Роджър Зелазни, Томас Т. Томас
Маската на Локи (9)

Файл 04
Студено и смъртоносно място

Не потъвай кротко в тъмнината,

че старостта е длъжна да беснее и бунтува,

докато този ден отплува.

Гневи се, гневи се срещу гибелта на светлината!

Дилън Томас

На третата нощ Том Гюрдин започна да свиква с живота на басейна. Най-важното, което научи бе, че всяка жена, която не е могла да си намери подходяща компания сред мъжката част, е твърде срамежлива или прекалено пияна, за да му създава проблеми. Такива обикновено отпращаше с усмивка и леко избутване с лакът. Стига да не спира да свири, всичко беше наред.

За разлика от него Тифани и другата постоянна сервитьорка, Белинда, бяха изложени на постоянни атаки от мъже и жени. Някои от тези предложения бяха добронамерени, други — почти груби. Без да дава вид, че ги следи, Гюрдин беше само ням свидетел на безбройните пощипвания, прегръдки, потърквания и дори кратки прониквания, на които бяха подложени двете момичета, само за час. Нито едно от тях не извика, нито изглеждаше застрашено от удавяне, стига да успееше да задържи дъха си за повече от трийсет секунди. След едно прибързано притичване на помощ през първата вечер от страна на Гюрдин — което предизвика само всеобщ смях, — той реши, че не е негова работа да се меси. Понякога обаче оставаше изненадан, че кръвта в басейна не е повече.

Бързо научи, че най-добре се посреща музиката от деветдесетте, бавен рок и понякога соул — и двете можеше да свири с часове. За съжаление солото на саксофон, което намираше най-добър прием сред клиентелата, не беше по силите и възможностите на нещастната клавоника.

Поне в началото.

Клавониката беше полукласически инструмент и по звучене наподобяваше орган. В началото му беше трудно да възпроизвежда тромпет или китара, но с течение на времето свикна и дори успя да наподоби дрезгавия тембър на саксофона. Когато за първи път постигна желания ефект, си помисли, че се дължи на изкривяване на звука на подводните високоговорители. Но те определено не бяха звучали така при предишните вечери в басейна.

След това му хрумна, че е жертва на илюзия, преумора и възприемане на желания звук за действителен. Но и това бе малко вероятно, като се има предвид, че години наред бе тренирал слуха си да долавя всеки тон, различен от този, който трябваше да възпроизведат пръстите му.

После реши, че причината е в електрониката — някакво късо съединение от влагата и химикалите, довело до промяна в настройката. На следващия ден отиде по-рано на смяна, извади клавониката от водата и я разглоби. Платките вътре бяха съвсем сухи и не показваха никакви отклонения, когато ги провери с мултицета — само дето тромпетът определено генерираше дрезгавия, примамващ звук на саксофон, а целестата наподобяваше трептенията на струните.

Накрая прие, че инструментът му се подчинява, както нито едно пиано досега. По някакъв неизвестен начин Том Гюрдин беше предизвикал промяна в електронните вериги на клавониката.

Но никой друг освен него не беше в състояние да оцени това малко чудо. Том не посмя да покани Санди в басейна, а Тифани и Белинда не се интересуваха особено от музиката.

Но басейнът поднесе и други необясними изненади.

На втората нощ, след като започна работа, Гюрдин забеляза оранжево петно на дъното на чашата си, което сякаш беше попило в стъклото. Не беше ли това същата чаша, която Санди му поднесе в апартамента? Не знаеше със сигурност, но не беше изключено. Стори му се, че формата на петното му е позната.

Опита се да си спомни Тифани или Белинда му беше поднесла питието същата вечер. Май беше Тифани… но тя не се познаваше със Санди.

Дали някой не беше поставил чашата в стелажа на пианото с надеждата да попадне в ръката му? Едва ли — чашите сигурно бяха стотици и всяка нощ голяма част от тях свършваха на дъното на басейна. Само дето като член на персонала Том бе един от първите, които получаваха питие от бара, а и той цяла нощ близваше от чашата си или си я допълваше сам.

Гюрдин освободи едната си ръка и повдигна чашата. Отново почувства познатото разтърсване като от електрически ток — също като онзи път, когато я видя. Той отпи от содата и постави чашата върху пианото. Ръката му се върна на клавишите и продължи да свири.

Хубаво е да те обичат.

Или поне да се грижат за теб.

 

Илайза: Добро утро. Аз съм Илайза…

Гюрдин: Добро утро, кукло. 212, моля. Том Гюрдин я търси.

Илайза: Здрасти, Том. Къде си сега?

Гюрдин: Все още в Атлантик сити.

Илайза: Ако се съди по гласа ти, не си така напрегнат, както предния път.

Гюрдин: Може и да е така. Не зная.

Илайза: Харесва ли ти работата?

Гюрдин: Свиква се с нея.

Илайза: Още ли сънуваш?

Гюрдин: Да.

Илайза: Разкажи ми сънищата си, Том.

Гюрдин: Последният беше отвратителен. Направо страшен. Истински кошмар.

Илайза: Опиши го, ако обичаш.

Гюрдин: Но това е само някакъв си сън. Не знаех, че киберпсихолозите правят фройдистки анализи. Защо вместо това…

Илайза: Ти сам го каза, Том — някакви хора се опитват да се напъхат в ума ти. Това не са обикновени сънища, след като ти се случва и наяве.

Гюрдин: Но ме спохождат и нощем.

Илайза: Разбира се, това е остатъчно явление. Не си ли изпитвал deja vu?

Гюрдин: Разбира се. На всеки се е случвало.

