Роджър Зелазни, Томас Т. Томас
Маската на Локи (14)

Сура 7
Падането на Червената шатра

Дойдохме чисти от Небитието и се осквернихме,

излязохме навън щастливи и се натъжихме,

сълзите наши изгаряха сърцата ни,

отдадохме живота си на вятъра и се изпепелихме!

Омар Хайям

Като пръст от бял огън се понесе тласъкът на Амне към Хасан.

Един недотам опитен майстор в употребата на астралната енергия би насочил лъча към главата на Убиеца, към шестия възел, разположен между и зад очите. Но Амне знаеше, че такъв удар ще е почти безполезен. Подобно на замах, отправен към очите на боксьор, той щеше да се насочи към онези сензорни органи, които притежаваха най-бърза защита. Хасан просто щеше да отскочи встрани или да се гмурне под удара.

Вместо това Амне насочи енергията си ниско, към третия възел, скрит зад пъпа. С централното си разположение и особено значение за концентрацията и разпределението на жизнената енергия в тялото, този възел представляваше най-уязвимото място при атака.

Страничен наблюдател вероятно не би забелязал нищо от това, което ставаше между двамата, освен лекото потреперване във въздуха, каквото оставя понякога бързолетяща стрела. За Амне, който изстреля и насочи удара, енергията на Камъка бе осезаема субстанция, видима като преминаващ през червеното на църковен стъклопис слънчев лъч. За Хасан, който беше неговата цел, лъчът щеше да е синкав, изместен през призматичния спектър от собствената си скорост.

Лъчът преодоля разстоянието между двамата за времето на една човешка мисъл.

Дори и да го бе видял, Хасан нямаше време да го избегне. Енергийният лъч нахлу в тялото му като галопиращ кон през отвор в ограда и изчезна.

Хасан се люшна назад и изпружи ръце, сякаш за да забави падането си. Пръстите му се сгърчиха, сочейки Тома Амне в лицето. Аурата на Убиеца генерираше мъглявосиньо сияние. Тялото му светеше ярко като обхваната от пламъци къща, от прозорците на която се подаваха огнени езици. По тялото на Хасан преминаха спазми.

Ответният удар блъсна Амне в гърдите и го запокити назад върху пясъка. Той се приземи по гръб, вирна крака във въздуха и се претърколи през глава. Нещо в черепа му изхрущя застрашително. Краката му описаха дъга и се блъснаха в меката почва. Той опита да повдигне глава, но не успя.

Хасан прелетя над ручея и се изправи над него. Сега вече Убиецът би могъл дори да извади нож и да го забие безпрепятствено в тялото на Амне. Можеше да стъпче лицето му, но вместо това се нагърби и описа с ръце същото движение, сякаш мачкаше снежна топка.

Амне почувства нарастващ страх.

Уплахата възвърна силите му и той се претърколи встрани. Главата му се държеше на стрък от смразяваща болка, който обитаваше сега шията му.

Този път Хасан съсредоточи фокуса на своя енергиен сноп в гърба на Амне. Горещината, която изригна там, започна да разкъсва мускули и сухожилия. Краката му станаха безчувствени.

С огромно усилие на волята Амне призова Камъка да потуши болката, да възстанови скъсаните мускулни фибри и нарушените нервни връзки. Камъкът го затопли със своята трепкаща енергия и наново изпълни с усещания долната част на тялото му.

Амне се изправи и се извърна с лице към Хасан.

С още едно, не по-малко усилие на волята, той призова Камъка за повече сила.

Това не бяха плахите повеи на дремещата енергия, каквито получаваше преди, когато надзърташе в трепкащите изпарения над Камъка, за да зърне фрагмент от бъдещето, да замъгли съзнанието или да прекърши волята на някой вражески военачалник. Сега посягаше към вулкан от енергия, към неудържим вихър, към побеснял воин, който косеше всичко по пътя си. Резултатът можеше да бъде само кървава касапница, всепоглъщаща лавина.

Той отправи поредния пронизващ удар към Хасан и противникът му отново се олюля. Този път Амне насочи острието на своя енергиен изблик по-високо — към петия възел, разположен в кухината на гърлото. При максимална мощ подобен удар беше в състояние да разкъса трахеята, да смаже ларинкса и да го забие в меките тъкани под устата. Хасан би трябвало да издъхне, задавен от собствената си кръв.

Главата на Убиеца се отметна назад, но така безгрижно, сякаш получаваше целувка от любимата си. Устните му се разкривиха в зловеща усмивка. От енергийния удар лицето му се сгърчи.

