Карън Робърдс
Едно лято (32)

XXXII

Джони влезе в чакалнята след около петнадесет минути. Рейчъл, която прелистваше разсеяно някакво старо списание, го погледна. Беше брадясал, косата му бе разрешена, лицето измъчено. От резките движения и пламъчетата в зениците личеше, че е вбесен. На лявата му буза имаше подутина, засъхнала струйка кръв се виждаше в ъгълчето на устата му.

— Харис е наранен! — изненадана се обърна Рейчъл към Кери Ийтс, който го следваше и не изпускаше от очи широкия му гръб.

— Ами, съпротивляваше се при арестуването. Има късмет, че не го обвиняваме в нападение на служебно лице. Удари Скагс така силно.

— Хайде да вървим, Рейчъл — намеси се Джони.

Едно мускулче на челюстта му потрепери, като хвърли убийствен поглед към полицая.

— Но те са те били! Трябва да подадеш оплакване — нареждаше Рейчъл възмутена, докато той я дърпаше към вратата.

Джони изсумтя.

— Е, добре. Продължавай да живееш в страната на Оз, учителко. Тук е реалният живот. Имам късмет, че не ме застреляха първо, а после да ме „разпитват“.

Той отвори вратата, изчака я нетърпеливо да мине първа, после я последва навън.

— Но ти не си направил нищо! Те го знаят сега! Най-малко, поне ти дължат извинение.

Джони се спря и я изгледа. Лицето й бе пламнало от гняв заради него. Стояха на паркинга до няколкото стъпала, които водеха към входната врата. Септемврийското слънце бе ярко и горещо, небето — безкрайно синьо и съвсем лек ветрец раздвижваше въздуха.

— Толкова си наивна понякога, че не мога да повярвам! — рече й грубо.

Влязоха в колата й и Джони се облегна назад върху седалката със затворени очи.

— Казаха ли ти за Гленда? — попита я, когато потеглиха.

— Да. Ужасно е! Горката жена! Бедните дечица!

— Да.

Той замълча. Изглеждаше напълно изцеден.

— Тя беше добро момиче. Добра приятелка. Противно ми е да мисля, че е умряла така.

— Съжалявам.

— Аз също. Толкова съжалявам. Но това няма да помогне на Гленда много.

Джони стисна юмруци и изведнъж рязко се изправи. Очите му бяха изпълнени с болка и гняв.

— Господи! Трябва да се е случило точно след като си тръгнах! Трябваше да се върна, вместо да идвам с теб, бих могъл да го предотвратя! Поне бих могъл да заловя копелето на място.

— И може би да бъдеш убит и ти — добави тихо Рейчъл.

Той поклати глава.

— Който и да е, убиецът преследва само жени. Съмнявам се, че има смелостта да нападне някого, който е достатъчно едър и силен, за да се отбранява.

— Мислиш, че е същият, който е убил Мерибет?

— Да. Не вярвам твърде много, че е само имитация. В малък град като Тилървил едва ли има двама толкова ненормални.

Стигнаха до железарския магазин. Рейчъл зави и спря. Джони посегна към дръжката на вратата, погледна към нея и се поколеба. Когато заговори, в гласа му се прокрадна нежност.

— Изглеждаш наистина хубава. На църква ли ще ходиш?

— Щях…

— Все още има време. Ако побързаш.

Рейчъл срещна сините му очи, прозря в тях самота, обида и поклати глава.

— Не съм пропускала църковна служба почти десет години. Предполагам, че един път няма да ми навреди.

— Ще прекараш деня с мен?

— Бих искала.

Той се усмихна — с бавна, сладка усмивка, която я прониза чак в сърцето. В този миг Рейчъл осъзна нещо, което подсъзнателно бе било винаги в нея. Въпреки че винаги го бе защитавала, макар да бе убедена, че Джони не е убил Мерибет Едуардс, някъде дълбоко в съзнанието й се бе загнездило съвсем малко съмнение. Сега то бе разсеяно, бе напълно изчезнало.

Почувства, че й олеква на душата.

Решиха да прекарат деня заедно и по взаимно, безмълвно съгласие не говореха, дори не мислеха за отвратителната случка, станала предишната вечер. Рейчъл се качи в апартамента му и бе представена отново на Уулф, който и сега съвсем не изглеждаше благоразположен към нея. Изчака Джони да си вземе душ, а кучето я наблюдаваше с очевидно неодобрение. Когато той се появи от банята с кърпа, увита около кръста, Рейчъл веднага попадна в обятията му и за първи път двамата се любиха голи, в легло.