Илайза: Смята се, че това усещане за нещо познато или вече преживяно се дължи на погрешна химична реакция в мозъка. За момент твоят ум интерпретира новия опит като произхождащ от стари спомени. В човешкия мозък има трилиони синапси, които си разменят сигнали, така че е напълно в реда на нещата някои от тези сигнали да се объркват.

Гюрдин: Какво общо има това с моите сънища?

Илайза: Сънища, deja vu, халюцинации, неща, видени с крайчеца на окото — това са различни несъществуващи образи и картини, които умът поражда по време на своята дейност. Това, което веднъж си видял, може да се върне повторно не само като спомен, но и като сън.

Гюрдин: Но тези сънища не са истински! Те са jamais vu, никога невиждано.

Илайза: Реалността, както обичаше да казва моят първи програмист, е покривало с много цветове. Реалността са хиляда синапси, които изстрелват различни, почти случайни импулси едновременно.

Гюрдин: Почти случайни?

Илайза: Том, разкажи ми съня си. Този, последния.

Гюрдин: Е, добре… Мисля, че започна след поредния номер, който изпълнявах. Свирех на една среща на пилоти, участвали във въздушните схватки над Сан Луис Потоси и Рио Гранде по време на войната. Импровизирах в свободен стил някакъв военен марш — наполовина английски, наполовина испански — за второто превземане на Аламо. Внезапно, между два такта, нещо блесна пред очите ми, като отражение на метал. Оказа се, че е острие на сабя, която разсича въздуха.

 

— Автентични предмети от миналото, лейтенант — обърна се към него иззад тезгяха Мадлен Випю. — Продавам само оригинални изделия от далечното минало, с доказан произход.

Морски лейтенант Роджър Къртни си помисли, мадам Випю можеше спокойно да бъде героиня на някоя книга, стига само да се облече подобаващо. Да захвърли тази опърпана бяла блуза и сивкава пола от тафта — спомен от годините, през които хората във френските колонии се мъчеха да се издокарат като парижани. Защо не сложи нещо азиатско като момичетата по баровете в Сайгон — някоя плътно прилепнала рокля от ярка коприна, която да подчертава формите, да следва движенията й. Със светлите си северни черти Мадлен щеше да е неотразима в нещо такова…

— Лейтенант, тази сабя е от наполеоново време. Истинска офицерска сабя, изработена по подобие на римски гладиус, или къс меч.

Къртни размаха няколко пъти правото острие, снабдено със съвсем къса дръжка. Опита се да завърти върха и около точката на баланса, както го бяха учили на упражненията по фехтовка, но центърът й беше изместен прекалено навътре. Широкото и плоско острие, наточено като ловджийски нож, се заклати в ръката му и увисна наляво. За малко да го забие в капачката на коляното си.

— Тук нето не е наред.

— Защото този гладиус е бил предназначен за човек с друго телосложение — обясни тя със сух наставнически тон. — В онази епоха мъжете са били по-дребни и по-набити.

— Както и да е, търсех нещо малко по…

— Опитайте Хайделберг, четвъртата отляво на задния рафт. Това е шпага за дуели, по-лека и издължена.

— Съвременна? Ами… хъм.

Къртни вдигна дългото стоманено острие, тънко като камшик на върха и не по-дебело от палеца му в основата.

Ръката му беше защитена от широка полусфера. Но нещо в дръжката…

— Ей! Това да не са диаманти?

— Планински кристали, лейтенант. Това е оръжие за джентълмени, затова има украса.

Той обгърна с пръсти дръжката и бавно повдигна елегантното оръжие. След това отстъпи на пътеката между рафтовете и зае позиция en garde. Стоманата беше достатъчно здрава, за да държи острието изправено при хоризонтално положение, но веднага щом завъртя леко дръжката, върхът на шпагата се размърда. Оръжието притежаваше перфектен баланс.

Къртни вдигна шпагата за поздрав и — ах! — острият ръб на един от планинските кристали го поряза по палеца.

— Какво има? — попита мадам Вишо.

— Порязах се — отвърна той малко уплашено, докато смучеше кръвта. Потта или нещо друго дразнеше неприятно раната. Къртни си помисли за странните гъбички и бактерии, които без съмнение се въдят в една страна на джунглите, каквато бе Виетнам.

— Вие, американците, понякога сте като малки момчета. Не съм ви виновна, че се порязахте на сабята, лейтенант.

Но Къртни почти не я чу. Беше втренчил поглед в кристалите върху дръжката, търсейки зацапано място, което да обясни неприятния сърбеж в раната. Ето — едно от парченцата беше тъмнокафяво, като със старо петно от кръв. Очевидно и други са ставали жертви на острия нешлифован ръб на кристала.

Къртни близна за последен път раната, вдигна шпагата и я постави обратно на рафта.

— Ще я купите ли, лейтенант?

— Ами, мисля че… колко искате за римската сабя?

— Четирийсет хиляди донги.

— Това са четиристотин долара! Доста пари за нещо, дето само ще ми краси стената.

— Лейтенант, казах ви, че продавам само оригинални изделия.

— Е, значи днес няма да купя нищо, мадам.

— Както желаете. Моля, затворете внимателно вратата на излизане.

— Да, мадам. Благодаря ви.

 

Басовото „фууп-фууп“ на витлата разтърсваше въздуха около „Хюи“-то и блъскаше с невидими чукове по пилотския шлем, който си беше поставил Къртни. Поглеждайки назад, в посоката, от която идваха, той виждаше само равния хоризонт на джунглата.