С рязко кимване Хасан отпрати потока обратно, насочвайки го към кръста на тамплиера, където беше окачена кесията.

Силата му едва не подкоси краката на Амне. Той коленичи в тревата, изстена болезнено и викна през свити устни: „Стегни се! Ставай!“ Нов прилив на енергия от Камъка заля доскоро парализираните му крайници. Същевременно той се опита да удари наново Хасан.

Изведнъж Камъкът започна да натежава, да опъва надолу колана, да разкъсва дъното на кесията, в която го носеше. Тома посегна надолу тъкмо когато Камъкът се готвеше да изпадне. Кристалната му повърхност вибрираше от напрежение пред изискванията, които непрестанно му поставяше Амне. Беше покрита с паяжина от пукнатини, чиито миниатюрни ръбове се раздалечаваха.

Тома Амне усещаше разтрошаването на Камъка дълбоко в мозъка си.

 

Напевите на мюсюлманите се извисиха с половин тон, като бръмчене на възбудени от горещината пчели. Великият Магистър Жерар знаеше, че по този начин сарацините се довеждат до неистовство, преди да се хвърлят в безмилостна сеч.

Точно когато песните им достигнаха онази върхова точка, в която християнските войници решиха, че не могат повече да издържат, и бяха готови да захвърлят копията и да побягнат, напевите отново се върнаха към първоначалното си, монотонно темпо.

Мнозина християни бяха припаднали от горещината, намирайки в забравата утеха за изпънатите си нерви. Навярно щяха да посрещнат с облекчение мига, когато ятаганите на сарацините им донесат така жадуваната смърт.

Жерар положи ръка на дръжката на дългия си меч и закрачи в тясното пространство зад първия ред на рицарите, които стояха срещу сарацините на западния склон на хълма. Всеки път, когато някой от войниците му се олюляваше и падаше, Жерар заповядваше на друг да заеме мястото му.

Потта се лееше по челото му и замъгляваше зрението му. Всяка капка от нея бе телесна течност, която нямаше как да си възвърне. Издъхваше бавно в солената река на своето жадно тяло.

Тъкмо когато вдигна метална ръкавица към челото си, с надежда да скрие поне за малко лицето си в сянка, напевите замлъкнаха.

Двама мъже вдясно на редицата припаднаха едновременно. Жерар се готвеше да посочи други двама заместници, но ръката му замръзна.

Какво означаваше тази тишина?

Вместо отговор отекна внезапният вик на сарацините.

В кресчендото на този вик мюсюлманите от първия ред се хвърлиха върху остриетата на копията и ги приковаха към пясъка с тежестта на телата си.

Подхванали вика, задните редици се покатериха върху гърчещите се тела на своите събратя и посякоха с ятагани християнските воини, докато те се опитваха да освободят копията. Зловещо завитите остриета не срещнаха особена съпротива, докато удряха в оголените места на шията, между бронята и шлема. Изригнаха фонтани от кръв и първата редица на тамплиерите се люшна назад, покосена още преди втората да заеме мястото й и да извади оръжие.

Сарацините продължиха своя неудържим щурм.

И друг път Жерар бе виждал обезумели воини, сражаващи се без оглед на собствените си наранявания, докато накрая рухнат мъртви, но онези бяха самотници, затворници на собственото си безумие. Човешката вълна, която се спущаше върху френските отбранителни линии, беше първата, завладяна от масова лудост. Хиляди войници се движеха като един и издъхваха без едничък болезнен стон. Телата им, притиснати под краката на техните другари по оръжие, не показваха повече чувства, отколкото кожата на ботуша под крака на неговия притежател. Изглеждаха обладани от зъл дух.

Жерар се прекръсти, извади меча си и заотстъпва нагоре по хълма. Крачеше заднешком, без да откъсва очи от напредващата вълна злобни, озъбени лица и святкащи закривани остриета. Те настъпваха като жетвари през класовете християнски войници.

Нещо се заплете в краката на Жерар и той се обърна да види каква е причината. Лицето му потъна в червеното платно с цвета на кръвта, която го преследваше нагоре по хълма. Глезените му се бяха омотали във въжетата на кралската шатра.

Той вдигна меч, за да разсече плата и да избяга през шатрата. Преди още мечът му да разпори тъканта, нещо тежко се стовари върху тила му. Падна по лице на пода, като повлече със себе си и стената на шатрата. Таванът на павилиона се люшна като байрак, след това въжетата — посичани от дотичалите на върха на хълма сарацини — внезапно поддадоха и цялата конструкция рухна.