— Липсваше ми… — каза й Джони, докато тя, сложила глава на гърдите му, си играеше с черните къдрави косъмчета.

— И ти ми липсваше.

Рейчъл подпря брадичка на рамото му и се усмихна.

— Мислех си за това, което ми каза снощи. Че съм пиян и всичко останало.

— Бях вбесена.

— Зная. Изглеждаше толкова хубавичка.

Рейчъл дръпна едно косъмче на гърдите му така силно, че Джони извика. Облиза пръстите й, потърка мястото и я изгледа с укор.

— Боли.

— Точно това исках. Мразя да ме наричат „хубавичка“.

— Но ти си хубавичка. Най-хубавичкото нещо, което съм виждал през живота си. Особено хубавичкото ти малко задни…

Рейчъл запуши устата му с длан.

— Не говори мръсотии!

Той повдигна вежди.

— Опитваш се да ме превъзпиташ?

— Да.

— Добре. Вероятно имам нужда. Което ме връща отново към онова, което бях започнал да ти казвам.

— Което е?

— Права си. Снощи бях пиян. Няма да се случи отново.

— Няма? — не се осмели да повярва на ушите си Рейчъл.

— Да. Пред теб стои напълно нов въздържател.

Джони изгледа Уулф, изтегнал се по корем на пода и ревниво наблюдаваш господаря си, после отново се обърна към нея.

— Започнах да приличам на стария. Той пиеше от сутрин до вечер, откакто го помня. Няма да допусна да свърша като него.

— Радвам се да го чуя.

— Животът е твърде кратък.

— Да.

За миг и двамата замълчаха, припомняйки си неволно Гленда.

— Наистина ли искаш да си подстрига косата?

Рейчъл се засмя.

— Не, ако ти не искаш. Косата ти е хубава.

— Благодаря, лейди.

Джони се поколеба, после на лицето му се изписа крива усмивка.

— Нося я така, предимно за да дразня хората.

— Зная.

— Но ще се подстрижа, ако искаш.

— Не, не искам да правиш твърде много саможертви. Да бъдеш трезвен е достатъчно.

— Значи няма да ме накараш да се откажа от мотоциклета си?

Рейчъл го изгледа с повишен интерес.

— Би ли го направил, ако те помоля?

Той вдигна дланта й към устата си и я докосна с устни.

— Едва ли има нещо, което да не сторя, ако ме помолиш, скъпа.

Телефонът до леглото иззвъня. Резкият му звук бе така неочакван, че Рейчъл подскочи.

Джони протегна ръка и вдигна слушалката.

— Ало?

Слушаше намръщен, загледан в лицето на Рейчъл.

— Да, госпожо. Тук е.

Очите й се разшириха, когато й подаде слушалката.

— Майка ти — прошепна й.

Рейчъл направи гримаса, но я взе.

— Здравей, майко… — рече тя примирено.

— Рейчъл, какво правиш с този Харис в апартамента му? Научи ли за госпожа Уоткинс?

— Да, научих.

— Че е убита? Точно както Мерибет Едуардс!

— Да, майко. Ужасна трагедия.

— И ти си в апартамента му?! — Елизабет сякаш не можеше да повярва, че дъщеря й е толкова глупава.

— Джони не я е убил, майко.

— Мили Боже, Рейчъл. Той не те ли чува?

— О, сигурно ме чува.

— Божичко! Да не те е взел за заложница? Да извикам ли полицията?

— Не, не ме държи за заложница и ти не трябва да викаш полицията.

Рейчъл бе отчаяна, а по лицето на Джони се появи широка усмивка.

— Той не е убил Гленда Уоткинс, майко. Зная, че не го е направил, защото беше с мен снощи, когато това се е случило.

— С теб! Но ти си беше вкъщи, в леглото си.

— Не, не бях — въздъхна Рейчъл. — Слушай, ще ти разкажа всичко, когато се прибера. Моля те, не се тревожи за мен. Аз съм добре. Вероятно няма да се прибера до довечера. Ще излезем навън, за да хапнем нещо. Освен…

Погледна въпросително към Джони и прикри с ръка слушалката, за да не може да я чуе майка й.

