Джон Гришам
Версия Пеликан (36)

36

Прекара нощта в номер четиринайсет на втория етаж, но не можа да спи дълго. Ресторантът отваряше в шест и той се промъкна незабелязано да си налее кафе, после се шмугна обратно в стаята си. Хотелчето беше чудато и старинно: състоеше се от три къщи, по-късно свързани помежду си. Ниски врати и тесни коридорчета отвеждаха във всички посоки. Тук цареше безвремие.

Очакваше го дълъг и изтощителен ден, но щеше да го прекара целия заедно с нея и той го очакваше с нетърпение. Бе направил грешка, лоша грешка, но тя му прости. Точно в осем и трийсет почука на вратата й. Отвори му веднага и бързо затвори след него.

Сега отново приличаше на студентка по право с джинси и памучен пуловер. Наля му кафе и седна на малката масичка с телефона, около който бяха натрупани изписани листове.

— Добре ли спа? — попита тя, но явно само от любезност.

— Не. — Той хвърли на леглото броя на „Таймс“. Вече го беше прегледал и пак не откри нищо.

Дарби вдигна телефона и набра номера на Правния факултет в Джорджтаун. Докато изчакваше, гледаше към него.

— Канцеларията, моля. — Почака известно време. — Ало, обажда се Сандра Джърниган. Съдружничка съм в „Уайт и Блазевич“, юридическата фирма. Компютрите ни се повредиха и доста информация изчезна, та сега се мъчим да възстановим някои ведомости. Счетоводителите ме помолиха да ви попитам за имената на вашите студенти, които са стажували тук това лято. Мисля, че бяха четирима. — От другия край казаха нещо. — Джърниган. Сандра Джърниган — повтори тя. — Разбирам. Колко време ще е нужно? — Пауза. — А вашето име? Джоун. Благодаря ви, Джоун. — Дарби покри с ръка слушалката и изпусна дълбока въздишка.

Грей я наблюдаваше съсредоточено, с усмивка на възхищение.

— Да, Джоун. Аха, седем. Каква бъркотия с тия ведомости! Имате ли им адресите и номерата на социалната осигуровка? Трябват ни за данъчната справка. Разбира се. След колко време? Идеално. Имаме специален куриер за този район, казва се Сноудън и ще бъде при вас след трийсет минути. Много благодаря, Джоун. — Дарби пусна слушалката и затвори очи.

— Сандра Джърниган? — повтори той.

— Не ме бива да лъжа.

— Чудесна си. Предполагам, че куриерът съм аз.

— Спокойно минаваш за такъв. Имаш вид на учил недоучил студент. — И хващаш око, добави тя наум.

— Хубав пуловер.

Дарби отпи голяма глътка студено кафе.

— Тоя ден може да се проточи много.

— Дотук добре. Ще взема списъка и ще се видим в библиотеката, а?

— Да. Канцеларията е на петия етаж в Правния факултет. Аз ще съм в триста трийсет и шеста. Това е малка аудитория на третия етаж. Ти първи вземи такси. Ще се видим там след петнайсет минути.

— Добре, мадам — каза Грантам и излезе.

След пет минути и Дарби се измъкна от стаята с платнената си чанта. Разстоянието беше кратко, но таксито се движеше бавно сред сутрешния поток от коли. Да живееш в непрекъсната криеница е лошо нещо, а когато хем бягаш, хем се правиш на ченге, тогава ти идва много нанагорно. Вози се цели пет минути, преди да се сети, че я преследват. Може би беше по-добре, че все пак успяваше да забрави за миг този факт. Току-виж един тежък ден като репортерка отклонил мислите й от Пъна и останалите мъчители. Днес и утре ще работи, а в сряда привечер ще е вече на някой плаж.

Щяха да започнат с Правния факултет в Джорджтаун. Ако удареха на камък, щяха да опитат и в онзи към университета Джордж Вашингтон. Останеше ли им време, щяха да идат и в Американ Юнивърсити. Пробват на три места и после тя изчезва.

Таксито спря пред Макдоноу Хол, в подножието на Капитолийския хълм. С чантата и памучния пуловер Дарби бе просто една от многото студентки по право, които кръжат наоколо преди лекции. Изкачи се по стълбите до третия етаж и затвори след себе си вратата на аудиторията. Понякога тук се водеха упражнения или пък интервюта със студенти за временна работа в университета. Разстла бележките си на масата и сега спокойно можеше да мине за студентка, която се подготвя за следващия час.

Грей се вмъкна вътре след броени минути.

— Джоун е сладурана — каза той и остави списъка на масата. — Ето имената, адресите и номерата на социалната осигуровка. Виж колко е мила.

Дарби погледна списъка и извади от чантата си телефонен указател. Намериха в него пет от имената. Тя погледна часовника си.

— Девет и пет е. Обзалагам се, че най-много половината са на лекции по това време. Другите трябва да започват от по-късно. Ще се обадя на тия петимата и ще разбера кой си е вкъщи. Ти се заеми с двамата без телефони и поискай от Учебния отдел програмата им за този семестър.

