Барбара Виктор
Кориандър (9)

Осма глава

Фриц Лакинбил беше едър, тромав и силно разтревожен. Рижата му коса беше леко прошарена, а червендалестото му лице бе осеяно със сини венички. Беше съкрушен от ужасната катастрофа, в която бе загубил двама от най-добрите си пилоти, нов самолет и неизплатена сметка за петнадесет хиляди долара за курса до Акапулко и обратно. Освен това семейството на загиналия пътник сигурно щеше да предяви иск срещу него.

Като си размениха обикновените любезности и се оплакаха един на друг от горещината, Адам поръча напитки и попита:

— Таксите за полет не се ли плащат предварително?

Под очите на Лакинбил имаше дълбоки сенки.

— Зависи от това дали познавам клиента, или предварително е уговорено да се заплати…

— Познавахте ли Дани Видал?

— Не.

— Защо го возихте на кредит?

Човекът въздъхна.

— Той беше собственик на банка. Каква по-солидна гаранция за платежоспособност можех да искам? Предложи да ми плати предварително по сметка или като пристигне в Акапулко, където щял да го чака брат му с пари в брой…

— След инцидента говорихте ли с Хорхе Видал?

Мъжът се изсмя.

— Да, говорихме си. Каза ми, че семейството мисли да заведе дело…

— Ще трябва да докажат, че е имало пилотска грешка…

— В предварителния доклад мексиканците твърдят, че за катастрофата е виновен пилотът. — Той се приведе напред. — Вижте, мистър Сингър, ще ви попитам направо. Носи се слух, че имате призовка за моя загинал пътник.

Адам се заслуша в тракането на чиниите и в бръмченето на двата вентилатора над главата си.

— Да…

— Което означава, че той е жив, а ако е жив, семейството му не може да ме съди — възбудено изрече Лакинбил.

Сингър не отговори. Отпи от бирата и отбеляза:

— Не е толкова просто… — погледна Лакинбил. — Защо не ми кажете какво намерихте на мястото на катастрофата?

— Откъде знаете, че съм бил там?

Адам се усмихна.

— Слух…

Собственикът на самолета си пое дъх.

— Отидох там, за да намеря черната кутия, защото без нея не мога да докажа дори имената на пилотите си…

— Мексиканците не ги ли знаят?

— Не, и в това е проблемът…

— Тогава как са направили предварителен доклад без черната кутия?

— Бързали са. Има нещо съмнително — ядосано отвърна той. — Дори не мога да взема скапаната черна кутия.

— Какво стана, когато отидохте в планината?

Лакинбил се облегна, скръсти ръце и започна:

— Качих се горе с mucho dinero и казах на селяните, че съм готов да изкупя всичко, което са намерили.

— Успяхте ли да вземете нещо?

Мъжът кимна.

— Те бяха отмъкнали всичко, до което се бяха докопали. За няколко долара си взех скоростомера, за още двадесет откупих един хидравличен цилиндър и някои други части. — Лицето му изведнъж стана напрегнато. — А ето и най-интересното…

— Черната кутия? — Наведе се напред следователят.

Лакинбил сви рамене.

— Изглежда, някой е бил там преди мен, взел е части от нея и си е отишъл.

Интересът на Адам нарасна.

— Как разбрахте?

— Говорих с една възрастна жена, която дори ми описа магнитната лента, навита на метална ролка, и някакъв предмет, увит в сребърно фолио, което доста напомня на бордовия уред за записване на гласовете на пилотите. Както и да е, някакъв човек купил всичко това от нея за петдесет долара…

— Знаете ли кой е?

— Не. Знам само, че хората от планината го наричат гринго и че е плешив… — Отново сви рамене. — Това е всичко, което открих. Не е кой знае колко.

Следователят извади от джоба си тефтерче и химикалка и записа нещо.

— Разпознахте ли някой от пилотите в човешките останки в моргата?

Лакинбил направи гримаса.

