Барбара Виктор
Кориандър (11)

Десета глава

В Патагония беше ден за разплата. Четиридесет и шест милиона и четиристотин хиляди долара в едри банкноти пристигаха в двумоторна „Чесна“, която тъкмо се приземяваше на импровизирана писта край брега на Бийгъл Ченъл, близо до Ушуая. Чарлз Дарвин, прекосил Патагония и достигнал чак до най-южния град на света — Ушуая, за да изучава индианците и местната природа. След като прекарал осем години в тази далечна страна, той се завърнал в Англия, за да даде на света своята еволюционна теория, в която кой знае защо Господ не намерил място…

В далечината на шестстотин и десет метра над морското равнище се издигаха зъберите на Монте Оливия, оградени от пет заоблени хълма със снежни шапки, известни като Синко Ерманос. Под тях беше гъстата гора, която растеше по бреговете на Бийгъл Ченъл.

Парите бяха поставени в четиридесет и една кутии за обувки, като във всяка кутия имаше по един милион долара. Имаше кутии от целия свят, от „Гучи“ и „Уестън“, от „Флоршеим“ и „Бали“, от магазини за преоценени обувки от Франция и Америка и всички те бяха в два чувала, ушити от плат за парашути.

Самолетът беше пилотиран от един стар югославянин, който преди години се беше установил в малка югославска колония в Порвенир, градче от чилийската страна на Магелановия проток. Някога той мечтаеше да пилотира самолетите на „Аеролинас Аржентинас“, да спечели много пари, с които да се завърне като герой в родния си град в Хърватско. Явно заради неуспеха си след всяко кратко прелитане над протока той се напиваше в бара близо до една чилийска военноморска база. След това, сякаш спазвайки някакъв ритуал, отиваше с колата си до пристана на ферибота в Порвенир, за да види табелата, на която пишеше, че Югославия е на някакви си 18 662 километра от чилийската Тиера дел Фуего.

Близо до пистата на имението, където се приземи самолетът, имаше каменист плаж, на който, наобиколен от морски птици, стоеше един човек. Всеки път, когато нетърпеливо пристъпеше от крак на крак, черупките на мидите и охлювчетата пропукваха под ботушите му. Двойка дъждосвирци с крясък се издигна и започна да кръжи над няколко мъртви пингвина, които приличаха на малки деца, облечени в официални погребални костюми. Човекът беше набит, с червендалесто лице. По главата му нямаше нито едно косъмче. Оръжието, което висеше на рамото му, беше белгийска карабина „FNL“, а пистолетът, втъкнат в колана му, беше „Алсон“.

Маккинли Суейз означаваше много за определени хора в Латинска Америка, въпреки че кариерата му на наемник започна от другата страна на света. Интересът му към войната и оръжията го доведе от една фабрика в Алтуна, Пенсилвания, където беше работник, в Куба през петдесетте, а през 1969 — във Виетнам, където работи като самолетен механик за Виетконг, обслужващ съветските транспортни самолети, които превозваха северновиетнамски войници от и към Ханой. В областта на амунициите той беше известен с това, че направи алтиметърна бомба от тротил тринитротолуен, известен още като ТНТ и най-често използван за взривяване на артилерийски снаряди. Суейз откри, че в големи количества този химикал може да разруши самолет. Това бе американски 707, излетял от Сайгон един уикенд, нает от щатска чартърна компания, в който беше почти половината от сто и първа въздушна дивизия. Суейз купи алтиметъра за бомбата от гарнизонната лавка в една американска военна база, скри го заедно с експлозива във войнишка торба и настрои бомбата така, че да се взриви, докато самолетът се издига над Китайско море. Може да се каже, че съвсем професионално си беше свършил работата, тъй като нямаше нито една цивилна жертва.

Въпреки плешивостта си, той не беше непривлекателен. Всъщност черните му блестящи очи изглеждаха почти чувствени на фона на идеално гладкото му лице. Те сякаш поглъщаха всичко, за да го предадат на ума, сърцето и паметта. Спомни си за младата кубинка, за която някога беше женен и която почина при раждане точно преди падането на Батиста. Дълго време след това Суейз не се докосна до жена. А може би онази кльощава кубинка с няколко липсващи зъба и подути колена почина от напреднал стадий на гонорея? Трудно можеше да се каже. Независимо каква беше причината, той изчезна малко след нейната смърт и смъртта на мъжката й рожба. Изчезна някъде между Куба и Ел Салвадор. Някои казваха, че е отишъл да изпълнява нечие поръчение, други, че е полудял от мъка, а трети се кълняха, че е в Латинска Америка и подготвя командоси за някоя революция. В началото на седемдесетте се появи в Аржентина, където заедно с няколко войнствено настроени йезуити, няколко бивши десни католически проиеронисти и двама-трима интелектуалци от средната класа със склонност към насилие основа монтенеросите. По-точно би било да се каже, че възроди монтенеросите, тъй като сто години преди Перон, известни като гаучос и каудильос, те бяха разбили испанската армия във войната за освобождение на Аржентина.