Грей погледна часовника си.

— Хайде да се срещнем тук след петнайсет минути.

Той тръгна първи. Дарби излезе малко след него и отиде при монетните телефони пред аудиториите на първия етаж. Набра номера на Джеймс Мейлър.

— Ало — обади се мъжки глас.

— Денис Мейлър ли е? — попита тя.

— Не. Тук е Джеймс Мейлър.

— Извинявайте. — Дарби затвори. Джеймс живееше на десет минути от университета. Явно, че нямаше упражнение от девет, а дори да имаше някакво от десет, по всяка вероятност щеше да си е у дома още четирийсет минути.

Позвъни и на останалите четирима. Двама отговориха и тя ги отметна в списъка, а при другите двама даваше свободно.

Грей чакаше нетърпеливо в Учебния отдел на третия етаж. Една студентка, работеща тук по няколко часа, се мъчеше да намери завеждащата, която беше из вътрешните стаи. Студентката го уведоми, че не е сигурна могат ли да дават сведения за програмата. Грей й каза, че според него могат, стига да искат.

Завеждащата се появи и го изгледа с подозрение.

— Какво обичате, моля?

— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и се опитвам да издиря двама ваши студенти: Лора Кас и Майкъл Ейкърс.

— Да не се е случило нещо? — попита тя нервно.

— Съвсем не. Искам да им задам няколко въпроса. Имат ли часове тази сутрин? — Изпрати й онази своя топла и доверчива усмивка, с която обикновено предразполагаше по-възрастните жени. Винаги му бе помагала безотказно.

— Имате ли карта за самоличност, някакъв документ?

— Разбира се. — Той отвори портфейла си и бавно размаха картата пред очите й като самоуверено ченге, свикнало с тази досадна прелюдия.

— Ами знаете ли, трябва все пак да говоря с декана, но…

— Добре, къде му е кабинетът?

— Само че той отсъства. Извън града е.

— Трябва ми само програмата, за да ги открия. Не ви искам адресите им, успеха или копия на документи. Нищо поверително или лично.

Тя погледна към студентката, която помагаше тук, и момичето вдигна рамене, сякаш казваше: „Какво толкова за една дреболия“.

— Един момент — рече завеждащата и изчезна зад преградата в ъгъла.

Дарби вече го чакаше в малката аудитория, когато той се появи и сложи на масата компютърната разпечатка на двете програми.

— Според това тук Ейкърс и Кас сега трябва да са на училище — каза той.

Дарби погледна разпечатката.

— Ейкърс слуша наказателен процес, а Кас има административно право. И двамата от девет до десет. Ще се помъча да ги открия. — Тя показа на Грей едно листче. — Мейлър, Райнхарт и Уилсън си бяха вкъщи. У Ратлиф и Лини никой не отговаря.

— Мейлър е най-близо. След няколко минути мога да съм у тях.

— А кола? После с какво ще обикаляме? — попита Дарби.

— Обадих се в „Херц“. Ще я закарат на паркинга на вестника след петнайсет минути.

 

 

Апартаментът на Мейлър беше на третия етаж на един бивш склад, преустроен на жилищен блок за студенти и хора с много ниски доходи. Отвори скоро след първото почукване, но не свали веригата.

— Търся Джеймс Мейлър — каза дружелюбно Грей.

— Аз съм.

— Казвам се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Искам да ви задам набързо няколко кратки въпроса.

Момчето свали веригата и отвори по-широко. Грей влезе в двустайния апартамент. По средата на преходната стая имаше велосипед, който направо я задръстваше.

— Какво има? — попита Джеймс. Беше заинтригуван и като че ли проявяваше готовност да отговаря на въпроси.

— Разбрах, че това лято сте стажували при „Уайт и Блазевич“.

— Точно така. Три месеца.

Грей си записа в тефтера.

— В кой отдел бяхте?

— В международния. Голяма досада. Нищо лъскаво нямаше. Ровех се в бумаги и пишех проектодоговори.

— И кой ви водеше стажа?

— Конкретно никой. Имаше трима служители, които гледаха да не скучая без работа, а прекият им шеф, съдружник във фирмата, се казваше Стенли Купман.

Грей извади снимка от джоба на сакото си. Беше Гарсия на тротоара.

— Разпознавате ли това лице?

Мейлър пое снимката и се взря в нея. После поклати глава.

— Мисля, че не. Кой е той?

— Адвокат е. Струва ми се, че работи в „Уайт и Блазевич“.

— Тя е голяма фирма. Аз бях заврян в дъното на един коридор. А в нея работят над четиристотин юристи.

— Да, така и разбрах. Значи сте сигурен, че не сте го виждали?

— Напълно. Помещават се на дванайсет етажа и на повечето от тях въобще не съм стъпвал.

Грей мушна снимката в джоба си.

— А с други стажанти общувахте ли?