Жерар се изгуби в гънките на червеното платно, избродирано с хералдическите знаци на Франция и с лицата на апостолите.

 

Амне успя да сграбчи Камъка тъкмо когато се изтъркулваше през дупката на кесията. Гладката повърхност бе гореща при допир. Стените се впиваха в кожата на дланта му като нажежени остриета на кинжали. Той почувства страховитата сила на енергията, която постепенно и неумолимо разкъсваше вътрешната структура на Камъка. Един звук, висок и ясен като от стъклена хармоника, изпълни долината. Източникът му, разбира се, беше дълбоко вътре в Камъка.

Пристъпвайки мъчително, сякаш носеше собствените си откъснатите тестиси, той вдигна Камъка в шепите си, опитвайки се да преодолее неописуемата болка от загубата.

На десетина крачки по-нататък, край брега на ручея, Хасан полагаше усилия да се възстанови след последния удар. Когато зрението му се проясни, Убиецът съгледа подутия кристал, притиснат към слабините на Амне. Той разбра какво става и долната му челюст увисна. Очите му се оцъклиха невярващо.

— Н-неее!

Този звук проникна през кънтящите уши на Амне, преодолявайки завесата на ясния и чист тон, издаван от Камъка. Викът на Хасан, подкрепен от искрения изблик на чувствата му, претовари кристала — и последствията от тази схватка щяха да личат в тази красива долина отвъд Галилея за почти хиляда години напред.

Подобно на разпукваща се църковна камбана Камъкът се сцепи под тежестта си. Прощалната му песен завърши с дрънчене на метал. Между окървавените пръсти на Амне щръкнаха нажежени до бяло кристални парчета.

Енергийният изблик го повдигна във въздуха. Той полетя напред, падна на колене, блъсна с рамо земята, претърколи се като кукла, лишена от конците си, и накрая остана да лежи неподвижно в странна и мъчителна поза в жилавата трева, която го дращеше по брадата.

Хасан изчака да посъбере още малко сили, сетне се приближи внимателно. Мъжът помръдна още веднъж, сякаш крайниците му още помнеха движенията, на които бяха способни, но чакаха команда от главата.

Амне не можеше да даде тази команда. Натрошеното му тяло, сега чуждо и охладняло, вече беше полумъртво, лишено от жизнената сила на Камъка. Една по една гаснеха връзките между нервните окончания в гръбнака му. Когато тази вълна на координирана активност достигна основата на черепа му, той усети, че разумът е на път да го изостави завинаги.

Шепнейки думи, които Амне вече не беше в състояние да дочуе, Хасан се наведе извън полезрението на втренчения му поглед. Ръката на Убиеца се спусна вероятно към слабините му — но какво повече можеше да му причини, тамплиерът не знаеше.

Едва когато Хасан се изправи отново Амне успя да види какво държи в шепата си. Изпроводен от помътняващия поглед на поваления рицар, прегърбен от тежестта на онова, което носеше, Хасан се извърна и се отдалечи към сърцето на долината.

Нещо избълбука в основата на черепа на Амне като нахлуваща в канал вода. В мига, когато бълбукането достигна върха на главата, съзнанието напусна мъртвото му тяло.

 

Ръцете, които дръпнаха покривалото на шатрата от Жерар дьо Редфорд, бяха силни и жилести. Лицата, които се надвесиха над него, бяха смугли и скулести, очите им грееха от блясъка на победата. Сарацините го повдигнаха, докосвайки с пръсти червения кръст върху наметалото му. Издаваха радостни, гърлени звуци, докато опипваха знаците върху дрехите му.

Един от тях посочи златния медальон, който Жерар носеше на шията си, прикачен на дебела позлатена верига.

Друг го дръпна рязко, скъса веригата и двамата се сборичкаха в прахта за трофея.

Мечът му бе изчезнал — или бе изпуснат при последната атака, или бе останал под гънките на покривалото. Сарацините измъкнаха кинжала му от пояса, а сетне му нахлузиха примка на шията.

Едва тогава го поведоха надолу по хълма. От всички страни водеха хиляди други като него, замаяни, обезверени, покрити с кръв и с още кървящи рани. Водеха ги, както се водят животни на заколение.

В подножието на хълма сарацинските военачалници отделяха тамплиерите, които носеха своите червени кръстове, от останалите християнски рицари. Заловените тамплиери държаха в една плитка долина, заобиколена от стрелци с лъкове.

