Роджър Зелазни, Томас Т. Томас
Маската на Локи (2)

Сура 1
Коронясването на краля

Този древен кервансарай, що именуваме свят —

гробница е на пъстри нощи и утрини!

Пир е, останал от стотици Джамшдовци,

замък — убежище за стотици Бахрбмовци.

Омар Хайям

Ботушите на кръстоносеца воняха на конска пикня. Полите на дебелото вълнено наметало бяха изцапани с жълтеникава тор, която оставяше дири върху мрамора при всяка негова стъпка. Чудак.

Ала въпреки това Алоа дьо Медок, рицар-тамплиер и капитан на Антиохийската крепост, посрещна своя гост с радушно отворени обятия.

— Бертран дю Шамбор! Идеш от толкова далеч! И така бързо, та не си успял да си почистиш ботушите!

Той прегърна боязливо своя роднина и го потупа по рамото, усещайки твърдостта на бронята. От наметалото се вдигна облак прах. Алоа кихна.

Сетне се отдръпна и огледа Бертран от главата до петите. Върху потъмнялата му кожа имаше няколко пресни рани — съдейки по вида им, лекувани с нагорещено желязо. Тежката ризница на Бертран беше ръждясала от потта, освен на местата, където халките наскоро бяха подменяни с нови. Върху бялата му наметка, оръфана и многократно кърпена, беше изрисуван червен кръст — без никакви завъртулки, почти като тези на тамплиерите, чийто етикет скоро щеше да научи. Груби шевове по вълнената тъкан бележеха прокъсаните от вражески ятаган места. Липсата на петна от кръв подсказваше, че ризницата честно бе отразила тези удари и отървала кожата на своя притежател.

Спасила я за мен, помисли си щастливо Алоа.

Подобно на своя братовчед, тамплиерът носеше бяла туника, но от тънка ленена материя. И също като Бертран имаше кръстоносна качулка от стоманени халки, но те бяха леки като дантела, от най-фината стомана, изработена от майсторите в Дамаск.

Алоа отстъпи назад и даде знак на сарацинчето, което отговаряше за чистотата на залата за приеми. Момчето също носеше ленени панталони и риза — признак за богатството на крепостта, която можеше да си позволи да облича така дори прислугата, — ботушите му бяха от мека антилопова кожа, а на главата си имаше чиста чалма.

Алоа го срита:

— Донеси парцали и вода, момче! Изчисти тези лайна от пода! И запали сандалово дърво до прозореца, за да прочисти въздуха!

— Да, господарю! — Момчето се втурна към вратата.

— И така, Бертран, с какво могат да ти помогнат антиохийските тамплиери?

— Моят епископ ми възложи да извърша покаяние в Свещената земя. Но аз смятам да извърша едно величаво дело.

— Но прославящо Бога, надявам се.

— Разбира се, братовчеда. Но съм затруднен. Всичко е толкова скъпо: плаването с кораб от едно безопасно пристанище до друго, схватките с банди неверници… Само да прекося морето и да стигна Утремер, се оказа достатъчно да изчерпи силите ми.

Алоа се усмихна съчувствено, отново потупа по рамото своя роднина и го побутна към креслото от ливански кедър. Поне задникът на недодялания мъжага бе достатъчно чист, а наметалото щеше да запази дървената облегалка от брънките на ризницата.

— С колко души потегли?

— Четирийсет конни рицари, до един изпитани в боя нормандци, неустрашими воини.

— Екипировка?

— Коне, оръжие и ризници, храна и вино, каруци за плячката. — Тук Бертран се ухили широко и се разсмя дълбоко и гърлено. — Коняри и прислуга, готвачи и дори курветини.

— И колко ти останаха?

Усмивката на Бертран тутакси помръкна.

— Четирима мъже, шест коня, една каруца. Продадохме курвите в робство на пиратите, за да ни пощадят живота.

— Добре, братовчеде. Останало ти е поне оръжието и ризницата, а това значи, че ще можеш да се биеш в армията на Ги дьо Люзинян, когато го коронясат за крал на Йерусалим. Или да тръгнеш на поход извън Антиохия с нашия принц, Рейнал дьо Шатийон. Там ще се прославиш.