— Да, разбира се. Имаше двама от нашия факултет, които познавах от по-рано: Лора Кас и Джоан Ратлиф. Две момчета от Джордж Вашингтон: Патрик Франц и другият се казваше Ванландингам. Имаше и едно момиче от Харвард, Елизабет Ларсън, едно друго от Мичиганския университет, което се наричаше Ейми Макгрегър. А също и някакъв Моук от Емъри, но него май го изгониха. През лятото в тая фирма винаги има много стажанти.

— Възнамерявате ли да постъпите там, като завършите?

— Не зная. Не съм много сигурен, че съм устроен да работя в такава гигантска институция.

Грей се усмихна и напъха тефтера в задния джоб на панталона си.

— Вижте, все пак сте били доста време там. Посъветвайте ме как да открия тоя човек.

Мейлър се позамисли.

— Според мен не върви да отидете и да започнете да разпитвате наляво-надясно.

— Прав сте.

— И всичко, което имате, е тази снимка, а?

— Аха.

— Тогава смятам, че сте на прав път. Все някой от стажантите ще го разпознае.

— Благодаря.

— Да не е сгафил някъде?

— А, не. Но може да е бил свидетел на нещо. А може и да се лъжа. — Грей отвори вратата. — И още веднъж, благодаря.

 

 

Дарби зачете списъка на есенните семинари, окачен на дъската за обяви точно срещу телефоните. Още не бе решила какво ще направи, щом свърши часът от девет, но трескаво обмисляше стратегията си. Дъската за обяви беше същата като в Тулейн: листовете със семинарите бяха окачени с кабарчета в стройна редица; имаше съобщения за временна работа; обяви, че се продават книги, велосипеди, дават се стаи под наем, търсят се съквартирантки и тъй нататък — стотици други бележки, забодени безразборно. Съобщения за забави, за мачове срещу отбори от други университети, за срещи на разни клубове. Едно момиче с раница и туристически обувки спря наблизо и се загледа в дъската. Явно беше студентка.

Дарби й се усмихна.

— Прощавайте, случайно да познавате Лора Кас?

— Разбира се.

— Трябва да й предам нещо. Може ли да ми я покажете?

— Дали има часове сега?

— Да, има административно право при Шип в двеста и седма.

Тръгнаха към аудиторията и се заприказваха. Във фоайето изведнъж се изсипаха студенти от четири аудитории. Любителката на туризма посочи едно високо едро момиче, което идваше насреща им. Дарби благодари и последва Лора Кас. Вървя след нея, докато тълпата пооредя.

— Извинявайте, Лора. Нали вие сте Лора Кас?

Едрото момиче спря и я изгледа.

— Да.

Не обичаше да лъже, но нямаше как.

— Аз съм Сара Джейкъбс и пиша един материал за „Вашингтон Поуст“. Може ли да ви задам няколко въпроса? — Беше избрала първо Лора Кас, защото нямаше лекция от десет. Докато Майкъл Ейкърс имаше. Него щеше да потърси в единайсет.

— За какво?

— Ще ви отнема само една минута. Може ли да влезем тук? — попита Дарби и кимна към опразнената аудитория до тях.

Лора неохотно тръгна след нея.

— Това лято сте работили в „Уайт и Блазевич“, нали?

— Работих — изрече тя бавно и подозрително.

Сара Джейкъбс се мъчеше да запази самообладание. Колко беше ужасно да се преструва.

— В кой отдел?

— В данъчния.

— Значи проявявате интерес към данъчните проблеми — опита се безуспешно да я разприказва тя.

— По-рано, да. Сега ги мразя.

Дарби се засмя, сякаш това бе най-забавната шега, която е чувала от години. Извади една снимка от джоба си и я подаде на Лора Кас.

— Познат ли ви е този човек?

— Не.

— Мисля, че е юрист в „Уайт и Блазевич“.

— Там са много.

— Сигурна сте, че не го познавате.

— Напълно — каза Лора и й върна снимката. — Не съм мърдала от петия етаж. С години не можеш да срещнеш всички, постоянно хвърчат насам-натам. Нали ги знаете колко са заети. — Тя се огледа, с което показа, че разговорът е приключил.

— Благодаря ви за любезността — каза Дарби.

— Моля ви се — отвърна Лора с лице към вратата.

Точно в десет и трийсет се срещнаха отново в аудитория 336. Грей беше хванал Елън Райнхарт на улицата пред дома й, когато отивала на лекции. Била на стаж в отдела по съдебни спорове при един от съдружниците на име Даниъл О’Мали и прекарала по-голямата част от лятото в Маями във връзка с едно дело. Във вашингтонската кантора работила съвсем кратко. „Уайт и Блазевич“ имали офиси в четири града, сред които и Тампа. Не разпознала Гарсия и му показала, че бърза.

Джудит Уилсън не била в апартамента си, но съквартирантката й смятала, че ще се върне към един.

Зачертаха имената на Мейлър, Кас и Райнхарт. Уточниха плановете си шепнешком и пак се разделиха. Грей тръгна да търси Едуард Лини, който според списъка бе стажувал две лета в „Уайт и Блазевич“. Номерът му го нямаше в указателя, но живееше на Уесли Хайтс, на север от университетското градче.