* * *

През този мразовит шести юли, в средата на аржентинската зима, Суейз се намираше в Патагония. Стоеше на морския бряг, без да сваля поглед от вратата на самолета. Докато двигателите на чесната угасваха, на лицето му се четеше от свирепа агресивност до кротко примирение. Вятърът носеше пръски от морето, които замъглиха стъклата на машината. Спуснаха стълбичката на самолета и на нея се появи мъж с черно дипломатическо куфарче. Той се хвана за въженото перило и слезе на скования от студ пясък. Вдигна яката на тренчкота си, скри ръката си в джоба, за да се предпази от силния вятър, и се отправи към самотния посрещач.

С искрена радост Суейз го прегърна.

— Странно е, че се срещаме тук, на края на земята, Дани Видал.

След като известно време се смя и го потупва по гърба, Суейз го освободи от прегръдката си и посегна към дипломатическото куфарче. Дани отдръпна ръката си и черните му очи проблеснаха.

— Мина много време, Мак — каза с мекия си акцент и усмивка заигра на устните му. — Mucho tiempo — добави, оглеждайки брега, за да се увери, че поне дотам, докъдето стигаше погледът му, не се виждат някакви непредвидени затруднения.

— Стампа бе в прокуратурата — съобщи Суейз.

— Не беше съвсем неочаквано — изрече спокойно Дани. — Откъде разбра?

— Един следовател от прокуратурата се появи в Чилпанчинго. Имал призовка за теб.

Това се стори почти смешно на Дани, но той със съвсем сериозен тон попита:

— Призовка за какво?

— За онези милион долара — отговори мъжът и се отправи към джипа, паркиран съвсем наблизо. — Освен това се е навъртал около жена ти — добави, поглеждайки встрани.

Неговата Кориандър беше твърде умна, твърде упорита и твърде доверчива. Никога не би повярвала, че е инсценирал собствената си смърт. Без да каже нещо, Дани тръгна след Суейз към джипа.

— Обикновено си толкова внимателен, Дани бой, но това беше голяма грешка. — Кимна към стария югославянин, който се приближаваше с два чувала в ръце.

— Ще поговорим за това в колата.

Пилотът постави чувалите в задната част на джипа и изчака да получи парите си. Суейз извади от джоба си плик, подаде му го и каза:

— Ще поддържаме връзка, Милуш.

Югославянинът кимна, прибра плика, избягвайки да поглежда мъжете, и тръгна към самолета. Суейз свали карабината от рамото си, постави я на задната седалка на джипа и отвори вратата на Дани.

— За какво, по дяволите, направи това, hombre, един милион долара… — попита той с бащинско покровителство в гласа.

— За Кориандър — отговори Видал, преди да се качи в колата.

Плешивият поклати глава, заобиколи джипа и се качи от другата страна. Постоя за малко, без да посегне към запалването.

— А тя как ще получи парите? — попита накрая. — За бога, hombre, не можеш да й изпращаш месечни вноски с обратен адрес на плика. — Отново поклати глава и го потупа. — Може би смяташ да й уредиш издръжка.

— Всичко е уредено — каза Дани и малко неуверено се загледа в развълнуваните води.

— Дани, знаеш, че те обичам като собствен син, знаеш също, че разбирам чувствата ти към тази жена, но в тази работа, освен ти и аз, са забъркани още доста хора. — Замълча за момент, преди да се пошегува: — Това някакъв прощален подарък ли е? Един милион долара не са ли проява на доста голяма щедрост дори и за теб?

— Какво значение има това? Не помниш ли, че съм мъртъв?

— Дани, чуй ме — сериозно изрече Суейз. — Това, че оставяш след себе си емоционална следа, ще накара някои хора да се усъмнят, че наистина си мъртъв. Достатъчно е само един амбициозен следовател да се заеме с този случай. Той ще наблюдава Кориандър независимо колко време ще му е нужно. Ще го прави дори в извънработно време и, повярвай ми, няма да му бъде нито трудно, нито неприятно. — Свали страничното стъкло, за да се изплюе, и отново го вдигна. — Има и много по-неприятни работи, hombre, от това да разпитваш някоя красива жена, когато ти се прииска. Повярвай ми, че следователят няма да изостави този случай дори и при най-малкото съмнение, че си жив, така че е по-добре дори да не помисляш да се свържеш с нея. Чуваш ли? Просто забрави за това, или всичко, за което работихме, ще се провали.

