Барбара Виктор
Кориандър (18)

Седемнадесета глава

Метални куки вместо ръце! Кориандър не можеше да мисли за нищо друго, докато подреждаше книгите в кашони или ги изхвърляше в коша за боклук. Беше съвсем объркана: в един миг отказваше да повярва, че Хернандо е жив, следващия бе сигурна, сякаш го бе видяла с очите си. Разбираше, че да се срещнат в периода между освобождаването му и неговото „самоубийство“ или между освобождаването му и неговото изчезване, не зависело нито от нея, нито от него. Разбираше, че нищо не е зависело и от това, дали е щяла да жертва щастието си, за да спаси живота му. Чувстваше се объркана, защото съпругът й вече не беше безследно изчезнал и считан за мъртъв, а мъртъв, считан за безследно изчезнал.

Докато отиваше към фоайето, тя се спря пред огледалото. По лицето и по носа й имаше прах, косата й беше разпусната и поразрошена. Дори не си направи труда да избърше лицето си или да се среши, преди да отвори вратата. Посрещна Адам с думите:

— Знам кой е бил човекът в Хюстън, онзи с металните куки… — Той се опита да я успокои, но тя беше твърде възбудена. — За мен вече няма съмнение, че Дани е жив…

Притисна ръцете й в своите.

— Как разбра това?

— Човекът с металните протези, онзи от летището, в Аржентина ни беше много близък приятел. — Освободи ръцете си. — Не разбираш ли, това е Хернандо…

Той не можа да си спомни…

— Приятелят, с когото бях в нощта, когато го арестуваха.

— Но нали Дани ти беше казал, че той е мъртъв, че се е самоубил…

Във всичко това имаше нещо комично.

— За съпруга ми мъртъв означава нещо по-различно.

Това беше неоспоримо.

— Но ти ми каза…

— Не, Адам — започна да говори бързо. — Излъгах… излъгах, като не ти разказах всичко.

— Успокой се, Кориандър, и се опитай да ми обясниш бавно.

— Когато преди години се срещнахме с Дани в Ню Йорк, поисках да узная какво се е случило с Хернандо…

— Тогава ти е казал за ръцете му?

Тя кимна.

— Както и че наскоро след това той се е самоубил…

— А тялото?

— Не попитах. — Не беше на себе си. — Тогава бяхме различни, бяхме свикнали да не очакваме тяло…

— И сега той се появява в Хюстън.

Кориандър пристъпи към него и Адам я прегърна. Главата й се отпусна на рамото му.

— Толкова съм уморена.

— Знам. Всички сме уморени.

Тя го погледна.

— Дали да не седнем?

— Ако намерим къде в тази бъркотия.

Поведе го бавно по коридорите, по-скоро да събере мислите си, отколкото да му покаже как е живяла. Стъпваха по мраморните подове, на които бяха разхвърлени ориенталски килими, по стените бяха окачени скици на Пинарези и Ензор, минаха през малкия салон с антиките, някои от които вече бяха опаковани и готови да бъдат върнати там, откъдето бяха дошли. Продължиха под готическата арка и влязоха в по-голям салон, в който картините бяха вече свалени от стените и поставени на пода. Спряха пред огромните прозорци.

— Съжаляваш ли, че си живяла в този апартамент?

— Има толкова много неща, за които съжалявам, но това не е едно от тях.

— Кога се изнасяш?

— Следващата неделя.

— Толкова скоро?

— Не мога да си позволя да живея тук още месец. А дори да можех, не искам да остана. Тази неделя съм малко по-свободна.

— Къде ще отидеш?

— Там, откъдето дойдох.

— В Буенос Айрес?

Беше обмисляла и тази възможност…

— Не, връщам се в стария си апартамент в Уест Сайд, където живях, преди Дани да ме намери.

— Мислиш ли, че това е добра идея?

— Вече не съм сигурна. Толкова съм объркана.

— Справяш се отлично.