В единайсет без четвърт Дарби отново започна да се мотае пред дъската за обявления с надежда пак да се случи чудо. Ейкърс беше мъж и с него щеше да подходи другояче. Надяваше се, че е там, където трябваше да бъде — в 201 на лекция по наказателен процес. Тръгна към аудиторията и поизчака малко, докато вратата се отвори и в коридора нахлуха петдесетина студенти. От нея репортерка не ставаше. Не можеше толкова лесно да заговаря непознати и да ги отрупва с въпроси. Беше й неловко и неудобно. Но сега се приближи към един стеснителен на вид младеж с тъжни очи и дебели стъкла на очилата и попита:

— Извинете, случайно да познавате Майкъл Ейкърс? Мисля, че е от този поток.

Момчето се усмихна. Приятно му стана, че го забелязват. Показа група младежи, запътили се към изхода.

— Ето го, със сивия пуловер.

— Благодаря. — Заряза го и хукна след тях. Пред сградата групичката се разпръсна и Ейкърс и приятелят му продължиха сами по тротоара.

— Мистър Ейкърс — извика тя зад него.

И двамата спряха и се обърнаха, а когато тя приближи стеснително, се усмихнаха насреща й.

— Вие ли сте Майкъл Ейкърс? — попита.

— Да, аз съм. А вие коя сте?

— Казвам се Сара Джейкъбс и пиша нещо за „Вашингтон Поуст“. Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се.

Приятелят разбра намека и си тръгна.

— За какво? — попита Ейкърс.

— Стажували ли сте в „Уайт и Блазевич“ миналото лято?

— Да. — Ейкърс беше дружелюбен и се забавляваше с въпросите й.

— В кой отдел?

— Недвижими имоти. Голяма досада, но колкото да се изкарат някакви пари… Защо ви интересува?

Тя му подаде снимката.

— Познавате ли този човек? Работи в „Уайт и Блазевич“.

Ейкърс искаше да го познае. Щеше му се да й услужи и да си поприказва с нея, но лицето не му говореше нищо.

— Малко подозрителна снимка, а? — каза той.

— И аз така мисля. Познавате ли го?

— Не. Никога не съм го виждал. Това е ужасно голяма фирма. Съдружниците носят табелки с имената при срещите си. Представяте ли си? Тия, които притежават фирмата, не се познават помежду си. Трябва да са стотина собственици.

По-точно осемдесет и един.

— Имаше ли някой, който да ви напътства?

— Да, един от съдружниците, казваше се Уолтър Уелч. Голям играч. Никак не ми хареса тая фирма.

— Помните ли някои други стажанти?

— Разбира се. Беше тъпкано със студенти.

— Ако ми потрябват имената им, мога ли пак да се обърна към вас?

— Винаги, по всяко време. Този да не е объркал конците?

— Мисля, че не. Но може би знае нещо.

— Надявам се всичките да ги лишат от адвокатски права. Те са банда разбойници. Отвратително място. Там всичко се подчинява на политиката.

— Благодаря ви — усмихна се тя и си тръгна.

Гледайки я в гръб, той й се възхити и се провикна:

— Винаги може да ми се обадите.

— Благодаря ви.

Репортерката Дарби се запъти към съседната сграда на библиотеката и се качи по стълбите до петия етаж, където в няколко претъпкани стаи се помещаваше редакцията на списанието, издавано от Правния факултет. Беше открила последните броеве в библиотеката и забеляза, че Джоан Ратлиф е помощник-редактор в списанието. Дарби подозираше, че всички университетски правни издания си приличат много. Най-добрите студенти висяха в редакцията, пишеха научни статии и рецензии и гледаха с пренебрежение на останалите. Представляваха едно високомерно затворено общество, прехласващо се по бляскавите си умове. По цял ден се мотаеха в тези стаи. Те бяха вторият им дом.

Тя прекрачи прага и попита още първия човек, когото видя, къде може да открие Джоан Ратлиф. Той й посочи към дъното. Втората врата вдясно. Когато Дарби отвори втората врата, видя задръстена и разхвърляна стая с натрупани покрай стените книги. Две жени работеха съсредоточено.

— Търся Джоан Ратлиф — каза Дарби.

— Аз съм — обади се по-възрастната жена, която трябва да беше около четирийсет.

— Здравейте. Казвам се Сара Джейкъбс и пиша статия за „Вашингтон Поуст“. Може ли да ви задам набързо няколко въпроса?

Жената бавно остави писалката на масата и смръщено погледна към колежката си. Каквото и да вършеха, беше ужасно важно и това че някой ги безпокои, им се стори твърде досадно. Те бяха изтъкнати студентки по право с неотложни задължения.

Дарби искаше да се усмихне презрително и да им каже нещо, с което да ги сложи на място. Тя беше втора във випуска си, по дяволите, така че какво толкова си виреха носовете?

— За какво е статията? — поинтересува се Ратлиф.

— Може ли да поговорим насаме?

Двете жени отново се спогледаха смръщено.

— Много съм заета — каза Ратлиф.