Всичко ще се провали… Толкова често са били пред провал, че Дани дори не можа да си спомни колко пъти трябваше да ги спасява… Последният път бе в края на седемдесетте, когато успя да събере достатъчно средства за следващите години. Тогава реши, че това, което им беше необходимо, е банка, в която да бъдат пазени всички печалби от грабежи и отвличания. Банките са скъпо нещо, но Дани измисли начин, който донесе не само средства, необходими за закупуването на банка, но имаше и политически отзвук в цяла Аржентина.

Директорът на водеща зърнена фирма с мелници по целия свят и централен офис в Буенос Айрес беше проследен, отклонен от пътя от „полицай“ със светеща палка и причакан малко по-нататък от двадесетина „телефонни техници“, които всъщност бяха членове на бойните взводове на колоната Ева Перон на монтенеросите. Само след няколко часа Суейз беше съчинил „военно комюнике“, в което съобщаваше, че директорът ще бъде съден за „престъпления срещу работниците“. Главното обвинение беше, че правителството складирало зърно, за да повиши цената му и да облагодетелства корпорацията. Това предизвика отстраняването на няколко високопоставени членове на хунтата. Дани оцени главата на директора на шестдесет милиона долара, което беше най-големият откуп, плащан в историята. След една седмица платиха сумата и отвлеченият беше освободен. След това монтенеросите подеха агресивна кампания чрез големи плакати, разлепени из Буенос Айрес, и публикации в западни вестници и с няколко камиона раздадоха храна и дрехи в работническите и бедняшките квартали. Така съобщиха на света, че парите на народа най-сетне са върнати на законните им собственици.

От шестдесетте милиона, платени за откупа, десет бяха използвани не само за да се нахранят хората и да се появят публикациите, но и за да се закупят оръжие и амуниции и да се възстановят тайните квартири и estancias на монтенеросите из цялата страна. Останалите петдесет милиона бяха използвани за закупуването на банката „Кредито де ла Плата“. Монтенеросите се завърнаха отново. Дани Видал започна нова кариера. Кориандър обаче беше друга история…

Хубавите времена свършиха през 1976, когато генерал Видела дойде на власт. Само няколко месеца след това хунтата затвори банката и арестува чиновниците. Дани успя да избяга в Хавана с по-голямата част от парите. Десет години, шест месеца, три седмици и четиринадесет дни по-късно парите бяха почти изчерпани за поддържането на една умираща революция. Съветският съюз беше банкрутирал. Комунизмът се оказа лоша инвестиция. Куба се държеше сама… Тогава Дани се появи в Ню Йорк, за да започне всичко отначало и да възкреси монтенеросите за още един рунд.

Докато още беше в Хавана, научи, че „Интер Федерейтид Банк“ в Ню Йорк се продава. Установи необходимите контакти с определени финансови кръгове, което му позволи да преговаря успешно за банката и в същото време състави план за събирането на още петдесет милиона долара. Всеки месец Фернандо Стампа трябваше да носи куфарче с шестстотин хиляди долара, взети от лихвите на вложителите в Хавана. Там го очакваше Суейз, който депозираше парите в Кубинската национална банка, откъдето те можеха да се използват за закупуване на оръжие, изхранване на войници и за поддържане на идеологията. За нещастие това продължи само шест месеца, защото „Интер Федерейтид“ изпадна в необратима финансова криза. В касите на монтенеросите имаше три милиона и шестстотин хиляди долара, което означаваше, че остават само още четиридесет и шест милиона и четиристотин хиляди, за да се съберат тези петдесет милиона…

Месеци преди онзи четвъртоюлски уикенд Дани беше разбрал, че Банковата комисия на щата Ню Йорк и областната прокуратура провеждат разследване, което в края на краищата щеше да го вкара в затвора. Седмици преди онзи последен празничен уикенд вече знаеше, че банката не би издържала още една проверка. Независимо от резултатите самият той най-вероятно щеше да бъде арестуван и дори може би депортиран в Аржентина. Единственото спасение за него беше да изчезне. Когато взе това решение и си тръгна от банката онзи ден, Хернандо вече беше трансферирал всички милиони в Хюстън. Допълнителният милион Дани щеше да му предаде в Хюстън, за да го предаде на Хорхе, който на свой ред щеше да го предаде на Кориандър.

— Слушай, Дани, онзи милион беше грешка — отново повтори Суейз.

— Убийството на мексиканеца е най-голямата глупост!

Суейз превключи на втора, за да премине една дюна.