Известно време и двамата мълчаха. На юг се издигаха небостъргачите. На покрива на един от тях имаше часовник, който ту показваше времето, ту температурата. На запад бяха Сентръл Парк и кошмарният силует на музея на изкуствата Метрополитън. Долу беше игрището, на което „ще играят нашите деца, querrida“.

— Виждаш ли онова игрище?

Той се приближи.

— Да, защо?

— Някога всичките ми надежди бяха в него. Стоях тук и си представях, че децата ми играят там. Бях почнала да си правя график, за да не пропускам нито ден с тях… — Загледа се навън. — Можехме да имаме всичко: любов, семейство, сигурност…

— Знаеш ли какво мисля аз?

Кориандър поклати глава.

— Мисля, че никога не си вярвала в това…

Младата жена отново се загледа в далечината.

— Може би съм го искала толкова много, че за мен то е станало реалност.

— Родителите ти бяха ли щастливи?

— Те или бяха пияни и се караха, или пиеха за поредното си сдобряване.

— Винаги ли го правеха пред теб?

— Толкова често, че да не искам животът ми да прилича на техния. Бях убедена, че ако се откажа от любовта, ще запазя разсъдъка си. Когато срещнах Дани, си мислех, че ще получа всичко. — Усмихна се тъжно. — Любов, разсъдък, и, разбира се, вината…

— Вината за какво? — Нежно докосна лицето й.

Тя се обърна и застана с гръб към прозореца.

— Заради това, че в онази нощ баща ми ме накара да избирам между това да се върна вкъщи и да спася Хернандо или да остана с Дани.

— Значи си била убедена, че ако се омъжиш за Дани, смъртта на Хернандо не би била съвсем безсмислена, така ли?

Тя кимна и тихо каза:

— Да, така е. — Хвана го за ръка. — Ела. — Поведе го през всекидневната и през един дълъг коридор. По стените имаше миниатюри, южноамерикански и мексикански графики. Спря пред една увеличена снимка на шестгодишно дете. То имаше усмивката на Кориандър, беше облечено с рокличка и носеше големи обувки на високи токове. Беше поставило ръчичка върху една голяма книга.

— Това съм аз — каза тя някъде зад гърба на Адам.

Младият мъж се обърна и я загледа, сякаш я сравняваше с детето, и после отново погледна снимката.

— На колко години си била?

— Правена е една година, преди да започнат всичките ми проблеми. Мислиш ли, че съм остаряла оттогава?

— Сега лицето ти е същото, може би малко поостаряло, но трябва да те опозная, за да мога да преценя. — Адам отново се обърна към снимката. — Кориандър Уайът, бебето ти ще бъде чудесно — предрече той. Имаше много неща, които не можеше да й каже, защото много неща тя не трябваше да чуе.

— Толкова дълго чаках това бебе…

— Това е още едно хубаво нещо, което идва в тази ситуация.

— Страхувам се да мисля така.

— Никога вече няма да ти се случи нещо лошо — убедено изрече той.

— Дани веднъж ми каза същото.

— Аз не съм Дани.

Тя не отговори.

— Ще бъда с теб, Кориандър, каквото и да се случи, до мига, в който ти няма да ме искаш.

Това обещание й беше твърде познато.

— Трябва ми време.

— Аз не бързам.

Продължиха по коридора и стигнаха до облицована с ламперия стая — кабинетът на Дани. Кориандър каза, че повечето хора, ако трябва да избират оръжие, сигурно биха избрали пистолет, но съпругът й бил избрал телефона. Използвал го непрекъснато, по всяко време на деня и нощта водел разговори с хора от всички часови пояси. Тя покани Адам да седне на кожения диван и отиде до една от витрините, в която имаше кристални бутилки.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Ти ще пиеш ли?

— Да, след около шест месеца.

— Може ли тогава да те почерпя?