И аз също, помисли си Дарби. Ти сверяваш цитати за някаква безсмислена статия, а аз се опитвам да разоблича човека, който уби двама съдии от Върховния съд.

— Извинявайте — каза Дарби. — Обещавам да не ви отнемам повече от минута.

Излязоха в коридора.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, но ми е много спешно.

— И вие сте репортерка в „Поуст“? — Прозвуча по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос и Дарби беше принудена да продължи да лъже. Каза си, че ще издържи да се преструва и мами още два дни, а после заминава за Карибските острови, пък Грантам сам да се оправя.

— Да. Миналото лято работехте ли в „Уайт и Блазевич“?

— Работих. Защо?

Бързо, снимката. Ратлиф я взе и се взря в нея.

— Познавате ли го?

Тя поклати бавно глава.

— Мисля, че не. Кой е той?

От тази кучка ще стане добра адвокатка. Толкова много въпроси. Ако знаеше кой е, нямаше да стои в това коридорче, да се прави на репортерка и да се мазни на тая надута пуйка.

— Той е юрист в „Уайт и Блазевич“ — каза Дарби колкото се може по-убедително. — Помислих си да не би да го познавате.

— Не. — Подаде й снимката.

Стига толкова приказки.

— Ами благодаря. И пак се извинявам, че ви обезпокоих.

— Моля — каза Ратлиф, докато изчезваше зад вратата.

 

 

Тя скочи в новия понтиак, който спря на ъгъла, и после веднага се вля в потока от коли. Достатъчно време си изгуби в Правния факултет на Джорджтаун.

— Ударих на камък — каза Грей. — Лини го нямаше вкъщи.

— Говорих с Ейкърс и Ратлиф, и двамата казаха „не“. Значи петима от седем не познават Гарсия.

— Гладен съм. Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Чудесно.

— Възможно ли е от петима стажанти, работили по три месеца в една фирма, нито един да не познае неин служител?

— Не само че е възможно, а е и напълно нормално. Много заобиколен път сме избрали. Щом има четиристотин адвокати, значи стават хиляда души, като се прибавят секретарките, чиновниците, машинописките, куриерите и всякакъв друг обслужващ персонал. Юристите предпочитат да не общуват с останалите служители и да си стоят в своите кантори.

— А различните отдели не са ли свързани, ако щеш, и пространствено?

— Не. Възможно е един адвокат по банково дело на третия етаж със седмици да не срещне свой познат от „Съдебни спорове“ на десетия етаж. Не забравяй, че тия хора са много заети.

— Мислиш ли, че сме сбъркали фирмата?

— Може би фирмата, а може би факултета.

— Първото момче, Мейлър, ми даде две имена на студенти от Джордж Вашингтон, с които са стажували заедно миналото лято. Дай да ги потърсим, след като хапнем. — Той намали и спря зад редица от ниски постройки.

— Къде се намираме? — попита тя.

— На една пресечка от площад Маунт Върнън, в центъра. Редакцията е през шест улици, банката ми през четири. А тази малка закусвалня е само зад ъгъла.

Влязоха в закусвалнята, която бързо се пълнеше с посетители за обяд. Тя седна на маса край прозореца, а той се нареди на опашката и поръча комбинирани сандвичи. Половината ден бе отлетял и макар че не й харесваше този вид работа, беше хубаво, че е заета, за да забрави за сенките. Не би искала да стане репортерка, а в момента бъдещата й юридическа кариера изглеждаше съмнителна. Доскоро възнамеряваше да стане съдия, след като натрупа малко опит в занаята. Ще забрави идеята си, беше твърде опасно.

Грей донесе табла със сандвичи и чай с лед.

— Така ли обикновено минават дните ти? — попита тя.

— С това се прехранвам. Цял ден слухтя, пъхам си носа тук-там, материалите пиша следобед и до късно през нощта пак чопля и ровя.

— Колко статии пишеш на седмица?

— Понякога три-четири, понякога нито една. Сам си избирам темите, никой не ми дава насоки. Сега е по-различно. Не съм публикувал от десет дни.

— Ами ако не се добереш до Матис? Как ще представиш случая?

— Зависи докъде ще стигна. Можехме да поместим историята за Верхик и Калахан, но защо да се хабим? Беше голяма новина, но увисна без факти. Плъзнаха се по повърхността, и толкоз.

— А ти ще ги удариш в земята.

— Надявам се. Ако докажем твоята версия, ще стане страхотна статия.

— Вече виждаш заглавието на първа страница, нали?

— И още как! Чакай, че адреналинът ми се покачва. Това ще е най-шеметният материал от времето на…

— Уотъргейт?

— Не. За Уотъргейт имаше поредица от дребни материалчета, които после се обединиха в нещо по-обобщаващо. Ония момчета месеци наред се мъчеха да открият следите, тук клъвнат, там клъвнат, един знае някоя дреболия, друг друга… А това, мила моя, е твърде различно. Това е много по-голяма история, а истината се знае от съвсем малко хора. Уотъргейт беше кокошкарска работа, много нескопосно потулена. Тук става дума за умело планирани престъпления на много богати и хитри лъвове.

