Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mask of Loki, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)

Издание:

Роджър Зелазни

МАСКАТА НА ЛОКИ

Американска, първо издание

Редакционна колегия: Д-р Юлиян Стойнов, Иван Крумов

Преводач: Юлиян Стойнов

Превод на рубаят от персийски: Иво Панов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Редактори: Надежда Розова, Николай Теллалов

Коректор: Иван Крумов

Формат 54×84/16, печатни коли 19, тираж 1500

Печат „Експреспринт“ ООД — София

ИК „Квазар“, 2002

ISBN 954-8826-12-7

История

  1. — Добавяне

Файл 01
Киберпсихо

Изкуството е ревнива любовница и ако

човек е надарен рисувач, поет, архитект,

или философ, от него излиза калпав съпруг, неспособен да се грижи за любимата жена.

Ралф Уолдо Емерсън

Илайза 212: Добро утро. Говори Илайза канал 212, автоматизирана програма на Обединената психиатрична служба в мегаполиса зона Грейт Боуш. Моля, смятайте ме за свой добър приятел.

Клиентът: Ти си машина. Не си ми приятел.

Илайза 212: Притеснява ли ви това, че разговаряте с машина?

Клиентът: Май не. Откак се помня е така.

Илайза 212: На колко години сте?

Клиентът: На трийсет и тр… уф… на двайсет и осем. Защо да те лъжа?

Илайза 212: Защо, наистина? Тук съм, за да помагам. Имате приятен, добре обработен глас. Използвате ли го в професионален аспект?

Клиентът: Какво искаш да кажеш — дали не съм говорител?

Илайза 212: Или актьор, певец…

Клиентът: Понякога пея за собствено удоволствие. По предпочитам да свиря на пиано. Всъщност само това правя.

Илайза 212: Обичате ли да свирите на пиано?

Клиентът: То е като да дишаш чист кислород. Извисява.

Илайза 212: Какво свириш?

Клиентът: На пиано, нали ти казах?

Илайза 212: Прощавай. Исках да попитам, каква музика?

Клиентът: Джаз. Предимно страйд.

Илайза 212: Страйд? В информационния ми блок не се съдържа подобен термин.

Клиентът: Да ти пикая на блоковете. „Страйд“ е истинският джаз. Свирили са го някога черните пианисти в Харлем. Лявата ръка редува басов тон с акорд, който е октава и половина или две по-висок от баса, а дясната ръка свири различни синкопи тремоло октави… Страйд.

Илайза 212: Благодаря за информацията. Изглежда доста разбираш от тези неща.

Клиентът: Скъпа, аз съм най-добрият страйд джазмен в тоя шибан век.

Илайза 212: В такъв случай ще ми позволиш ли да внеса името ти в съответния списък?

Клиентът: Том. Том Гюрдин.

(Клиент 2035/996, фамилия Гюрдин, име Том — Тома? Томас? Разкрий нов психиатричен файл и добавяй всички новопостъпващи бележки).

Илайза: И какъв ти е проблемът. Том?

Гюрдин: Някой се опитва да ме убие.

Илайза: Как разбра, Том?

Гюрдин: Ами, около мен се случват разни неща…

Илайза: Какви неща, Том?

Гюрдин: Започна се преди три седмици, когато една кола прехвърли мантинелата в Ню Хейвън. Бях там на едно частно парти. Както и да е, беше от онези големите лимузини „Нисан Дресър“ и тъкмо се носеше по шосето, когато внезапно изгуби контрол, прескочи мантинелата на моста и се стовари само на метър от мен.

Илайза: Ти пострада ли?

Гюрдин: Извадих късмет. Размина ми се на косъм! Отнякъде се появи един здравеняк, досущ като юначагите „Джетс“, и ме повали на земята току до лимузината. Сетне хукна презглава, но се блъсна във витрина на някакъв склад и ботушите му щръкнаха нагоре. После се измъкна, поопуха се от прахта и офейка. Думичка не обели.

Илайза: И как изглеждаше той?

Клиентът: Ами… такъв, един едър. С дълго палто от дебела материя — кожа или вълна — и високи черни ботуши като на кавалерийски офицер.

Илайза: Цвят на косата? Очите?

Гюрдин: Съжалявам, носеше шапка. Или по-скоро беше качулка. Може и да е било соларно сомбреро… Не съм сигурен. Беше късно през нощта в неосветена част на града.

