Но да направи повече не беше по силите й.

Токовете й изтракаха по плочките на пода, когато премина покрай хладилника. Миналото внезапно нахлу в съзнанието й и тя с усилие преглътна сълзите си. Беше невъзможно да се разхожда тук, в любимата им стая, без да бъде завладяна от спомените. Брат й беше постоянно гладен, а майка й винаги с удоволствие се захващаше да му направи нещо ново за ядене, така че кухнята беше най-обитаваната стая в къщата.

Да се пребори със себе си и да се качи по дъбовото стълбище й се стори по-лесно, отколкото да остане в кухнята, въпреки че чувстваше умора във всеки мускул, докато се изкачваше. Искаше да вземе нещо тяхно преди къщата да изчезне завинаги от живота й, нещо, което да запази, за да задържи спомена за това място жив. Сякаш можеше да забрави своя дом!

Дом. Лицето й се изкриви в гримаса, когато отвори вратата към спалнята на брат си. Ани не смяташе тази къща за свой дом, откакто те бяха убити в нощта на абитуриентския й бал. Замина веднага след погребението и оттогава не се беше връщала. Но сега рискуваше сърцето и душата си в името на един последен спомен. Освен това рискуваше и работата си — редакторката й в „Тайм“ нямаше да бъде развълнувана от нейната история. Като пътуващ кореспондент Ани имаше да върши доста работа и не можеше да си позволи да изоставя материала си и да тича към къщи винаги, когато й се приискаше.

Хвърли се на леглото на Джес и се замисли защо Рос беше запазил къщата непроменена последните десет години. Помисли си, че би му било по-лесно, ако беше направил някои промени. Отвори чекмеджето на нощното шкафче и не се учуди, като видя безпорядъка в него, точно както, когато Джес беше жив. Вниманието й привлече един малък бележник с бели листи. На най-горната страница, с едрия почерк на брат й, беше надраскано някакво име: Ноа Тейлър.

Името я накара да се усмихне. Това беше най-добрият приятел на Джес и първото момче, с което тя се беше сблъскала. А този сблъсък имаше направо космически размери.

Ноа Тейлър беше черната овца на квартала — момчето, от което всяка майка се ужасяваше. Затворен, мрачен и саможив, Ноа беше пълна противоположност на Джес. Може би единственото нещо, което ги сближаваше, беше фанатичната им любов към компютрите. И въпреки всичките им различия, двамата останаха добри приятели до смъртта на Джес. Всъщност Ани и брат й бяха единствените приятели на Ноа. Тя беше включена само защото беше „малката сестра“ — прозвище, което скоро започна страшно да ненавижда. Не беше виждала Ноа откакто той завърши гимназия заедно с Джес пет години преди нея, но със сигурност беше чувала за него. Всеки, който дори слабо се интересуваше от спорт, знаеше кой е Ноа Тейлър. Той беше станал — въпреки че това изглеждаше невероятно за всички — професионален тенисист. Ани бе допусната толкова близо до Ноа, колкото всеки друг външен човек. Така че тя дори не подозираше, че играе тенис. Но той бе станал не само професионалист, но и един от най-добрите тенисисти на всички времена.

Тя се зачуди дали все още е толкова угрижен и намръщен и поклати глава. Неговите широко коментирани в пресата авантюри с известни кралски особи, актриси, тенисистки и дори репортерки доказваха, че не беше. Жените наистина го обичаха. Този нов образ нямаше нищо общо с мълчаливото и понякога доста грубо момче, което тя познаваше в детството си. В онези дни той все още не беше съзрял физически, а къдравата му кестенява коса беше винаги твърде дълга и падаше пред очите му, така че и сега тя не беше сигурна какви са на цвят.

Ани изведнъж стана неспокойна. Изправи се. Почувства, че няма сили да се рови из нещата на майка си. Реши, че се нуждае от отдих и че Ноа Тейлър е подходящият човек за това. Тя грабна фотоапарата — едно от малкото неща, които носеше винаги със себе си. Нищо не можеше да я успокои по-бързо от една хубава разходка на лов за интересни снимки. А за тази цел нямаше по-подходящо място от калифорнийското крайбрежие.

Пътят до плажа не беше дълъг — трябваше само да прекоси градината на Ноа, която беше съседна на тяхната. С малко късмет можеше да го срещне и да се посмеят за миналите времена.

 

 

Ноа посрещна острия сервис с бекхенд, който би стъписал дори най-добрия професионалист, но не и малкия, слабичък, единадесетгодишен Мартин Хоуп. Той се хвърли отчаяно, за да достигне топката, но това беше физически невъзможно, въпреки героичните му усилия. Така че той направи това, което всеки достатъчно хитър хлапак, израснал на улицата, би направил — излъга.

— Аут! — извика Мартин победоносно, посочвайки линията. — Чист аут, Ноа!

Тенисистът се засмя добродушно.

— Да бе! — Но все пак отстъпи. — Твой сервис.