Трите подразделения на неговия взвод бяха разпределени в хеликоптери, макар че със същия успех биха могли да ги прекарат с камиони през трийсеткилометровата отсечка до целта — Ку Чи. Само че камионите бяха уязвими при засада, дори на сайгонските улици, от селяци с велосипеди, които при разминаване хвърляха торби с експлозив и сетне изчезваха в тълпата. Хеликоптерите можеха да бъдат обстрелвани само при излитане и кацане, но не със същия успех.

Гръмнат ли те обаче, ще ти е все едно.

Къртни проигра отново плана за стоварваме на взвода. Четирите „Хюи“-та щяха да се спуснат по двойки на откритото място между дърветата, готови да поливат всичко наоколо с картечен огън. Надяваше се витлата да вдигнат достатъчно прах, та да попречат на противника да се прицелва точно. Малко прахоляк по яката е по-добре, отколкото куршум в главата.

Веднага щом се приземиха първата група се затича към края на гората. Обикновено подобна тактика свършваше трагично, тъй като вражеските картечари обичаха да се спотайват сред дърветата. Но не и този път. Къртни беше осведомен, че неговият пряк началник е устроил команден пост точно зад тези дървета — или поне такава бе информацията към 6:00 часа тази сутрин.

И когато от храсталака се подаде бяла ръка и им помаха да свърнат наляво, той въздъхна облекчено — американците все още държаха тази позиция.

Веднага щом разположи хората си в храстите, той се отправи към командния пост, следвайки майора в кална камуфлажна униформа и прашни обувки.

Командният пост всъщност бе осемместна палатка, опъната върху засъхнала кал. Въжетата й бяха завързани за клоните на дърветата, краищата на палатката бяха притиснати с големи камъни, вместо с клинове. Полковник Робъртс се бе надвесил над разгъната върху масата карта на района. Той вдигна глава, когато Къртни и майорът се приближиха.

— Майор Бенсън, върнете се и инструктирайте хората на лейтенанта да пазят пълна тишина.

— Слушам, сър. — Майорът кимна и се обърна.

Къртни застана мирно и отдаде чест. Куртката му беше плувнала в пот, обувките му не бяха виждали вакса поне от четири дни.

— Свободно, лейтенант. Не сме в базата.

— Да, сър. Искам да кажа, не, сър.

— Според вас, какъв е броят на виетконгците в района?

— В района на Ку Чи, сър? Или само в този сектор?

— В радиус от триста метра около нашата позиция.

— Съдейки по начина, по който са разпръснати нашите части, сър, без да влизат в стълкновение с когото и да било, бих предположил, че броят им е нула.

— Така ли смятате, лейтенант? А какво ще кажете, ако ви съобщя, че по данни на разузнаването от 18:00 часа вчера около нас се е разположил цял батальон с щаба си?

Къртни погледна към притихналата джунгла и калта, в която се виждаха само отпечатъци от американски обувки с размер от 40 нагоре.

— Бих казал, сър, че са измрели напълно.

— Не са измрели, нито са си отишли, лейтенант. И не ме гледайте така опулено. Казвам ви самата истина.

— Сър, освен, ако разузнаването не ви подвежда, бих казал, че онези жълти маймуни или са се научили да летят, или да се закопават като къртици.

— Започваш да ми харесваш, синко. А сега, разгледай внимателно картата. С „хиксчета“ са отбелязани аномалии, които хората ми са забелязали в околните шубраци.

— Аномалии, сър?

— Къртичини.

— Да, сър. Мога ли да попитам, защо ми казвате всичко това?

— Защото, синко, на твоя взвод се падна честа да слезе първи в тези дупки… а ти ще ми докладваш какво сте открили.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

 

Къртни приклекна над кръглия отвор, умело замаскиран под кръгъл капак от дебели дъски.

Вратата беше достатъчно здрава да издържи на минохвъргачен обстрел — на всичко, освен директно попадение на артилерийски снаряд. Пантите бяха четири връзки от стара гума, заковани в единия край към забита в земята греда. Отгоре вратата бе скрита под храст, чийто плитки корени бяха прораснали в тънкия слой почва над капака. Достатъчно бе маскировката да се полива от време на време, за да поддържа напълно естествения си вид.

Дупката под капака бе с диаметър един метър. Тунелът се спускаше под ъгъл от четирийсет и пет градуса, стените му бяха съвсем гладки, почти излъскани от многобройните ръце и крака, лазели по тях.

Къртни насочи лъча на фенерчето си навътре в тунела.

Нищо.

Той легна по корем, пъхна раменете си вътре и разпери лакти, за да засенчи проникващата отгоре слънчева светлина. Когато очите му привикнаха с тъмнината, той отново запали фенерчето и го насочи надолу.

Пак нищо.

Той изключи светлината, измъкна се от дупката, претърколи се и седна.

— Какво, да не би да няма дъно, лейтенант? — попита сержант Гибънс.

— Кой знае, може да стига до вкъщи, в Сиукс сити — подметна редник Уилямс.

— Ако е така — рече Къртни, — ще метнем гранатата чак под леглото на майка ти.

Той протегна ръка и Гибънс постави на дланта му една граната.

— Нали си давате сметка, сър — продължи сержантът, — че веднага щом я хвърлите, онези долу ще узнаят, че ние сме тук. Може страшно да ни се ядосат, когато слезем да ги потърсим.

— И на мен ми мина тази мисъл. Исках само да ги предупредя да си държат главите наведени.

Къртни измъкна шплента и хвърли гранатата надолу и настрани по хода на тунела, за да избухне, преди да се удари в земята. Всички отстъпиха назад и запушиха уши.

