Джон Гришам
Версия Пеликан (21)

21

Гавин Верхик се чувстваше уморен и стар още като пристигна в Ню Орлиънс, а след две нощи обикаляне по баровете вече беше напълно изцеден и изтощен. Бе влязъл в първото си заведение малко след погребението и в продължение на седем часа се налива с бира и дрънка с младежите за правонарушения и договори, и фирми на Уолстрийт, и какви ли не други неща, които презираше. Знаеше, че не бива да казва на непознати, че е от ФБР. Той не беше от ФБР. Нямаше значка.

Събота вечер обиколи пет-шест кръчми. Отборът на Тулейн загуби отново и след мача барчетата се напълниха със запалянковци. Нещата станаха съвсем безнадеждни и в полунощ той се отказа от търсенето.

Спеше дълбоко, когато телефонът иззвъня. В просъница се хвърли към него.

— Ало? Ало!

— Гавин? — Отсреща беше тя.

— Дарби! Ти ли си?

— Кой друг може да бъде?

— Защо не се обади досега?

— Не започвай с куп тъпи въпроси, моля. Обаждам се от уличен телефон, така че без номера.

— Хайде, Дарби. Можеш да ми вярваш, кълна се.

— Добре, вярвам ти. А сега какво?

Той погледна часовника си и започна да развързва връзките на обувките си.

— Ти ми кажи. Какво следва? Колко време смяташ да се криеш в Ню Орлиънс?

— Откъде знаеш, че съм в Ню Орлиънс?

Той замлъкна за миг.

— В Ню Орлиънс съм, Гавин — продължи тя. — И предполагам, че искаш да се срещнем и да станем приятели, а после да дойда при вас, както казваш ти, и да се оставя да ме защитавате вовеки веков.

— Точно така. Иначе ония ще ти светят маслото до няколко дни.

— Минаваш направо на въпроса, нали така?

— Да. Ти си играеш с огъня и не знаеш какво вършиш.

— Кой ме следи, Гавин?

— Може да са най-различни хора.

— Кои са тези хора?

— Не знам.

— Сега пък ти играеш, Гавин. Как да ти вярвам, след като не искаш да ми кажеш нищо?

— Добре. Според мен може твърдо да се каже, че малкото ти досие е уцелило някого на доста чувствително място. Ти си отгатнала вярно, тия, които не трябва, са узнали за досието и сега Томас е мъртъв. А теб ще те убият в мига, в който те открият.

— Ние знаем кой е убил Розенбърг и Дженсън, нали, Гавин?

— Мисля, че да.

— Тогава защо ФБР не прави нищо?

— Може би се мъчим да прикрием някого.

— Бог да те благослови, че го казваш. Благодаря ти.

— Може да ми изстине мястото.

— На кого бих могла да го съобщя аз, Гавин? Кой кого прикрива?

— Не съм съвсем сигурен. Проявявахме голям интерес към досието, докато от Белия дом ни натиснаха, след което прекратихме разследването.

— Разбирам. Защо смятат, че могат да ме убият и всичко да се потули?

— Не ми е съвсем ясно. Може би си мислят, че знаеш повече.

— Искаш ли сега аз да ти кажа нещо? Минути след като бомбата избухна и Томас гореше в колата, а аз бях почти в безсъзнание, някакво ченге на име Рупърт ме отведе в колата си и ме сложи да седна. Друго ченге с каубойски ботуши и джинси почна да ме разпитва. Беше ми зле, бях в шок. После изчезнаха, Рупърт и каубоят, и не ги видях повече. Те не бяха полицаи, Гавин. Наблюдаваха експлозията и като разбраха, че не съм в колата, преминаха към план Б. Тогава не го знаех, но явно съм била на минута-две от куршума в главата.

Верхик слушаше със затворени очи.

— Какво стана с тях?

— Трудно ми е да гадая. Мисля, че се изплашиха, като дойдоха истинските ченгета. И изчезнаха. Бях в колата им, Гавин. Бях в ръцете им.

— Трябва да дойдеш при нас, Дарби. Чуй ме.

— Спомняш ли си телефонния ни разговор в четвъртък сутринта, когато изведнъж видях едно познато лице и ти го описах?

— Разбира се.

— Това лице вчера беше на службата в параклиса заедно с няколко свои приятелчета.

— Ти къде беше?

— Гледах отстрани. Той влезе малко по-късно, стоя десетина минути, после се измъкна навън и се срещна с Пъна.

— Пъна ли?

— Да, един от групата. Пъна, Рупърт, Каубоя и Кльощавия. Страшни образи. Сигурна съм, че има и други, но още не съм се срещнала с тях.

— Следващата среща ще е последна, Дарби. Разполагаш най-много с около четирийсет и осем часа.

— Ще видим. Колко време ще останеш в града?

— Няколко дни. Възнамерявах да стоя, докато те открия.

— Ето ме. Може да ти се обадя утре.

— Добре, Дарби — пое дълбоко дъх Верхик. — Както кажеш. Само внимавай.

Тя затвори. Той захвърли телефона в другия ъгъл на стаята и изруга.

На две пресечки и петнайсет етажа от него Камел се взираше в телевизора и си мърмореше нещо в скоропоговорка под носа. Даваха някакъв филм за хората в големия град. Говореха на английски, третия му език, и той повтаряше всяка дума с най-доброто си американско произношение. Правеше го от часове. Беше научил езика, докато се криеше в Белфаст, и през последните двайсет години бе изгледал хиляди американски филми. Любимият му беше „Трите дни на Кондора“. Беше го гледал четири пъти, преди да разбере точно кой кого убива и защо. Спокойно можеше да убие Робърт Редфорд.

Сега изговаряше всяка дума на глас. Бяха му казвали, че по произношение може да мине за истински американец, но един пропуск, една мъничка грешчица, и момичето щеше да изчезне.

Волвото се намираше на един паркинг пресечка и половина по-надолу от жилището и собственикът му плащаше сто долара на месец за мястото и — както си мислеше той — за охраната. Те се вмъкнаха през портала, който трябваше да е заключен.

Беше модел GL 1986, без алармена инсталация, и само след секунди вратата откъм шофьора бе отворена. Единият от тях седна на багажника и запали цигара. Беше почти четири сутринта. Неделя.

Другият извади кутийка с отвертки от джоба си и се захвана със супермодерното телефонче, което Грантам бе купил след толкова притеснения. Лампичката на тавана се оказа достатъчна и той заработи бързо. Лесно беше. Разглоби слушалката, постави вътре мъничък предавател и го залепи добре. След минута се измъкна от колата и клекна до задния калник. Партньорът с цигарата му подаде малка черна кутия, която той прилепи към скарата отдолу, зад резервоара. Беше магнитен предавател, чийто живот беше шест дни.

Свършиха за по-малко от седем минути. В понеделник, щом го видеха да влиза в редакцията на вестника на Петнайсета улица, щяха да влязат в апартамента му и да „оправят“ тамошните му апарати.