— Но за Бога, аз дадох обет на епископа на Блоа, че ще участвам в битка, замислена от моята глава и спечелена от моята ръка!

— Трудничко ще ти е да го изпълниш с четирима мъже и без нужните подкрепления.

— Надявах се да ми помогнеш.

— Но какво мога да направя?

— Дай ми хора.

— От Ордена на тамплиерите?

— Ти си им командир.

Алоа прехапа устни.

— Всички в ордена сме христови братя. Крепостта, която командвам, е място за отдих, укритие между сраженията. Нищо повече.

— Би могъл да ги убедиш, братовчеде.

— Да те последват?

— Да, за Бога!

— И какво по-точно ще правите?

— Ще превземем гробницата…

— Ха, ха, ха. Братовчеде, Йерусалим вече е в ръцете на християни. Планината, гробницата и старият храм на Соломон са наши. Какво друго смяташ да плениш — в знак на покаяние?

— Ами аз…

— Огледай се, приятелю! С какви средства разполагаш?

— Ами… Само с това, което нося на гърба си.

— А у дома?

— Моята семейна чест. Родов герб, датиращ отпреди Шарльоман. Приходи от седемдесет хиляди акра от най-плодородната орлеанска земя, дарени от стария крал Филип в годината, когато се спомина.

— Нещо, което да ти принадлежи?

— Вярна съпруга — отвърна Бертран.

— Нещо наистина ценно?

— Ами, няколко парцела…

— Колко, по-точно?

— Три хиляди акра.

— Свободни от дългове?

— Да, от баща ми са.

— Готов ли си да ги заложиш като гаранция?

— Като гаран…? За какво? — подскочи французинът.

— Като залог, братовчеде. Орденът ще ти заеме пари, с които да наемеш рицари и войници, да купиш коне, оръжие и продоволствие. В замяна обещаваш да ни върнеш всичко… плюс една малка лихва.

— Лихварството е грях!

— Живеем в трудни времена, братовчеде.

— Колко ще ми дадете?

— Предполагам, че Орденът ще може да ти отпусне 36 000 пиастра. Това се равнява на 1 200 сирийски динара.

— Какво прави това в пари?

— Петдесет пъти по толкова бяха необходими да бъде подкупен убиецът на един сарацински цар. Като си помисля какви суми от дарения за успокояване на гузна съвест натрупахме ние, тамплиерите, и останалите Ордени, след като в Англия Хенри отстрани Бекет — най-обикновен духовник… А този тук уби цар!

— Значи тези динари ще ми купят хора, коне… и преданост?

— Всичко, от което се нуждаеш.

— А какво общо има с това моята земя?

— Ще трябва да върнеш заема заедно с лихвите веднага, щом продадеш плячката от битката. Ако не го сториш, твоята поземлена собственост във Франция преминава в наши ръце.

— Но аз ще платя.

— Разбира се, че ще платиш. Така че, за земята няма никаква опасност, нали?

— Не, мисля, че няма… Ще приемеш ли думата ми на християнин и рицар? Дума, дадена пред Бога?

— С удоволствие ще я приема, братовчеде. Но моите господари от Ордена се нуждаят от документи. Нали разбираш, ако умра, трябва да има нещо, с което да уредиш отношенията си с Ордена на тамплиерите.

— Разбирам.

— Добре, тогава. Ще наредя да подготвят нужния документ. От теб се иска само да го подпишеш.

— И тогава ще получа парите?

— Е, не веднага. Първо ще пратим вестоносец до Йерусалим с молба за благословия от Жерар дьо Ридфор, който е тукашният Магистър на братството.

— Ясно. Колко време ще отнеме това?

— Около седмица дотам и обратно.

— И къде в тази враждебна земя ще се храня и спя през това време?

— Тук, разбира се. Ще бъдеш гост на Ордена.

— Благодаря ти, братовчеде. Думи на истински нормандец.

Алоа дьо Медок се усмихна.

— Няма за какво да ми благодариш. Тъкмо ще имаш време да си почистиш ботушите.

* * *

Масата в покоите на Жерар дьо Ридфор, Магистър на Ордена на тамплиерите, беше дълга седем аршина и широка три. Но дори тя заемаше съвсем скромно място в една от стаите, заделени за Магистъра в Йерусалимската крепост.