Фууумп!

Земята под тях потрепери. Десет секунди по-късно от дупката изригна огнен стълб.

— Никой ли няма вкъщи? — попита Джейкъбс.

— Май наистина ще трябва да слизаме долу — въздъхна Къртни и отново приклекна до дупката. — Кой от вас е най-нисък?

Той вдигна глава и огледа насъбралите се около него войници.

— Е, добре — продължи, като видя, че няма доброволци. — Изглежда съм аз.

— Ще бъдем зад вас, лейтенант.

— Много успокоително — засмя се той с престорена храброст. — Само не се блъскайте да ме задминете.

Къртни нямаше никакъв опит с тунели, всъщност, нито един американец във Виетнам по това време не можеше да се похвали с подобни познания. За щастие никога не бе изпитвал клаустрофобия, освен това го биваше в ръкопашния бой, беше тренирал джудо, фехтовка, а и уличен бой с ножове от времето, когато живееше в един окаян квартал на Филаделфия. В тъмното с врага щяха да са един на един, мъж срещу мъж, в затворено пространство, крайно неподходящо за използване на огнестрелни оръжия.

Къртни внимателно прегледа екипировката си: високи, пристегнати догоре с връзки обувки, за да не влизат в тях отровни паяци и плъхове, макар че, ако долу наистина се спотайваше цял батальон северовиетнамци, плъховете навярно отдавна бяха изядени. За оръжие взе само офицерския пистолет, но го затъкна отзад в колана, вместо да го държи в кобура. В лявата ръка държеше фенерчето със съвсем нови батерии. Щеше да го използва само като изненада, предпочиташе да се движи пипнешком в мрака, както без съмнение щеше да прави и противникът. В дясната си ръка стискаше кейбара — дълъг десантен нож с оксидирано острие и обла дръжка с покритие от порест каучук. Държеше го диагонално на дланта, като опитен Исак Ангел, готов да го употреби както за горен удар, тъй и за мушкане отдолу. Въжето усука около раменете си и го прокара под колана.

— Едно дръпване ще значи отпусни повече — обясни на Гибънс. — Две — изтеглете ме обратно. Май това е всичко, а?

— Да, сър.

— Колко имаш тук? Двайсет и пет метра?

— Да, сър.

— Сигурно няма да ни потрябва повече. Ако се наложи да завържеш още, дръпни два пъти, за да ме уведомиш. Разбрано?

— Тъй вярно, сър. — Гибънс и останалите се бяха умълчали. Никакви шеги.

Къртни огледа огряната от слънце поляна, пое няколко пъти въздух с пълни гърди, сякаш се готвеше да се гмурне, и приклекна до дупката.

— Сър! Почакайте!

Къртни спря на ръба и се обърна. Към тях тичаше нисък, плещест мъж с черна камуфлажна униформа и надпис „Бушон“ на гърдите. Имаше нещо странно в тази почти новичка униформа, сякаш беше театрален костюм, а не дреха, в която мъжът бе живял поне няколко месеца. Дори краищата на куртката и панталона бяха все още колосани и чистички, като че току що извадени от кутията. Носеше автоматична пушка М-16, а на гърдите му бяха кръстосани патрондаши, лъщящи като пластмасови играчки.

— Да? Какво има, редник?

— Полковникът нареди аз да сляза пръв, сър. Имам опит с тези дупки.

Къртни го огледа преценяващо. Раменете му бяха широки поне метър. В тесния тунел непознатият щеше да се чувства като коркова тапа в гърлото на бутилка. Пък и кой американец би могъл да се похвали с опит с дупките на виетнамците? Току-що бяха започнали да ги откриват.

— Не, редник… хъм, Бушон. Възхищавам се на куража ви, но аз трябва да сляза пръв.

— Грешите, сър.

— Какво искаш да кажеш?

— Съвсем не сте прав, сър.

— И защо да не съм?

Мъжът дори не трепна под строгия му поглед.

— Твърде ценен сте, за да ви загубим, сър. Заповед на полковника.

Къртни се замисли. Мъжът се бе появил от изток, а командният пост се намираше на запад. Храсталакът не беше толкова гъст, че да му се е наложило да заобикаля толкова.

— Сержант Гибънс, донесете още едно въже — нареди Къртни и се обърна към Бушон: — Щом полковник Робъртс е толкова загрижен за моята безопасност, вие ще слезете с мен и ще ми пазите гърба.

— Да, сър — кимна мъжът.

След минута здравенякът Бушон се освободи от пушката и патрондаша си и вместо тях получи нож, прожектор и офицерски пистолет, който затъкна в колана.

— Да вървим. — Къртни коленичи отново, пъхна се в дупката и започна да лази.

Само два метра след входа телата им запречиха напълно светлината, освен редките лъчи, които се прецеждаха между краката им. Къртни откри, че ще трябва да използва раменете и гърба си като опора в тавана, за да облекчи напрежението върху ръцете и китките си. Наложи се да пъхне ножа и фенерчето в колана, за да освободи ръцете си. Щеше да е много по-лесно да се спускат наопаки — с краката напред, само дето не знаеха какво ги чака долу.

От време на време от тавана се отронваха буци пръст, търкулваха се по раменете им и трополяха пред тях, сякаш, за да известят посрещачите за пристигането им. Но нищо не можеше да се направи. Ако не убиват скоростта, щяха да се плъзгат надолу все по-бързо, докато накрая попаднат право в ръцете на виетконгците.

След около петдесет „крачки“ — които Къртни измери с колене — той пъхна глава между краката си и зашепна на Бушон отзад:

— Да спрем и да се ослушаме.