— Ако дотогава не си избягал далеч от мен… — Обърна се и без да го попита какво предпочита, наля уиски в една чаша и се отправи към дивана.

— Защо ме гледаш така? — попита, подавайки му чашата.

Как можеше да й обясни, че всичко беше заради противоречивите чувства, които изпитваше към откриването на Дани Видал, особено след като беше чул касетата, която Палмър му беше дал. Как можеше да й каже, че е прекарал нощта, изрязвайки онези най-интимни моменти от лентата, които нямаха нищо общо с политиката, парите или убийството, а само с любовта. Как можеше да й опише това, което беше чул, без да я унижи. Онези приглушени викове, шепоти, задъхано дишане и онова ритмично скърцане на леглото. Любовна нощ в „Ла Бока“ след арестуването на Хернандо или интимна среща в квартирата през някое междучасие… Не разбираше защо баща й не беше изтрил тези моменти, преди да му даде лентата. Когато на следващата сутрин Адам го попита, отговорът му беше напълно откровен. Страхувал се да не бъде обвинен в подправяне на доказателства. Палмър беше откровен и когато каза, че единственото му желание било да изправи Дани Видал пред съда, дори с цената на разкриването на интимния живот на дъщеря му.

— Можеше да оставиш куфарчето си във фоайето — каза Кориандър, когато забеляза, че го е разнасял из целия апартамент.

— Има неща, които бих искал да ти покажа.

— Трябва ли да се страхувам?

— Всъщност не, като имам предвид скалата на страха ти.

— Слушам те?

— Веднъж ми каза, че Дани не е престъпник; тогава беше абсолютно сигурна в това, спомняш ли си?

Тя кимна.

— В Мексико…

— А сега, след като разбра за онзи милион, промени ли мнението си?

— За какво говориш?

— Възможно ли е съпругът ти да е взривил самолета?

— Не мога да си позволя да мисля такова нещо.

— Кажи ми, Кориандър, в апартамента има ли сейф или шкаф, който той е държал заключен и до който ти не си имала достъп? — Чувстваше се ужасно, защото знаеше, че я измъчва.

— Понякога заключваше вратата на кабинета си.

— Това не ти ли се струваше странно?

— Не, нищо не ми се струваше странно, защото той винаги имаше логичен отговор за всичко. Казваше, че не искал прислужницата да рови в бюрото му.

— А сега?

Тя се изчерви.

— Да, сега ми се струва странно.

— Не се опитвам да те доведа до никакъв отговор.

— Защо просто не ми кажеш какво откри в Хюстън?

Вместо да отговори, той отвори куфарчето си и извади доклада за катастрофата и схемата, която Кит Френч му беше дал. Постави всичко на масата и й разказа за планинските вериги, затрудняващи видимостта, за начина, по който се осъществява връзката между самолетите и контролната кула, и че именно това предизвиквало съмнението, че самолетът се е блъснал в планината; било е много по-вероятно някой да е поставил бомба, взривила се по време на полета.

— Някой друг, но не и Дани — решително заяви тя.

Той беше възхитен от предаността й.

— Искам да чуеш един запис.

— Това ли е страшната част?

Какво можеше да й отговори? Младата жена не откъсваше очи от ръцете му, докато той вадеше от куфарчето си малък касетофон и го поставяше на масата. Адам я погледна, сякаш за да получи разрешение, и натисна бутона. Тя се напрегна, когато зазвуча гласът на съпруга й. След няколко секунди всичко се изясни. Дани Видал описваше убийството на Матю Джонсън. Обясняваше как е изстрелял куршума в дясното слепоочие на човека, докато той е стоял на колене с ръце вързани зад гърба. Кориандър пребледня. Адам спря касетофона.

— Добре ли си?

— Продължавай! — прошепна тя.