Неизвестен сарацински дърворезбар бе оформил краищата на отрязаните с трион дъски на масата като нормандски лица: овали с широко отворени втренчени очи под заострени шапки, дълги мустаци, провиснали над квадратни зъби, които напомняха надгробни камъни, и уши като дръжки на стомни, които се преплитаха от една глава в друга.

Тома Амне разглеждаше свързаните лица и тутакси схвана вложената подигравка, както и мотива за нея. Божичко мили, рече си той, как ли ни мразят тия нещастни хорица! За тях ние сме варвари от Запада, които държат градовете им със сила, с вярата си в един новоизлюпен Господ-дърводелец и с могъществото на друг — по-стар и невидим.

— Каква магия обмисляш, Тома?

— А? Какво каза, Жерар?

— Толкова си погълнат да разглеждаш масата, че дори не ме чу.

— Добре те чух. Искаше да знаеш дали Ги дьо Люзинян е най-подходящият кандидат за короната.

— Господ Бог ще избере, Тома.

— Както и Сибила. Тя е майка на покойния крал Балдуин, сестра на Балдуина преди него, прокажения крал, и дъщеря на крал Амалрик. А сега е избрала Ги за свой съпруг.

— Което не го прави крал от само себе си — припомни Жерар. — Това, което искам да зная, е от чия кандидатура ще спечели повече Орденът — дали от Ги дьо Люзинян или от принца на Антиохия?

— Стига преди това принцът да не реши да завладее трона със силата на оръжието, нали?

— Разбира се, разбира се. А ако го стори?

— Рейнал дьо Шатийон е чудовище — но ти вече знаеш това, милорд.

— Когато антиохският патриарх обвини Рейнал, че е изнудвал император Исак Ангел в Константинопол — продължи Амне, — принцът нареди на своя личен берберин да обръсне главата и брадата на стареца и да остави корона и огърлица от плитки драскотини покрай ушите и шията му. После Рейнал намаза тия рани с мед и окова патриарха на върха на най-високата кула по пладне, докато мухите едва не докараха нещастния старец до полуда. Рейнал нападна и плячкоса християнските поселища в Кипър, в продължение на три седмици граби и опожарява дори църкви — църкви, Жерар! — прибра цялата реколта, насилва жени, изкла добитък. Този остров няма да се възстанови дълги поколения след нашествието на Рейнал дьо Шатийон. Едва приключил с това начинание, той се прехвърли на кораб за Червено море и опожари цяла флотилия с поклонници в Медина. Говори се, че бил намислил да превземе Мека и да изгори свещения град до основи. Но вместо това едва не получил апоплектичен удар, докато се хилел неистово на давещите се поклонници…

— Стига, Тома. Не е ли християнски дълг да се изтребват неверниците?

— С едната ръка сече християнски глави в Кипър, а с другата — сарацини в Медина. Султан Саладин, защитникът на исляма, се е заклел лично да му отмъсти. Подобен обет е дал и християнският император в Константинопол. Рейнал е опасен за всеки, попаднал в обсега на меча му.

— Значи ме съветваш да подкрепя Ги?

— Ги е глупак и ще бъде най-лошият крал, коронясан в Йерусалим.

Жерар размърда едрото си тяло зад масата.

— Караш ме да избирам между глупак и бясна лисица. Кажи ми. Тома, сполучи ли да видиш Ги като крал — от година 1186 след Христа до Господ знае коя година — в твоя Всевиждащ камък?

— В Камъка ли, милорд? Нима се нуждая от просветление, за да разбера онова, което всяко дете вижда с просто око? Тъкмо Ги е организаторът на Арадското клане на мирни бедуински племена и добитъкът им, само за да осигури на християнските вождове свободни пасища.

— Пак ще те попитам, Тома — грешно ли е да се избиват неверници?

— Да е грешно? Не съм произнасял думата „грях“. По-скоро глупаво, милорд. Ние сме шепа, а те са хиляди. Всеки французин идва в Утремер по вода и на кон по прашни друмища, като си пробива път с бой, нападат го пирати и избягали роби, лъжат го крадливи търговци, а червата му се слепват от глад. Докато неверниците никнат от пясъците като пролетни треви след дъжд, въоръжени с остри като бръснач ятагани и бронирани с всеотдайна преданост към военачалниците си. Трябва да бъдеш истински мъдър и да оставиш настрана представите си за праведно и грешно — позволи на дремещите бедуини да си живуркат край техните кладенци и да плащат данък за пасящите стада!