— Ами и сега ще се помъчат да ги потулят.

— Няма страшно. След като докажем връзката на Матис с убийствата, вече можем да поместим сензацията. Изплюе ли се камъчето, незабавно ще бъдат пуснати в ход пет-шест разследвания. Всички ще онемеят, особено при новината, че президентът и Матис са стари приятели. След тоя взрив се захващаме с правителството и се опитваме да установим кой какво е знаел и откога го е знаел.

— Но първо да намерим Гарсия.

— А, да. Сигурен съм, че е някъде тук. Той е юрист в този град и премълчава нещо много важно.

— Да речем, че попаднем на него, а той не иска да проговори?

— Имаме си методи.

— Като например?

— Мъчения, отвличане на детето, изнудване, всякакъв род заплахи.

Един едър здравеняк с намръщена физиономия внезапно изникна до масата им.

— Побързайте! — изкрещя им той. — Много приказвате!

— Благодаря ти, Пийт — каза Грей, без да го поглежда.

Пийт се загуби в тълпата, но го чуха да крещи край друга маса.

Дарби изпусна сандвича си.

— Той е съдържателят — обясни Грей. — Това е част от колорита на заведението.

— Колко очарователно. За това плаща ли се надценка?

— Е-е, не. Тук е евтино, така че му е важен оборотът. Отказва да сервира само кафе, защото не иска да му се заседяват на приказки. Иска от нас да ядем като бежанци и светкавично да се омитаме.

— Аз се нахраних.

Грей погледна часовника си.

— Стана дванайсет и петнайсет. В един трябва да сме пред квартирата на Джудит Уилсън. Искаш ли сега да прехвърлиш парите?

— Колко време ще отнеме?

— Може само да пуснем поръчка, а да минем да ги вземем малко по-късно.

— Добре, да вървим.

— Колко искаш да преведеш?

— Петнайсет хиляди.

 

 

Джудит Уилсън живееше на втория етаж в една порутена стара сграда с двустайни студентски квартири. Не я намериха в един и цял час обикаляха с колата. Грей се превърна на екскурзовод. Мина бавно покрай киносалона „Монтроуз“, все още обгорял и заграден отвсякъде. Показа й сборището от странни типове на площад Дюпон.

В два и петнайсет спряха на улицата пред блока на Джудит и след малко видяха червена мазда, която паркира на тясната алея.

— Ето я — каза Грей и излезе от колата. Дарби остана вътре.

Настигна Джудит близо до входните стъпала. Отдалече изглеждаше дружелюбна. Разговориха се, показа й снимката, тя я погледа няколко секунди и заклати глава. След миг Грей се върна в колата.

— Пак ядец — каза той.

— Значи ни остава Едуард Лини, който може и да е нашият шанс, защото е стажувал там две лета.

Намериха телефон с монети пред една дрогерия три пресечки по-надолу и Грей набра номера на Лини. Никой не вдигна. Той затръшна слушалката и се качи в колата.

— Нямаше го в десет тая сутрин, няма го и сега.

— Може да е на училище — предположи Дарби. — Трябва ни програмата му. Защо не я поиска заедно с другите?

— Ами ти не ми поръча.

— Кой е звездата на „Вашингтон Поуст“, знаменитият репортер? А аз какво съм — една нищо и никаква прекъснала студентка, която тръпне, че стои тук, на предната седалка, и те наблюдава как действаш.

Ако искаш да се преместим на задната, едва не изрече той.

— Не се занасяй. Накъде?

— Връщаме се във факултета — каза тя. — Ще те изчакам в колата, докато вземеш програмата на Лини.

— Добре, мадам.

 

 

Зад гишето в канцеларията сега седеше младеж. Грей поиска програмата на Едуард Лини и студентът отиде да потърси завеждащата Учебния отдел. След пет минути шефката се зададе бавно и го изгледа кръвнишки.

Той грейна в усмивка.

— Здравейте, помните ли ме? Грей Грантам от „Поуст“. Още една програма ми трябва.

— Деканът каза „не“.

— Мислех, че деканът отсъства от града.

— Да. Но заместник-деканът каза „не“. Никакви програми повече. Вече ми създадохте достатъчно главоболия.

— Нищо не разбирам. Не ви моля за лични сведения.

— Заместник-деканът отказва.

— Къде е той?

— Зает е.

— Ще почакам. Къде е кабинетът му?

— Дълго време няма да се освободи.

— И аз дълго ще чакам.

Тя скръсти ръце насреща му и го погледна предизвикателно.

— Няма да ви позволи да получите повече програми. Студентите ни имат право на личен живот.

— Много естествено. И какви главоболия съм ви създал?

— Сега ще ви кажа.

— Да, ако обичате.

Младежът зад гишето се изниза набързо.

— Един от студентите, когото сте разпитвали тази сутрин, се е обадил в „Уайт и Блазевич“, а те са позвънили на заместник-декана, който ме извика и ми нареди да не давам никакви програми на журналисти.