— Християни! — провикна се един ясен глас. — Вие, последователи на Ордена на тамплиерите!

Жерар вдигна глава, но не можа да разгледа говорещия, защото го заслепяваше слънцето зад него.

— Дойде време — продължи гласът на съвсем разбираем френски — да коленичите и да се помолите на своя бог.

Като да бяха на богослужение в катедрала, едновременно пет хиляди християнски рицари палнаха на колене. Дрънченето на ризниците им наподобяваше металния трясък на спускащи се котви от цяла флотилия кораби.

Жерар опита да се помоли, но постоянно се разсейваше от стенанията и виковете, идещи от другия край на долината. Той повдигна глава и надзърна над гърбовете на своите войници. Там сарацините вършеха нещо с мечовете си.

— Секат главите на нашите другари! — дочу разтревожен шепот из редиците. — На крак! Да се бием! Спасявайте се!

— Не! Стойте! — изкомандва Жерар през стиснати устни. — По-добре да погинеш от сабя, отколкото позорно да те прониже стрела.

Неколцина от хората му кимнаха в знак на съгласие. Шепотът затихна.

След известно време някой проговори тихо зад гърба му.

— Тази нощ, приятели, ще стануваме в небесата.

— По-скоро от другата страна на реката — добави друг. — Но както живяхме…

— Не трябваше да споменаваш вода — прекъсна го трети полушеговито.

— О, какво ли не бих дал за капчица — подметна четвърти.

Нямаше време да обсъждат още дълго този въпрос, защото сарацинските екзекутори бяха при тях.

Хряс! Хряс!

Саладин се намести предпазливо върху подредените една връз друга измамно податливи възглавници. Той опипа с крак, да провери доколко е стабилна позицията му, и остана доволен.

Би могъл да прояви известно милосърдие, ако противникът знаеше как да го изпроси от него. Един заловен шейх щеше да влезе в шатрата му на колене, да моли и да се влачи по корем, ако е нужно, докато пожалят главата му. Но тези християнски благородници не разбираха от подобни ритуали. Щяха да прекрачат прага на шатрата му гордо изправени, сякаш току-що бяха дошли, за да завладеят тази земя.

Правоверните, които го следваха сляпо, не биваше да виждат водача си унизен по такъв начин. Ето защо бе необходима купчината от възглавници.

Но усилията се оказаха напразни.

Крал Ги не влезе в шатрата, а беше донесен, за ръцете и краката, от четирима сарацински воини. Другите благородници, за които можеше да получи откуп, последваха господаря си на крак. Вървяха, но бяха свели ниско глави.

— Мъртъв ли е? — попита Саладин.

— Не, господарю. Има треска. Изглежда си е изгубил ума.

Ги, латинският крал на Йерусалим, лежеше на килима пред подредените една върху друга възглавници, като торба стари парцали. Краката му се гърчеха в конвулсии, ръцете му описваха безсмислени движения. Погледът ту се втренчваше в тавана, ту кръжеше наоколо. Другите благородници — между които Саладин разпозна и Рейнал дьо Шатийон — бяха отстъпили назад, сякаш се бояха, че техният крал умира. Което беше самата истина.

— Донесете напитки за краля — нареди Саладин.

Дотича Мустафа с купичка розова вода, охладена с парчета сняг, донесени в кози кожи от планините. Везирът коленичи до главата на краля, потопи края на една кърпа в купата и намокри челото на Ги. От хладната влага нещастникът явно се почувства по-добре, защото в очите му отново проблесна искрицата на разума и тялото му спря да се гърчи. Когато отвори уста, Мустафа поднесе купичката към нея и я наведе малко, колкото да навлажни езика му. Устните на Ги бяха напукани и изсъхнали.

Кралят протегна ръка към купата с очевидното намерение да я наклони достатъчно, за да си накваси гърлото. Мустафа, който беше по-силен от двамата, я задържа неподвижно. Позволи му да отпие едва когато кралят се досети, че трябва да поема течността на малки глътки. Везирът кимна на Саладин и отстъпи назад.

Ги се подпря на лакът и сръбна още веднъж от купата. Чак тогава се огледа. Първо видя останалите френски благородници, строени като нахокани кучета и с увиснали от жажда езици. Някакъв изблик на кралско великодушие го накара да вдигне купата и да им я предложи.

Рейнал дьо Шатийон бе първият, който посегна към нея. Човекът, който се бе провъзгласил за принц на Антиохия и който заплашваше да издави всички мюсюлмани в Червено море, да направи своя робиня сестрата на Саладин и да разпилее по света костите на Пророка! С треперещи пръсти той опря купата в напуканите си устни и отпи, сякаш бе почетен гост в шатрата на Саладин!