Престори се на зашеметен от следващия удар на момчето и така продължи да губи мача. Мъчеше се да изглежда сразен, когато всъщност нямаше как да бъде по-доволен. Хлапето се справяше по-добре, отколкото той се бе надявал.

Откакто се бе върнал в родния си град преди няколко години, Ноа беше започнал да тренира изоставени и малтретирани тийнейджъри, като се опитваше да им покаже радостта от играта. Той бе побеждавал най-добрите в световния тенис, беше се срещал с кралски особи, беше пътувал по целия свят и въпреки това нищо не можеше да се сравни с новото му занимание. Това беше най-приятното нещо, което някога бе вършил.

— Ноа? — попита малкият колебливо, докато поставяше внимателно тенис ракетата, която му беше дал Ноа, в калъфа, сякаш беше направена от злато. — Колко… Колко дълго мога да остана… тук?

Ноа вдигна учуден глава. Мартин беше прехапал устни и го гледаше изпод вежди. Белезите, които беше оставил върху момчето последният му настойник, бяха почти изчезнали, но въпреки това Ноа почувства гневът да се надига в него с ненамаляла сила.

— Остани колкото желаеш — отвърна, като мислено си напомни, че трябва да отмъсти за всяка рана, на човека, който беше причинил тези страдания на момчето.

Тенисистът забеляза как погледът на хлапака се спусна през огромната зелена ливада и се спря върху голямата къща, построена на стръмния нос високо над океана. Човек можеше да си помисли, че това е лятната резиденция на някой местен богаташ, но всъщност къщата беше едно тихо пристанище за момчета като Мартин. Наричаха я Тейлър Хаус и Ноа беше израснал в нея. В онези дни Розмари Тейлър беше нейна стопанка. И когато една нощ там се появи малкият, мръсен и окаян десетгодишен Ноа, тя не се поколеба нито за миг. Прибра го, а по-късно го осинови и го направи официално Ноа Тейлър. Това беше постъпка, която Розмари никога не бе правила дотогава, а и никога не повтори.

— Ами ако ме накарат да се върна при тях? — попита момчето, размърдвайки се неспокойно, сякаш не можеше да си намери място на пейката в края на игрището. На този корт Ноа играеше тенис, откакто беше намерил ракетата на Рози преди двайсет години.

Мартин разбира се говореше за детските социални служби.

— Не се безпокой, няма — окуражи го Ноа. Не искаше да му каже, че никой друг не го иска. Никой не искаше да се занимава с дете, което беше почти тийнейджър и беше подхвърляно от дом на дом през целия си живот. Това винаги означаваше неприятности.

Двамата се изправиха и Ноа леко се олюля. Лявото му коляно не му се подчиняваше и напоследък го тревожеше все повече. Но знаеше, че положението ще става по-лошо. Острата болка му припомни, че вече всички го смятаха за бивше величие в тениса, а също така, и че не беше в такова цветущо здраве, както някога. Но той не съжаляваше за нищо. В мислите му нямаше и следа от носталгия по професионалния тенис. На тридесет и две той все още беше достатъчно млад, но дори обещанието за отлично здраве не беше в състояние да го накара да се върне към спорта. Не можеше да си представи живота си отново изцяло подчинен на ранглистите, шампионатите, репортерите, феновете. Харесваше сегашния си начин на живот. Играеше тенис от време на време — за удоволствие и за да не губи форма. Помагаше на децата в Тейлър Хаус и развиваше успешно бизнеса си в любимата си област — компютърните системи.

Не, не съжаляваше за нищо. И ако все пак понякога го обхващаше чувството, че в живота му липсва нещо, Ноа махваше с ръка и си казваше: „Какво повече ми трябва?“.

Двамата тръгнаха през ливадата към къщата. Мартин вървеше на определено разстояние от него и това направо изгаряше сърцето на тенисиста. Момчето беше преживяло толкова злини и непрестанни насилия, че за него беше невъзможно да се довери напълно на когото и да било, дори тук. Никой не разбираше това по-добре от Ноа. Беше излязъл някога от същия жесток свят.

— Кой е там? — Гласът на хлапака беше изпълнен с възхищение. Тор сочеше към верандата на къщата, където в люлката седеше млада жена с висока чаша в ръка.

Ноа веднага забеляза, че чашата бе пълна с лимонада — любимото питие на Розмари. А когато вдигна поглед към очите на жената, с изненада откри, че познава това лице. Но учудването му веднага се смеси с някакво друго чувство — на смирение. Та това беше Ани Левърти. В детството му тя беше нещо като досадната по-малка сестра. Освен това беше единствената жена, която притежаваше неприятната, но и много провокираща способност да го влудява.

Тя погледна към тях и веждите й се повдигнаха от изненада. Ани с любопитство съсредоточи погледа си върху Ноа и от лицето й веднага изчезна познатият израз на раздразнение.

Когато растеше, единствените жени, които му обръщаха внимание, бяха Розмари и Ани. Майка му — защото й принадлежеше, а Ани, защото неотклонно следваше него и Джес навсякъде.