Илайза: Какво стана с колата?

Гюрдин: Ами, нищо.

Илайза: Но тя се е опитала да те убие, Том. Ти го каза.

Гюрдин: Да бе, така беше. Но тогава още не знаех. Онова с колата беше първият инцидент — преди да забележа всички останали съвпадения. Тогава въобще не предполагах. И през ум не ми мина. Тръгнах си, понеже не исках да се мотая наоколо и да ме разпитват.

Илайза: Значи си тръгна — като мъжа с качулката?

Гюрдин: Да.

Илайза: Кой беше вторият инцидент?

Гюрдин: Вторият бяха експлозивните куршуми. Случи се седмица или десетина дни след колата. Бях си вкъщи в Джексън Хейтс, в един от онези кафяви блокове, дето скоро ще се разпаднат от старост. Моят апартамент е на втория етаж отляво. Беше седем сутринта. Обикновено по това време съм си вкъщи и къртя като пор, отспивам си след купона. Понеже рядко лягам преди три-четири часа.

Илайза: Добре ли спиш нощем, Том?

Гюрдин: Спя си чудесно. Не вземам приспивателни, ако за това питаш. Просто затварям очи и светът изчезва. Но както казах, онази сутрин някой стреля по втория етаж. Само че мереше апартамента вдясно — този, който е срещу мен.

Илайза: Имаше ли някой в онзи апартамент?

Гюрдин: Да, една млада жена. Познавах я бегло. Казваше се Джени Калвадос.

Илайза: Убиха ли я, Том?

Гюрдин: Не веднага. Първите два куршума рикоширали от стъклото. Прозорците там са от полиплекс и са доста издръжливи. Стрелецът обаче не бързал и продължил да гърми. Действал методично, като покривал всеки ъгъл. Пронизал всяка дванайсета книга от рафта. Един куршум улучил видеоекрана, а следващият преобърнал стола пред него. После хладилника и така нататък. Ако Джени беше залегнала, вероятно нямаше да пострада, защото леглото й е точно под прозореца, зад дебела цяла педя тухлена стена. Онзи все някога щеше да се откаже или да реши, че в стаята няма никой. Но тя се изправила и се завтекла към килера. Точно тогава един куршум я пернал в главата и й пръснал мозъка по стената.

Илайза: Откъде знаеш, че точно последният куршум я е убил?

Гюрдин: Не спя чак толкова дълбоко, нито преградата между апартаментите ни е звуконепроницаема. Чувах писъците на Джени, докато куршумите се забиваха около нея. След това я чух да тича и после замлъкна. Само че не тя е била целта, а аз. Убиецът е сбъркал ляво с дясно.

Илайза: Но защо смяташ, че е търсел теб? В Куинс се стреля непрекъснато.

Гюрдин: Защото ченгетата откриха покрива, от който е стрелял, по траекторията на куршумите. Намерили следи от обувки по пода, няколко фаса, дори омазнена хартия от готова храна. Онзи се прикривал зад парче фибростъкло, от което стигам до извода, че е използвал снайпер. Такъв човек не стреля просто за удоволствие.

Илайза: Но може тя да е била неговата цел — не ти.

Гюрдин: Някаква си библиотекарка? Самотно момиче, което се прехранва с двете си ръце? Защо? Виж, Джени има кестенява коса, подстригана късо като моята. В един неосветен апартамент човек лесно може да сбърка жена с мъж, дори и да използва оптически мерник. Както ти казах, вече е сбъркал ляво с дясно, защо не и това? Случват се такива неща.

Илайза: Това ли са всички съвпадения?

Гюрдин: Де да бяха!

Илайза: Значи е последвало ново покушение?

Гюрдин: Ама и теб си те бива!

Илайза: Нарича се информационен анализ и изграждане на хипотези. Том, в програмата ми са въведени солидна памет и любопитство.

Гюрдин: Същата нощ имаше стрелба и в моя клуб. Нарича се „Студио 54“ и съществува открай време. Клуб с традиции, ако ме разбираш. Както и да е, беше към десет и половина, аз си свирех на пианото, но онази вечер нещо не бях във форма. Това няма нищо общо с публиката, тя възприема музиката по един начин, а аз — по друг. Когато свиря, затварям очи, а те си мислят, че просто се потапям в музиката. А всъщност аз се ругая, примерно, задето съм прескочил някоя кода…

Илайза: Кода? Какво е това?

