Карън Робърдс
Едно лято (42)

XLII

Когато Джереми отвори очите си, все още не виждаше нищо. За миг се изплаши, като си помисли, че е ослепял. После осъзна, че там, където се намираше, бе много тъмно. Толкова тъмно, че не можеше да види нищо. Абсолютно нищо, нито дори коленете си, които почти се допираха до носа му, както бе легнал на една страна върху нещо много студено и твърдо.

Всичко около него бе студено и миришеше на мухъл, като в старо мазе. В къщата на баща му нямаше такова тъмно, студено и вонящо място. Дори нямаха мазе. Тук по-скоро му приличаше на пещера.

Не бе в къщата на баща си. Джереми потрепери, когато разбра това. Дали беше мъртъв тогава? Дали това бе адът, или чистилището? Дали майка му бе някъде наблизо? Не, тя сигурно беше в рая. Ако някой заслужаваше да отиде в рая, това бе тя.

Надигна се, за да се огледа. Зави му се свят от острата болка, която го прониза. Главата го болеше. Как ли бе ударил главата си? Дали беше паднал?

После, много бавно, си спомни. Седеше на задната веранда и някой, а не Хетер, го бе извикал да помогне на Сам. В миг на просветление му се стори, че този някой сигурно бе убиецът на майка му. Нещото, което бе видял в тъмното, се беше върнало за него.

Джереми се разхлипа. Уплаши се от звука и притихна. Ами ако нещото се криеше наблизо и го чакаше да се събуди? Дали щеше да го убие, както бе убило и майка му?

Много внимателно, много тихо той положи главата си на твърдата, студена повърхност, придърпа коленете си по-близо към тялото си и ги обгърна с ръце. Свит така на малка топка, отново затвори очи.

По бузите му се стичаха сълзи.