Барбара Виктор
Кориандър (5)

Четвърта глава

Ченгето настояваше да му бъде назначено лечение за ръцете. Не било сериозно, само били ударени и го болели, когато ги свивал в юмрук.

Кориандър слушаше оплакванията му. Никак не беше убедена, че е ударен по ръцете, а по-скоро смяташе, че той е нанесъл удара.

Обикновено между два и девет сутринта, след като първата вълна от жертви на пиянски или наркомански сбивания отминеше, като едни биваха изпращани в моргата, а други биваха позакърпени и оставени да си доспиват, настъпваха часове на относително спокойствие. Беше девет и петнадесет и идваха нови пострадали, които бяха изпили или си бяха инжектирали каквото им беше необходимо, за да стигнат до травматологията.

— Как си ударихте ръцете? — попита Кориандър ченгето, изскочило от тълпата от хора, облечени в сини униформи, които се мотаеха около вратите. Винаги, когато видеше тези сини униформи, се чувстваше, сякаш се намира сред добре въоръжен отбор по боулинг.

— Трето легло — прекъсна разговора една сестра, която носеше диаграма, — пребитият арестант спешно трябва да се прегледа.

Кориандър бързо взе диаграмата и се обърна към полицая:

— Този ваш ли е?

— Оказа съпротива при арест, докторе.

Тя прегледа диаграмата и каза:

— Чудно ми е, че все още е жив.

— Той е звяр, докторе, използва гаджето си за прикритие и го бутна по стълбите, за да спечели време и да се опита да избяга с наркотиците през един прозорец…

Толкова пъти беше чувала това, че вече й се искаше да поразнообразят тактиката.

— Къде е момичето?

— О, докторе, такива като тях по гръб не падат.

— Очевидно сте намерили някой, който е паднал — изрече тя и се отправи към арестанта.

Ченгето тръгна след нея.

— Ами ръцете ми, докторе?

— Помолете да ви направят рентгенова снимка.

— А медицинско? — настоя той.

Тя се спря едва при леглото на пребития.

— Нека първо получим резултатите.

— Кога ще мога да взема арестувания обратно? — попита ченгето.

Гласът й стана леден:

— Ако зависеше от мен, никога!

Дръпна завесата около леглото.

Един от тези, които не падат по гръб, лежеше с разкъсан черен дроб, спукан далак, разцепена устна и толкова подуто око, че отокът обхващаше лявата страна на лицето му. При вида му едва не заплака. Внимателно се зае да преглежда тялото, като започна от краката, търсейки още счупени кости, и постепенно стигна до торса, за да се увери, че няма и други вътрешни наранявания. Завесата се разтвори и тя видя най-близката си приятелка. Бяха се запознали преди осем години, когато Кориандър започна работа в болницата.

— Обрали са го и са го пребили? — попита Лоти.

Отново се съсредоточи върху пациента.

— Оказал съпротива при арест — отговори кратко тя. Забеляза недоверието, изписано върху лицето на приятелката си.

— Като гледам, няма голяма разлика — прошепна Лоти.

— Изкушавам се да напиша доклад за този случай — поклати глава Кориандър.

— А после, ако се случи да си навън в три сутринта и някой те нападне?

— Искаш да кажеш, че това ще наруши идилията между нас и полицията?

— Не, искам да кажа, че не трябва да си вреш носа там, където не ти е работа.

Около леглото се събраха няколко сестри.

— Какво мислите, доктор Уайът? — попита една от тях.

Какво трябваше да мисли? Че системата е погрешна, че престъпниците стават жертви, жертвите — статистика, а тези, които трябва да спазват закона, стават престъпници? Гласът й прозвуча по-скоро уморено, отколкото ядосано:

— Има фрактура на лявото бедро, така че му направете снимка и го качете горе в шоковото. — Обърна се към Лоти: — Как мислиш? След толкова години работа в травматологията дали няма да полудея?