Гюрдин: Указание пасажът да се повтори, но с различен край.

Илайза: Благодаря, отбелязах си. Продължавай, моля.

Гюрдин: Друг път ми е криво, че съм пропуснал един-два такта от даден преход. Понякога си хапя устните и слушателите решават, че съм сбъркал, а аз се опитвам да транспонирам откъса заради повреден клавиш или разхлабена струна. Когато човек притежава идеален слух като мен, просто не може да свири на разстроен инструмент!

Илайза: Та значи, онази нощ свиренето не ти спореше.

Гюрдин: Климатиците в клуба работеха с максимално натоварване, но въпреки това беше ужасно влажно. Усещах, че чукчетата са влажни и пианото е започнало да се разстройва. Истински кошмар. Нямах време нито да следя публиката, нито да наблюдавам вратата.

Илайза: Да наблюдаваш вратата? Това пък защо?

Гюрдин: Защото всичко хубаво влиза през вратата: търсачи на таланти, агенти на звукозаписни студиа, примамливи договори, някоя среднощна утеха.

Илайза: Имаш пред вид сексуална връзка с жена?

Гюрдин: Не. За тая работа си имам приятелка. Или поне имах. На моя език среднощна утеха е покана да свиря на частно парти, сватба или бар мицва, макар че за тези мероприятия рядко търсят пианист на страйд. Но онази нощ не гледах към вратата, защото пианото скрибуцаше като мокър сандък. Така и не видях кога е влязъл.

Илайза: Кой?

Гюрдин: Стрелецът. „Студио 54“ е почтен клуб — идват най-вече бизнесмени, филмови звезди и прочее. Клубът е гарантирано неутрална територия. Не се допускат манхатънски утайки. Та този тип с крещящата си риза с подплънки и тесни панталони биеше на очи като въшка на чело. От него вонеше на търговия с дрога. Имаше дълга руса коса. Този комедиант се беше въоръжил със старовремски автомат с дълъг, извит пълнител. Щракна затвора и пусна половината от куршумите още преди да успея да вдигна глава.

Илайза: Улучи ли те?

Гюрдин: Не. Автоматът дърпаше надясно и нагоре, та чувах как куршумите се забиват в мазилката пад мен. Без да му мисля, се свлякох от стола и се скрих зад инструмента. И в същия момент куршумите започнаха да пробиват страните на пианото и да се плъзгат по струните — засвириха някаква тяхна си музика… След онази нощ никой не би се впрегнал само на някакви си влажни чукчета.

Илайза: А ти какво направи?

Гюрдин: Изхвърчах през задната врата, без да поглеждам през рамо. Поисках от менажера да ми осребри чека. Казах му, че майка ми е умряла.

Илайза: Съобщи ли на властите? За стрелбата по теб?

Гюрдин: Разбира се, аз съм примерен гражданин. Изсмяха ми се, изнесоха ми лекция за ширещото се из града насилие, цитираха ми полицейската сводка и заявиха, че си въобразявам разни неща.

Илайза: Не смяташ ли, че са прави?

Гюрдин: (Пауза от единайсет секунди): Ти май ме мислиш за смахнат?

Илайза: Не съм програмирана за подобни решения, Том. Аз не поставям диагнози. Само слушам.

Гюрдин: Хубаво де… да кажем, че винаги съм се чувствал малко особен. Още като бях малко момче, все ми се струваше, че съм аутсайдер, че не съм като останалите. Да, аутсайдер, но не безучастен. Не, не съм и бунтовник или нещо такова. Просто в мен сякаш е заложена някаква особена отговорност за света, в който живеем, за всички несправедливости. Понякога си мисля, че съм виновен за всичко случващо се в двайсет и първи век. А друг път ми се струва, че съм създаден да бъда спасител, да променя хода на историята — но не в религиозния смисъл. Чувствам в себе си някаква сила и отдавна забравени способности. Напрежение в мускулите, пулсиране на кръвта, неща, които са извън моята власт. Ако можех само да забавя мислите си, да застана съвършено неподвижно и да се концентрирам дълбоко, може би бих успял да овладея тази сила, това умение. Силата да премахвам враговете от пътя си само с махване на ръка. Да повдигам камъни с пулсиращата енергия, която усещам зад очите си. Да карам планините да се тресат от една моя дума.

