Роджър Зелазни, Томас Т. Томас
Маската на Локи (8)

Сура 4
Свещена война

В онзи палат, в който Бахрам чашата вдигаше,

сърната днес ражда, а лисицата намира подслон!

Бахрам, който цял живот диви магарета ловеше,

видя ли ти как сега гробът Бахрам улови?!

Омар Хайям

Султан Саладин размърда лекичко колене и се пресегна към чашата с шербет, за да скрие движението. Седалището му бе потънало дълбоко във възглавницата. Не можеше да се очакват кой знае какво от един военен лагер, вдигнат в покрайнините на пустинята — палатки, хамаци и възглавници, натъпкани с конски косми, такива бяха удобствата им. Колкото и килими да просне на земята, нямаше да заприлича на мраморния под в двореца в Кайро, край бреговете на вечната река.

На всичко отгоре трябваше да търпи и тези шейхове Себастия и Рас ел-Аин, с техните женски обноски…

Саладин бе дошъл в тази страна начело на своята армия от изпитани и калени в боевете войници, за да прогони в името на Мохамед франкските завоеватели и да прослави своето собствено име. Не беше тук, за да търпи суетливите самохвалства на богати търговци и старейшини на кланове, които бяха готови да делят хляба си с неверника само за да го унижат с надменността си.

— И какво рече след това нормандецът? — попита с въздишка Саладин.

— Има наглостта да твърди, че Пророка бил роден от нечестива жена!

— Оскверни светото има на Хадиджа!

— А не е ли възможно — попита спокойно Саладин — това оскърбление да е било породено от вашето собствено невежество по отношение на езика на французите?

— Обидата беше преднамерена, господарю.

— И после какво още каза?

— Предложи да оглави поход до Медина и там да разкопаят гроба на Пророка.

— Сигурно е бил пиян — вметна Саладин.

— Беше напълно трезвен, господарю.

— Той ни се присмиваше.

— И другите се смееха заедно с него, господарю Саладин.

Саладин стисна брадичка между палеца и показалеца си и им направи знак да замълчат. Дали французите разполагаха с достатъчно сили да изпълнят заканата си? Ако ставаше въпрос да издебнат керван или да обсадят неголямо градче — да, това можеха. Но инак гледаха да стоят зад високите стени на своите замъци, а между тях яздеха, облечени с тежки доспехи и придружавани от многочислени отряди оръженосци и помощници. Освен това продължаваха да действат съвместно с поповете си и да възхваляват своя бог преди всеки поход. Останалата част от страната бе в ръцете на Саладин.

Този Рейнал дьо Шатийон навярно е голям самохвалко, особено като обърне няколко чаши вино. Разбира се, че подобен поход е невъзможен, по глупаците са се хванали за думата. Всеки умен човек не би обърнал внимание на подобна заплаха.

И все пак… Заплахата е била отправена по време на тържествена церемония — коронясването на избрания от тях самите крал на тази земя. Обстоятелства, които превръщаха въпроса в дипломатически. Саладин би могъл да обясни инцидента с прекалено количество алкохол или да му обърне сериозно внимание. Второто беше негов приоритет, защото нямаше друг защитник на правата вяра в тази изоставена земя, разделена между багдадските абасиди и турските селджуци, както и онези досадници египетските аюбити. Реши ли Саладин да приеме обидата присърце и да поиска отплата, целият ислямски свят трябваше да се вдигне с него.

Може би една Свещена война щеше да му донесе отдавна лелеяната победа, а този глупак Рейнал дьо Шатийон сам му е предоставил чакания повод. Това, което не бяха постигнали след деветдесет години постоянни войни, щеше да се реши с няколко пиянски подмятания.

— Честните ви думи ме убедиха — заяви с променен тон Саладин. — Тази обида към Пророка и неговата вярна съпруга не може да бъде забравена. Длъжни сме да накажем неверниците със силата на оръжията, да ги изгорим с огън.

— Да, господарю — отвърнаха останалите в един глас.

— В пролетта на тази година, на празника по случай смъртта и възкръсването на пророк Иса, син на Юсуф, целият ислямски свят ще се вдигне на Свещена война срещу този Рейнал дьо Шатийон и християните. Веднъж завинаги ще ги прогоним от тази земи.

— Благодарим ти, господарю Саладин.

Той се обърна към своя везир, очакващ при входа на шатрата.