— Упрекваш ли ме, Тома?

— Не, милорд. Коря глупостта на Ги дьо Люзинян и бруталността на Рейнал дьо Шатийон.

— Но като Пазител на Камъка твой дълг е да ме съветваш въз основа на онова, което той ти подсказва. Кажи ми сега, достатъчно могъщ ли е Ги, за да се противопостави на Рейнал дьо Шатийон?

— Какво значение има? — отвърна с въпрос Тома. — Нали ние сме?

— Тоест, трябва да подкрепим Ги…

— О, Ги ще стане следващият крал на Йерусалим. Не се бой от това.

— Не туй исках да зная…

Хлопане по вратата прекъсна думите на Магистъра.

— Кой е там? — извика Жерар.

Вратата се открехна и вътре надникна млад тюркопол — наследник на нормандски баща и майка сарацинка. Много такива като него синове на кратки среднощни удоволствия служеха при тамплиерите. Хубавичкото лице на момчето лъщеше от пот и беше покрито с прах от дългото препускане. Яркосините му очи бяха замъглени от умора.

— Милорд, ида от Антиохската крепост с писмо от сир Алоа дьо Медок.

— Не може ли да почака?

— Каза, че е спешно, милорд. Нещо за някакъв гълъб, който бил узрял за скубане.

— Добре, дай го тук.

Момчето извади кожен портфейл изпод наметалото си, преряза въженцата и подаде на Жерар запечатан с восък пергаментов свитък. Жерар счупи печата, разгъна свитъка, погледна го и въздъхна:

— Не мога да го разчета — оплака се той и подаде свитъка на Амне. — Така става, когато Алоа пише припряно.

Тома Амне пое документа и го зачете мълчаливо. Жерар го наблюдаваше с нарастващо безпокойство. Воин, който да владее четмо и писмо, все още бе рядкост в света на Магистъра. Макар мнозина тамплиери да можеха да четат достатъчно, за да разпознаят названието на града или името на някоя река върху картата, малцина бяха онези, които общуваха свободно с писменото слово. Амне знаеше, че Жерар дьо Ридфор притежава други достойнства — власт и висок пост — и затова не се плаши от грамотни люде…

— Какво пише там? — попита Магистърът нетърпеливо. Ненадейно го бе заглождила мисълта, че пергаментът може да говори на хитрец като Тома Амне, а да остане ням за него, господаря Жерар.

— Сир Алоа е предоставил заем на някой си Бертран дю Шамбор, негов далечен роднина. В замяна на заложена земя в Орлеан Орденът ще снабди Бертран с рицари, оръженосци, коне, оръжие и амуниции на стойност 1 200 динара.

— Колко земя?

— Три хиляди акра… Дали си струват парите? Алоа не пише добра ли е.

— Чувал ли си някога да прави сделка за лоша земя? Продължавай.

— Алоа предлага да спечелим благоразположението на Рейнал, като прехвърлим земята на негов братовчед, който щял да се върне във Франция до една година… Но — вдигна пръст Амне, — тази земя още не е наша. Как бихме могли толкова бързо да се сдобием с нея?

— Тя вече е наша — отвърна уверено Жерар. — Заемът няма да бъде изплатен.

— Откъде сте толкова сигурни двамата с Алоа? Да нямате и вие някой скрит Камък?

Жерар се почука по слепоочието:

— О, не, мой млади приятелю. Необходими ли са ми свръхестествени сили, когато разполагам с дарен ми от Господа ум? — Магистърът на тамплиерите се закиска, забелязал недоумението на Амне. — Този Бертран ще търси слава, за да изкупи краткия си и греховен живот. А ние ще му осигурим тази слава.

— И как ще стане това? — кротко запита Тома.

— Ще подскажем на бедния глупак, че ще се прочуе най-много като избие няколко хашишиюна в тяхната цитадела в Аламут.

— Това място е непревземаемо. Неслучайно го наричат „Орлово гнездо“.