Вместо отговор чу само задъхано сумтене.

Разпери ръце и забоде върховете на обувките си в стените, за да се задържи. Бушон последва примера му. Тежкото им дишане изпълни тунела.

— Не трябваше ли по-надолу въздухът да е хладен?

— Още е рано — отвърна тихо Бушон.

— Стените са сухи. Странно, като се има предвид колко близо сме до реката.

— Някой от виетнамците сигурно е учил хидроинженерство. Вероятно съоръжението е снабдено с дренажни канали и вентилационни шахти. Не бих се изненадал, ако долу се натъкнем на циментов под или твърда глина.

— Е, скоро ще разберем. Да тръгваме.

След още двайсет и пет крачки стигнаха до разклонение — главният тунел, който бяха следвали, извиваше наляво, а вдясно, под четирийсет и пет градуса продължаваше друг, по-тесен тунел. Продължиха по главния, защото беше по-равен, а умората вече си казваше своето. Тунелът беше съвсем прав около три метра и завършваше с врата от гладко дърво. Дъските бяха заковани толкова плътно, че Къртни не успя да пъхне върха на ножа между тях.

Опря ухо на дървото и се заслуша.

Нищо.

— Май тук попаднахме в задънен край — прошепна той.

— Или зад вратата дебне някой, който сега съвсем бавно дърпа спусъка… сър.

— Добре… да опитаме другото разклонение. Върнаха се до мястото, където тунелите се разделяха.

Къртни погледна назад с надеждата да зърне светлината на отвора, но имаше само непрогледен мрак.

— Не мога да видя светлината — посочи той.

— Може някой от хората ви да се е надвесил над дупката и да я запречва, сър.

— Сигурно си прав.

Къртни се протегна и размърда рамене, приготвяйки се за поредното изтощително свличане. Дали и Бушон беше изморен като него? Не дишаше кой знае колко тежко. И нима наистина се бяха спуснали само двайсет и пет метра? Струваше му се много повече.

На двайсетина метра по-нататък в новия тунел стигнаха още едно разклонение. Левият тунел се спускаше надолу, а десният се изкачваше под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

— Единият — надолу, другият — нагоре. Кой избираш, Бушон?

— Надолу най-вероятно ще открием хора или подпочвени води. Горният сигурно извежда на повърхността. Въпросът е какво търсим — бой или път навън?

— Слязохме да видим какво има тук.

— И какво видяхме досега?

— Че който и да е изкопал тези тунели, не се е шегувал. Трябва да сме на… трийсет метра под земята. Стените на тунелите се гладки и сухи, които означава, че са строени с вещина и предварително планиране. Има дренаж, вентилационни шахти. Някой доста време си е играл да ги копае.

— Години, сър.

— Знаеш го със сигурност, така ли?

— Така предполагам, сър.

— Хъммм. — Къртни изведнъж се сети за нещо. — Чакай, Гибънс трябваше да сигнализира, преди да завърже ново въже. Я да проверя дали онези горе не са задрямали.

Къртни се извъртя и дръпна силно въжето. То се спусна към него, повличайки множество дребни буци.

— Доста свободно въже ми е отпуснал. Я опитай твоето. Бушон на свой ред дръпна въжето. Скоро цялото се нави в краката му.

— Какво означава това? — Къртни отново задърпа своето и то вървеше съвсем свободно. Започна да го навива около ръката си и не след дълго пръстите му напипаха края. Беше отрязан съвсем равно.

Внезапно стените на тунела сякаш ги притиснаха. Бушон намери пипнешком края на въжето на Къртни.

— Сър, предлагам да отстъпваме — прошепна той. — Веднага.

Къртни въздъхна, пресегна се и го бутна по рамото.

— Ти ще водиш.

Започнаха да се катерят. Беше далеч по-трудно, особено на колене, защото панталоните им се хлъзгаха. Скоро кожата на коленете страшно го заболя, но в този момент Бушон изведнъж спря.

— Какво има?

— Разклонение. Тунелите са три. И трите вървят нагоре, под един и същи ъгъл.

— Сигурно като сме слизали не сме забелязали третия.

— Така ще е, сър.

— Светни за кратко и потърси драскотини и следи от краката ни.

За миг тунелът се озари от ярко блясваме. Мъжът пред него се беше навел и сумтеше… или душеше?

— Не мога да позная, сър. — Светлината угасна.

— Как мислиш, дали не сме слезли по средния? В това има логика, нали? Ако бяхме дошли по левия или десния, щяхме да забележим празното пространство между тях.

Бушон мълчеше.

— Така е, нали?

— Възможно е, сър. Но не бих заложил живота си на това.

— Трябва да изберем някой, редник. Предлагам да бъде средният.

— Както кажете, сър.

Бушон отново запълзя. Продължиха да се катерят още петнайсетина метра, след това подът се изравни. Дали тук някъде не се натъкнаха на дървената врата? В мрака Къртни се чувстваше съвсем объркан. Започна да се съмнява дали не е взел грешно решение и дали не трябва да се върнат обратно при тройното разклонение. Когато тунелът пое надолу, вече знаеше със сигурност, че е сбъркал.

— Редник, струва ми се…

Мъжът отпред внезапно изчезна. Само преди секунда обувките му риеха в податливата почва, а ето че сега го нямаше. Единственият шум бе изненадано възклицание и — няколко секунди по-късно — глухо тупване.

— Редник Бушон?