— Мустафа, погрижи се всичко да е законно. Искам да обявиш джихад срещу Рейнал дьо Шатийон, който се величае като принц на Антиохия. Мой дълг е да призова всички правоверни на борба срещу този осквернител на Пророка. Гневът ми ще се стовари върху всеки християнин, решил да ми попречи в изпълнението на това свято дело.

— Разбрано, господарю.

 

— Господарю, пазарът е разбунен от новината.

Тома Амне вдигна очи към своя помощник, но не каза нищо.

Ръцете му продължаваха сръчно да приготвят сместа — в хаванчето се стриваха под прецизните му движения в точна последователност щипка селитра, сбръчкано парченце кора от индийско орехче и едно зърно пипер.

— Говори се, че ще се бият до смърт. Господарят Саладин призовавал всички правоверни. Не само неговите египетски мамелюци, но също кралската кавалерия на арабите, които се бият като вас, франките…

— Лео, не забравяй, че и ти си наполовина французин.

— Като нас, франките, тогава. Поканил да участват селджукските турци и абасидите да пратят свои войски. Заканил се е да прогони всички французи от Светите земи заради оскърблението към костите на Пророка, което нанесъл принц Рейнал.

— А Убийците? И те ли са в съюз с него? Лео изкриви лице в презрителна гримаса.

— О, стига, господарю Тома! Те не са истински войници, а само една секта.

— Сиреч не са достатъчно благородни, за да участват в нашето избиване, така ли?

— Те не влизат в бой, господарю. Убиват по техни си правила, с ножове и примки.

— И се прокрадват в тъмното, така ли?

— Да, господарю.

— Значи не са от ранга на нашата кавалерия, а?

Момчето го погледна учудено.

— Подигравате ли ми се, господарю?

— Не бих си го и помислил, Лео. Какво друго говорят на пазара?

— Че до средата на лятото всички французи от тази страна на морето ще бъдат прогонени завинаги.

— Мисля, че ще са нужни доста по-големи сили от тези, които ще събере Саладин, за да се свърши тази работа.

— Но, господарю, говорят, че армията му наброявала стотици хиляди. Само конните рицари са поне дванайсет хиляди души.

Потракващото в хаванчето чукче пропусна един удар. Тома Амне се замисли. Имаше представа с каква армия разполага Орденът на тамплиерите и можеше да предположи каква ще е подкрепата от Ордена на хоспиталиерите. Можеха също да повикат християнските благородници от Утремер с техните собствени армии, но дори тогава щяха да съберат една пета от силите, които се твърдеше, че ще поведе Саладин.

— Лео, хората дърдорят какво ли не на пазара.

— Зная, господарю Тома. Какво е това, което забърквате?

— Билка за теб, момчето ми. За да те излекувам от любопитство.

Момчето се наведе към купата в ръцете на Тома, подуши и се намръщи.

— Уф!

 

По челото на Рейнал дьо Шатийон се стичаха едри капки пот и това доставяше удоволствие на Ги. Рейнал бе нахлул в залата за аудиенции без разрешение и едва не падна, когато се подхлъзна на излъскания мраморен под. Коленете му трепереха, наметалото му беше криво вързано и грозната угодническа усмивка бе изчезнала от устните му. Рейнал беше в паника и кралят едва не се засмя, като го съгледа.

Колко е хубаво да видиш някой, който се е смятал за по-властен от всички наоколо — дори от краля! — да трепери и да се гърчи в хватката на ужаса.

— Господарю Ги! — поде Рейнал с чупещ се глас. — Сарацините събират войска срещу мен!

Ги дьо Люзинян направи пауза, преди да отговори.

— Те воюват с всички ни, Рейнал. Всеки ден, всеки от тях, който може да носи оръжие и има сили да се държи на краката си, е готов да пролива кръвта на французите в Утремер. Защо смяташ, че са избрали само теб?

— Защото този Саладин е издал декрет, в който е упоменато само моето име. Твърди, че съм богохулствал, господарю. Искат свещена война срещу мен!

— А ти богохулствал ли си, Рейнал? — попита почти усмихнато Ги, който истински се забавляваше.

— Никога срещу нашия Бог и Спасител, сир!

— Примерен християнин, а?