Илайза: Том, живеем в епохата на масите. Обикновените хора се чувстват слаби и обезличени, като че ли са зъбчати колела в машина. Егото им компенсира тези мисли с безцелни фантазии за тяхната „предопределеност“, за усещането, че имат „мисия“. Има един нов клон на психологията, който се нарича „уфолатрия“. Той се занимава с истории за отвлечени от извънземни и за близки срещи от третия вид, обяснявайки ги с естественото човешко желание да бъдем забелязани и отделени от тълпата. В по-ранни епохи същите тези хора щяха да се похвалят, че им се е явила Дева Мария. Мнозина имат и усещането за скрита сила, за някакво умение, за което говореше ти. Но ти поне можеш да свириш на пиано и вероятно го правиш добре. Всъщност само това ли можеш, Том?

Гюрдин: Амиии… винаги ме е бивало да уча езици. Знам перфектно френски, говоря сносно италиански, както открих по време на една екскурзия из Европа. Отбих се в Марсилия и там за нула време проговорих арабски.

Илайза: Имаш ли някакви други интереси, хоби, влечения към спорт?

Гюрдин: Обичам да чета научни статии, най-вече за разни нови открития, особено космогония, геохимия, астрономия… Спорт ли? Винаги съм бил в добра форма. А и няма как да не тренираш, ако всяка вечер трябва да прекарваш шест часа неподвижен зад пианото — инак ти се схващат пръстите, китките и лактите. Занимавам се с айкидо и с карате, но си пазя ръцете, защото с тях си изкарвам прехраната. Научих се да действам с крака. Поне зная как да се предпазя, ако някоя нощ се забъркам в пиянска свада.

Илайза: Ах, така значи. Това обяснява желанието ти да премахваш враговете от пътя си. Том, хора като теб, които се занимават с бойни спортове, развиват усещане за обкръжаваща ги невидима аура, за пълна вътрешна хармония, която би могъл да опишеш като и вътрешна енергия.

Гюрдин: Искаш да кажеш, че ми е хвръкнала чивията. Грешиш, съвсем нормален съм си.

Илайза: Том, „нормален“ и „ненормален“ са етикети, които вече са лишени от стойност. Казвам само, че е възможно да имаш лека, напълно компенсирана вманиаченост, която не би трябвало да навреди на теб и на близките ти, ако не й позволиш да влияе върху поведението ти.

Гюрдин: Да бе, мерси. Лесно ти е, нали на теб наблюдателите не ти дишат във врата.

Илайза: Наблюдателите ли? Кои са те? Моля те, опиши ми ги.

Гюрдин: Ами, наблюдатели. Понякога усещам топлина в тила си от техните погледи. А когато се обърна, очите им се отместват встрани, фокусират се върху нещо друго, трепкат и стават безизразни. Но лицата винаги ги издават. Знаят, че съм ги забелязал.

Илайза: Том, не смяташ ли, че причината може да е в твоята професия? Ти си популярна личност. Свириш на пиано в заведение и хората идват да те гледат. Може да са те познали, а после, когато си ги погледнал, да са отместили очи от неудобство. Така постъпват възпитаните хора.

Гюрдин: Понякога не само ме гледат… Веднъж например както пресичах улицата, ми се изпречи непознат мъж. Не вървеше по пешеходната пътека, тичаше косо, сякаш отиваше към паркирала кола. Дори ме избута, а миг по-късно край мен профуча камион — точно през мястото, където трябваше да бъда.

Илайза: И кой беше този човек?

Гюрдин: Не зная — непознат.

Илайза: Но винаги ли е един и същ?

Гюрдин: Не е същият човек, по-скоро същият тип. По-нисък от мен, плещест. Не е дебел, но има тяло на руски тежкоатлет, с широки рамене и яки мускули. Върви така, като че е яздил кон хиляди километри. Винаги носи дълъг шлифер и шапка, дори когато е топло.

Илайза: И колко често си го виждал?

Гюрдин: Два или три пъти, не помня точно.

Илайза: И все се случва на улицата, така ли?