Той отново пусна записа. И отново се чу гласът на Дани, който обясняваше как заедно с още няколко души е увил трупа в едно знаме на монтенеросите и го хвърлили зад оградата на американското посолство. „Това със сигурност ще го запомнят, Мак“, отбелязваше той на записа. Кориандър и Адам се спогледаха: Дани явно говореше с Маккинли Суейз. Мъжът му отговаряше, че така цяла Аржентина ще разбере, че монтенеросите са се върнали и не са се поколебали да предизвикат международен скандал. Сега не правели това за пари, тъй като наскоро с отвличането получили шестдесет милиона долара. Този път било за чест и слава и най-вече за да стреснат онзи префърцунен задник в американското посолство, който ги мислел за „банда диваци“. Адам спря касетофона.

— Откъде взе този запис?

— Даде ми го един човек.

— Кой?

— Кориандър, недей…

Тя го погледна.

— Само военните са могли да направят записа.

— Това сега е без значение.

— Нищо не е без значение, защото изведнъж всичко се оказва въпрос на живот и смърт.

— Нека просто приемем, че ми го е дал човек, който те обича.

Тя веднага се досети.

— Какво ли не правим от любов. Как ми се иска в живота ми да имаше по-малко любов.

— Какво би казала за малко по-различна любов?

Младата жена сложи глава на рамото му и той я прегърна.

— Почти свърши — успокояваше я Адам, а устните му бяха заровени в косата й.

— Не още — прошепна тя.

— Поне объркването почти е свършило.

— Намери го — отново прошепна тя.

— Не съм сигурен, че искам, Кориандър.

Жената се изправи.

— Това не е решение.

— Мисля, че е по-добре да се оттегля.

Тя го погледна в очите.

— Кое у мен кара мъжете да ме изоставят, когато нещата се усложнят?

Усмихна й се.

— Аз не те напускам. Просто имам чувството, че е по-добре да предам следствието на човек, които ще бъде по-обективен.

— В случай, при които се очаква такъв зрелищен край, обективността отива по дяволите.

— Ти си изпълнена с противоречия, Кориандър Уайът Видал. Или разсъждаваш като дете, или като най-големия циник.

Тя кимна.

— Като се има предвид, че искам въпросът ми да прозвучи по детски, искам да ми кажеш какво ще правим?

— В конкретния случай или изобщо?

— И в двата.

— Сега ще чакаме Хорхе да ти предаде парите, а после ще чакаме да изясним чувствата си.

— Питам се…

— Кажи ми… — започна замислено Адам, — ако никога не го открием, как мислиш да изживееш следващите десет години?

— Какво искаш да кажеш? — Всъщност много добре разбра въпроса му.

— Сама. Без да допускаш друг мъж в живота си.

— Той е баща на детето ми.

Това беше неоспоримо.

— Може би силно опростявам нещата, но мисля, че той би трябвало да се замисли за това, преди да замине и да убие трима невинни.

— Все още не мога да повярвам…

— Той не е трябвало да те излага на опасност или да те поставя в такова положение.

— Аз съм възрастен човек, Адам, и сама нося отговорност за положението, в което съм. Съпругът ми не ме е карал да правя нищо с опрян в гърба ми пистолет.

Адам не каза „все още“.

Този ден беше дълъг, а нощта — още по-дълга. Каквото и да знаеха или да си бяха разказали, вече беше минало. И фактът, че бяха преминали през всички възможни чувства, нито извиняваше, нито можеше да обясни това, което се случи при вратата, докато чакаха асансьора. Когато нежно хвана брадичката й и я целуна, той разбра, че в живота му е настъпил повратен момент. Лека въздишка и той я обърна към себе си, усещайки внезапно устните й, езика й, ръцете й. Дишането му се учести. Тя се притисна към него. Беше толкова едър, че почти се загуби в прегръдките му.

— Съжалявам — много сериозно прошепна тя, когато устните им се разделиха.

— Обичам те — прошепна той също толкова сериозно, преди да влезе в асансьора.

— Прости ми — промълви младата жена, докато затваряше вратата на апартамента.