Той винаги бе бил само кожа и кости, дори като тийнейджър. Едва когато Розмари му намери добър треньор по тенис и изигра първия си сезон в шампионата, Ноа възмъжа. От момента, в който съзря физически, жените започнаха да гледат на него по съвсем различен начин. Той се превърна, против волята си, в много търсен мъж. Почитателките му крещяха, когато го зърнеха, репортерките се опитваха да нахълтат в съблекалнята му, жените го желаеха. Отначало му беше забавно и той в продължение на доста време се възползваше от това. Наистина много дълго.

В крайна сметка тръпката премина и осъзна, че всички те искаха само да вземат част от неговата слава, неговите пари и известност. Много бързо разбра как всъщност стоят нещата. Той просто беше изключително привлекателен и само това беше от значение за по-голямата част от жените, които срещаше. Никоя от тях не се интересуваше от истинския Ноа Тейлър. Знаеше, че ще бъде почти невъзможно да открие жена, която би погледнала отвъд външността, късмета и славата, за да открие същността му. Отдавна вече се бе отказал да я търси.

Сега Ани го наблюдаваше с искрено възхищение, от което се почувства някак странно. Но не само погледът й го смущаваше, а и фактът, че тя никога не би го погледнала така преди. От една страна тя винаги беше доста по-висока от него през по-голямата част от детството им. От друга… Господи, той наистина мразеше да мисли за това. Винаги бе таил скрити чувства към нея — сестрата на най-добрия му приятел, момичето, което той би могъл да възприема, като своя собствена сестра. Беше му мъчно и вълнуващо да си спомня за това сега, както му беше трудно да крие всичко в себе си тогава. Нито Ани, нито Джес разбраха някога какво чувства той към нея. Винаги бе успявал да го прикрива зад маската на саркастично равнодушие, щеше да го задуши и сега, преди тайната да е изскочила от сърцето му.

Ани все още го наблюдаваше по начин, по който той никога не бе предполагал, че тя ще го погледне някога, и който изненадващо му се стори някак обиден. Същото си помисли и за бързото потрепване на сърцето си, при вида на нейната зашеметяваща усмивка.

— Хей, Левърти. — Гласът му беше премерено безразличен, и поздравът прозвуча някак студено и неприветливо. Ноа въздъхна, осъзнавайки невъзможността да се наслади на радостта от срещата със стар приятел. Имаше твърде много мъчителни спомени, които не можеха да останат погребани.

Тя поклати глава. В жеста й се четеше искрено учудване:

— Не мога да повярвам на очите си!

Тенисистът прикри болката, която прониза сърцето му, с кисела усмивка и й представи Мартин. Ани се усмихна на момчето, което беше зяпнало от учудване.

— Ъ-ъ… Здравей! — каза Мартин. Друг път при подобна ситуация Ноа би се разсмял на висок глас, но сега отлично разбираше какво става във въображението на момчето.

Ани се бе променила много от последния път, когато я бе видял. Когато напусна града, тя беше на тринадесет — високо, тромаво момиче с вечно разбъркана коса, което постоянно се влачеше след него и Джес. Тя винаги упорито ги следваше, въпреки всичките им усилия да се отърват от нея и в крайна сметка се превърна в действащ член на бандата.

„Изобщо вече не е тромава и непохватна — помисли си Ноа, докато тя ставаше. — Женствена и грациозна — мина през съзнанието му, когато погледите им се срещнаха.“ Блестящите й очи имаха цвета на мъгливо утринно небе, а русите й коси бяха оформени в елегантна прическа. Фактът, че тя бе станала толкова красива, го раздразни.

— Доста време мина, Скелет — каза Ани, присви очи докато измерваше с поглед забележителния му ръст. Ноа трепна леко като чу стария си прякор и тя се засмя. — Променил си се.

— А ти не си! — На лицето му се появи същата хаплива усмивка, когато видя раздразнението, което проблесна в очите й.

Все пак тя се засмя отново, и този приятен звук го върна години назад.

— Чух, че си изкарваш хляба с някакъв спорт. Крикет ли беше или бадминтон? Чакай, не ми казвай, ще се сетя… — Лицето й изведнъж светна. — Май беше синхронно плуване!

— Точно така, Ани. — Той се облегна с рамо на дървената колона, и добродушно се засмя на шегата й. Беше забравил, колко весело си прекарваха някога с постоянните спорове и закачки. Бедният Джес — никога не знаеше дали да вземе нечия страна или просто да се скрие някъде.

— Много мило, че си се сетила за мен.

— Как бих могла да те забравя. — Очите й отново го заоглеждаха, и тя поклати глава. — Но не мога да повярвам, че това си ти! Нищо чудно, че всички ти падаха в краката. Погледни се! Най-после порасна, а? Сигурно си почти два метра.

Всъщност той беше висок метър и осемдесет и седем, но изглежда това нямаше значение в случая.

— Да-а! — отвърна равнодушно. — Омръзна ми разни нахални жени да ми се качват на главата.