— Той беше видял експлозията и дойде в полицейския участък, докато двамата с Хорхе все още уреждахме нещата там. Твърдеше, че е видял как един самолет се е взривил в небето.

— Щом той го е видял, още колко други също са го видели? Какво щяхте да направите, може би да избиете всички в района?

— Щяхме да се справим с тях постепенно. С онзи просто нямахме избор. Брат ти и Хернандо тъкмо се бяха спазарили с капитана за цената, срещу която ще задържи доклада за катастрофата поне четири часа. Трябваше ми време, за да стигна до мястото и да намеря черната кутия. Освен това…

Дани кимна.

— Трябваше ви още едно тяло за моргата, нали?

— Отделни части щяха да свършат работа… — засмя се Суейз.

Дани си помисли за Кориандър, която идентифицираше части от трупове в моргата в Чилпанчинго…

— Къде е черната кутия? — попита, за да смени темата, а и за да се освободи от тези мисли.

— Това е съвсем друг проблем. По-голямата част от нея е у мен. Купих я от една старица, която живее близо до мястото на катастрофата, но все още не съм я събрал цялата.

— Чудесно! — подигравателно каза Видал.

— Не се тревожи, ще намерим останалите части. Онези селяни дори не знаят какво са взели, просто са отмъквали всичко, до което са се докопали. Хорхе работи по въпроса…

— Това е много успокояващо! — Извади от джоба си слънчеви очила и си ги сложи. — Черната кутия е била втората ви грешка, а третата беше, че забравихте да ми оставите съобщение в Хюстън. Какво се случи?

— Брат ти се забърка с още нещо.

Дани бе отвратен.

— Без съмнение нещо непълнолетно. Ти трябваше да го наглеждаш.

— Бях зает с полицията.

— Можеше да се провалим…

— Какво направи, когато разбра, че Хорхе е забравил за теб? — попита Суейз, опитвайки се да смени темата.

— Набрах няколко телефонни номера, на които знаех, че никой няма да отговори. — Сви рамене. — След това казах на пилота, че имам спешна работа в Хюстън.

— Той предложи ли да те изчака?

— Престана да ми предлага, когато му казах, че в Акапулко го очаква брат ми с парите.

Суейз не откъсваше поглед от пътя.

— На кого позвъни?

Тогава имаше нужда да чуе гласа й за последен път.

— Обадих се вкъщи и затворих, когато телефонният секретар се включи.

Маккинли се обезпокои.

— Добре, сега всичко почти свърши, остава само онзи следовател да реши, че има по-приятни неща от разправиите с мексиканската бюрокрация и че не се интересува от вдовицата ти.

— Тя може сама да се грижи за себе си.

— Не съм толкова сигурен.

Не искаше тя да бъде предмет на разговора им, затова каза:

— Хорхе не може да понася кръв.

Суейз разбра.

— Беше добре, че видя как убих онзи мексиканец. Толкова се разстрои, че изглеждаше като човек, който току-що е научил за смъртта на брат си при самолетна катастрофа. — Ускори след един завой. — Дотогава се забавляваше твърде много, харесваше му да бъде част от аферата. Убийството на мексиканеца го накара да забрави за онези мучачос. — Погледна към слънцето, което се показа иззад един облак. — Вече не съм сигурен, че това, което прави сега, му харесва.

— Какво искаш да кажеш?

— Напълно е зает с кремацията, с банката и с всички други проблеми.

— Какви други проблеми?

— Например твоята вдовица…

Например! Лъжец, крадец, убиец, и на всичкото отгоре човек, изоставил жена си, така че тя никога да не разбере защо. През по-голямата част от живота си Дани беше именно такъв. За това имаше много причини: някои политически, други финансови, трети, породени от чувството му за дълг, но най-вече заради собствения му избор. Преди всичко той беше човек, който изобщо не зачиташе общоприетите норми и морал, човек с изненадващо точен инстинкт за политика и пари. Имаше изключителен усет към опасността. Винаги знаеше какво да направи и къде да отиде, за да оцелее и да продължи дейността си. Ако не притежаваше изключителен чар и интелект, животът му щеше да бъде далеч по-труден.

Представяше си я съвсем ясно: неговата Кориандър отива към крематориума облечена в черно, с лице, закрито от черен воал, и поема урната, а кехлибарените й очи са изпълнени със скръб, устните й потреперват. Идеалната скърбяща аржентинска съпруга.