— Бях в моргата, за да се опитам да ги идентифицирам, но не мога да кажа нищо със сигурност. — Погледна към Адам. — След това чух за кремирането.

— Какво кремиране?

— Няколко души, които работят там, ми казаха, че братът на Видал е наредил да кремират останките…

Не можеше да повярва.

— Защо бърза толкова?

— Споменал, че иска да спести на семейството бюрократичните затруднения, каквито ще предизвика изнасянето на тялото от Мексико…

— Малко е преувеличено онези останки да се наричат тяло…

— Значи сте били в моргата…

— Преувеличено е също онова там да се нарича морга. — Внезапно си представи лицето на Кориандър. Спомни си всяка нейна сълза, всяко трепване на гласа й, всяко изражение и всеки жест. Погледна часовника си: вече трябваше да дойде, освен ако не беше решила друго. — Вдовицата присъстваше ли на кремирането?

— Не съм сигурен дали изобщо знае за него. Последното, което чух, беше, че е забранила на шурея си да докосва тялото на съпруга й. Той е кремирал един торс, а тя се кълне, че не е на мъжа й…

Адам си припомни ужасеното лице на жената, когато тя видя дясната вана.

— Видяхте ли торса?

Мъжът кимна.

— Какво си спомняте за него?

Лакинбил дори не се поколеба.

— Много сплъстени черни косми.

— Можете ли да кажете, че този торс е на някой от вашите пилоти?

— Мога да се закълна, че не е.

— Защо?

— Защото прекарахме няколко уикенда с тях на вилата ми в Гринуич, където правихме слънчеви бани, и двамата не бяха окосмени по гърдите и гърба.

Сега всичко беше заплетено, но щеше да стане още по-сложно, ако се стигнеше до процес.

— Напълно ли сте сигурен, че Видал се качи на самолета в Ню Йорк?

— Да, имам свидетели, които го видяха…

— Разбрах, че самолетът е кацнал в Хюстън…

— Сега проверявам това и се опитвам да разбера кой е бил дежурен тогава…

— Според вас какво се е случило?

— Не разполагам с достатъчно факти, за да направя сериозен извод. От самолета ми са останали само корпусът и няколко безполезни части, които купих от селяните. Освен това има и един плешив човек, който се появява отнякъде и купува черната кутия, или, както изглежда, части от нея. — Той се поколеба, но после решително каза: — Единственото нещо, за което не съм сигурен, са онези дървета.

— Кои дървета?

— Тези на хълма. — Приведе се напред. — Ако наистина на този хълм е паднал самолет, както твърдят мексиканците, за да обяснят катастрофата с грешка на пилота, дърветата по него щяха да са изпочупени като кибритени клечки.

— А дърветата не са пострадали, така ли? — замислено попита Сингър.

Лакинбил кимна.

Адам се опита да изкаже очевидния извод така, че да прозвучи глуповато.

— Значи, ако съдим по дърветата, самолетът е избухнал, както си е летял, без да се удря в нещо?

Собственикът на самолета бе свършил това, за което бе дошъл, и за пръв път изглеждаше спокоен.

— Това е единственото обяснение, което ми идва наум.

— Какво е единственото обяснение, мистър Лакинбил… — Искаше някой друг да изрече мислите му на глас.

— Бомба.

— А нещастниците, които са изгорели в онази пещ, какво мислите за тях?

Той сви рамене.

— Не ги познавам, сигурен съм…

Всичко това съвсем не беше достатъчно. Адам имаше нужда от веществени доказателства, имена, доклади за катастрофата, свидетели, но тук, в Мексико, нямаше да му бъде никак лесно да ги получи. Освен това трябваше да отиде в Хюстън, за да говори с всички, които по някакъв начин са контактували с екипажа на самолета или с пътника. Налагаше се да говори с Енрике Санчес и Хорхе Видал и с всеки, който можеше да му помогне по някакъв начин в тази бъркотия. Но най-важното нещо, което трябваше да помни, беше, че всички бяха заподозрени, включително и Кориандър, която в същия момент влизаше в ресторанта…