Барбара Виктор
Кориандър (24)

Двадесет и трета глава

Един Боинг 737 на аржентинските аеролинии започна да се приземява над бурните води на океана. Самолетът премина между планинските върхове, прелетя над по-спокойните води на залива и се насочи към едно от най-късите и най-опасни летища на света.

Кориандър бе застанала до отделението за багаж. По стените на залата бяха разлепени плакати, които предупреждаваха за опасността от холера и съветваха плодовете и зеленчуците да се измиват добре. Други плакати предупреждаваха за „meria roja“, смъртоносната болест, която засягала рибите и мидите през определени периоди на годината. На стената, на която бяха гишетата на различните аеролинии, имаше избелели пейзажи. Виждаха се тучни пасища и зелени хълмове, лодки, завързани за недовършени пристани, и кехлибарени цветчета. Кориандър вдигна глава и забеляза, че между металните тръби, които минаваха по тавана, висяха жици. Загърна се с палтото си, за да се предпази от вятъра, който проникваше от зле покритите дупки в стените.

От самолета Адам видя безплодната земя, покрита от недокоснат сняг. Спускаха се над червените покриви на къщите и оградените строителни площадки със стърчащи скелета на недовършени сгради. Забеляза ниска метална постройка с кръгъл покрив, която напомняше на команден щаб в някоя казарма. От лявата й страна имаше няколко грозни сгради. Когато самолетът се насочи към очакващите го стълби, Адам забеляза двумоторна „Чесна“. На стълбичката й стоеше един човек, който нямаше ръце.

В терминала имаше само още няколко души, които се бяха струпали около един павилион и купуваха безмитна парфюмерия. Хернандо вече се беше обадил във фирмата и беше говорил с Дани.

Кориандър очакваше, че той ще бъде там и ще ги чака. Сега оглеждаше всеки изход. Никога през живота си не се беше чувствала толкова уплашена. Не се страхуваше толкова от срещата с него, колкото от това, че щеше да й се наложи да вземе решение, за което можеше да съжалява цял живот.

— Кориандър, querrida.

Тя подскочи, като чу гласа му, и се обърна. Той изглаждаше променен, а може би само на нея й се струваше различен. Косата му беше по-дълга и си беше пуснал брада, очите му блестяха и беше облечен със същите черни панталони и поло като в деня, в който я изостави.

В този момент й беше невъзможно да каже каквото и да е. Беше щастлива, че го вижда, изпитваше непоносимо облекчение от това, че е жив. Стоеше и трепереше. Струваше й се, че сърцето й всеки миг ще се пръсне.

Дани се държеше така, сякаш от седмици я беше очаквал, сякаш тя беше тази, която го беше напуснала без предупреждение. Взе я в прегръдките си и докосна с устни ухото й.

— Благодаря на бога, че си тук… — Думите му звучаха някак познато, същото странно изразяване на благодарност, както, когато му каза, че очаква дете. Тя неволно потрепери. — Може би не трябваше да идваш. Querrida…

„Грешиш — мислено изкрещя тя, все още неспособна да говори, — ти не трябваше да ме изоставяш…“

— Сигурно постъпвам егоистично, като искам да бъдеш с мен… Може би е по-добре, ако бяхме оставили това… За теб искам само най-доброто…

Той все още се извиняваше, даваше неясни обяснения за действията си, както винаги досега казваше, че всичко е за доброто на някого или на нещо, никога за него. Но този път това не беше достатъчно, твърде много мъка и болка се бяха насъбрали в душата й, нещо се отприщи: започна яростно да го удря юмруци, по лицето й потекоха сълзи.

— Как можа да направиш това? Как можа да ме накараш да преживея такова нещо…

Дори да беше изненадан от избухването, той не го показа. Хвана ръцете й, задържа ги и заговори:

— Опитвах се да те защитя, не разбираш ли, не исках да се забъркваш в тези неща.

Кориандър си пое дъх. Той пусна ръцете и отстъпи.

— Ти ми обеща, Дани — проплака тя, — ти се закле, че никога вече няма да се занимаваш с подобно нещо…

Не знаеше как да я успокои.

— Обичах те твърде много, за да те изоставя.

— Но ти ме излъга…

— Единствената ми грешка е, че те исках твърде много…

— Ти отне смисъла на съвместния ни живот.

Той се върна към началото на историята.

— Не мога да живея без теб…

Тя се чувстваше, сякаш беше извън всичко това, сякаш наблюдаваше сцената отстрани. Докато слушаше, от очите й потекоха сълзи, ръцете й се разтрепериха, краката й се подкосиха.