Суейз отново се обади:

— Тук за теб е по-безопасно, отколкото в Куба. Има твърде много агенти на ЦРУ и ФБР, които душат навсякъде из Хавана. Освен това, Дани бой, имаш нужда от малко почивка, за да престанеш да мислиш за разни неща. Ушуая е страна за мъже. Ще те накара напълно да забравиш жените. — Жените! Сякаш освен нея имаше някоя друга. Приятелят му се обърна и го потупа по рамото. — Когато нещата се успокоят и прекратят разследването в Ню Йорк, ще заминеш за Куба. Фидел те очаква с разтворени обятия…

— Променил ли се е?

— Никак. И може би точно това ще бъде причината за края му. Побелял е и е напълнял и вече не може да говори с часове, но няма да се предаде. Ще се държи, докато го изнесат от Двореца на народа. — Намести се по-удобно на седалката. — Поне я имаше в продължение на три години, hombre, докато ние се мъчехме в джунглата или по затворите. Повечето мъже никога не са имали и няма да имат такава жена.

Беше му мъчно за неговата Кориандър. Когато затвореше очи, си спомняше онова коледно тържество през 1978, след първата им среща в университета в Кордоба. За посланик Палмър Уайът закопчаната до горе яка и лъскавите обувки бяха запазена марка. Той беше добър стар републиканец, влюбен в отлежалото уиски и жените, точно какъвто беше нужен на хората в Буенос Айрес, човек, който да помага на хунтата да става все по-дясна и да прибягва все по-често до изтезания и терор, с горчивина си помисли Дани. Суейз беше прав за едно нещо, не всеки можеше да се похвали, че е имал жена като Кориандър, и тази коледна вечер доказа, че чарът й е неотразим…

Все още я виждаше как посреща гостите, облечена в тъмнорозова кадифена рокля, а в дългата й коса бе вплетена същата на цвят панделка. Изглеждаше толкова крехка, толкова красива, едното й рамо беше разголено, а ръката й посягаше към издадената й ключица точно над гърдите. Този жест, както Дани разбра по-късно, тя правеше винаги, когато беше неспокойна. Същата вечер охраната на посолството беше засилена заради заплашителните писма до Палмър, който бе застанал на страната на хунтата след клането във Вила Девото. Още петнадесет мъже с узита бяха наобиколили посланика и дъщеря му. Те все пак не се оказаха достатъчно, за да попречат на Дани и на още няколко многоуважавани бизнесмени, също монтенероси, да получат покани. Той получи своята чрез Кориандър, а другите бяха предвидени в обичайния списък на гостите. Беше едновременно красиво и страшно това, че хората, които можеха да проникнат навсякъде в аржентинското общество, планираха неговото унищожение.

Облегнал се на една мраморна колона, Дани не сваляше очи от Кориандър. Гледаше я как разговаря с всеки гост, как се здрависва, как отговаря на въпросите за университета и се сещаше за всеки син, племенник, братовчед, внук, приятел или приятелка, който по някакъв начин имаше нещо общо с Кордоба и сигурно щял да й звънне… Изглеждаше толкова болезнено непринудена, сякаш мразеше всяка минута от тази вечер…

Суейз отново заговори и го извади от приятния унес, връщайки се отново на онзи милион.

— За тия пари, hombre, можеше да си вземеш всяка девственица или проститутка в Патагония и да я ползваш цял живот, не, двадесет живота, amigo, даже сто. — Засмя се. — А за човек като теб, който навлиза във втората половина, никой не може да каже колко девственици, а може би проститутки, ако изобщо има някакво значение, ще бъдат нужни, quien sabe, hombre, quien sabe?

Дани затвори очи. Девственица или проститутка? Преди той имаше и двете в една и съща жена. Кориандър беше и двете, без дори да го осъзнава. Той я учеше да прави разлика между двете и да стига много по-далеч, отколкото изобщо си е представяла, без това да е достатъчно. Дани си припомни с подробности от онази Коледа през 1978.

 

 

Вечерта преди приема той засече времето, за което посланическият ескорт стигаше до посолството. Трябваше да са добре подготвени, в случай че решат да отвлекат дъщерята на посланика и да поискат откуп за нея. Дани поддържаше връзка чрез уоки-токи с двама от неговите другари, които му бяха казали кога точно бяха тръгнали колите, и изчакваше появата на ескорта, скрит в парка край посолството. В първата кола имаше картечница и четирима души от охраната, въоръжени с карабини М-16, във втората беше семейството на посланика, заедно с двама души от охраната с радиостанции и автоматични оръжия и един картечар, разположен в задната част на лимузината. В последната кола имаше още пет въоръжени до зъби мъже, чиито автомати се подаваха от прозорците. Ескортът се движеше точно с четиридесет мили в час. Вратите на посолството се отвориха от автоматично устройство с предварително настроен часовников механизъм. Това беше всичко, което трябваше да узнае — времето, за което ставаше това. Качи се в колата си и отиде на приема.

