Карън Робърдс
Едно лято (11)

XI

— Извинете ме, трябва да отида до тоалетната.

Това бе просто претекст да излезе. Не можеше да си седи тук и да наблюдава, как Джони почти прави любов с Гленда. Не и след всичко, което си бе представяла тази вечер. Не и след начина, по който се бе държал с нея, и тя бе реагирала положително.

„Разбира се — мислеше си горчиво, докато си пробиваше път към тесния тъмен коридор, който водеше до дамската тоалетна. — Джони Харис винаги е имал подход към жените.“ Още в гимназията никога не му бяха липсвали приятелки. Дори, момичетата от добрите семейства, на които родителите им забраняваха да разговарят с него, го следяха с очи.

Ако Рейчъл го намираше за секси, а честността я принуди да си признае, че е така, тя просто само щеше да прибави името си към доста дълъг списък.

Тоалетната бе малка, боядисана в червено като коридора, с тухлени стени, които, за щастие, бяха достатъчно дебели, за да приглушат безмилостната музика. Рейчъл изми ръцете си, като остави хладката вода да се стича по тях около минута. После се наведе да пийне малко. Стомахът й се бе свил от нещо — дали бе от дайкирито, от шума, или от собствените й чувства?

Изтри ръцете си в хартиена салфетка и излезе. Реши да се върне на масата, да се престори, че не е добре и да помоли да се прибират.

Мъжката тоалетна бе в другия край на коридора — точно срещу дамската, затова не се изненада, когато видя някакъв мъж да се приближава. Мракът в коридора се нарушаваше само от пурпурно мъждукане и временните проблясвания на светлината от залата. Рейчъл се сви до стената, за да се размине с мъжа, но той протегна ръката си и я сграбчи за рамото.

Погледът й разтревожен се плъзна нагоре и се спря върху лицето на Джони Харис.

— Скучаеш ли? — попита я присмехулно.

— Е, ти очевидно не можеш да се оплачеш от същото — отвърна Рейчъл хладно.

— Не, аз съм в свои води — съгласи се той, като се надвеси над нея.

Лявата му ръка се плъзна около талията й. Рейчъл почувства топлината на силните му пръсти с цялото си тяло. В дясната си ръка Джони държеше бутилка бира. Тя въобще нямаше да я забележи, ако не я бе вдигнал и отпил от нея.

— Изненадан съм, че приятелят ти те е довел в подобно заведение. Не ми прилича на човек, способен да се забавлява.

— Ако благоволиш да ме освободиш, ще се върна при него и ще продължим да се развличаме по нашия досаден начин.

— Не исках да кажа, че ти си досадна, Рейчъл — само той. Ти имаш огромни възможности.

Коленете й омекнаха от начина, по който провлачи последната дума, от начина, по който очите му блестяха, докато оглеждаха лицето й, а после деколтето на роклята й. Те същевременно и я ядосаха.

— Би ли ме пуснал, моля? — рече остро.

Джони надигна бирата и си пийна, после бавно поклати глава. Докато й се усмихваше, от пулсиращата светлина, която внезапно проблесна, зъбите му й се сториха ослепително бели.

— Не, докато не танцуваш с мен. Не си танцувала нито един танц. Наблюдавах те.

Мисълта, че я е наблюдавал, бе обезпокоителна. Рейчъл преглътна мъчително.

— Благодаря ти за поканата, но не мога. Трябва да се върна при приятелите си и съм сигурна, че и ти трябва да се върнеш при твоите.

— Гленда е добро момиче, пък и ние сме цяла тайфа. Няма да се почувства липсата ми. Ако се тревожиш за приятеля си, той няма да те види. Ще се придържаме към края на дансинга, където е тъмно и приятно.

Ръката му се плъзна надолу, стисна я за китката и Джони вече я влачеше към залата.

— Джони, не! — възпротиви се Рейчъл.

Той спря, сви рамене, преплете пръстите си с нейните и се усмихна.

— Добре. Тогава ще трябва просто да те отведа до масата ти.

— Не! — изпищя Рейчъл ужасена.

— Не? Тогава танцувай с мен, Рейчъл. Хайде, ще ти достави удоволствие. А после ще те пусна. Обещавам.

Очите му светеха, дразнеха я, примамваха я. Застанала между две злини и внезапно изкушена, тя остана безмълвна. Като прие мълчанието й за съгласие, Джони я поведе към дансинга на нощния клуб.

Разтревожена и все пак съблазнена от мисълта да танцува с него, Рейчъл потърси с поглед приятелите си. В тъмнината половината от посетителите подскача под звуците на „Къде отлетя любовта“ и не можа да различи масата им.

— Аз дори не обичам да танцувам — запротестира неуверено.

Песента свърши и един от певците извика:

— Достатъчно ли ви е тъмно там долу на дансинга?

Когато всички групово извикаха „не“ светлината над главите им се смени от мигащи пурпурни точици.

— Не е ли романтично? — въздъхна китаристът в микрофона и изсвири началните акорди на „Бъди моя“.

— Ако е така, ще танцуваш с подходящия човек — Джони вдигна ръцете й и ги сложи върху раменете си, после я придърпа към себе си и я обхвана през кръста.

Бе облечен в неизменната си бяла тениска. Рейчъл усещаше трептящите му мускули през тънката памучна материя. Даже и на високите си токчета бе много по-ниска от него и не бе сигурна, дали й харесва или не, да се чувства уязвима от голямата разлика в ръста им.

— Предполагам, си въобразяваш, че ти си подходящият човек? — отвърна му саркастично.