— Защитавам вярата както с думи, така и с оръжие. Не мога да си обясня защо султан Саладин смята, че съм го обидил. — Рейнал повдигна нервно рамене. — Вярно, случвало се е да се държа презрително към неверниците — размаха трескаво ръце той, — но, господарю, един удар срещу мен и Антиохия ще бъде удар срещу всички християни в Свещената земя. Дори кралят…

— Прочетох този декрет. — Ги се прозря, за да прикрие нарастващото си вълнение. — Там е казано, че всеки християнин, решил да ти окаже подкрепа или да ти даде убежище, също ще бъде прогонен от страната. Но ако те предадем на Саладин…

— Господарю, не забравяйте, че този, който посмее да ме предаде на неверниците, ще бъде презрян в родината, отлъчен от църквата и най-вероятно изложен на атаките на своите сънародници — на хората, които не са забравили положената клетва за вярност.

— Ах, добре казано, принц Рейнал.

— Но един крал, който безстрашно поеме тази набързо хвърлена ръкавица, който даде закрила и помогне на човека, посветил живота и съдбата си за славата на кралската корона, такъв крал бързо ще спечели прозвището „Герой на светия кръст“ и ще се прочуе из всички християнски земи — от стените на скитите до бреговете на Ирландия. Такъв крал ще живее вечно в сърцата на хората.

За момент Ги бе завладян от гази идея и дори си позволи да се увлече в мечти. Но след, това му хрумна друга мисъл.

— А чувал ли си за армията, която Саладин събира за това начинание? Говорят, че основния й състав е от над десет хиляди сарацински рицари. И сто хиляди оръженосци, които крачат до стремената.

— Едва ли ще събере и една десета от това, господарю — подметна презрително Рейнал. Беше възвърнал самочувствието си, след като усети, че отново владее положението.

Ги на свой ред не беше особено доволен от тази бърза промяна на ситуацията.

— Той е човек, който знае какво прави.

— Сарацински рицари? И друг път сме ги навирали в миша дупка. Въоръжени са с леки лъкове и тънки саби. Ризници, които се късат като сукно. Шлемове и нагръдници, през които минава дори острие на кинжал — инак са красиви, със златни орнаменти, но не могат да се мерят с нашите тежки брони. Повечето от тях се сражават с ленени роби и чалми на главите. Достатъчно е да ги заплашиш с меч и са готови да побягнат към планините. Идат като гъмжило, а сетне бягат един през друг.

— Не разполагам с достатъчно хора, за да се противопоставя на подобна армия.

— А тамплиерите? Хоспиталиерите? Те са под ваше командване. Моите верни помощници в Антиохия, разбира се, ще ме подкрепят. Всички французи и англичани, дошли в тази земя, за да защитават вярата със силата на оръжието, ще застанат зад мен. Господарю, можем да съберем поне няколко хиляди души. Това ще е напълно достатъчно.

— Но би означавало да сваля и последния защитник от стените на Йерусалим, както и от всички останали градове и крепости от Газа до Алепо. Тогава ще разполагаме с двайсет хиляди конни рицари и оръженосци.

— Ето! Видяхте ли, сир? Победата ще бъде наша.

— Но нима може да оставим крепостите незащитени? Ако решителната битка ни се изплъзне, няма да има къде да се върнем да превържем раните си.

— Но Саладин също е събрал всичките си сили — значи няма кой да напада крепостите. Ще им сритаме задниците и ще ги погнем към пустинята. И през ум няма да им мине да обсаждат нашите крепости. Кураж, господарю. Ще се справим и този път, стига да издадете заповед за сбор на Ордените.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Нали го казах?

— В такъв случай върни се в Антиохия и се заеми с подготовката на своята армия. Нареди на всеки от твоите хора да слязат от крепостните стени, щом смяташ, че страната ни не е в опасност.

— Но, господарю…

— Това е заповед, между другото.

— И аз трябва да се подчиня, така ли? — попита бавно Рейнал и на устата му отново трепна познатата жестока усмивка. Той се поклони ниско и отстъпи заднишком към дъното на залата.

Ги се зачуди дали действително ще изпълни заповедта. После си спомни за предложението на Рейнал… „Героят на Светия кръст“… Добре звучеше.

 

— Отново, Тома!

За четвърти път през последния половин час Тома Амне повдигна тежкия меч над главата си и зае отбранителна позиция. Оръжието беше ужасно — далеч по-масивно от обикновен рицарски меч и поне педя по-дълго, отколкото би трябвало да използва воин с неговия ръст. Ръцете му бяха отмалели от непосилната тежест и несполучливия баланс и мускулите му трепереха от изтощение, докато се опитваше да задържи острието на нивото на очите си.