— Спри! — викна мюсюлманският военачалник, чието лице внезапно се изкриви от гняв. Той се изтърколи от планината от възглавници и застана между двамата рицари. — Не ти позволявам!

Крал Ги го погледна с изплашено, почти обидено изражение на глуповатото си лице. Рейнал, от чиято брада канеше вода, изгледа Саладин насмешливо.

Пред очите на султана се спусна червена завеса. Почти заслепен от нея, той се извърна към Мустафа.

— Обясни на крал Ги, че не аз, а той предложи гостоприемство на нашия враг.

Мустафа прекрачи напред, наведе се до краля и отвори уста. Но простите обяснения нямаше да помогнат. Гневът на Саладин изискваше да направи повече. С ловкост, натрупана от многобройните ръкопашни схватки, той изрита купата от ръцете на Рейнал и му счупи няколко пръста. Водата изпръска християнските благородници, а купичката удари един от тях по окото.

— И какво ти нарежда сега да сториш твоят Пророк? — попита Рейнал със същото подигравателно изражение. Гласът му беше отвратителен, надменен…

Без да се замисля, Саладин извади своята дамаскиня и нанесе един-единствен рязък, отсечен удар.

Ръката на Рейнал, прекъсната откъм рамото, тупна в скута на крал Ги, където продължи да се гърчи и извива. Кралят изпищя и се дръпна назад, сякаш да се предпази от нея.

Рейнал погледна надолу към ръката, след това вдигна изпълнените си с ужас очи към Саладин. Устата му се изкриви в едно болезнено „О“, след което той нададе вопъл като ранено куче.

Преди още звукът да стигне стените на шатрата, един от телохранителите на Саладин изтича напред с вдигнат ятаган и отсече главата на Рейнал, която се изтърколи в подножието на планината от възглавници. От прерязаната шия бликна фонтан кръв, коленете на Рейнал се подгънаха и трупът политна напред.

Целият опръскан е кръв, крал Ги втренчи ужасения си поглед в Саладин.

— Велики кралю, смили се над нас! Пощади ни!

Султанът, чийто гняв се бе поуталожил, го погледна със съжаление.

— Не се плаши. Не е редно един крал да убива друг. Ти и тези от твоите придворни, които се окажат достойни за честта, ще бъдете освободени срещу откуп. Останалите, които се биха редом с теб, ще продам в робство. Такова е решението на Саладин.

Като чу това, крал Ги се отпусна назад, сломен от ужаса на преживяното.

— Благодаря ти, господарю — произнесе той изтощено.

 

Кръстоносците никога вече нямаше да си възвърнат господството над Светите земи. Всичко, което щяха да оставят след себе си, бе верига от укрепления, в които се съзираха белези от френската, римската и местната архитектура.

Ричард Английски също щеше да се появи и да си иде от тази сцена, след като се изправи срещу Саладин и на свой ред изгуби битката с него. В негово отсъствие брат му Джон щеше да сложи ръка на властта, което на свой ред щеше да доведе до Великата харта, предшественичка на всички конституции.

Аюбитите на Саладин и неговите воини — мамелюците щяха да управляват в Палестина през следващите три столетия, но нямаше да сполучат да надвият Убийците в тяхното планинско укритие. С течение на времето могъществото на Египет щеше да отстъпи пред растящата сила на Отоманската империя. Още четиристотин години щяха да се разпореждат турците е тези земи, но накрая и те щяха да западнат и да предадат властта на шейховете, предвождани от англичанина Т. Е. Шоу, известен по тези места като Лоурънс. Така щеше да започне епохата на британското господство в Палестина, което щеше да се разпростре до първите трийсет години на двайсети век.

Господството щеше да приключи с хаоса, който бе оставила след себе си Първата световна война — войната, която трябваше да сложи край на всички войни. Но дори след нея Убийците продължаваха да следят събитията по света от върха на своята планина. Нови битки щяха да се водят в полетата около тях — първо египетските, а сетне и сирийските армии щяха да се опитат да сложат ръка на тази страна. Войната щеше да се разпростре от границите на Ливан на север и да насади анархия и беззаконие в една държава, чийто народ бе живял в мир и съгласие хилядолетия.

Свещената земя щете да се превърне в безводна пустиня, в убежище за партизани и разбойници. Но дори тогава Убийците щяха да наблюдават от своята планина.