— Ако се чувстваш така, може би е по-добре да станеш дерматолог и да лекуваш псориазис.

— Днес ти си вторият човек, който ми предлага да стана дерматолог.

— Това, което не разбирам, е как някои могат да бъдат обзети от такова желание за голяма пенсия, че да патрулират по улиците на Ню Йорк с пистолет тридесет и осми калибър. Виж, все пак човекът е жив, а можеше да отиде направо в моргата. Истинско чудо.

Кориандър се усмихна, развеселена от думите на Лоти. Тя беше тъмнокоса, сладострастна и винаги на диета. След развода си се беше прехвърлила от ортопедията в травматологията. Искаше да работи до пълно изтощение, за да бъде толкова уморена, че когато се прибере вкъщи, да не страда от самотата.

— Лоти, искам да знаеш, че може да съм обзета от отчаяние заради този пациент, но със сигурност ще се оправя.

— Трябва да престанеш да се чувстваш лично ангажирана с всеки пациент — посъветва я Лоти.

— Не с всеки, само с тези, които са бездомни и отчаяни и с тежки последствия. Не повече от осемдесет и пет процента.

— Какво остава за теб?

— Извини ме, но не те разбрах?

— Какво запазваш за Дани?

За миг в погледа на Кориандър се появи мъка.

— Повече, отколкото напоследък съпругът ми желае.

— Той замина ли за уикенда?

— Да, по работа.

— Кога ще му кажеш?

— Казах му, преди да замине.

Лоти я погледна с присвити очи.

— Развълнува ли се?

Бяха застанали до стената в средата на коридора на травматологията.

— Развълнуван е силно казано. По-скоро изглеждаше облекчен, но по някакъв особен начин. Сякаш се радваше, че ще имам и нещо друго, за което да се тревожа, освен за него.

— Мислиш ли да си починеш?

— Да, когато видя, че не съм полезна край операционната маса, ще спра за малко.

Приятелката й се канеше да каже нещо, когато летящите врати се отвориха. Санитарите забързано вкараха носилка с човек на нея.

— Огнестрелна рана — обяви Лоти.

— Колко необичайно! — добави Кориандър.

Един от лекарите вече крещеше:

— Два куршума в корема. Някой да ми помогне да спра кървенето.

Двете жени се спуснаха към носилката: Кориандър притисна с две ръце дупката от куршума, за да спре кървенето, докато Лоти разпитваше лекаря.

— Какъв е калибърът?

— Не зная — задъхано отговори той. Десетина души инсталираха системата за кръвопреливане.

— Преди колко време е станало? — изкрещя Лоти, за да бъде чута в суматохата.

— Преди двадесет минути — отговори лекарят.

— Донесете устройството за пречистване на кръв — нареди Кориандър. Един от полицаите се беше приближил до нея.

— Тридесет души са били в ресторанта и никой нищо не е видял! — обобщи той и направи жеста, който беше толкова често използван тук — прекара показалец по гърлото си. — Има ли шансове, докторе?

След толкова години Кориандър беше свикнала с този жест и с този въпрос.

— Още не мога да кажа — отвърна и се изправи, за да вземе инструменти и да направи временен шев. — Изчакайте малко, преди да го обявите за убийство — каза, докато измерваше кръвното налягане. — Повишава се — извика тя на екипа.

Още преди да бъде поставена диагноза, ченгетата искаха прогнози, и още преди да е починал, искаха присъда. Кървенето беше спряно и на мъжа беше поставен респиратор.

— Ще оперирате ли, докторе? — попита я един полицай.

— Не аз, горе има екип. — Тя си пое дъх. — Има надежда.

Полицаят сви рамене.

— Мисля, че е по-добре да поизчакам малко тук. При такива случаи всичко може да стане.