Преди всички гости да пристигнат, Кориандър се оттегли на едно позлатено канапе в ъгъла на балната зала. „Триумфът на Бакхус“ на Веласкес, заета от музея Прадо, заемаше по-голямата част от стената зад нея. Дани би предпочел да я хване за ръка, да я отведе далеч оттук и да се люби с нея, но вместо това щом срещна погледа й, само леко кимна. Не се изненада, когато тя със срамежлива усмивка в отговор също му кимна.

— Не мислех, че ще дойдеш.

— Как можех да не дойда?

— Помислих си, че си се отказал.

— Напротив, аз съм оптимист…

— Стори ми се точно обратното.

— Може би си ме променила.

Тя изглеждаше объркана.

— Срещна ли се с баща ми?

— Не. Ти ми обеща да танцуваш един танц с мен и да ме представиш на баща си.

Кориандър се огледа.

— Какво ще стане, ако изпълня само едно от обещанията си?

— Кое?

— Това, което означава повече за теб. — Обърна се и се отдалечи. Той я проследи с поглед как отива към съседната стая, водейки след себе си около половин дузина потенциални любовници и кавалери за танците, и дискретно я последва.

На френска лакирана маса, под полилей от розов кристал бяха подредени чинии от китайски порцелан, чаши за шампанско с позлатен ръб, розови бродирани салфетки, а в двата края на масата имаше сребърни купи с боле, бутилки шампанско, блюда с пушена сьомга, пастет, хайвер, петифури, плодове, аржентинско говеждо и какво ли още не, и всичко това поднасяно от сервитьори и сервитьорки с черни униформи и бели колосани престилки. Беше достатъчно, за да се изхранват хората му месец или може би година, но при всички случаи, докато прогонят генерал Видела и превърнат американското посолство в тяхна собствена Каса Росада.

Наобиколена от гостите, Кориандър не сваляше очи от мястото, където беше Дани. За негово задоволство тя забеляза престорения интерес, с който гледаше една блондинка, по-възрастна, с елегантна рокля. Само ако неговата Кориандър знаеше, че въобще не се интересува от тази жена. Засвириха валс — „Mis Noches Sin Ti“. Блондинката се зарадва, че ще танцува, а Дани реши, че това е най-подходящият момент да осъществи намеренията си. Отнасяше се за Кориандър. Гоненицата, която се получи около масата, беше толкова комична, че той едва се сдържа да не се засмее. Блондинката го следваше, а цяла редица ухажори вървяха след Кориандър. Тя говореше и се смееше заедно с няколко свои млади приятели, но когато го забеляза, приказните й очи и възхитителните й устни се оживиха. Сякаш мислеше, че ако спре да говори, той няма да я забележи.

— Танцувате ли валс? — попита, когато младото момиче за момент замълча.

За миг се замисли и отговори:

— Да.

Тогава неговата Кориандър беше толкова сериозна и толкова невинна. Предложи й ръката си и я покани:

— Може ли да ви поканя за този танц?

Кехлибарените й очи заблестяха, когато го попита:

— Срещнахте ли се вече с посланика?

Той разбра.

— Все още не.

Тя леко се усмихна.

— Вече съм обещала този танц — каза и се обърна към един тантурест мъж с очила с дебели черни рамки и пръстен печат на средния пръст.

След няколко секунди Дани се отправи към посланика. Той беше обграден от хора, които с интерес слушаха мнението му за инфлацията, девалвацията, демокрацията, комунизма и терористичната група, наречена Монтенерос.

Но Дани не успя да чуе края на нещо за демократичната, антикомунистическа и боголюбива хунта… Случи се нещо — единственото, за което си заслужаваше да се живее и да се диша… Внезапно се появи Кориандър и прекъсна филипиката на баща си, хвана го под ръка и погледна към Дани. Палмър можеше да бъде какъв ли не, но за единственото си дете беше готов на всичко.

— Срещали ли сме се? — попита той. — Аз съм Палмър Уайът.

— Това е моят професор по икономика, Дани Видал — представи го Кориандър.

Посланикът погледна към дъщеря си, подаде ръка на Дани и много любезно изрече:

— Искам да ви благодаря, че сте помогнали на Кориандър да излезе от неприятна ситуация.

— Ситуацията не беше толкова неприятна, колкото това, което я предизвика…

Палмър се поколеба за момент, преди да се засмее с онзи дипломатичен смях, който изразяваше всичко друго, но не и радост.

— Знаеш ли, скъпа, че този човек се опитва да ви учи на социална наука, която от десетилетия имитира фундаменталната математика?