— Да, но наивният Бертран ще разбере това твърде късно.

— Млад френски благородник, жаден за слава, срещу банда наглед невъоръжени убийци. Все едно да пуснем скорпион в леглото на шейх Синан, Старецът от Планините.

— Това ще ни донесе 3 000 акра плодородна орлеанска земя.

Тома Амне обмисля няколко секунди плана.

— Шарл — изрече той внезапно.

— Какво? — Жерар дьо Ридфор вдигна очи от пергамента. Беше го навил и замислено чоплеше восъчния печат.

— Това е името на споходения от носталгия братовчед на Рейнал. Шарл.

— Няма значение. Важното е да укрепи позициите ни пред Рейнал.

— Ако ще храниш чудовище, добре е да използваш лопата с дълга дръжка, за да не ти пострада ръката.

— Ще го нахраним с Бертран дю Шамбор, после ще си преброим пръстите.

 

В стаята на кулата, разположена на върха на Йерусалимската крепост, Тома Амне затвори капаците и дръпна завесите, за да спре хладния нощен въздух. Но не само от въздуха искаше да се предпази.

Въпреки изказаното пред Жерар дьо Ридфор мнение, той беше наистина обезпокоен от наближаващата коронация на Ги дьо Люзинян за крал на Йерусалим. Избраникът беше негодник и това го знаеше всеки, не само Тома Амне.

Десетината години служба като Пазител на Камъка — пост, който получи още млад, и то не само заради благородния си произход и умението да върти меча — го бяха дарили със свръхестествена чувствителност към теченията на времето.

Други биха срещнали всяка зора като начало на нов ден, биха погледнали на всяка предстоящата битка или труден поход като на нещо, което следва да бъде свършено, биха се изправили пред внезапна болест, рана и най-сетне — пред смъртта, като пред нечакана изненада.

На тяхно място Амне щеше да съгледа трайна тенденция.

Новият ден щеше да е брънка във веригата на годините. Битката — пешка върху грамадната дъска на войната и политиката. Раната щеше да е далечен пратеник на задаващата се смърт. Амне виждаше хода на времето като бурна река, а тялото си — като подхванато от бързеите й парче дърво.

Камъкът, естествено, фокусираше това течение.

Тома Амне открехна капака на масивния скрин и извади почти почерняло от старост ковчеже, изработено от орехово дърво и облицовано с кадифе. Амне надзърна вътре.

В светлината на единственото мъждукащо кандило Камъкът проблесна, сякаш го поздравяваше. Имаше формата на Космическо яйце — гладък и лъскав, заоблен в единия край и заострен в другия, каквито са всички яйца. Отвън и отвътре покрай капака на ковчежето бяха начертани необходимия бром пентаграми, които изолираха и съхраняваха енергията на Камъка, криеха го от очите и сетивата, които биха могли да му въздействат.

Амне бръкна и извади Камъка с голи пръсти.

Веднага почувства познатото болезнено пробождане. С времето и с натрупания опит болката ставаше все по-поносима, но не намаляваше. Беше като трепване на конска шия, след като животното е било улучено от стрела. Като тремора на наближаващата смърт.

Ала докосването пробуди също така и музика в душата му — ангелски хор пееше осанна за Бога. Небесен музикален съпровод, който не секваше, докато държеше Камъка в ръце.

В същото време величаво сияние замъгли зрението му — фонтан от цветове, като онези, които хвърля върху стена пречупен през кристал слънчев лъч. Цветовете танцуваха и плетяха фигури в ума му, докато Пазителят не положи Камъка върху голите дъски на работната маса.

Сега вече Амне дишаше тежко.

Почти винаги се опасяваше, че яйцето ще прогори дупка в дебелото дърво. Продължаваше да носи в себе си тази наивна тревога, макар вече да знаеше, че енергията, която излъчваше Камъкът, не беше от такъв вид.

Следващата част от ритуала на предричането беше обикновена алхимия. Амне смеси в една реторта розмариново масло, сушен босилек и розова есенция — доста скъпа, внесена от Франция на разноски на Ордена — с чиста кладенчова вода и малко дестилирано вино. Сама по себе си гази микстура не притежаваше никакви особени свойства, тя само създаваше необходимата за Камъка среда.