— Как можа да повярваш, че аз мога да направя такова нещо? — попита Дани.

Тя стисна зъби, за да се опита да задържи сълзите си.

— Мислиш, че ще мога да ти повярвам отново?

— Това е едно ново начало.

— Не, това е само още един край.

— Това е началото на вечността, мила, с нашето дете…

Тя вече не го слушаше.

— Ти си убил Матю Джонсън — изрече през сълзи Кориандър, — излъга ме за Хернандо и си знаел, че самолетът ще се взриви…

— Всички тези хора бяха нещастни жертви на революцията.

Отново беше обзета от ярост.

— Каква революция?!

Той се сви.

— Световната.

— Какво говориш! — извика тя. — Това е лудост…

Започна да й говори бавно, а погледът му изгаряше очите й.

— Ти не разбираш, querrida, това е моят живот, на това съм се посветил. Преди години се опитах да ти обясня.

Стоеше и го гледаше. За пръв път изпитваше съжаление за това, в което се беше превърнал.

— Единствената ми грешка беше убеждението, че трябва да жертвам човека, когото обичам. — Замълча. — Ти ми каза това преди много време в Кордоба, помниш ли?

Кориандър заговори бавно, сякаш обясняваше нещо на дете:

— Дани, аз ти говоря за убийства. Това бяха човешки същества…

Той обаче говореше за каузата си.

— Как да те убедя, че заплахата се е върнала? Сега може да няма униформи, маршируващи войници и събрания, може да не се говори за хунта, за нацизъм, но нищо не се е променило. На всяка предизборна кампания по света то се появява, скрито зад напълно приемлива фасада. Лицето на новия фашизъм…

Беше ужасяващо, защото в думите му имаше истина, но по-ужасяващото бе, че той използваше това като оправдание за нещата, които беше извършил.

— Ти открадна парите на невинни хора.

— Нищо не съм взел за себе си.

— Кога ще свърши това? — прошепна младата жена.

Дани протегна ръка.

— Ако дойдеш с мен, когато свърши, ще бъдем заедно. Имам нужда от теб, ела…

Той беше убиец, лъжец и крадец… Беше единственият мъж, когото беше обичала, неин съпруг и баща на детето, което щеше да роди.

Пристъпи към него и го хвана за ръцете, опитвайки се да му обясни отново, сякаш ако Дани разбереше всичко това, тя щеше да го последва навсякъде и двамата биха заживели щастливо.

— Това не те оправдава. Не разбираш ли, че ти не си по-добър от тях. — По лицето й отново течаха сълзи. — Обичам те! — изрече с треперещ глас. — Винаги съм те обичала, но не мога да стана част от това…

— Ти носиш детето ми.

— Когато ме напусна, помисли ли за това? — Внезапно почувства странно спокойствие.

— Никога не съм възнамерявал да те изоставя завинаги.

Кориандър каза тъжно.

— Проблемът е, че ти никога не си искал нещо да продължи вечно…

— Това не е вярно — опита се да се защити Дани.

Кориандър можеше да използва самолетната катастрофа, банката и милионите извинения или долари като аргументи за това, че е възнамерявал да я изостави завинаги. Вместо това му позволи да я хване за ръката и да я поведе навън. Той продължи да й обяснява развълнувано:

— Убиха хиляди, убиха най-добрите и най-умните, защото само те бяха достатъчно силни, за да им се противопоставят…

Дори да беше поискала да отговори, тя не го направи, защото Хернандо идваше към тях и питаше на испански дали Кориандър ще замине с тях. Вятърът се усилвал и пилотът се притеснявал.

Дани протегна ръка и умолително каза:

— Ела с мен!

„Аз скърбя — помисли си тя, — аз съм обърканата вдовица, която скърби за живия си съпруг, и съм изпълнена със съмнения.“ И двамата видяха недоверието в очите й, когато ги погледна. Дани пристъпи напред, все още умолявайки я:

— Каквото и да съм направил, каквото и да съм ти причинил, винаги съм те обичал. Ти си любовта на моя живот.

Изведнъж Кориандър разбра. Как не се беше сетила по-рано! Поклати глава.