Независимо колко висок пост в Ордена заемаше един рицар — дипломат на служба при краля или папата, ковчежник или лечител и билкар, какъвто беше Амне, — той все пак си оставаше воин и като такъв трябваше да борави умело с оръжието.

Изправен срещу Тома в двора на Йерусалимската крепост, сир Брор не можеше да се похвали с особено високо положение в обществото, но затова пък се славеше като човек не толкова на думите, колкото на делата. Храбър войник, който веднъж издържал в битка с петдесет сарацински конници. С един замах отрязал главите на първите трима, с втория покосил още толкова, с което всял хаос в редиците на нападателите.

Този път Брор го нападна фронтално, хвърляйки се напред с цялата тежест на тялото си. Държеше доста по-лек меч и го въртеше чевръсто, докосвайки с върха му гърлото на Тома, преди той да успее да завърти своето собствено оръжие, за да парира ударите. Накрая Тома съвсем отмаля и отпусна ръце, а острието на меча се заби в меката почва. Докато Амне се напъваше да повдигне оръжието, Брор изпъна рязко ръка и опря върха на своето в нагръдника му.

— Измори ли се вече? — попита той дрезгаво.

— Не си ли личи?

Сир Брор натисна съвсем леко и острието се забоде в незащитения участък под рамото на Тома.

— Ей! — извика Тома и потърка убоденото.

— Това ти е, за да запомниш, че никога не трябва да изпускаш оръжието. — Той посочи ръцете на Тома. — Виждаш ли се как държиш меча? Ето така се хваща! — Брор пое тежкия меч, стисна го с две ръце и го размаха с лекота. — Ясно?

— Ясно. Благодаря.

— Тома!

Викът дойде от основата на бойницата в другия край на двора.

— Тома!

Жерар дьо Ридфорд го чакаше там заедно с цяла група тамплиери, пратени от различни краища на страната. Амне ги бе видял да пристигат на коне, на групи от по няколко души, през последните два дни.

Той кимна на сир Брор и се запъти да види какво ще иска от него Великият магистър на Ордена.

— По този въпрос ще искаме съвета на Тома Амне — чу гласа на Жерар, докато ги наближаваше.

— За какво желаете да ви посъветвам, милорд? — Тома избърса потта от челото си с ръкава на наметалото.

— Всички получихме заповеди — обяви Великият магистър.

— От крал Ги — добави Амне. — Да го подкрепите срещу джихада на Саладин.

— Точно така! — Жерар изгледаше учуден. Останалите закимаха.

Този номер Тома беше научил отдавна — да отгатва темата на разговора, уповавайки се на интуицията и широките си познания.

— Кралят ни нареди да съберем войска от седем хиляди рицари — продължи Жерар, — с всичките им оръженосци и прислужници. След това трябва да се отправим на север, към…

— Към Керак — подсказа му Амне. — Какъв глупак е този Саладин!

Жерар спря и облиза нервно устни.

— Откъде знаеш?

— Керак е най-силната крепост на Рейнал дьо Шатийон. Саладин трябваше да нападне Антиохия, където е дворецът на принца, защото тамошната крепост е много по-подходяща за обсада, а и зад стените й ще се намерят немалко негови съмишленици. Вместо това е тръгнал право към Керак, който е изцяло наш. Сигурно се надява да ни изненада с един толкова дързък ход. Понякога смелите ходове печелят битката.

— И това ли чу на градския пазар?

— Не.

— Казал ти го е някой от хората на Рейнал?

— Не, разбира се. Откъде ти хрумна?

— Защото аз, например, узнах едва днес, от личния пратеник на краля, че Рейнал се е отправил към Керак, за да командва оттам сбора на неговите сили.

— И крал Ги очаква да се съберем всички зад онези високи и тесни стени само за да спасим Рейнал? — попита усмихнато Амне.

— Не, кралят не е искал подобно нещо — отвърна Жерар, доволен, че Амне най-сетне е сгрешил в предположенията си. — Ще свикаме войските тук и ще нападнем сарацините още преди да са се събрали.

— Аха!

— За теб има специална задача.

— И каква е тя, милорд? — попита Амне.

— Хоспиталиерите са отказали да се подчинят на призива на краля. Заявяват, че са се клели във вярност към светия престол в Рим и че само папата може да е техен законен сюзерен.