Къртни запали фенерчето и огледа тунела пред себе си. Кръгла, черна дупка с диаметър близо метър се простираше от едната стена до другата. Той се наведе и насочи светлината надолу. Късата вертикална шахта се отваряше в голяма подземна кухина. Някъде долу, където светлината от фенерчето му почти се разсейваше, той успя да различи зелена войнишка обувка. Проследи обутия в клин крак и забеляза, че е свит под неестествен ъгъл. Малко по-нататък съзря мускулестия торс.

— Бушон!

— Тук съм, лейтенант. По-добре не викайте. Намирам се в някаква стая е маса или платформа под мен.

— Можеш ли да се изправиш?

— Не и с този крак.

— Имам въже. Ще го спусна, но няма за какво да го вържа. Там има ли нещо, което да поставим напряко на дупката? Като крак на стол, например, или цепеница?

Бушон извади фенерчето и го завъртя, за да огледа помещението.

— Нищо, което да свърши работа, сър.

— Добре, претърколи се настрани. Аз ще скоча и ще се опитам да ти помогна.

— Сър, ще бъде по-добре да се върнете при разклонението и да опитате някой от другите два тунела. Трябва да се качите горе.

— Глупости, не мога да те изоставя.

— Нямаме кой знае какъв избор, лейтенант. Дори и да намерите някоя греда и завържете въжето за нея, никога няма да успеете да ме издърпате обратно. Горе няма достатъчно място за маневриране.

— Като сляза, ще потърсим друг изход от помещението.

— Сър, може да останем тук месеци.

— Това са само предположения.

— Така е, сър, повярвайте.

— Изтегли се настрани. Слизам при теб.

Преди войникът да опита да го разубеди, Къртни спусна крака в дупката и се приготви да скочи. Долу Бушон се размърда с болезнен стон. Къртни тупна на мястото, където допреди миг бе лежал Бушон, сред останките от масата. Той се изправи, запали отново фенерчето и го завъртя.

Бледозелени стени, набръчкани, сякаш бяха покрити с плат. На места дори мъждукаха подобни на копчета предмети. Също бледи, помръдващи лениво като риби предмети — ръце. Ръце, стиснали прикладите на пушки и дръжките на ножове. И още отблясъци — очи, които бяха втренчени в двамата американци.

Бушон изстена отново и се надигна, за да прикрие с тяло лейтенанта. Къртни надникна през рамото му. Мъжът бе застанал приведен като борец, с разперени ръце, подпрял се на здравия си крак. Изглежда бе изгубил ножа си при падането, но в ръката му лъщеше смъртоносен кинжал с триъгълно острие. Върху дръжката проблясваха скъпоценни камъни, острието сочеше напред и нагоре и помръдваше лекичко, сякаш подканяше първата си жертва.

Къртни премести своя нож в лявата си ръка, а с дясната сграбчи пистолета.

— Редник, нали не смяташ да ме лишиш от удоволствието да участвам в тая борба?

— Господ ми е свидетел, че се опитах да го сторя, месир.

Месир?…

Къртни натисна спусъка и първият изстрел проехтя оглушително в затвореното пространство.

Отвърнаха им с цяла канонада от изстрели.

 

Някъде към края на втората смяна на Гюрдин онзи мъж започна да се навърта около него и да гледа ръцете му върху клавиатурата. По това време активността в басейна бе спаднала и посетителите наблягаха на алкохола.

Мъжът обаче не пиеше.

— Трудно ли е? — попита той след няколко минути.

— Кое да е трудно? — подметна Гюрдин през рамо, без да спира да свири.

— Да се свири със завързани ръце.

— Ами, трябваше да ги вържа. Инак все изплуват на повърхността. Пречеше ми да поддържам ритъма.

— А как се справяш с ниските и високите тонове?

— Въжетата се плъзгат отдолу под клавиатурата. Ето, виждаш ли?

— Аха. Но ако трябва да се пресегнеш за нещо. Като да се почешеш по задника, например?

Гюрдин се засмя.

— Няма начин.

— Хубаво.

Острието на ножа се забоде над левия му бъбрек. Проникна достатъчно дълбоко, за да потече кръв.

— Как успя да се вмъкнеш с оръжие?

— Кой казва, че нося оръжие?

— А какво забоде там?

— Парче стъкло. На дъното се въргаля доста натрошена стъклария. Чистачите хич не си гледат работата. Някой клиент може да пострада.

— Или пианистът.

— Това имах пред вид.

— Добре де, какво искаш? Да ме убиеш тук? Или някъде другаде?

— Искам да дойдеш с мен. Без много шум. Като стари приятелчета. Повярвай ми, с това парче стъкло и дори с голи ръце мога да те нараня много лошо. Ако ме принудиш.

— Вярвам ти.

— Тогава приключвай със свирнята.

Гюрдин досвири края на пиеската. Никой в басейна не забеляза, че е претупал половината партия. Когато изключи клавониката, Тифани вдигна глава от бара.

Том й се усмихна и се прозя възпитано.

Тя се огледа и кимна.

Той измъкна китки от примките на въжетата.

Острието се впи на още половин сантиметър между ребрата му.

— Все пак трябва да си взема дрехите. Отзад са, в стаята.

— Взел съм ти едни, които сигурно ще ти станат.

— Колко предвидливо.

Дрехите, които непознатият му бе осигурил, щяха да го лишат от възможността да се възползва от някои дребни предмети, които в последно време имаше навика да носи в джобовете си: половин метър яка жица, игла за рибарска мрежа, парче от бръснарско ножче. Все дреболии, които едва ли щяха да бъдат засечени от метален детектор, нито биха изглеждали странно в джоба на един мъж. Но с тях се чувстваше уверен, защото би могъл да направи малки чудеса.