Тя се засмя звънко, но откритото й възхищение от външния му вид го обезпокои. Той беше на осемнадесет, когато се видяха за последно и оттогава тя изобщо не бе го разглеждала по този начин. За бога! Тогава той й беше като истински брат!

— Ани…

— Кой би помислил? — Устните й се присвиха закачливо. — Обзалагам се, че жените наоколо са се опитали да си наваксат.

Той реши да й го върне — може би така щеше да я накара да млъкне.

— Да-а, а междувременно ти си била не по-малко заета, нали? Да се обличаш модно отнема доста време! — Спря за миг, за да огледа яркото й спортно сако, късата пола и обувките с високи токове. — Трябва да отбележа, че онази Ани, която познавах, предпочиташе тениските и рязаните джинси. Доколкото чух, пътуваш доста, мотаеш се по света, ходиш на партита и коктейли, срещаш се със знаменитости и политици. Пазаруваш. Клюкарстваш. Направо е изненадващо за какво плащат хората в наши дни.

Непринудената й усмивка се стопи, а погледът й помръкна.

— Защо хората си мислят, че пътуващият репортер е в нещо като целогодишна отпуска? — Върху лицето й се изписа раздразнение. — Аз не се мотая, а работя!

Погледна я с изненада, просто се шегуваше. Познаваше и уважаваше репутацията, която Ани си беше изградила като журналистка. Работеше за едно от най-големите списания в Щатите и материалите й бяха винаги интересни и достоверни.

— Аз само…

— Извинявай. — Тя остави чашата на пода и слезе от верандата. — Трябва… да вървя.

Възхитеното лице на Мартин изведнъж се изкриви, а Ноа автоматично погледна към токчетата на Ани, които всеки миг щяха да затънат във влажната, мека пръст на ливадата.

— Може пак да се видим — допълни тя, като се опитваше да измъкне затъналия си ток и да остане спокойна.

Ноа предвидливо не предложи помощта си и се постара да не се разсмее.

— Почакай малко…

Ани рязко му обърна гръб, воалът от златисти коси падна върху лицето й, а късата й, добре опъната пола се завъртя около бедрата й.

— Не мога!

Закачливото му настроение изведнъж изчезна. Усети, че нещо дълбоко в нея я обезпокоява.

— Няма нужда да бягаш — каза той успокоително. От опит знаеше много добре, че Ани ще се опита да прикрие истинските си чувства зад гнева. Той самият прилагаше много често тази техника, която винаги наранява — елегантно, но дълбоко. Погледна към Мартин. Реши, че ще е по-добре да му спести следващата сцена.

— Направихме страхотен мач днес. Би ли могъл…

Хлапакът го стрелна с поглед, пълен с толкова разбиране и симпатия, че Ноа премигна изненадан и не довърши.

— Разбира се — отвърна момчето тихо. — Ще се видим по-късно.

Мартин беше наистина много зрял за възрастта си. Вниманието му се върна към Ани.

— Добре, разбрах, че не си тук, за да се посдърпаме, както в доброто старо време. Струва ми се, че ще е по-добре да ми кажеш защо всъщност си дошла.

— Забрави. Няма значение. Беше грешка, че дойдох. — Гласът й беше тих и някак странно приглушен, а в очите й се четеше съжаление и мъка. Тя се обърна и си тръгна.

 

 

Ани закрачи надолу по алеята, надявайки се, че Тейлър Хаус ще се скрие колкото се може по-бързо. Но пътят беше дълъг и тя усещаше как очите на Ноа изгаряха гърба й. Позабави малко крачка, осъзнавайки, че бе изляла напрежението си от завръщането вкъщи върху някой, който не заслужаваше това. Почувства се като глупачка и разбра, че острият й език беше развалил всичко.

За да влоши нещата, в съзнанието й внезапно изплува споменът, за това как Ноа Тейлър беше излязъл от професионалния спорт. Преди няколко години той изведнъж бе изчезнал от върха на световния тенис, заради една тежка контузия на коляното, и прекрати блестящата си кариера на тридесет години.

Ани въздъхна и спря. Далеч, вдясно от нея прибоят на океана се разбиваше в брега с някакъв успокояващ и хипнотизиращ ритъм. Калифорнийският бряг се простираше там долу със своята знойна красота. За пръв път, откакто се бе върнала, чувството й на обърканост изчезна и беше сменено от отморяващо спокойствие. Изведнъж се почувства доволна, че си е вкъщи.

Тя се обърна към Тейлър Хаус, където дори от толкова далече можеше да види високата фигура на мъж с широки, добре оформени рамене, който седеше в люлката на верандата и я наблюдаваше. Нямаше никакво съмнение, че това бе Ноа. Косата му беше все още твърде дълга, а лицето му изпито и сурово, но той беше пораснал. Вече нямаше почти нищо общо с мършавото момче, което някога беше.

Преглътна гордостта си и се запъти обратно към къщата. Спря пред стъпалото на верандата и срещна предизвикателния му поглед.

— Извинявай — каза тихо тя. Изражението на лицето му остана сдържано.