— Звучи правдоподобно.

— И така да е, ти какво ще кажеш?

— Милорд, ако питате за моето мнение, смятам, че принц Рейнал си навлече всички тези беди, защото има твърде голяма уста. Вие трябва да ни спестите кръвопролитието — нека Саладин се разправя с него.

Лицето на Великия магистър потъмня.

— Тома, струва ми се, че се изказа прибързано. — Той млъкна, споходен от друга мисъл. — Или си видял нещо в светлината на… — Жерар се огледа и продължи почти шепнешком: — Да не ти е подсказал нещо нашият приятел?

— Не, не е, милорд. Източникът не е показвал нищо по въпроса. Боя се, че може да съм изгубил способността си да общувам с него. Може да ви се струва, че говоря прибързано, но това са думи на стар и опитен воин. Сарацините имат огромно числено преимущество. В декрета, издаден от Саладин, се споменава само Рейнал, неговата крепост и християните, които смятат да се бият с него. За нас това е единственият изход…

— Достатъчно, Тома. По тези въпроси от теб се иска само да изпълняваш, не и да даваш мнения.

— Аз съм изцяло на вашите заповеди, милорд. — Амне се поклони ниско, свел поглед надолу.

— Така вече е по-добре и по подхожда на рицар от Ордена. Но твоята прямота ме поставя в затруднено положение — смятах да те пратя като емисар при Роже, Великия магистър на хоспиталиерите. Бих искал да го накараш да преразгледа отказа си да се подчини на крал Ги. Но тъй като виждам, че напълно споделяш мнението на хоспиталиерите, изглежда ще бъде безсмислено да те товаря с подобна задача. Може би нещо друго…

— Милорд! — вдигна ръце Амне. — Знаете добре, че както езикът, така и умът ми са изцяло на ваше разположение. Ако сте намислили да ме пратите при Роже, направете го и ще представя аргументите ти със същото убеждение, като да са мои.

— Наистина ли го мислиш?

— Заклевам се като рицар и християнин да убедя Роже да помогне на принца на Антиохия.

— Да помогне на краля, Тома — поправи го Великият магистър.

— Добре, щом така казвате.

— И как ще го накараш да те послуша, господарю?

 

Лео сръга кобилата, която едва креташе до коня на Амне. Кобилата присви уши, но продължи със същото темпо. Лео се отпусна в седлото и се примири, че ще се влачи в пътния прахоляк след господаря си чак до Джафа, без да задоволи любопитството си. Амне го погледна косо и се смили:

— Ще използвам аргументите на Жерар и вдъхновението, дарено ми от Бога.

— Но въпреки това хоспиталиерите ще откажат.

— С което мисията ми приключва и двамата с теб се връщаме в Йерусалим.

— С други думи, пътуването ни е напразно.

— Не. Така ще изпълня заповедта на своя господар.

— Напразно — повтори Лео.

— Добре де… щом настояваш, нека е напразно. Но с течение на времето, Лео, ще научиш, че заповедите на твоя господар са по-важни от личното ти време и планове. Войникът трябва да служи безпрекословно, защото само така се печелят битките. Когато твоят командир ти заповяда „Обръщай наляво!“, той не очаква от теб първо да погледнеш в тази посока и да прецениш положението, и едва тогава да му се подчиниш. Просто обръщаш коня натам и понасяш всички последствия. Инак как според теб ще протече една битка, в която всеки рицар сам решава как да постъпи. Колкото един селски пастор може да обсъжда решенията на папата, толкова е позволено и на рицаря да взема самостоятелни решения.

— Казват, че този Роже вече не бил Велик магистър на хоспиталиерите, откакто захвърлил ключа в лицето на краля.

— Не изопачавай фактите, момче! Той изхвърли ключа през прозореца. И никой не видя къде е паднал — не го откриха и на плочника след това. Откъде да знаем дали не е отишъл да си го прибере? Ще бъде Велик магистър, докато неговите рицари откажат да му се подчиняват, или докато папата му отнеме този пост. А подобно нещо Негово светейшество няма да направи никога.

— Защо? Защото Роже стриктно изпълнява задълженията си?

— Защото Рим е много далече. Говори се, че папа Урбан бил на смъртно легло. Ще го наследи Григорий, но той ще се качи на трона едва идната година. Ще бъде твърде зает да укрепва позициите си, за да се занимава с проблемите на Утремер.