Нетърпеливи като лешояди, полицаите искаха да обявят телесната повреда за убийство. Кориандър даде първа помощ на пациента и го остави на екипа да го подготви за операция. Лоти беше вече в другия край на помещението. Кориандър погледна към една от стаите за преглед и забеляза пушачката със синята коса, седнала на една от масите. Очевидно някой й беше разрешил да пуши, защото държеше цигарата си над малък пепелник, който беше поставен в скута й.

— Хей, докторе — махна й тя, — май доста хора умират тук, а?

Не й отговори. Обърна се и забеляза главният лекар и още двама лекари, които забързано влязоха в помещението. Престилките им се развяха от течението, което предизвика летящата врата. Движеха се един до друг и не обръщаха внимание на хората около тях. Напомняха на екип за бързо реагиране, който търси опасността. Кориандър не се съмняваше, че идват, за да говорят за пациента с надупчения ляв бъбрек, който почина тази сутрин. Припомни си предупреждението: „Ако пациентът почине горе, ни чака процес. Ако умре тук, за малко ще се явим пред комисията по смъртните случаи“. Тя се престори, че не ги забелязва, и отиде при последния пациент, за да провери състоянието му.

— Защо не оставите доктор Брунър да довърши — предложи главният с неочаквано любезен тон.

Кориандър погледна към Лоти и вдигна рамене.

— Да влезем вътре — каза главният лекар, посочвайки малка стая в далечния край на отделението. Тя се съгласи. Забеляза, че другите двама лекари не смееха да я погледнат в очите. Никой не проговаряше. Когато стигнаха до вратата, в стаичката влязоха само Кориандър и главният лекар. Другите двама, сякаш по предварителна уговорка, останаха отвън.

Главният лекар седна и я изчака също да седне.

— Кориандър, мила — започна той с нетипична за него нежност и спря. Явно не можеше да намери думи за това, което искаше да й съобщи.

— Виж, Стан, ще те улесня — започна нетърпеливо Кориандър. — Аз поемам отговорността за всичко, което е станало горе в операционната. И ако това те накара да се чувстваш по-добре, за протокола ще кажа, че при същите обстоятелства отново бих постъпила така.

— Станал е нещастен случай — прекъсна я той.

Тя почти се изсмя.

— Да си забелязал наоколо да става нещо друго? — Но тонът й се промени веднага щом забеляза израза на лицето му. Уморено попита: — Какъв нещастен случай?

— Обадиха се от Акапулко.

Почувства се така, сякаш някой я беше разтворил за операция на сърцето й и беше забравил да я затвори. Чуваше думите, но не разбираше смисъла им.

— Самолетът, в който е бил съпругът ти, е катастрофирал, Уайът — тихо каза главният лекар.

„Не!“ — тази дума изпълваше съзнанието й.

— Не — прошепна тя, поклати глава и извика: — Не! — Повтори: — Не! — Косата й се разпиля по лицето и раменете й. От широко отворените й, уплашени очи потекоха сълзи. — Тежко ли е ранен?

Мъжът пое дълбоко дъх и се наведе към нея.

— Един човек се обади от Акапулко, каза, че е твой шурей, Хорхе Видал.

Това не беше отговор.

— Зле ли е? — повтори с усилие тя.

— Мъртъв е, Кори, съпругът ти е мъртъв.

Сигурно някой друг изкрещя, защото тя не можеше да нададе такъв вик. Все пак всеки ден си имаше работа със смъртта, което означаваше, че на нея подобно нещо не можеше да се случи. Тя бе само зрител на човешкото нещастие, а не го изпитваше. Потърси ръката на главния лекар и каза със съвсем разумен тон думи, които всъщност не бяха разумни, като се имаше предвид какво се беше случило:

— Съпругът ми замина за Акапулко, за да се срещне с някого, който трябваше да му помогне да се справи с проблемите си, разбирате ли… — Беше си внушила, че ако ясно и спокойно му обясни как стоят нещата, той щеше да разбере, че е станала ужасна грешка. Може би, ако успееше да запази самообладание, щеше да го убеди да започне отначало и да й каже това, за което всъщност беше дошъл да говорят. Очевидно се отнасяше за пациента, който почина тази сутрин. „Виж това, Уайът.“

— Разбирате ли — умолително изрече тя, — ако нещо се е случило, някой със сигурност щеше да се обади…

— Точно това се опитвам да ти кажа, Кори, обади се шуреят ти Хорхе Видал.