— На какво си толкова ядосана? — Дълбоко в гласа му имаше някаква твърда нотка, която някак я успокои.

— Не съм ядосана. Може би малко разстроена.

Без покана, тя се отпусна до него в люлката. В момента изобщо не я тревожеха баналните формалности.

— Кога за последен път си спомни за Джес?

Хладното му безразличие изведнъж изчезна и той за дълго се вгледа в океана. Толкова дълго, че тя вече не беше сигурна дали ще й отговори.

— Тази сутрин — отвърна накрая той.

Не каза нищо повече, въпреки че тя искаше той да продължи. Винаги бе скъп на думите.

— Разкажи ми — настоя тя.

Ноа обърна очи към нея и тя разбра, че в мислите си той е някъде далеч от тук.

— Сутринта не можах да запаля колата. Джес обичаше тази проклета кола. За него тя палеше винаги без проблеми. Аз трябва да я умолявам, да я придумвам, да я убеждавам, а тя ме вбесява адски.

Ани се усмихна. Джес наистина имаше подход към колите, и особено към колата на Ноа и в това нямаше нищо странно. Той беше направил основен ремонт на стария открит форд мустанг модел 1962 и обичаше всяка минута, прекарана с него. Ноа беше запазил колата и това неочаквано я развълнува. Беше сигурна, че би могъл да си купи десетина нови коли, ако пожелаеше.

— Откога си тук? — попита тя.

Той сви рамене.

— От няколко години.

Тя си спомни за травмата и кимна. Все още й беше трудно да възприеме промяната в него. Лицето му беше все така сурово — от многото години, прекарани под лъчите на слънцето, с дълбоки бръчки около очите, които сякаш криеха съкровище от познания. Устата му беше широка и издаваше решителност. И както преди, не се усмихваше често. Но годините му бяха дали физическа зрялост, която тя дори не беше подозирала. Имаше красиво и хармонично развито тяло, каквото само атлет, изцяло отдаден на спорта, би могъл да има — стройно и силно, но без излишна плът. Той изглеждаше стегнат, солиден, загадъчен и опасен. Мъжествен от главата до петите…

— Ето пак започваш — каза той, присвивайки очи. — Да не ми е излязло трето око?

— Не — засмя се тя. Нямаше абсолютно никакво намерение да започва отново с глупавите, детински мечти — независимо от това, колко красив беше станал той. Нямаше нито време, нито сили, нито… о, по дяволите, какво си въобразяваше тя! През тези десет дълги години тя нямаше нито чувства, нито страст за нещо, което би могло да й отнеме толкова много. Любовта, която погреба заедно със семейството си, беше оставила своите следи и Ани все още не беше готова да рискува сърцето си.

— Извинявай — каза тя. — Осъзнаваш ли колко отдавна не сме се виждали. Аз бях на тринадесет, когато ти замина.

— Аз те видях и след това.

— Не. — Тя поклати глава. — Не е възможно.

— На погребението.

Погледите им се срещнаха за миг, преди той да обърне поглед към далечната, почти незабележима линия, която разделяше небето и океана.

— О! — Ани не си спомняше много от онзи ден. Само невероятната болка, шока и невъзможността да повярва, че близките й са си отишли завинаги. Спомняше си смътно и Рос, неутешим в своята мъка.

Тя отново го погледна. Двамата с брат й бяха толкова близки. Чудеше се дали и него още го боли, дали му липсва Джес, както на самата нея. По застиналото му лице не можеше да прочете нищо.

— Чух, че работиш в Лондон — каза той, като неочаквано се опита да поведе приятелски разговор.

— Да, до вчера.

— Там ли живееш?

— Не, апартаментът ми е в Ню Йорк, но не съм била там отдавна.

— Е, какво те накара да се върнеш след всичките тези години?

Тя сви рамене, въпреки че се смути от това, как лесно върнаха разговора към въпроса, който я измъчваше.

— Много въпроси задаваш. — В гласа й се долавяше тревога.

— Да-а. — Отстъпи, но в очите му се четеше твърда решимост да получи отговорите, които търсеше.

— Рос знае ли, че си тук?

Беше проницателен както винаги.

— Не — отговори, и усети прокрадващото се чувство на вина. Наистина защо не се бе обадила? Знаеше, че Рос щеше да я посрещне, развълнуван да я види отново вкъщи.

— Той много често отсъства.

— Както винаги — отвърна тя кратко, несъзнателно имитирайки стила на Ноа. Рос беше главният инспектор по противопожарна безопасност на цялата област и се занимаваше с разследване на многобройните палежи и всякакви други неизяснени пожари. Това беше тежка работа, която му налагаше често да отсъства от къщи по няколко дни. В писмото си до Ани беше писал, че прекарва все по-малко време в къщата, а тя заслужава повече.

Ани също мислеше така.

Тя се зачуди, дали баща й ще си бъде вкъщи довечера. В интерес на истината не му се беше обадила, защото въобще не смяташе да идва. Но в края на краищата не можа да издържи и дойде да види за последно къщата, която й бе дарила толкова приятни мигове, обич и радост.