— Папата умирал! — възкликна Лео. — И вие вече знаете кой ще е следващият. Имате ли много приятели сред кардиналите?

— Нито един.

— Тогава откъде знаете, че Григорий ще е следващият папа?

— Когато си надзъртал толкова дълго време в бъдещето, постепенно се научаваш да виждаш неща, които по-късно наистина се случват. Мога да ти кажа имената на всички глави на църквата до годината на моята смърт. А за девет века, повярвай ми, там ще се сменят доста бели глави.

— Божичко мили! Господарю Тома, вие сте истински магьосник.

— Не съм магьосник, Лео, а… Какво е това?

В далечината, там, където пътят се срещаше с чертата на хоризонта, се виждаше бяла точка, зад която се вдигаше облак от прахоляк.

— Конник, господарю.

Точката бързо се превърна в ездач с дрехи и наметало на бедуин. Носеше се в галон по пътя право към тях. Амне и Лео дръпнаха юздите и спряха.

— Прахта е прекалено много за един кон — изтъкна Амне.

Веднага щом ездачът ги видя, той пришпори още по-бързо коня. Копитата чаткаха отчетливо по каменистата настилка на пътя.

Амне инстинктивно погледна зад него, но пътят беше пуст.

На около една стрела разстояние конникът свърна наляво и от прашния облак изникна втори бедуин, после трети, четвърти и пети. Всеки от тях отбиваше встрани и дърпаше рязко юздите на коня и скоро Амне и неговият оръженосец се оказаха напълно обкръжени. Петимата измъкнаха едновременно тънките си, вити саби и ги насочиха към лицата на двамата християнски воини.

— Какво искат от нас, господарю Тома?

— Не зная, Лео, но мисля, че ще трябва да тръгнем с тях.

 

За един войник, стратег и човек на действието, ежедневието на мирния придворен живот беше твърде досадно. Безкрайният парад от угоднически лица, несекващите хвалебствия и неискрените погледи му въздействаха подтискащо и правеха деня дваж по-дълъг.

Тази сутрин беше отредена за съдебни дела — налагаше се да изслуша цял куп оплаквания за откраднат добитък и нарушени права над кладенци. По ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи през процепа на завесата, Саладин пресметна, че остава поне още час до вечерната молитва. Той въздъхна толкова силно, че го чу застаналият на няколко крачки отзад Мустафа.

Следващите просители бяха малка група бедуини, които изтикаха отпред двама пътници с прашни дрехи. Единият, който беше мелез, се хвърли в краката на Саладин. Вторият, европеец и вероятно французин, остана прав, разглеждайки отвисоко султана, докато един от бедуините не го повали ловко напред. Дори когато мъжът падна на четири крака, той не откъсна очи от Саладин.

Макар дрехите им да бяха зацапани, личеше си, че наметката на французина е била бяла, а светлото петно отляво на гърдите вероятно бележеше мястото, където е имало кръст. Всичко това можеше да означава както много, така и нищо.

— Какво е оплакването? — попита Саладин със строг глас.

— О, светейши, тези хора бяха заловени на пътя за Джафа.

— Е, и?

— За този път отговаря Харис ел-Мерма. Всички, които минават по него, трябва да получат разрешение и да платят данък. Тези не са платили.

— Не можахте ли да откриете нужната сума по джобовете им?

— Не, светейши, те не носят толкова пари.

— Нищичко ли нямат?

— Нито пари, нито оръжия, които да покрият дължимото. В единия от тях намерихме това… — мъжът извади стара кесия от захабена кожа и му я показа.

— Дай я тук — нареди Саладин.

Бедуинът му подаде кесията. Вътре имаше нещо твърдо и заоблено, приличащо на камък. Султанът развърза кожените стяжки и изсипа съдържанието на кесията върху дланта си. Приличаше на къс помътнял кварц, но беше гладък и шлифован като скъпоценен камък. Освен това беше тежък и топъл — вероятно бедуинът го бе стоплил с тялото си. Саладин го вдигна към слънчевите лъчи, които се прецеждаха през покрива на шатрата.

Французинът си пое уплашено въздух и го задържа.

Светлината премина през кварца и изчезна, погълната от мътноватата повърхност. Нещо тъмно се виждаше в центъра на кварца — пукнатина, която щеше да намали цената му значително.

Саладин пъхна камъка обратно в кесията и го хвърли на бедуина.