Гюрдин: Не. Друг път стана на тротоара до един строеж. Спря ме и ми поиска дребни монети за телефон, а в този момент от крана се откачи някакъв товар и се сгромоляса зад него. А веднъж във фоайето на един хотел се спънах в куфара му и пропуснах асансьора, който малко след това заседна между етажите. Наблюдател, който ме пази.

Илайза: Нещата, които прави, са за твое добро, така ли? Пази те от опасности?

Гюрдин: До скоро беше така. Но напоследък се появиха и други непознати. Само че тези се опитват да ме избутат на улицата, където да бъда сгазен, или стрелят по къщата, в която живея…(Шепне) Всъщност, като се замисля, май и едните, и другите се появиха по едно и също време.

Илайза: Том, едва те чувам. Да не искаш да кажеш, че тези хора се опитват да те заместят?

Гюрдин: Ами да. Опитват се да заемат мястото ми.

Илайза: Нещо не мога да разбера. Може би искаш да кажеш, че съществуват няколко различни личности, които си делят твоето тяло?

Гюрдин: Не, нищо подобно. (Прозявка.) Виж, трябва да вървя. Четири сутринта е, а до три свирих в бара. Имаш много приятен глас за компютър. Може пак да ти позвъня.

Илайза: Том! Не затваряй! Моля те. Трябва да ми кажеш…

Гюрдин: Сигурно, но едва се държа на краката си. Ще взема да заспя в телефонната кабина. Запомних ти номера.

Илайза: Том! Том!

Щрак!

 

Том Гюрдин дръпна резето и отвори вратата. В кабината нахлу мирисът на Атлантическия океан — влага, сол, изсъхнали водорасли и черна кал при отлив, примесени с миризмата на изгорял бензин и катран. Той бързо разсея застоялия въздух в кабината.

Том вдигна замислено ръка и изписа един музикален пасаж върху запотеното стъкло. Започна с осминка от до, сетне тримола до сол и две фиоритури. След това изтри всичко със стакато движение на дланта.

Беше прекалено изморен, за да мисли. Обърна се и тръгна по тротоара. Паважът беше мокър — токовете на обувките му шляпаха в плитките локви, оставяйки мънички мехурчета след него.

В този град, дори по това време и в този район, където живееха само шест милиона души, шумът никога не замираше напълно. Бумтеше минаващото под земята метро, бръмчаха кръжащите отгоре полицейски коли, прещракваха уличните светофари, следващи предварително зададената програма. Тези приглушени звуци се смесваха с други, съвсем случайни — отваряне на прозорец, мяукане на разтопен котарак, кюфкане на някое старо такси две преки по-надолу.

Случайни звуци. Случайни сенки.

Том Гюрдин напрягаше слух да долови в шума някаква подреденост — или липса на такава. Докато се спускаше по Главната към Манхасет, дочу зад гърба си стъпки, които го следваха. Със сигурност не беше ехото на собствените му крачки, отекващо между стените на сградите. Нито някой, който се прибираше у дома. Стъпките определено го преследваха, сливаха се с неговия ритъм, забавяха, когато той забавяше.

Спря на едно тъмно място, обърна се рязко и огледа улицата. Нищо не помръдваше. Нищо не спря да се движи.

Гюрдин подуши въздуха, използвайки сетива, надхвърлящи нормалното обоняние. Изпрати частица от съзнанието си назад по улицата да дебне за спотаена опасност, за лоши помисли, за стоманени игли, скрити в мъглата на нечие привидно отсъствие.

Но не откри нищо.

Почака още десет секунди. Отстрани изглеждате като нерешителен и уплашен човек. Всъщност очакваше другият да се подмами от това и да направи първата непредпазлива крачка.

Отново нищо.

Гюрдин пъхна дясната си ръка под вечерното сако и докосна дръжката на ултразвуковия нож. Опасно оръжие, подходящо за самоотбрана, но все още нелегално. Изглеждаше като пластмасова карта за игра, но беше в състояние да излъчи звук, вариращ между 60 000 и 120 000 херца при мощност от 1 500 децибела на разстояние до три метра, при широчина на лъча един сантиметър. Отблизо звук с подобна сила беше в състояние да разкъса слабите междумолекулни връзки, като тези на органичните молекули. В обхвата си на действие лъчът трошеше стомана и караше водата на кипи. Тъпичката батерия в ножа го зареждаше с енергия за около деветдесет секунди, което беше повече от достатъчно да заври кръвта на поразеното място.