— Рос ще продава къщата — призна, свеждайки глава. По дяволите! Гласът й бе потреперил. Не искаше да повярва. Може би той нямаше да обърне внимание. Може би щеше да се отнесе с нея по същия груб начин, по който тя се бе отнесла към него преди малко. Но Ноа не каза нищо. След миг тя отново го погледна. Очите му потърсиха нейните. Бяха дълбоки, наситено кафяви и тя изведнъж се учуди как бе живяла толкова години, без да ги забележи.

— Това измъчва ли те?

— Не зная — отвърна му искрено. Изпъна крака напред и впи поглед във върховете на обувките си. Любимите й високи токове бяха в окаяно състояние, заради глупавото й препускане през тревата. Беше си го заслужила.

— Та той дори не е събрал нещата им, Ноа!

— Може би не е имал сили.

Тя сви рамене.

— Не е толкова странно. Ти също никога не намери сили да се върнеш.

Беше прав. Двете неща в крайна сметка не бяха толкова различни. Но все пак тя се питаше как Рос бе живял така ден след ден.

— Беше ми толкова тежко да се разхождам из къщата, много повече, отколкото очаквах. — Тя отново сви рамене. — И за това дойдох тук.

Устните му се изкривиха в едва забележима усмивка.

— И сега красивите ти обувки са напълно разбити.

— Така е. И струва ми се за това е виновен претъпканият хладилник.

Това, че хладилникът беше пълен, както в добрите стари времена, накара стомаха й да се свие болезнено. Млякото се бе вкиснало поне преди два дни. В онези дни Джес пресушаваше кутията в момента, в който тя се появеше.

Ноа повдигна вежди изненадано.

— Претъпканият хладилник?

— Рос го беше напълнил догоре и това ми напомни, че хранителните ни запаси се стопяваха винаги, щом ти и Джес бяхте наоколо.

— Да, спомням си, че прекарвахме голяма част от времето си в отмъкване на храна — от училище, от нас, от вашата къща. Чудя се как изобщо успяхме да завършим гимназия.

Ани настръхна. В съзнанието й изведнъж изплува яркият спомен от деня на нейното собствено дипломиране. Облечена в красива сатенена рокля, прасковен цвят, тя се кипреше пред огледалото и се чувстваше така, сякаш всички тревоги на света са невъобразимо далеч от нея. Клюкарстваше по телефона с най-добрата си приятелка Тори, когато изведнъж Рос влетя в стаята, изтръгна слушалката от ръката й, прекъсна разговора и започна да набира някакъв номер.

Трябваха й няколко секунди, за да разбере какво става. Майка й и Джес бяха вън пред къщата, в горящата кола, хванати в капана на ужасяващо бавната и мъчителна огнена смърт. Както се разбра по-късно, взривът бил отмъщение. Отмъщение за главния инспектор по пожарите. Не беше по силите й да мисли за това както преди, така и сега. Въпреки че не можеше да обвинява баща си, все пак й беше трудно да възприеме факта, че неговата работа бе причината за смъртта на семейството й.

Долови сподавен звук и осъзна, че това бе собствената й уморена въздишка.

— Какво има? — Ноа се наведе напред, и се вгледа в лицето й.

Не можеше да му каже. Не можеше да сподели с никого мислите, които се бяха върнали, за да я измъчват отново. И всичко това само, защото се прибра вкъщи. Ноа отвори уста, за да каже още нещо, но един мек, треперлив глас го прекъсна.

— Кой е там?

Двамата се обърнаха едновременно по посока на тихия глас. На вратата стоеше една стара жена и ги гледаше. Ани едва сдържа учудването си, когато позна Розмари Тейлър. Някога тя беше силна и забележителна жена, с която никой в града не смееше да влиза в пререкания. Винаги защитаваше своите немирни момчета като лъвица, която се бори за малките си. Жената, която стоеше сега пред тях, беше само нейна бледа сянка. Тя беше болезнено слаба, с изпито лице, а величествените някога червени къдрици сега бяха прави и посивели.

— Розмари — каза Ноа. Гласът му беше изпълнен с толкова нежност, че Ани искрено се изненада. Той стана и тя също веднага се изправи.

Ноа хвана Розмари за ръка и й помогна да седне в люлката. Наведе се до нея и Ани забеляза, че до едрия мъж тя изглежда още по-мъничка. Той й се усмихна топло, но Розмари просто гледаше безразлично пред себе си.

— Как си днес, Розмари? — попита той. Старата жена обърна празен поглед към него и сякаш не го позна.

— Розмари, това съм аз, Ноа — каза той внимателно, но въпреки че беше на няколко крачки от него, Ани почувства напрежението на тялото му.

Тя видя краткия проблясък в очите на Розмари, който угасна почти веднага. За миг почувства горчивото му разочарование, но той бързо успя да го прикрие.

— Помниш ли Ани Левърти, сестрата на Джес? — попита Ноа с болезнено спокоен глас.