— Искаш ли да отидем у нас на обяд? Майка ми е фантастична готвачка.

Той поклати глава, комично разтревожен. Рейчъл не успя да сдържи усмивката си.

— Ще ядем навън — повтори тя, като откри слушалката. После отправи предизвикателен поглед към Джони: — Но познай, кой ще дойде на обяд следващата неделя?

— Рейчъл, не! — Гласът на Елизабет бе ужасен.

— Да, майко. Не се тревожи, той не изглежда „по-нетърпелив“, отколкото си и ти. Но искам двамата да се запознаете.

— О, Рейчъл, защо?! — простена Елизабет.

— Защото съм лудо влюбена в него, майко!

Елизабет сподавено изхлипа.

За най-голяма изненада на Рейчъл, Джони грабна слушалката от ръката й.

— Рейчъл ще ви се обади по-късно, госпожо Грант — рече той и затвори телефона.

Рейчъл лежеше неподвижно, докато Джони бавно се обърна към нея.

— Наистина ли имаше това предвид или го каза, за да я вбесиш?

Тя срещна погледа му.

— Наистина го имах предвид.

— О, така ли?

— Да.

— Да?

— Да.

По лицето му се разля истинска наслада. Придърпа я върху гърдите си, а после я обърна по гръб и се надвеси над нея.

— Искаш ли да го повториш? Този път за мен.

Рейчъл погледна смуглото му, красиво лице, сините очи, издължената, чувствена уста. Помилва наранената му буза и промълви нежно:

— Влюбена съм в теб…

— Пропусна „лудо“ — укори я Джони. — Искам да го чуя.

— Влюбена съм лудо в теб! — прошепна тя, обзета от щастие.

„Ето, казах го!“ Тайната й бе разкрита, вече не бе тайна.

Беше свалила този товар от плещите си и бе доволна.

— Рейчъл — отрони Джони учудено, страстно.

Притисна лицето й в длани и потърси устните й. Целувката му бе безкрайно ефирна, безкрайно интимна — много по-красноречива от всички слова. В захлас, Рейчъл обви ръце около врата му и напълно се отдаде на любовните му ласки.

По-късно, докато лежеше в обятията му с върховно задоволство, тя дочу някакъв звук и се намръщи. За миг не успя да разбере какъв е.

— Стомахът ти къркори! — възкликна.

Джони направи гримаса.

— Умирам от глад. Не съм ял от снощи.

— Трябваше да ме предупредиш!

— Трябваше да избирам между храната за тялото и храната за душата. Душата спечели.

Очарована, Рейчъл придърпа главата му към себе си и двамата сляха устни в дълга, страстна целувка.

— Господи!

Джони я обърна така, че тя отново бе под него. Намеренията му бяха съвсем недвусмислени.

— Не сега — отблъсна го тя. — Ще отидем някъде да хапнем нещо. Не можем да останем цял ден в леглото.

Джони неохотно я пусна и се изправи на крака. За миг, докато бе застанал гол до леглото, Рейчъл си позволи удоволствието да го погледа. Той наистина бе най-красивият мъж, когото бе виждала. Висок, слаб, с добре развити мускули на ръцете и раменете, със стегнат корем — изглеждаше много по-добре от всеки модел на „Плейгърл“^[1], които двете с Беки тайничко бяха разглеждали като девойки. Гъсти, черни косъмчета покриваха гърдите му, преминаваха в тясна ивичка покрай пъпа му и отново се разширяваха надолу. За миг очите й се задържаха върху пениса му с истинска наслада. Джони я наблюдаваше напрегнато. Погледите им се срещнаха и Рейчъл осъзна, че лежи чисто гола върху измачканите чаршафи. Протегна се бавно, предизвикателно, като ленива котка. Когато очите му започнаха да поглъщат извиващото й се тяло и да се разгорещяват, се почувства истински щастлива. И желана. Така желана.

Стомахът му отново се обади.

— Добре. Достатъчно. Отиваме да си вземем душ, преди да припадна от глад.

Джони се наведе, вдигна я на ръце, прескочи Уулф, който не изглеждаше особено очарован от това раздвижване, отнесе я в банята и я сложи във ваната. Пусна водата, провери температурата й и влезе при нея, като дръпна завесата след себе си.