Гюрдин излезе от басейна пръв. За миг му хрумна да опита заден удар с крак. Дали противникът му бе готов за неочаквани обрати? Том си представи как стъкленото острие разпаря крака му от глезена до коляното. Колко далеч ще избяга с ранен крак?

Дали Тифани и Белинда могат да му помогнат? Изтощени от нощната работа, на пет метра от него, през вода?

Мъжът би могъл да изнесе Том навън и никой не би им обърнал внимание. Онази нощ нещо подобно се случи с една жена пред погледа на Гюрдин.

Той продължи покорно.

В съблекалнята мъжът спря пред едно шкафче. Вътре имаше пълен комплект дрехи, включително бельо, чорапи, копринена риза, вратовръзка и обувки, при това истински анахронизъм — стари, италиански, кожени. Никаква синтетика.

Освен това имаше голяма хавлиена кърпа — от истински памук, — с която му предложиха да избърше силиконовата паста. Непознатият определено бе помислил за всички подробности.

Всъщност, оказа се, че похитителите са двама, защото в съблекалнята ги очакваше друг мъж, който не остана изненадан от ситуацията.

Гюрдин се избърса и облече дрехите. Бяха му по мярка, включително и обувките.

— Къде отиваме?

— Долу на пристана. Чака ни катер.

— Няма ли да ми завържете очите?

— Не се налага.

Лош признак. Завържат ли ти очите, това означава, че все пак има надежда да те върнат обратно. Но инак най-вероятният изход е смърт.

Долу до пристана се поклащаше турбинен катер, каквито обикновено използваха контрабандистите. Корпусът му бе дълъг поне петнадесет метра и широк пет. Кабината беше съвсем тясна — по едно място от всяка страна на двигателя. Пултът за управление беше от дясната страна.

Двамата похитители и Том прекрачиха на борда и първият зае мястото зад пулта, като настани Том до себе си. Идеята бе ясна — в случай че, докато пътуват, Том опита да предприеме нещо, щеше да бъде изхвърлен назад, където го очакваха бясно въртящите се витла на турбините и неминуема смърт.

А може би просто щяха да го метнат през борда? Докато си задаваше всички тези въпроси, мъжът се пресегна и го стегна с обезопасителните колани. Вместо катарами за бързо освобождаване бяха поставени катинари.

Том въздъхна и се приготви за вълнуващото плаване.

 

— Том?

Александра повдигна глава от възглавницата.

Не шум я бе събудил, а липсата на такъв. Вътрешният й часовник, балансиран и калибриран от живот, изпълнен с пътувания, й подсказваше, че Том Гюрдин не се е върнал навреме от последната смяна в басейна.

Дали не е излязъл в компанията на някоя привлекателна сервитьорка? Едва ли. Не и след цяла нощ в басейна.

А може би просто се разхожда по крайбрежната улица и се наслаждава на лунната нощ? Идвал ли си е тихичко, за да се преоблече? Също беше малко вероятно.

Александра се пробуди напълно.

Да се свърже ли с Хасан за подкрепление? Или да опита сама? Тя стана, отвори гардероба и извади отвътре куфара.

Проследяващото устройство приличаше на стъклена чиния, петнайсетина сантиметра в диаметър. Електрониката, енергоизточникът и антената бяха вградени вътре. Сигналът не би могъл да проникне през дебелите шест сантиметра метални стени на кабината. Тя наметна халата си, нахлузи пантофите и изтича отвън в коридора. Сви надясно и се изкатери по стълбата до палубата за разходки. Тук пресече главния коридор и се озова на мостика. „Холидей хъл“ беше инертен шлеп, затъващ в тинята при отлив и на мостика нямаше постоянна вахта.

Спря до отворената врата към балкончето, точно пред строшения корпус на телеграфа, и включи устройството.

Можеше да го използва само веднъж. Уредът пращаше електромагнитен импулс, който щеше да активира радио-капсулата, пъхната незабелязано под кожата на Гюрдин по време на една особено страстна любовна игра. При задействане капсулата започваше излъчване на честота 2,2 мегахерца и с обхват шейсет километра. Емисията продължаваше девет часа.

Александра въздъхна и натисна копчето.

В средата на чинията се появи луминесцентна мрежа, с разстояние десет метра между координатните оси. Тя изчака, докато вграденият компас се ориентира и засече сигнала от капсулата на Том.

Една миниатюрна оранжева точица се оформи в най-далечния край на мрежата и угасна.

Тя бързо превключи на стометров обхват. Точицата се появи отново, движеше се на североизток с доста висока скорост. Ваел повдигна глава и сканира с очи хоризонта в тази посока.

Нищо… нищо… Малко по-нататък някакъв скоростен катер, който оставяше след себе си пенлива струя, докато пореше морето в същата посока, в която се движеше точката.

Александра нагласи уреда така, че да не изпуска сигнала, и слезе долу да се преоблече и да повика Хасан.

 

Турбинният катер се оказа по-стабилен, отколкото Гюрдин предполагаше.

Веднага щом набраха скорост, корпусът му се издигна над морето. Катерът не разполагаше с хидропланни перки, а просто се носеше на метър над вълните. Тъй като не забеляза вентилатори за въздушна възглавница, Том предположи, че се движат върху скрит под водната повърхност плъзгач.

Скоростта им скоро достигна 200 километра в час.

Високият, тъмен масив на „Холидей хъл“ остана далеч зад тях, постепенно помръкваха и светлините на Атлантик сити. Катерът се носеше право към океана и насрещните вълни ставаха все по-големи.