Розмари смръщи чело, без въобще да погледне към Ани.

— Ноа?

— Да, тук съм, тук съм. — Широките му рамене се отпуснаха с облекчение.

— Доматите вече зреят, а никой не ги бере — каза Розмари раздразнено. — А сега ме слушай, младежо. Върви бързо навън и се погрижи за това вместо мен. Ако не можеш да достигаш високите, вземи някое от по-големите момчета да ти помогне. Кажи им, че аз съм наредила. Чуваш ли?

Ноа се изправи. Нежният му глас не се поколеба, въпреки че в очите му се четеше тревога:

— Не се притеснявай, Розмари. Ще се погрижа за всичко.

Розмари стисна ръката му и се усмихна на високия силен мъж пред нея:

— Добро момче. За вечеря ще ти направя някой от специалните сосове за спагети. Как беше училището днес?

— Добре. Почивай сега. Аз ще се погрижа за доматите вместо теб. Обещавам.

Ани наблюдаваше поразена как Ноа въведе Розмари обратно в къщата. Никога не го бе чувала да говори толкова нежно и мило. Никога не беше предполагала, че може да бъде толкова търпелив и внимателен. Никога не бе ставала свидетел на толкова затрогващо, дори разтърсващо отношение между майка и син.

— Ти си толкова добро момче, Ноа — каза Розмари. Една жена в бяла престилка се появи като от нищото, усмихна се приятно на Ноа и отведе старата жена.

Ноа бързо се обърна към Ани. Лицето му беше безизразно.

— Ани — каза той с предишния си глас, сякаш нежният и любящ мъж, когото бе видяла преди малко, изобщо не съществуваше. — Стой тук. Ще се върна след минута.

Спокойният му, но все пак властен тон й напомни за детството, когато тя бе готова да направи всичко, каквото я помолеше той или брат й. Но не можеше да бъде другояче. За нея брат й бе всичко, а в Ноа бе влюбена откакто се помнеше. Те двамата я покровителстваха и това й даваше спокойствие, защото знаеше, че ще я защитят от всеки, който й кажеше и думичка накриво.

Ани проследи Ноа с очи и си помисли, че макар всичко да се бе променило, то все пак си оставаше почти същото.

„Изобщо не трябваше да идвам“ — помисли си тя. В този град вече нямаше нищо скъпо за нея. Някоя извехтяла дреболия на близките й нямаше да ги върне обратно. Всички спомени, от които имаше нужда, бяха в съзнанието й. А и беше доста опасно да се навърта около Ноа, въпреки че все още не искаше да го признае пред себе си. Тя скочи от верандата и с уверени стъпки закрачи надолу по ливадата. Беше твърдо решена да се махне от този град колкото е възможно по-бързо.

Не успя да се махне от Сан Райо. Късно през нощта Ани най-накрая се отпусна уморена на дивана в дневната. Стомахът й се обади, напомняйки й, че бе предпочела да пропусне вечерята, отколкото да влезе отново в кухнята. Но този път причината не бяха мъчителните спомени. Тя просто бе абсолютно безполезна там. Това, че постоянно живееше по хотели, я бе направило зависима от рум сервиза и доставките на пица по домовете. Сега просто трябваше да се обади за малко китайска храна.

Пълната й безпомощност като домакиня събуди в нея весели спомени. Сякаш сега виждаше Ноа, който гризеше някакви твърди като камък сладки, които тя бе забравила във фурната, и се кълнеше, че страшно ги харесва, въпреки че трябваше да изпива литри мляко, за да ги преглъща. Спомни си Джес, който се преструваше на болен от грип, само за да избегне вечерята, която тя бе сготвила. Друг път получи хранително отравяне — от нейното телешко задушно. След като се бе провалила в курса по готварство и се върна разплакана, Рос любезно бе предложил да я прати на частни уроци. Спомни си майка си, която отчаяно се мъчеше да й предаде някакви домакински умения. Беше се опитала да я научи да вари яйца.

— Всеки може да свари едно яйце! — бе казала тя, смеейки се. Ани също се засмя, спомняйки си ситуацията. Да, всеки би могъл да свари яйце и това май бе всичко, с което се изчерпваха кулинарните й умения.

Това бяха спомените, които Ани обичаше — щастливите и забавни случки от доброто старо време.

Нямаше никакви проблеми, докато не се качи горе в спалнята си. Просто не можеше да бъде там, без да я завладеят безбройните мъчителни спомени от детството, така че в крайна сметка се озова пак на дивана в дневната. Не че спомените бяха неприятни — напротив, и точно това ги правеше толкова болезнени. Към десетина пъти този ден тя бе твърдо решена да се махне, но нещо все я спираше. Дали бяха етажерките край стената, по които бяха подредени книгите на майка й или гаражът, пълен с безценните инструменти на Джес, не можеше да каже. И въпреки всичко не искаше да повярва, че някакви непознати биха могли да пакетират всичко и да опразнят къщата. Не можеше да си представи, че и Рос би го направил.