— Върни му го. Не струва, колкото ти дължи.

— Чух думите ти, светлейши.

— Аз ще платя таксата на тези двамата.

— Благодаря ти, господарю… Саладин се обърна към французина.

— Християнин ли си?

— Такъв съм. — Мъжът говореше арабски с плътен акцент, но въпреки това му се стори странно, че европеец владее техния език.

— А този мелез до теб?

— Моят чирак, господарю. А също и мой приятел.

Саладин повдигна рамене. Кой може да разбере тези европейци с техните взаимоотношения.?

— По каква работа отивате в Джафа?

— Бях пратен от моя господар да проверя цената на един… кон.

— Не ми приличаш на търговец. Може и да си рицар, ала погледът ти издава остър ум. Бил ли си войник някога?

— Учил съм се да се бия, господарю, но не съм много добър в това дело.

— Хубаво е човек да знае за какво го бива — отвърна философски Саладин.

Французинът наведе скромно глава и не отговори.

— Свободни сте да си вървите — рече му Саладин. — В Джафа. Свършете си работата.

Мъжът опря чело в пода на шатрата, както би сторил всеки правоверен.

— Но едно запомни, християнино. Още преди да свърши тази година, всички ще напуснете нашата земя. Защото между нас започва война — последната война. Така че, ето какво ще те посъветвам: не купувай млади коне и не плащай много за тях, инак никога няма да се радваш докрай на службата им… Разбра ли какво ти казах?

— Не съвсем, господарю — отвърна, заеквайки, чужденецът.

— Не съм и очаквал. А сега си върви.

Саладин се обърна и даде знак на Мустафа. Беше време за молитва.

 

— Живи ли сме, господарю Тома? — Бедуинът бе взел от Лео кобилата и сега той се поклащаше на гърба на камила по пътя за Джафа. Животното все се опитваше да го захапе за крака.

Също със силата на оръжието френският жребец на Амне бе сменен за друга стара и мършава камила с нацепени копита и едри, засъхнали рани по краката.

— Така изглежда — отвърна Амне.

— Мислех, че султан Саладин е определил цена за главата на всеки рицар тамплиер.

— Така е.

— И въпреки това не взе твоята.

— Защото не му се представих.

— Но сигурно е видял петното на твоята наметка, където преди е бил зашит кръстът. Забелязах, че разглеждаше мястото.

— Но е помислил, че наметалото е крадено, Лео. Защото запазих самообладание и се престорих, че не виждам накъде гледа. Човек е това, което прави и казва, не това, което носи.

— Но защо те пусна? Изглежда взе това решение, след като разгледа кристала.

— И това забеляза, така ли?

— Нищо не пропускам, господарю. Нали тъй си ме учил.

— Отправих гореща молба да ни пусне. Дар от небесата е, че не задържа камъка за себе си.

— Този камък е много ценен за теб, нали, господарю? Какво представлява?

— О, стига си ме разпитвал, Лео! Всяко нещо с времето си.

— Добре, господарю. Ще бъда търпелив. Поне още известно време.

 

— Какво искаш да направим? — викна Роже, Великият магистър на Ордена на хоспиталиерите, и гласът му отекна до тавана на крепостта в Джафа. Към него се присъединиха гласовете на другите рицари с подвиквания като „Никога!“, „Чуйте само каква наглост!“ и „Няма да стане!“.

— Само папата може да нареди на нашия Орден да влезе в битка — продължи Роже, който едва сдържаше гнева си, и рицарите закимаха.

— Така е — съгласи се Амне, като повиши тон, за да надвика шума в залата. — Също както нашият, така и вашият Орден се подчинява пряко единствено на Негово светейшество. Но тук, у дома, съдбата ни е свързана с тази на краля.

— Ги сключи сделка с Шатильон и така му стана съюзник срещу дявола. Нека сега сам да се оправя.

— Но ако Ги не позволи на Рейнал да тръгне самичък срещу дявола?

— Какво? — Роже все още не беше разбрал накъде клони Амне.

— Ако крал Ги тръгне на война срещу сарацините, а Орденът на хоспиталиерите не го подкрепи какво ще стане?

— Как какво? Сарацините ще духнат на краля под опашката.

— Ами, ако той победи техния султан? — А?