Джони миришеше леко на пот и бира. Така близо до него, Рейчъл бе неспособна да разсъждава, а още по-малко — да говори. Танцуваха на разстояние, но дори и случайните докосвания на телата им я влудяваха.

— Може би — изхриптя той и Рейчъл откри, че се бе вторачил в нея, без да се усмихва.

Само за секунда, не повече, очите му останаха сериозни и напрегнати. После я придърпа към себе си, единият му крак се плъзна между бедрата й и двамата се понесоха в ритъма на сантименталната песен.

— Бъди моя, бъди моето малко момиче — припяваше монотонно солистът.

Никога през живота си Рейчъл не бе танцувала така. Джони я притискаше, въртеше се с нея, навеждаше я назад, отблъскваше я и пак я прегръщаше. И през цялото време кракът му, който се търкаше между нейните бедра, я лишаваше от последните искрици благоразумие.

След като бе направила един-единствен опит да се отдръпне, Рейчъл бе като хипнотизирана и бе забравила да се съпротивлява. Джони я водеше към рая или към ада — тя не знаеше къде точно, — но възпламеняващото съчетание на мъжа, песента и копнежа на собственото й тяло блокира разсъдъка й и това съвсем не я притесняваше.

Когато мелодията свърши, остана в обятията му. Очите й бяха затворени, а челото й — допряно на гърдите му. Пръстите й се бяха впили здраво в раменете му. Ръцете му я прегръщаха през талията, а кракът му бе повдигнал роклята й почти до средата на бедрата.

— Разбра ли какво имах пред вид? — прошепна в ухото й, докато водещият говореше нещо по микрофона.

Върната рязко към действителността, Рейчъл повдигна главата си от гърдите му и забеляза лукавите пламъчета в зениците му. Мина цяла минута, преди да осъзнае в каква интимна поза бяха застанали. Отдръпна ръцете си, като че ли на раменете му изведнъж бяха изникнали зъби и искаха да я ухапят. Отстъпи назад и впери очи в него. Под проблясващата светлина тениската подчертаваше широките му плещи и смуглата кожа. И лицето му, като тялото, притежаваше опасно красива мъжественост. Джони също я наблюдаваше с възторг, без да се усмихва. Устните му бяха пълни, чувствени. Рейчъл остана без дъх при тази гледка.

На пианото прозвучаха началните акорди на едно парче на Джери Лий Луис. Двойките около тях започнаха да се гърчат с неистова енергия.

— Аз… трябва да вървя… — сведе поглед Рейчъл.

Джони се засмя на явното й объркване.

— Можеш да избягаш, учителко, но не можеш да се скриеш.

Тихите му думи бяха едновременно подигравателно прелъстителни, заплашителни и обещаващи. Протегна ръце с намерението да я придърпа отново към себе си.

— Не!

Рейчъл се обърна рязко и си запробива път през танцуващите към края на дансинга. Джони я последва. Знаеше го, въпреки че не погледна нито веднъж назад. Можеше да го усети безпогрешно, в негово присъствие дори косъмчетата на врата й настръхваха.

Отправи се към масата си. Докато се качваше, коленете й се подгъваха, а стомахът й се бе свил. С треперещи ръце пооправи роклята си. Беше най-добре да не си спомня защо тя се бе увила така. Беше най-добре да забрави този невероятен четвърт час.

Никога обаче нямаше да го забрави.

Теглена от сила, на която не бе способна да устои, погледна за последен път към Джони, преди да се върне при Роб. Беше трудно да се различат лицата на хората на тази мигаща светлина. Можеше въобще да не го забележи, ако не бе облечен с тази бяла тениска. Или може би очите й щяха да бъдат привлечени от него така безпогрешно, като тялото й — с тениска или без тениска. Каквато и да бе причината, тя го откри и в мига, в който го зърна, краката й се подкосиха.

Беше отново на дансинга и танцуваше еротичната ламбада с Гленда.

„Поне — рече си Рейчъл, — разбрах как трябва да се държа“. Джони се опитваше да предизвика желанието й, а тя изпитваше към него нещо, което не бе чувствала досега.

Това, което Джони изпитваше към нея, бе като към безброй многото други жени — „набъбване“.

„Това бе думата, използвана от него, нали? Подхожда му много добре!“ — помисли си свирепо. Като събра остатъците от достойнството си, се отправи по стъпалата без, да се обърне повече. „Щом е такъв буен козел, вече си е намерил онова, което си търси.“

Трябваше да обиколи почти една четвърт от клуба, преди да зърне своята маса. Роб и Дейв си говореха, Роб бе намръщен. Сюзън тъкмо ставаше. Отправи се към тях.

„Няма да мисля за танца с Джони повече!“

— Извинявайте, че се забавих толкова дълго — промърмори и седна до Роб.

— Помислихме, че си паднала вътре — засмя се Сюзън.

— Сюзън вече щеше да те търси. Разтревожихме се. Добре ли си? — тонът на Роб никак не бе шеговит.

Рейчъл се хвана за тази възможност.

— Да си призная, не съм. Трябва да съм пипнала нещо.

„Наречено Джони Харис“ — бе мисълта, която нахлу в главата й, но тя я прогони безмилостно.

— Ще имате ли нещо против, ако си тръгнем.

Роб погледна към Дейв и Сюзън и те кимнаха в знак на съгласие.

— Разбира се, че не. Музиката е доста силна за вкуса ми. Да вървим — отвърна Дейв.

Докато излизаха от клуба, Рейчъл не насочи погледа си към дансинга нито веднъж, стиснала здраво ръката на Роб.