Тя се засмя, без да сваля очи от Дани.

— Нужен е талант, за да се превърне абстрактното в реално…

— Или нереалното в политическа абстракция — отговори спокойно Палмър.

Последва кратък разговор за времето, за плановете за лятна почивка в Пунта дел Есте в Уругвай, за революционните отряди, за икономиката. Разговорът беше продължил точно толкова, колкото беше необходимо, за да се спази етикетът, когато Дани се извини и се отдалечи. Дори докато се отдалечаваше, той все още я чувстваше до себе си. Трудно му беше да си спомни някоя жена, която беше желал толкова силно. Имаше нужда от въздух, преди да си тръгне. Кориандър отново се появи, сякаш отникъде, на терасата, на която беше застанал. Без да каже дума, тя се приближи и опря гръб в перилата. Лицето й беше някъде между него и луната. Попита тихо:

— Танцувате ли валс?

Дани се развесели. Започна да преценява рисковете на ситуацията, но после се отказа и я взе в обятията си. Те танцуваха валс под звуците на несъществуващ оркестър, въртяха се и се въртяха, докато ръката му не я притегли и той нежно я целуна по устните. После я притисна по-силно към себе си и устните им се сляха. Кориандър се целуваше без никакви задръжки. Така целуваха само проститутките. Или девствениците.

 

 

Суейз отново се беше върнал на темата пари.

— Хернандо има всичко в компютъра, включително местоназначението на сумите и това за чия кампания са използвани. Според нас най-малко четиринадесет от кандидатите имат шанс. Всички те са комунисти или социалисти и работят в осемнадесет града на Латинска Америка. След това можем да мислим за преместване в Маями…

— Успокой се, Мак, не ставай прекалено амбициозен. — Дани отвори едното си око и се усмихна. — Остави на Хернандо да прави политически анализи и се заеми с военната част. Събери амунициите и ми дай план на всички чуждестранни бази и посолства в Аржентина. Запомни, Мак, ти трябва да предизвикаш нещо зрелищно. Остави Хернандо да се грижи за дългосрочните планове, а аз ще се грижа за парите…

Суейз почти не го слушаше.

— Това е — продължи възбудено, — този път няма да се провалим, независимо от това кой идиот е в Каса Росада или в Белия дом…

— Нищо не е сигурно — предупреди Дани, — помни, че винаги и навсякъде може да се случи нещо непредвидено. В Аржентина изведнъж може да се премахне безработицата, а в Щатите да се приемат нови социални програми или да се изработи мирен план за Близкия изток. Най-важното е никога да не се подценява опозицията.

— Претърпяхме твърде много загуби и дадохме твърде много жертви, за да се провалим и този път…

— Случилото се в миналото няма нищо общо с това, което става сега. — След толкова много провали Дани знаеше, че успехът зависи главно от солидната финансова база и от точната статистическа информация. Всичко останало беше лесно. Тук атака, там бомба, отвличане или убийство. Суейз можеше да планира и да провежда всички атентати, докато те вече престанат да правят впечатление. Хората ставаха все по-трудни за манипулиране и плановете трябваше да бъдат все по-сложни и оригинални. Наистина медиите все още вдигаха много шум около терористични атаки и няколко дни след тях следяха състоянието на жертвите и дори понякога ги нареждаха сред триминутните репортажи, отразяващи най-важните събития за годината в света… Все още падане на правителство или неизбиране на кандидат заради извършен атентат бяха рядкост. Дани винаги беше вярвал, че е необходима финансова мрежа, която да поддържа кандидатите и да финансира кампаниите им и организирането на скандали, в които да са замесени опонентите им. Това беше амбициозен план, който изискваше пълно отдаване и жертване на всичко останало.

Виждаше своята Кориандър да се връща от крематориума, подкрепяна от баща си и притиснала до себе си урната с праха на съпруга си. Виждаше я как се връща в Ню Йорк, за да продължи да живее, приготвя апартамента за продан — картините, среброто, антиките, книгите и всичко останало, купено за изгряващата на Нюйоркската банкова сцена звезда и за красивата и чаровна негова съпруга, която не даваше пукната пара за всичко това.