Пазителят разклати сместа и я остани да се загрее над парче лоена свещ. Грижливо поскъсяваше фитила, клатушкаше стъкленицата, за да поддържа нужната температура, при която течността леко да се изпарява, без да кипва. Скоро от тясното и извито гърло на ретортата се надигна пара, които Амне насочваше право към заострения край на Камъка.

Бе достигнал до този процес след многобройни опити и грешки. Сам по себе си Камъкът беше твърде тъмен, за да може да се надзърне в него. Имаше кафяво-червеникава окраска, съвсем непрозрачна, освен ако се гледаше в най-светлия му участък, при това на ярка слънчева светлина.

Енергията на Камъка можеше да влияе на предметите, намиращи се в непосредствена близост до него, но съвсем слабо. Затова пък димът и водната пара бяха в състояние да разсейват непрозрачната му завеса. Още по-добре се получаваше, когато се използваше смес от розмариново масло с вода, вино и някои билки.

Какво щеше да му бъде показано, зависеше предимно от прищевките на Камъка, но в никакъв случай не от желанията на Тома Амне.

Веднъж му бе разкрил точното местонахождение на златната мина на Приам, запечатана с грамадна каменна плоча, на стотина стъпки под един храсталак близо до Илиум. Амне веднага бе споходен от желание да прати там експедиция и да открие съкровището, но накрая съмнението го накара да се откаже.

Камъкът, разбира се, никога не би го измамил, но би могъл да заблуди твърде изострените му в момента на общуване сетива и да го подведе в невярна посока. Този Илиум, който му бе показал, би могъл да не е действителният, защото нерядко Камъкът го отвеждаше в светове, различни от обитавания от Тома.

Един ден обаче му показа нещо реално — невидимата структура на Ордена на тамплиерите. Видението представляваше кула дялани камъни, всеки от които молитва, паричен заем или военна победа. Девет Велики Магистъра се бяха сменили преди Жерар, като се започне с Хю дьо Пайен в 1128 година след Христа, който чрез интригантство и силата на оръжието бе извоювал и задържал този оазис насред Светите земи за своите нормандци. Видя светлокоси свирепи воини, прекосили нявга Северно море, за да се заселят по западното крайбрежие на Франция. Същите тези синове на бурята, които бяха построили корабите на Уилям, когато той тръгнал да сложи ръка върху острова, завладян от саксонците. А сега, близо 120 години по-късно, когато старият английски крал Хенри воюваше с младия френски крал Филип, нормандските франки отново бяха в центъра на събитията — същински създатели и унищожители на крале. А в същото време, отвъд много земи и морета, техните събратя се сражаваха в редовете на Ордена на тамплиерите, за да помогнат и на двамата крале да обявят Светите земи за свои владения.

По време на едно видение, предизвикано от Камъка, Тома Амне бе зърнал в кипящата мъгла на ретортата препускащи рицари тамплиери, облечени с доспехи, каквито се носеха преди шейсетина години. Подрънкваха ризници, развяваха се бели наметки с яркочервени кръстове, святкаха мечове, копия стърчаха над щитове с характерната за нормандците сърцевидна форма. Живите храбреци яздеха бели коне и очите на ездачите бяха мътни и заслепени. Врани жребци носеха мъртвите души, в погледите на които сияеха откровения за възмездието на Один и възкресението във Валхала!…

Амне не забрави този урок. Тамплиерите, които препускаха най-отпред на черни коне, бяха стройни и мускулести, с мазолести длани и следи от съсирваща се кръв по мечовете. А последните в колоната, които яздеха бели коне, бяха затлъстели, бледокожи от дълъг престой в прохладни стаи, забравили що е слънце и волен вятър. Ръцете им бяха меки, пухкави, мускулите — отпуснати, а по пръстите личаха мастилени петна — следи от подписване на заемни договори и сключени сделки.

Наметалата на първите тамплиери бяха покрити с прах и кал от бойни полета. Ленените ризи на последните членове на Ордена ухаеха на тамян и на парфюм от чужди женски постели.

Ето това беше безценно видение, истинско прозрение, каквото не бе спохождало Тома Амне от много месеци.