— Къде отиваме? — провикна се той, за да надвие воя на турбините. — Бермудите?

— Не чак толкова далече.

Повече нищо не му казаха.

След известно време пресякоха някаква невидима граница, катерът описа широк завой наляво и се изравни с брега. Край тях се нижеха гирлянди от светлините на крайбрежните градове, като острови от галактики сред тъмното море от пясъци: Бригантин, Литъл Ег, Бийч Хевън, Бийч Хевън Терейс, Бийч Хевън Крест, Брант Бийч, Шип Ботъм, Сърф сити.

И между тези островни галактики, привлечен от невидим фар, катерът изви отново наляво и се отправи към брега. Том успя да различи само озарения от лунна светлина прибой, сивата линия на пясъчната ивица и сенките на дюните отзад.

Катерът продължаваше да се носи през разпененото море.

— Ако я карате така, ще изгубите плъзгача — подвикна Гюрдин.

В отговор воят на турбините се усили. Между оглушителните пулсации се чуваше метално дрънчене, като от затваряща се стоманена врата. Внезапно двигателят угасна с болезнена въздишка и катерът продължи да се пързаля напред по инерция. Една вълна го подхвана, пренесе го през прибоя и го стовари със стържене на пясъка. Втора вълна ги блъсна отзад и за миг двигателят се закашля отново.

— Тук слизаш. — Мъжът се наведе към него и отключи катинарите на колана. — Ако обичаш.

Гюрдин спусна крака от борда и скочи в мокрия пясък. Обувките му затънаха, но почвата под краката му беше достатъчно твърда, за да побегне. Той се огледа.

— Няма ли да дойдете с мен?

— Не е необходимо.

— Какво искате от мен?

— Върви към светлината. — Мъжът посочи мъждукащата точка, като трепкащо сияние от свещ, между дюните.

— Ами ако побягна? Ще ме застреляте ли?

— Да си видял оръжие?

— Не, май не съм.

— Върви към светлината. Сега това е единствената разумна посока за теб.

Той излезе на сухия пясък и се наведе да изчисти обувките и крачолите си.

Катерът изчака търпеливо седмата, най-голямата вълна, повдигна се върху нея като изхвърлено на брега дърво и се плъзна навътре в морето. Веднага щом се озова на дълбоко, двигателят забръмча с нарастваща сила. От задната част на турбините изригнаха пламъци, катерът се завъртя рязко и се стрелна в океана, където тъмнината го погълна.

— Върви към светлината — повтори Гюрдин и закрачи по топлия, фин пясък.

 

Александра се облегна на меката като възглавница седалка на поршето. Беше се подпряла с коляно на вратата за по-голяма устойчивост при завоите. Проследяващото устройство в скута й примигваше равномерно. Откакто излязоха на шосето, оранжевата точка престана да се отдалечава.

Тя погледна скоростомера: 195 километра в час. Може би това, което видя, не е било катер, а малък хидроплан. Ако е така, нещата се усложняваха.

— Единственото, което можем да направим, е да караме покрай брега и да се опитаме да останем в обхвата на неговото излъчване — подметна Хасан, сякаш беше прочел мислите й.

— Ами ако го изгубим?

— Тогава, както казват американците, „ще изгубим делото на живота си“. Опитвам се да реша какво ще правя в такъв случай с теб.

— Бихме могли да изчакаме ново превъплъщение.

— Ти можеш, вероятно. Аз — не.

— Да потърсим друг обект тогава. Сигурно по света ще намерим още подходящи приемници.

— Нашият приемник е тук — Хасан се пресегна и чукна екрана на уреда, за да подчертае думите си. — Това е оригиналът, който не подлежи на дублиране.

— Още не е потвърден — възрази тя.

— Не е необходимо. Французите го потвърдиха сами — чрез действията си.

Хасан вдигна телефона и набра номера, като натискаше бутоните с показалец. Изчака сигнала и заговори на арабски. С тих, нетърпящ възражение глас той указваше пунктове за атака и отстъпление, необходима екипировка, персонал и начин на действие. След това се заслуша, вероятно докато отсреща повтаряха указанията. „Тафадал“^[1] — рече накрая и затвори.

— Ако успееш да върнеш Гюрдин… — обърна се той към Александра.

— Когато го върнем — поправи го тя.

— Ако… Тогава ще ти позволя сама да се позанимаеш с него. Докарай го толкова близо до смъртта, че да видиш блясъка й в очите му. Това може би ще го накара да концентрира силата си, да се пробуди.

— Хасан, не съм сигурна, че идеята ти е добра.

— И защо смяташ така? — попита той рязко, ядосан, че му противоречи. Гласът му звънна на метал.

— Защото този е късметлия. Откакто го запознах с Камъка, се промени — стана проницателен и бърз. Вече не е примитивно животно, реагиращо на конкретен дразнител. Той мисли. Започва да вижда. Опасен е.

— Е, и?

— Може да ме убие, Хасан!

— Какво от това? Ти си по-стара от него и по-силна. Измисли някакъв начин да се защитаваш.

— Единственият начин е да съм достатъчно далеч от него, когато някой го накара да се пробуди.

Известно време пътуваха в мълчание. Трепкащата светлина на оранжевата точка озаряваше брадичката й.

— Не се ли тревожиш, че може да ме убие?

— Тревожа се, разбира се. Но дали това ще ме спре? Не мисля.

— Но ако ти помогне да преместиш обекта…?

— Тогава съм готов да те загубя.

— Разбирам.

Мракът на купето се сгъсти около пея.