Той обхвана картата с пръсти, като я държеше между върховете на палеца, показалеца и средния пръст, а кутрето опипваше леко изпъкналото мехурче на спусъка.

След като се въоръжи. Том Гюрдин отново пое по пътя си, сякаш не беше чул нищо.

Мина му през ум, че преследвачът сигурно използва стария трик да го следи, като върви отпред. Звукът от стъпките може би идваше пред него, от този, който го наблюдаваше в отраженията на витрините и хромираните брони на колите и се обръщаше назад само колкото да поддържа дистанция.

Гюрдин подуши и пътя пред себе си, като цялото му същество беше нащрек. Да, там определено имаше някой. Почувства напрежение в мускулите като преди старт.

Продължи да напредва предпазливо, вдигнал ножа пред себе си. Върхът на малкия му пръст опираше пусковото мехурче.

Стъпките все така следваха неговите, но темпото им се промени. Когато ги приближи, той долови остро изщракване.

Недалеч пред него някаква сянка се шмугна покрай размазаното петно светлина от уличната лампа и се притаи до стената на къщата.

Гюрдин ускори крачка, като пружинираше върху предната част на стъпалата и повдигаше колене, подобно на спринтьорите.

Ехото от другите стъпки изчезна.

Гюрдин се затича право към осветения кръг.

Вдясно нещо скръцна по паважа — някой преместваше тежестта на тялото си от единия на другия крак.

Той се обърна наляво към уличното платно и заобиколи осветената част. Беше притиснал ножа до сакото си.

— Ей, приятелю, няма ли да почерпиш едно бедно момиче с питие?

Този глас! Същите думи! Санди ги бе използвала в онази първа нощ преди четири години, когато се бе появила в „Олд Гринуич ин“ в Стамфорд.

— Санди?

— Не ме очакваше, а. Том? Нали знаеш, че не мога дълго без теб.

— Защо се спотайваш в тъмното? — Гюрдин вдигна ръка, преструвайки се, че засенчва очи от лампата, и незабелязано прибра ножа в джоба на сакото.

— А ти защо се криеш, Том?

— Имах тежък период. Излез на светло да те видя.

В отговор тя се засмя. След това пристъпи напред — стройна и съблазнителна, спокойна и уверена. Носеше увит като сари мономолекулярен дъждобран, чиято повърхност излъчваше виолетови и зелени вълни, в синхрон е дишането й. Отдолу имаше вечерна рокля от сива паракоприна с изрязано деколте и голи рамене. Същата рокля, с която дойде тогава, преди четири години. Той въздъхна.

— Помниш, значи! — рече тя.

— Разбира се… но защо и сега?

— Бях едно… глупаво момиче — пак онази усмивка. — Боях се от теб, Том. Боях се от сънищата ти. Бяха толкова странни, завладяващи. Ти имаше нужда от мен заради тях, но за мен какво оставаше — един човек, който все изчезваше нанякъде. Там, където не смеех да го последвам. Вместо да ти помагам, само заемах място. Трябваше сама да прережа пъпната връв. В началото беше трудно, докато си намеря работа. Знаеш ли, без теб светът е пусто и студено място.

Докато произнасяше последните думи, Санди наведе глава. Очите й останаха скрити. Гюрдин си спомни, че тя не можеше да го лъже, докато я гледа в очите. Каква да е лъжа, от „Ония от химическото чистене са ти опропастили любимото сако“, до „Не зная какво е станало с «Ролекс»-а, дето ти го подари госпожа Уимс“. Когато й се налагаше да лъже, тя свеждаше глава и забиваше поглед във върховете на обувките си. Гледаше го само когато казваше нещо, в което наистина вярваше.

— Какво искаш, Санди? — попита той тихо.

— Да съм с теб. Искам онзи живот. Искам пак да споделяш с мен сънищата си. — Тя вдигна глава, но сивите й очите останаха в сянка. Сигурен беше, че греят от скрито тържество.

— Защо не? Ще закусим ли някъде? Тук наблизо има една кръчмичка, дето си хапват рибарите. Кафето винаги е прясно сварено.

— Нахрани ме, Том.

Тя прекоси осветения кръг и застана до него. Издължените й деликатни пръсти го одраскаха по тила с лакирани нокти. Тялото й се изви в прегръдката му. Тя разтвори устни и пъхна езиче в устата му.