Днес възнамеряваше да опита отново. С лявата си ръка той разпръсна изпаренията върху острия край на Камъка, укроти мислите си и сведе очи.

Отсреща го гледаше лицето на Ги дьо Люзинян — с отпусната долна челюст, увиснал в ъгъла език и поруменели от страст страни. Издължени, тръпнещи пръсти, с мургава като на сарацините кожа, галеха челото и слепоочията му, докосваха гърдите му и се спускаха надолу, към набъбналия му член. Ги изстена и се изгуби в мъглата.

Надигна се струя пара, която се втвърди във въздуха. Повърхността й се набръчка като отражение върху почти неподвижно водно огледало, а пламъчето на свещта се превърна в безжалостно обедно слънце, огряващо извитото като рог каменно образувание, което стърчеше над пустинята и го приканваше подобно на сгънат женски пръст. Миг след това каменният пръст също се скри в мъгла.

От облачето пара изплува черен мустак, подрязан и подравнен с фино наточена кама. Над враните му краища блестяха две очи — червени като на вълк, но издължени, сякаш бяха котешки. Краищата на мустака се повдигнаха и устата под тях се разтвори в усмивка, показвайки два реда идеално бели зъби, равни по края, подобно на побити в трева надгробни камъни и заоблени в основата, където се губеха в червенината на венците. Очите се взираха през стелещата се сивкава мъгла, докато не срещнаха погледа на Амне и тогава се втренчиха в него. Белезникавият хребет на носа щръкна също като каменния пръст в пустинята и го прикани да го следва.

Но още преди видението да се смени с друго, Тома Амне го изтри с дланта си.

Свещта под ретортата беше почти угаснала и от повърхността на сместа вече не изпускаше пара. Тъкмо навреме. Лицето с вълчите очи неизменно се натрапваше във всички видения от последния месец. Някъде, в някой момент — сегашен, минал или бъдещ — един магьосник бе обявил или щеше да обяви невидима война на Пазителя на Камъка. Такива неща се случваха, макар и не често, защото и миналото, и бъдещето имаше своите магове. По точно в този момент подобна заявка само нарушаваше крехкото равновесие на силите вътре в Камъка. Тома Амне реши, че е време да обмисли ответен удар, достоен за предизвикателството.

Той премести стъкленицата встрани и я остави да изстине. Върна Камъка в ковчежето — отново понесе стоически болката от докосването и песента на ангелите — и затвори капака. Всеки път, когато го пипнеше или се възползваше от силата му, Камъкът го променяше, ободряваше го и изостряше сетивата му.

Тома си спомни деня, в който получи Камъка от Ален, предишния Пазител.

 

Старият рицар лежеше на смъртен одър, улучен в гърдите от сарацинска стрела. Вече втори ден той кашляше черна кръв и никой не се надяваше, че ще доживее зората.

— Ела тук, Тома.

Амне смирено приближи леглото, сплел молитвено пръсти. По онова време дланите му все още бяха покрити с мазоли от дръжката на сабята и ремъка на щита. Беше едва седемнадесетгодишен юноша с празна, като кухината на железния му шлем, глава.

— Тамплиерите от съвета не можаха да ти намерят по-добро занимание, та те дадоха на мен.

— Да, сир Ален.

— Орденът трябва да има свой Пазител на Камъка. Постът не е важен, признавам. Не е като да си магистър, капитан на крепост или да командваш собствен полк в битка.

— Не е, сир Ален.

— Но и Пазителят се радва на определено уважение. — Мъжът се понадигна от възглавниците и го погледна с трескави очи. Не виждаше съвсем ясно. — Опасно е да се навърташ край Камъка, момче. Той е дяволско изобретение, поне това знам със сигурност. Гледай да го докосваш колкото се може по-малко и го използвай само при крайна нужда.

— Но какво представлява този Камък?

— Произхожда от северните страни и се е появил още, когато първите рицари са създавали Ордена. Винаги ни е принадлежал. Той е нашата тайна. И нашата сила.

— И къде е този Камък, сир Ален?