— Не, Дани, никога не съм била любовта на твоя живот… — Всичко беше толкова ясно. — Твоята любов е била Алисия и никога не е преставала да бъде…

Той пребледня. Единственото, което можеше да прошепне, беше името й. Дори не бе в състояние да отрече. Нямаше значение, защото тук не ставаше въпрос за гняв или за болка. Всеки изживяваше мъката и вината си за това, че беше оцелял през мръсната война, в която други загинаха. Всъщност това беше в негова полза. Спокойствието, с което се отнасяше към пострадалите в болницата, вече го нямаше. Някога беше способна да се отдава на работата си, без това да влияе на личния й живот. Сега вървеше трепереща помежду им към малкия самолет. Това се оказа, че е в негова полза, и той успя, или почти беше така…

Като на забавен кадър видя Адам, който тичаше към нея. Косата и шлиферът му се развяваха от вятъра. Той не беше на повече от два метра и крещеше:

— Кориандър, чакай…

Обзета едновременно от облекчение и от паника, тя извика:

— Какво правиш тук?

Адам каза на Дани:

— Пусни я!

В отговор съпругът й стисна по-силно ръката й.

Адам се приближи.

— Адам — започна тя, — недей…

— Тя идва с мен — убедено каза Дани.

— Вярно ли е, Кориандър? След всичко, което знаеш, и след всичко, което е направил, ти тръгваш с него? — Направи още една крачка напред.

— Тя е моя съпруга…

— Тогава защо не направиш първото почтено нещо в живота си и не я оставиш на мира?

— Това не е твоя работа.

— Адам, върви си, моля те. Аз ще се справя с това… — В очите й се появиха сълзи.

— По дяволите, с какво ще се справиш? Колко пъти те е изоставял, колко пъти те е лъгал…

Хернандо се доближи и за изненада на всички Кориандър се извърна и изкрещя:

— Не се намесвай…

— Вятърът се усилва — отчаяно настояваше той. — След няколко минути Милуш няма да може да излети.

Адам продължаваше:

— Попитай го за онзи торс във ваната, попитай го как са застреляли невинен човек и са избутали камиона му в клисурата, защото им е трябвало още едно тяло…

Отговорът дойде веднага.

— Аз не съм го застрелял. Дори не бях там…

— Кажи й кой го застреля. Обясни й, че знаеше всичко, кажи й къде беше през това време…

Разстоянието между двамата мъже намаляваше.

— Разкарай се оттук — извика Дани, — застрашаваш живота й, като губиш време…

— Адам, моля те, пусни ме да отида! Обещавам ти, че ще се върна…

Адам направи още една предпазлива стъпка напред.

— Той никога няма да те пусне да се върнеш, а ако се опиташ, ще те убие.

— Ти носиш нашето дете.

— Преди не му пукаше за това…

— Това е нашето ново начало, querrida.

Милуш излезе от самолета. Беше закопчал анорака си догоре, пъхнал ръце в джобовете.

— Трябва да тръгваме, вятърът…

— Не можем да губим повече време, Дани — напомни Хернандо, — парите са вече там.

Дани протегна ръка и попита с безкрайна мъка:

— Идваш ли с мен?

Тя не отговори. Закри лицето си с ръце и го целуна по устните. След това отстъпи. Очите й бяха пълни със сълзи. Бавно поклати глава.

— Не мога да дойда с теб… — Припомни си всички: от Алисия до Матю Джонсън и от Хорхе до Стампа.

Нямаше повече време. Вятърът изсуши сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Обичам те! — каза тя, защото наистина беше така и щеше да бъде така завинаги. Гледаше след него, когато той последва Хернандо, и забеляза мъката в очите му, когато се обърна и извика на пилота:

— Милуш, пали мотора…

Адам я беше прегърнал. Притискаше я толкова силно, че тя едва дишаше, защитавайки я от вятъра и от света. Кориандър не се интересуваше нито от дишането, нито от студа, не виждаше нищо друго, освен Дани, който си тръгваше за последен път.

Шумът на мотора заглуши думите на Адам.

— … любов… завинаги.

Вятърът духаше в лицето й, за да изсуши сълзите. Самолетът се издигаше към белите облаци и към покритите със сняг върхове на планината. Сребърните му крила проблеснаха в синьото небе, докато се устремяваше към безпомощното слънце.

Взривът раздра тишината и разтърси земята под краката им. Огнени пламъци се издигнаха към небето и последва серия от по-слаби експлозии. Горещи отломъци полетяха във въздуха, оставяйки след себе си черен дим. Обхванатият от пламъци самолет се понесе към пропастта…

Кориандър се вцепени от ужас. След това от гърдите й се изтръгна сподавен вик и тя се притисна по-силно към Адам.

— Прегърни ме! — плачеше младата жена. — Просто ме прегърни!

— Никога няма да те изоставя, Кориандър — обеща той, — моя си завинаги…

Някога, много отдавна, в хотел „Ел Тропезон“ при Тигре Делта тя беше чула същите думи. Странно защо, сега им повярва.