— Моля те, Стан — прошепна през сълзи тя, — кажи, че не е вярно, кажи, че не е вярно…

Как можеше да го убеди, че е станала грешка, ако не му обяснеше колко жизнен беше Дани. Какво й прави цяла нощ, или може би беше миналата нощ, но със сигурност беше преди по-малко от четиридесет и три часа, преди тя да постъпи на дежурство в болницата, а той да замине за Акапулко. Как можеше да му разкаже за това как я люби с часове, оставайки в нея, докато тя спеше, и как до последния момент й шепнеше, че я обича. Казваше й, че е дала смисъл на живота му, а тя му отвръщаше, че й е дал щастие и смелост. Той беше всичко за нея, а тя беше неговата слабост.

— Съжалявам, Кори, за бога, съжалявам… — В гласа на Стан имаше много мъка.

За нея не оставаше нищо друго, освен да започне да си повтаря, докато успее да повярва, че съпругът й е мъртъв. Съвсем просто. Не разбираше как напълно здрав човек като Дани можеше да е мъртъв! Никакви прогнози и диагнози, нито дори едно: „Има ли шансове, докторе?“. Просто мъртъв. Тя не разбираше как е възможно такова ужасно нещо да се случи на Дани, който беше преживял толкова опасности.

Не беше забелязала кога другите двама лекари са влезли в стаята. Единият мереше пулса й, а другият казваше на главния лекар, че тя не трябва да шофира. Лоти също беше дошла, беше коленичила до нея и плачеше. „Колко странно — помисли си Кориандър, — такива сцени обикновено има в чакалните и в тях участват други.“ Такива неща се случват на съпрузите на другите, а не на нейния.

Беше решено, че Лоти ще я откара до дома й, ще остане с нея, докато тя направи необходимото в такива случаи. Кориандър беше напълно запозната с това, което се прави след внезапна или не толкова внезапна смърт, но в такъв момент имаше нужда от някого. Трябваше да проведе много телефонни разговори, да купи билет за самолет, да приготви куфарите си и още милион други неща. Преоблече се. Трябваше да се обади на Хорхе в Акапулко и на баща си в Буенос Айрес. Изглеждаше й странно, че всички, от които имаше нужда, бяха извън страната, включително и Дани, който освен страната, внезапно беше напуснал и живота й.

В чакалнята беше Лоти, придружена от един непознат мъж. Очите на Кориандър се изпълниха със сълзи. Тя постави ръка на корема си, сякаш за да се предпази от нещо.

— Кори, това е Адам Сингър от Областната прокуратура — представи мъжа приятелката й.

Кориандър го погледна: стори й се приятен, на около четиридесет. Той обясни за какво е дошъл.

— Мисис Видал — започна той, — извинявам се, че идвам без предупреждение, но е много важно да се свържа със съпруга ви. Всичко, което зная, е, че в момента той е в Мексико. Помислих си, че можете да ми дадете телефон или някакъв адрес.

Младата жена забеляза обърканото изражение на приятелката си, която се опита да му обясни:

— Вие не знаете ли, че…

Прекъсна я, искаше сама да изрече думите, сякаш за да се пречисти:

— Съпругът ми е мъртъв…

Човекът пребледня.

— Какво?!

Лоти инстинктивно я прегърна и остро попита мъжа:

— За какво е всичко това?

Той объркано поклати глава и започна да обяснява:

— Не зная какво да кажа. Имам призовка за него — тридесет и четири банкови измами и други обвинения, свързани с изчезването на над петдесет милиона долара от „Интер Федерейтид Банк“.