— Какво им влиза в работата?

— Явно им влиза. А ние имаме отдавнашно сътрудничество с „Уайт и Блазевич“. Осигуряват работа на много наши студенти.

Грей опита да се покаже нещастен и безпомощен.

— Просто се мъча да открия Едуард Лини. Заклевам се, че няма да му се случи нищо лошо. Само няколко въпроса исках да му задам.

Тя се почувства победителка. Беше пренебрегнала един репортер от „Поуст“ и сега се гордееше с това. Е, хайде да му подхвърли една трохичка.

— Мистър Лини се е отписал, вече не учи при нас. Само толкова мога да ви кажа.

Той отстъпи към вратата и промърмори „Благодаря“.

Вече наближаваше колата, когато някой го повика по име. Беше студентът от канцеларията.

— Мистър Грантам — каза той, тичайки след него, — аз познавам Едуард. Той прекъсна за известно време. Има си лични проблеми.

— И къде е?

— Родителите му го настаниха в частна клиника. Лекуват го от наркомания.

— Къде се намира?

— В Силвър Спринг. Клиниката се казва Парклейн.

— Откога е там?

— От месец някъде.

— Благодаря — кимна той. — На никой няма да кажа за нашия разговор.

— Нали не е заплашен от нищо?

— Честна дума, не е.

Отбиха се в банката и Дарби излезе с петнайсет хиляди в брой. Страхуваше се да носи толкова пари. Изплаши се от случая с Лини. „Уайт и Блазевич“ внезапно я бяха хвърлили в ужас.

 

 

Парклейн беше клиника за лечение на хора с големи доходи или високи застраховки. Беше малка, заобиколена с дървета сграда, отдалечена на километър от магистралата. Решиха, че няма да им е лесна задачата.

Грей влезе първи и попита за Едуард Лини на регистрацията във фоайето.

— Той е наш пациент — каза доста официално сестрата.

Той пусна най-сияйната си усмивка.

— Да. Зная, че ви е пациент. Казаха ми от Правния факултет. В коя стая е?

Дарби влезе във фоайето, отправи се към чешмичката и дълго пи вода.

— В двайсет и втора стая е, но не можете да се видите с него.

— От Правния факултет ми казаха, че мога.

— А кой по-точно сте вие?

Той беше самата дружелюбност.

— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. От факултета ми казаха, че може да му задам няколко въпроса.

— Съжалявам, че така са ви казали. Вижте какво, мистър Грантам, за клиниката отговаряме ние, а те да си гледат своя факултет.

Дарби взе едно списание и седна на дивана.

Усмивката му помръкна доста, но все пак остана.

— Разбирам — каза той, запазвайки любезното си изражение. — Мога ли да видя завеждащия?

— Защо?

— Защото става дума за нещо много важно и този следобед трябва непременно да се срещна с мистър Лини. Щом вие не ми позволявате, тогава трябва да се обърна към шефа ви. Няма да си тръгна, преди да говоря с него.

След като метна поглед, който изразително казваше „върви по дяволите“, тя отстъпи назад.

— Един момент. Може да седнете.

— Благодаря.

Тя излезе и Грей се извърна към Дарби. Посочи й двукрила летяща врата, която по всяка вероятност водеше към вътрешността на клиниката. Тя си пое дълбоко дъх и бързо закрачи натам. От просторния салон тръгваха три стерилни коридора. Една месингова табелка сочеше към стаите 18–30. Беше закачена пред средното крило, чийто коридор бе тъмен и тих, застлан с дебели пътеки. По стените имаше тапети на цветя.

Ето сега вече ще я спипат. Насреща й ще връхлети едър надзирател или дебела сестра, ще я заключат в някоя стая, където после да се разправя с ченгетата, а партньорът й ще стои и безпомощно ще гледа как я отвеждат с белезници. Името й ще се появи във вестника, в „Поуст“, и Пъна, стига да е грамотен, ще го види и ще я открие.

Докато се промъкваше покрай затворените врати, плажовете и пина коладата й се струваха недостижими. Стая 22 беше затворена и на табелката пишеше: Едуард Лини — д-р Уейн Маклачи. Тя почука.

 

 

Завеждащият клиниката беше по-голямо говедо и от дежурната сестра. Но нали за това му плащаха добре. Той обясни, че имат строга политика по отношение на свижданията. Пациентите им били сериозно болни и лабилни хора, и персоналът трябвало да се грижи за спокойствието им. Тъй че лекарите, които били най-големите професионалисти в своята област, строго следели кой посещава пациентите им. Свижданията били разрешени само в събота и неделя, и то за трийсет минути, като внимателно се подбирали посетителите, обикновено само роднини и приятели. Трябвало строго да спазват правилника.

Това били хора с крехка психика и не можели да издържат на разпита на един репортер, все едно колко сериозни били причините.

Мистър Грантам попита кога ще изпишат мистър Лини. Такива сведения не се дават, възмути се завеждащият. Може би когато изтече осигуровката, предположи мистър Грантам, който едва задържаше разговора и вече очакваше да дочуе гневни крясъци иззад двойната врата.