— Представете си, че събраните под знамената му французи от цял Утремер натирят врага и само рицарите от вашия орден не участват в това благородно дело. Какво ще си кажат за вас отвъд морето? Ще секнат заемите от дома, никой повече няма да стъпва в редовете ви. Някои рицари ще трябва да се простят с титлите си.

— Няма да ни е за първи път. И в други времена се е случвало кралете да ни обръщат гръб…

— По ако Негово светейшество… той едва ли ще остане доволен, като узнае новината. Папата също е подвластен на предпочитанията на кралете и на кесиите на онези, които — макар и временно — дърпат конците на властта, нали?

— А-хъммм… — Роже предъвкваше доста мъчително тази нова мисъл. Залата зад Амне притихна, чуваше се само стърженето на тежки ботуши по пода.

— Прав сте, господарю Роже, няма какво да губите, ако сте сигурен, че кралят и неговите сподвижници са обречени на провал в това начинание. Не се и съмнявам, че храбрите воини от Ордена на хоспиталиерите могат сами да защитават честта на оръжието си в тази размирна земя. Но, ако крал Ги и неговият съюзник принц Рейнал излязат победители от предстоящата битка и осъзнаят, че са по-силни от всякога — кой не би се молил да стане точно така, защото ще е грях да се очаква победа на неверниците, нали? — та случи ли се това, сегашното ви въздържание едва ли ще бъде оценено положително на някои важни места.

— Сигурен ли си в това?

— Виждам само каквото всеки простосмъртен може да види с очите си.

— Говори се, обаче, че владееш умението да надзърташ отвъд границите на живота и смъртта. Кажи ми, успя ли, с помощта на твоята магия — черна или бяла — да предскажеш изхода на този сблъсък?

Амне направи пауза, преди да отговори. За миг надзърна в себе си така, както го бе помолил Великият магистър. В тъмнината зад слепоочията му, изплува мрачно и бледо лице с рунтави мустаци и втренчен поглед.

— Силата ми не е такава, каквато си я представяте.

— Това не е отговор, Тома Амне.

— Това е единственият отговор, който мога да дам.

— Опита се да ни замаеш главите с гатанки и суеверия, рицарю от Ордена на тамплиерите. Но ние не сме глупаците, за които ни вземаш.

— Господарю, само ви запознах с някои свои разсъждения, нищо повече. И с последиците от вашите действия.

— Какви последици?

— Господарю, хоспиталиерите и тамплиерите са съюзници отдавна.

— Не толкова близки, колкото ти се иска.

— Така е, господарю Роже, ние имаме своите различия. Но кралят ще оцени високо жеста, ако му предложите подкрепата си в този час.

— И как по-точно ще го „оцени“?

Амне се поколеба. Играта на намеци бе по-подходяща, когато разговаряше с Жерар. Но обещанията са друго нещо.

— Ако съумеем да прогоним Саладин и аюбитите му далеч отвъд границите на тази страна, печалбата ще е невъобразима. Никой друг не ще може да ни спре — египетско жито, железните рудници в Синай, перлените ферми край Червено море…

— И любимците на Ги, тамплиерите, естествено ще получат най-доброто?

— Не обича ли щедрият баща да награждава любящия син, когато се е представил добре?

— Нови гатанки, Тома! Кълна се, че имаш по една за всеки ден от седмицата.

— Милорд е твърде благосклонен към мен.

— Достатъчно благосклонен, за да не споря с теб. Ние тук сме прости хорица. Предпочитаме да въртим сабята, да се молим и да търгуваме по малко. Никой от нас не може да ти излезе насреща по остроумие, Тома.

— Но, милорд…

— Не, Тома. С краля се скарахме пред всички, защото оспорихме правото му да седне на трона. Не можем да забравим враждата заради няколко ниви с жито и шепа перли.

— Господарю, не съм искал да купя съгласието ви.

— Разбира се, че не си искал, защото то не се продава. Ако крал Ги не сполучи в тази война, в която го въвлече Рейнал, няма да вдигаме празненство. Ние не сме на страната на сарацините. Но няма и да му помагаме, защото там, където е сега, го отведе надменността на Рейнал и ако той изкопае дупка за двамата, значи така им било отредено.

— Разбрах, господарю.

— И понеже ти си истински рицар и вярваш искрено в каузата на вашия Орден, няма да те накажа, задето дойде тук. Можеш да се върнеш в Йерусалим — ако те пуснат сарацините.

— Благодаря, господарю Роже.

— Побързай, Тома. Войната ще започне скоро.