Карън Робърдс
Едно лято (48)

XLVIII

Умираше бавно. Джереми откри това, докато часовете се сливаха един след друг в безкраен кошмар. Нямаше храна, нямаше вода, нямаше светлина, нямаше край на пронизващата болка в главата му всеки път, когато се поместеше, а все още продължаваше да живее. Нямаше представа колко часа или дни, или седмици бяха минали, но му се струваше, че повече от година бе заключен в студената, миризлива тъмнина — сам, само с гласа на майка си.

Вече знаеше, че това бе нейният глас. Той го успокояваше. Пръстите му бяха изподрани и окървавени, докато се бе опитвал да си пробие път през каменните стени или през желязната врата, където нещото бе стояло. Вече знаеше, че няма път навън и безнадеждността подсилваше страданията му. Лежеше свит върху каменния под, а главата му пулсираше и цветни петънца му се привиждаха през затворените клепачи, а цялото му тяло трепереше от студ. Той се унасяше, после пак идваше на себе си, а когато болката или страхът ставаха непоносими, майка му започваше да шепти. Джереми си представяше, че е на съвсем безопасно място, в леглото си, и Джейк се е сгушил до него, а мама е в люлеещия се стол в ъгъла, където обикновено сядаше.

„Джереми, помниш ли когато ти позволих да избягаш от училище и отидохме да ловим риба в поточето?“

„Да, мамо.“

„Спомняш ли си Коледа преди две години, когато Дядо Коледа ти донесе ново колело?“

„Да, мамо.“

„Помниш ли навечерието на Вси Светии… Деня на благодарността… рождения ти ден?“

„Да, мамо.“

Понякога му казваше детски стихчета, които си спомняше от ранното си детство; понякога му пееше нещо несвързано, но той го харесваше; а понякога просто му напомняше, че е до него. Когато жаждата изгаряше гърлото му, майка му го застави, въпреки бодящата го глава, да стане и да провери по стените на затвора си, дали не се процежда някъде вода. Когато я откри, започна трескаво да ближе хлъзгавия камък и влагата успокои пресъхналия му език. Тогава Джереми усети, как майка му ликува.

Въпреки че все повече и повече копнееше да отиде при нея, той чувстваше, че тя не искаше детето й да пресече тази граница. Тя искаше Джереми да живее.

В началото гладът бе мъчителен, но постепенно премина в някаква притъпена празнина, която не го болеше вече. Лежеше свит на кълбо до стената, където се процеждаше водата, ближеше я, когато изпитваше жажда, и слушаше майка си. Това бе най-добрият начин да не се подаде на страха.

Защото знаеше, че рано или късно, нещото ще се върне отново. И този път, предчувстваше, че ще е краят.

При мисълта за блестящия сребрист нож ридаеше на глас. И продължаваше да хлипа, макар майка му да му говореше в тъмнината и да се опитваше да го успокои.

„Бъди смел, момчето ми. Бъди смел.“