Споменаването на застраховката направо вбеси завеждащия. Мистър Грантам все пак го попита дали самият той не би помолил мистър Лини да отговори на два въпроса на един журналист и всичко щяло да трае по-малко от трийсет секунди.

И дума не можело да става, отсече завеждащият. Строгият правилник не допускал компромиси.

 

 

Отвътре се обади тих глас и тя пристъпи в стаята. Видя дебел килим и мебели от истинско дърво. Той седеше на леглото само по джинси и четеше дебел роман. Дарби се изненада, че изглежда толкова добре.

— Много извинявайте — каза тя сърдечно, докато затваряше вратата зад себе си.

— Заповядайте — каза момчето с приветлива усмивка. От два дни не беше виждал други лица, освен на медицинския персонал. А нейното беше толкова красиво. Той затвори книгата. Тя приближи до леглото.

— Аз съм Сара Джейкъбс и пиша статия за „Вашингтон Поуст“.

— Как успяхте да влезете? — попита Едуард, явно зарадван от появата й.

— Съвсем нормално. Стажували ли сте в „Уайт и Блазевич“ това лято?

— Да, както и предишното. Предложиха ми работа, като завърша. Ако въобще завърша.

Тя му подаде снимката.

— Познавате ли този човек?

Той я пое и се усмихна.

— Да-а. Казва се… Ох, чакайте малко. Работи в отдела „Нефт и газ“ на деветия етаж. Как му беше името?

Дарби едва не се задави от вълнение.

Лини стисна очи и опита да си спомни. Пак погледна снимката и каза:

— Морган. Мисля, че се казва Морган. Аха.

— Това му е фамилията, така ли?

— Фамилията. Не мога да си спомня малкото му име. Беше нещо като Колин, но не е това. Мисля, че започва с К.

— И сте сигурен, че е в „Нефт и газ“? — Макар да не можеше да си спомни точния им брой, беше убедена, че има повече от един Морган в „Уайт и Блазевич“.

— Да.

— На деветия етаж ли?

— Точно така. Аз работех в отдела по банкрутите на осмия етаж, а неговият отдел заема половината от осмия и целия девети етаж.

Той й подаде снимката.

— Кога ви изписват? — попита тя. Щеше да бъде некрасиво да хукне веднага.

— Надявам се следващата седмица. Какво е направил този човек?

— Нищо. Просто се налага да поговоря с него. — Вече отстъпваше назад. — Трябва да бягам. Благодаря ви. Всичко хубаво.

— И на вас всичко хубаво.

Тихо затвори вратата след себе си и се втурна към фоайето. Внезапно чу глас зад гърба си.

— Ей, вие! Какво търсите тук?

Дарби се обърна и видя насреща си висок чернокож надзирател с пистолет на кръста. На лицето й се изписа виновно изражение.

— Какво търсите тук? — попита отново той и пристъпи към нея.

Тя се залепи за стената.

— Дойдох да видя брат си. — И не ми крещете повече, ако обичате.

— Кой е брат ви?

Тя кимна към стая 22.

— Не можете да го посещавате по това време. Нарушавате правилника.

— Важно беше. Ето, тръгвам си.

Вратата на стая 22 се отвори и на прага застана Лини.

— Това сестра ти ли е? — попита надзирателят.

Дарби умолително вдигна очи.

— Да. Оставете я на мира — каза Лини. — Отива си.

Тя въздъхна облекчено и се усмихна на Лини.

— Мама ще дойде в събота.

— Хубаво — промълви Лини.

Надзирателят се оттегли към дъното на коридора, а Дарби се запъти към двойната врата почти тичешком. Грантам четеше на завеждащия клиниката лекция за цените на медицинското обслужване. Тя бързо премина през фоайето и тъкмо стигна до входната врата, когато завеждащият й извика.

— Госпожице! Хей, госпожице! Коя сте вие?

Дарби се шмугна през вратата и хукна към понтиака.

Грантам само повдигна рамене, обърна гръб на събеседника си и побърза да се изниже. Скочиха в колата и изхвърчаха.

— Фамилията на Гарсия е Морган. Лини веднага го позна, но не можа да си спомни малкото му име. Започвало с К. — Тя ровеше из бележките си от справочника на Мартиндейл и Хабел. — Каза, че работел в „Нефт и газ“ на деветия етаж.

Грантам се отдалечаваше с бясна скорост от Парклейн.

— „Нефт и газ“!

— Така каза. Ето, намери го. Къртис Д. Морган, отдел „Нефт и газ“, възраст: двайсет и девет. Има още един Морган в отдела по съдебни спорове, но той е съдружник и, я да видим, на петдесет и една е.

— Гарсия е Къртис Морган — каза Грей с облекчение и погледна часовника. — Сега е четири без петнайсет. Трябва да побързаме.

— Няма за кога да чакаме.

* * *

Рупърт ги засече, когато излизаха от отбивката за Парклейн. Наетият понтиак летеше по шосето. Известно време и той натиска бясно газта, а после включи радиостанцията.