Неговата Кориандър беше толкова непорочна, толкова едностранно приемаше много неща. Не се интересуваше от работата му, от парите му или от любимото му вино. На рождения й ден той й подари бутилка „Мутон Ротшилд“ от 1958. Дори да искаше, тя не би могла да обърне по-малко внимание на подаръка. Вино, правено преди месец, щеше да има същия ефект. Беше се засмяла с блеснали от радост очи. Голото й тяло блестеше сред чаршафите, кожата и устата й бяха още влажни от целувките му. За нея луксозните неща не означаваха нищо, защото беше израснала сред лукса на парите и властта. Той често я закачаше, казвайки й, че няма вкус. Неговата гринга си знаеше само кока-колата, хамбургерите и бейзбола. Не беше прав. Кориандър знаеше много неща, които нямаха нищо общо с обикновения лукс. За нея кианти, бутилирано преди месец, би било напълно задоволително, ако можеше да го пие от неговата уста, и за да докаже тезата си, тя се изтъркаля върху него. Косата й докосваше гърдите му. Целуваше очите, носа, устните му. Притискайки устни към всяко ребро, тя продължи надолу, докато устата й го пое целия. Тогава той я спря, взе лицето й в ръце и я притегли, така че устните й почти се срещнаха с неговите. Когато го попита защо, гласът й стана по-дълбок, изражението й от страстно стана объркано, очите й искаха обяснение. Тогава каквото и да отговореше, то щеше да бъде безсмислено, защото чистата й любов го беше поразила. Започна внимателно да изучава всеки сантиметър от тялото и лицето й. Когато видя очите й, прочете в тях нещо познато — беше по-скоро укор, отколкото гняв, нещо, което разбираше много по-добре, отколкото тя можеше да си представи. Погледът й казваше, че е зависима от него, че той я е предал в момент, в който и двамата са нарушили правилата и са били пленници на любовта. На двадесетгодишна възраст тя беше решила да се прости с девствеността си и това я превърна в ловец, но влюбването й в мъжа, който й я отне, я превърна в жертва. Все пак работата беше свършена и това, което трябваше да стане, се случи. Тя се влюби в него, а в замяна той я научи на всичко, което трябваше да знае, за да стане идеална за някой друг.

Тялото, ако обичате, господа! Той можеше да усети настоятелния й тон, преди да премине в истеричен вик, когато тя искаше, не, молеше да й бъде казано къде, по дяволите, беше тялото, ако не цялото, то поне един зъб, кост или отпечатък от пръст или каквото и да е, само да доказва, че съпругът й е загинал при тази катастрофа. Той различаваше дори повелителните нотки в гласа й, докато изговаряше тези молби, които щяха да предизвикат разследване. Единственото нещо, което го тревожеше, беше това как тя щеше да приеме съмненията на човека от областната прокуратура…

Дани отвори очи и се изправи. Суейз прие това като покана да продължи разговора.

— Единственото, което ме тревожи, е, че ислямските фундаменталисти ще си припишат всеки атентат, който извършим.

— Използвай ги — сънливо го прекъсна Дани.

— Какво искаш да кажеш?

— Направи сделка с тях. Какво значение има кой печели, ако това помага на каузата, използвай ги в самоубийствените мисии, плащай им. В края на краищата имаме общ враг.

— Ами посланието към света?

— То е без значение, Мак, всяка законна групировка или фракция от откачени така и така отрича или признава всичко. Знае ли някой със сигурност кой какво върши? Единственото послание, което може да направи впечатление, са разрушенията и труповете на телевизионните екрани.

— Но нали искаме всички да узнаят за монтенеросите…

— Славата не купува избори, Мак.

Дани отново замълча, обсебен от спомена за Кориандър. Чувстваше се сякаш от часове се люби с нея. Тя му липсваше болезнено.

Слънцето се показа още малко иззад облаците и лъчите му заблестяха по водата и пясъка. Той сънливо погледна през прозореца към снежните шапки на планината. Изгледът напомняше на антарктически вариант на Каринс или Брайтън заради езерата и глетчерите. Джипът криволичеше по пътя към това, което щеше да бъде за известно време негов дом, към най-южната част на земята, в града, наречен Ушуая. Той жадуваше да я види отново, да й обясни. Това, което в продължение на години беше абстракция, сега беше реалност. Всичко беше свършило. Единствените жени, които беше обичал в живота си, ги нямаше: Алисия беше мъртва, а той беше мъртъв за Кориандър.

Отново се унесе. В далечината се виждаха кошара със стотици овце и високият покрив на зле поддържаната къща на едно ранчо. Един мъж с шотландска поличка куцукаше, подпирайки се с бастун. Това беше страна на хора от Шотландия и Уелс, това бяха тези, които имаха достатъчно кураж да понесат патагонската зима.

Той си помисли за снимката им в портфейла му.

„Завинаги заедно“, беше написала тя на гърба й. „Снимките не лъжат — винаги беше казвала Кориандър, — само хората лъжат.“ „Пази моите снимки, querida — помисли си Дани, — завинаги ги пази, mi amor, защото снимките не лъжат, само хората лъжат.“