Изведнъж болезнено ясно осъзна, че и на него тези неща ще му липсват колкото на нея. Беше се държала егоистично… и се мразеше за това. В този момент реши, че ако ще продават къщата, тя трябва да остане, за да помогне на Рос да се справи. Просто нямаше да бъде честно да го остави да преживее тази мъчителна раздяла сам.

Изобщо не трябваше да бяга толкова дълго. Завръщането в тази къща й напомни, че все още има семейство, което така жестоко бе пренебрегнала. Вчера се бе обадила на шефа си да поиска едноседмична отпуска и веднага след това съжали, че го направи. Но сега разбра, че бе постъпила правилно. Настани се на дивана и твърдо реши да изчака баща си. Той вероятно щеше да работи през цялата нощ, както често се случваше и преди. Нямаше друг човек, който да се отдава така пълно на работата си, като него, независимо дали тя бе свързана с откриването на подпалвачи или с бащинските му задължения. Колко много нощи я бе чакал да се върне благополучно вкъщи след някоя среща. По ирония на съдбата сега ролите бяха разменени.

„Липсва ми“ — помисли си тя. След това въздъхна и бавно се отдаде на съня.

Спа дълбоко и сънува пламъци. Сънува писъците на майка си, сънува я безнадеждно затворена в горящата кола. През цялото време я измъчваше една натрапчива, смътна и обезпокояваща мисъл, че трябва да си спомни още нещо, но колкото и да го преследваше, то все й се изплъзваше.

 

 

Ноа наблюдаваше как луната се издига високо над неуморния океан. Седеше в тъмнината на верандата и сънят му убягваше. Черната котка на Мартин, която той бе нарекъл със странното име Полунощ, схруска парченце от сухата храна в купичката до крака му.

Хладен полъх прониза нощта, сякаш не беше юли, а септември. Студеният океански бриз го прониза, но той не помръдна. Обичаше нощното море, студения, солен въздух, шума от разбиващите се върху тъмния пясък вълни. Облегна се назад в люлката, опъна ръце настрани и отмората се разля по тялото му. Почувства се успокоен.

Внезапно Полунощ замръзна. Ноа видя как тялото й се изпъна и черната козина на врата й настръхна. Само миг след това детектора за движение се задейства и автоматично включи мощната лампа, която освети алеята пред къщата.

Машинално обърна глава натам, но нищо не се виждаше в осветеното петно и не се долавяше никакъв шум. Почака още минута, чудейки се, какво ли беше усетила котката. След още няколко секунди лампата изгасна, и Полунощ продължи да хрупа храната.

Може би беше просто съвпадение. Котката беше чула нещо и детекторът беше засякъл някакво движение. Ноа стана и тръгнало алеята, след това заобиколи къщата и мина отзад. Премина покрай навесите, под които беше складирана плажна, тенис и всякаква друга спортна екипировка. До края на големия имот бяха построени седем малки къщички, където живееха постоянните обитатели на Тейлър Хаус. Те бяха достатъчно големи да съберат двайсетина деца, въпреки че в имението рядко имаше повече от десет. Зад къщичките се простираше широк зелен пояс, а отвъд него имаше поредица от вили. В най-близката от тях в момента се намираше Ани Левърти.

Тя бе избягала от него днес следобед. Само уважението към спокойствието й и към очевидното й желание да остане сама го беше възпряло да я последва. Въпреки че поривът да пренебрегне всичко това и да отиде при нея беше почти непреодолим. Това го развълнува и разтревожи.

Отдавна беше погребал чувствата си към сестрата на най-добрия си приятел, момичето, което го бе възприемало винаги като свой брат.

За негов ужас, дяволитите й сиви очи бяха завладели мислите му. Преди много време той винаги беше в състояние да разбере какво е намислила, но сега всичко беше различно. Тя бе пораснала.

Често бе мислил за нея през тези години, особено когато с тъга си бе спомнял за Джес. Струваше му се, че ще бъде мъчително да я види отново — болезнен спомен за това, че първият му и единствен верен приятел беше мъртъв и за жената, която никога не би могъл да има. Вместо това му стана толкова приятно, че отново я вижда. Толкова приятно, че дори не искаше да го признае пред себе си.

Сега, застанал на границата на имението, Ноа изведнъж забеляза някакво движение в сенките на дърветата малко по-нататък. Сигурен, че бе хванал някое от момчетата да върши нещо нередно, тръгна напред.

Но това, което видя, накара сърцето му да спре за миг.

Ани с усилие се опита да избистри мислите си. Погледът й беше размазан и всичко край нея изглеждаше като в мъгла. Задави я яростна кашлица.

С мъка седна на дивана, но главата й се замая и тя се отпусна напред.

Пушек! Това изобщо не беше кошмарен сън. Пушекът се сгъстяваше около нея, а ужасяващите огнени езици се приближаваха застрашително към нея. Горещината беше непоносима и тя с неимоверни усилия се бореше да остане в съзнание.

„Господи! — помисли си тя. — Не мога да умра. Не и по този начин. Не както умря мама!“