— Гледай винаги да го държиш при себе си. Пази го заради доброто на Ордена. Докато е притежание на тамплиерите, братството не ще познае поражение в битка. Но докосвай голата му повърхност колкото се може по-рядко. Заради твоята…

Треската, която гореше в гърдите на сир Ален, отново го заръфа като побесняло куче. Дъхът му секна, очите му изскочиха от орбитите и се втренчиха в лицето на Амне. Последните слова се отрониха от устните му с мъчителен шепот:

— …твоята …душа.

И това беше всичко.

Амне знаеше, че трябва да предприеме нещо. Той склопи очите на мъртвеца и ги притисна надолу с длан, както го бяха учили във войската. Трябваше да съобщи някому, че сир Ален си е отишъл. Но по-важно бе да намери и прибере Камъка, който му бяха поверили.

Къде може да е скрит?

Сир Ален го бе посъветвал да го държи до себе си. Къде би скътал нещо скъпоценно един умиращ старец?

Тома се наведе да надзърне под леглото — долу имаше само прахоляк, парцали и нощното гърне. Той премига, сетне дръпна гърнето и надникна вътре. Лъхна го нетърпима смрад. Тома преглътна мъчително и разрови с пръст съдържанието, за да види дали Камъкът не е на дъното. Нямаше представа, колко може да е голям…

Нищо.

Тогава — къде другаде?

Запретна ръкава на блузата си и опипа под възглавницата. Главата на мъртвия се претърколи, клепачите му се повдигнаха лекичко и отдолу се показаха сивкави ципи. Ръката на Амне докосна нещо твърдо. Сграбчи го и бавно го измъкна навън.

Беше ковчеже от черно орехово дърво. Огледа ключалката и установи, че е отворено. Тогава той просто повдигна капака.

Вътре беше положен тъмен кристал с яйцевидна форма. Не можеше да го разгледа добре в сумрака на стаята. Въпреки това забеляза, че е оцветен на слоеве — червеното на засъхнала кръв и охрата на плодородна френска почва току след пролетна оран.

Забравил предупреждението на сир Ален, младежът се пресегна и докосна Камъка. Всичко, което изпита в този миг, щеше да го преследва дори в сънищата през целия му живот. Болезненият шок, хорът от гласове, злокобната заплаха отекнаха дълбоко в душата му още онзи първи път.

Тома Амне знаеше, че вече не е същият. Той бе намерил Камъка и сега то притежаваше. Също както Камъкът го бе открил и Тома му принадлежеше.

 

Амне разбра веднага, че скритата в Камъка енергия би могла да спаси сир Ален от смърт, би могла да го изцери от раната и да надвие отровата на стрелата. Но също така проумя защо старият рицар бе отказал, отхвърлил подобно спасение.

Сега, години по-късно, в стаята в кулата, помъдрял от четене на древни свитъци — някои от тях единствено във виденията си, изпълнен с нови сили след всяко докосване до Камъка, Амне знаеше много повече за неговите възможности и за ползата от тях.

Знаеше, че не би могъл да умре, не и като обикновените хора. Никога нямаше отново да яхне вран кон и да се втурне в атака, изпълнен с вяра, че скоро ще зърне суровото лице на Едноокия Один при вратите на Валхала. Никога нямаше да коленичи пред Небесния трон.

Докато небрежно разчистваше бюрото от натрупаните свитъци, Тома Амне побутна парченце олово, което бе използвал предния ден, за да запуши един пробит леген.

Металът се сгърчи от допира му и се превърна се в късче жълтеникаво злато. Тамплиерът събра в шепа няколко костени копчета — те засияха подобно на ледени висулки и се превърнаха в мънички кристални сфери, резониращи върху дланта му със странна енергия и зловещи гласове.

И това ли бе дело на дявола? Като християнин от християнски Орден тази мисъл би трябвало да го тревожи и плаши. Би трябвало да секва дъха му и да смразява кръвта в жилите му.

Но, добре запознат със силата на Камъка, Тома знаеше, че това са напразни тревоги. Кристалното яйце бе негово лично притежание, по следваше своето предначертание. И не всички негови въздействия бяха тъй стъписващи, тъй ужасяващи. Каквото и да беше направил — и продължаваше да прави — с Тома Амне, не само не бе осквернил докосването му, а напротив — бе го превърнал в златоносно.

Тамплиерът вдигна длан пред очите си и втренчи в нея изумен поглед, очаквайки чудото да отмине.