Джон Гришам
Версия Пеликан (22)

22

Втората нощ в новата квартира се оказа по-добра. Тя спа до късно. Може би свикваше да спи повече. Сега се загледа в пердето над малкия прозорец и реши, че кошмари не бе имало, нито тайнствени нападения в тъмното, нито ножове и пистолети. Спала бе дълбоко, непробудно и дълго се взира в пердето, преди съзнанието й да се събуди.

Тя се опита да насочи мислите си в една посока, дисциплинирано. Днес беше четвъртият й ден като Пеликан и за да има и пети, трябваше да си наложи да мисли като оня изкусен убиец. Бе ден четвърти от новия й живот. Трябваше да е мъртва.

Но след като отвори очи и осъзна, че наистина е жива и е в безопасност, и вратата не скърца, а подът не пука, и в гардероба няма скрит убиец, първата й мисъл бе за Томас. Винаги бе така. Шокът от смъртта му постепенно отслабваше и тя установи, че вече по-лесно може да отхвърли спомена за трясъка на експлозията и свистенето на огъня. Знаеше, че е бил разкъсан на парчета и е умрял моментално. Знаеше, че не е страдал.

Започна да мисли за други неща, за тялото му до нейното, за шепота и закачките в леглото, след като се бяха любили. Беше голям гальовник, обичаше да я милва и целува дълго след това. И да се смее като хлапак. Обичаше я безумно и за първи път в живота си изглупяваше с жена. Неведнъж насред някоя негова лекция си бе спомняла за гукането и кикотенето му и си бе хапала устните да не се разсмее на глас.

Тя също го обичаше. И сега я болеше, ужасно я болеше. Искаше да не стане от леглото цяла седмица и само да плаче. Един ден след погребението на баща й нейният психиатър й бе обяснил, че душата се нуждае от кратък, но много интензивен период на тъгуване, за да премине към следващата фаза. Но болката е нужна, душата трябва да я изстрада без никакви ограничения, преди да може да продължи спокойно нататък. Тя го послуша, тъгува безнадеждно две седмици до изнемога и премина към следващата фаза. Тогава рецептата подейства.

Но сега не действаше за Томас. Не можеше да пищи и да чупи, както й се искаше. Рупърт, Кльощавия и другите преследвачи не й позволяваха да си потъгува на воля.

И след няколкото минути, посветени на Томас, тя започна да мисли за тях. Къде ли ще бъдат днес? Къде да отиде, без да я забележат? Прекара две нощи в тая квартира, дали не трябва да си потърси друга? Да, така ще направи. Като се стъмни. Ще се обади да си запази стая в друга частна къща. Къде ли са отседнали? Дали обикалят улиците с надеждата просто да се натъкнат случайно на нея? Дали знаят къде е тя в момента? Не. Иначе щеше вече да е мъртва. Дали знаят, че сега е руса?

Мисълта за косата я вдигна от леглото. Тя се приближи до огледалото над бюрото и впи поглед в отражението си. Беше дори по-къса отпреди и направо бяла. Не е зле. Снощи си игра три часа с нея. Ако оживее още два дни, ще я отреже съвсем и пак ще я почерни. Ако изкара още седмица, може да остане и с гола глава.

Усети болки от глад и за миг си помисли, че се налага да яде. Напоследък не се хранеше и това трябваше да се промени. Наближаваше десет. Странно, тук не предлагаха закуска в неделя. Ще рискува да излезе, за да намери нещо за ядене и неделния „Вашингтон Поуст“ и да види дали няма да я пипнат сега, с новата платиненоруса коса.

Изкъпа се бързо, а прическата й отне по-малко от минута. Никакъв грим. Нахлузи нов чифт войнишки панталони и ново яке. Готова за бой. Очите бяха скрити зад авиаторски очила.

Макар че рядко се показваше навън, от четири дни не бе излизала от преден вход. И сега се промъкна през тъмната кухня, отключи задната врата и се озова на тясната алея. Беше достатъчно хладно, за да носи яке, без да изглежда подозрително. Колко съм глупава, помисли си тя. Във Френския квартал може да си сложиш кожа от полярна мечка и пак да не будиш подозрение. Тя забърза по алеята с ръце в джобовете. Очите й се стрелкаха зад очилата във всички посоки.

Той я видя да стъпва на тротоара на ъгъла с Бъргънди стрийт. Косата под шапката беше друга, но тя си беше пак един и седемдесет и това не можеше да се промени. Краката пак бяха дълги, имаше особена, нейна походка и след четири дни той можеше да я различи всред тълпата, независимо какви бяха лицето и косата й. Каубойските ботуши от змийска кожа с изострени върхове удариха по паважа и тръгнаха след нея.

Умно момиче беше, свиваше на всеки ъгъл и постоянно криволичеше. Вървеше бързо, но не подтичваше. Той прецени, че се е насочила към „Джаксън“, където в неделя винаги имаше тълпи и тя явно мислеше, че сред тях ще се скрие. И ще се разхожда заедно с туристите и местните жители, може би ще хапне нещо, ще се порадва на слънцето, ще си купи вестник.

Дарби небрежно запали цигара, докато вървеше. Не можеше да гълта дима. Бе опитала преди три дни и й се замая главата. Отвратителен навик. Каква ирония на съдбата щеше да е, ако преживее всичко това и вземе да умре от рак на белия дроб. Господи, нека да умре от рак.

Той седеше на една маса в претъпканото кафене на тротоара на ъгъла на Сейнт Питър и Шартр и беше на по-малко от три метра от нея, когато тя го видя. Частица от секундата по-късно той я забеляза и Дарби сигурно щеше да успее да се измъкне, ако не се бе сепнала и не бе преглътнала с мъка. Погледът му се плъзна по нея и щеше може би да я отмине с неосъзнато подозрение, но лекото колебание и трескавият поглед я издадоха. Тя продължи да върви, но леко ускори ход.

Беше Пъна. Той скочи и започна да си пробива път през масите. Тя го изгуби от очи. Сега, на земята, съвсем не приличаше на пън. Изглеждаше пъргав и мускулест. За миг успя да му се изплъзне на Шартр стрийт и се шмугна между арките на катедралата „Сейнт Луис“. Църквата беше отворена и тя се поколеба дали да не влезе, като че ли вътре в светилището той нямаше да посмее да я убие. Ами, щеше да я убие и там, и на улицата, и сред тълпата. Където и да я пипнеше. Беше по петите й. Дарби се бореше с изкушението да разбере как я преследва. Дали вървеше просто бързо и се правеше на разсеян? Или пък подтичваше? Или летеше с пръст на спусъка, готов да я направи на решето, щом я зърне? Тя продължи напред.

Зави наляво по Сейнт Ан, пресече улицата и почти беше излязла на Роял, когато реши да погледне назад. Той идваше. Беше на другия тротоар, но явно следеше нея.

Тоя нервен поглед през рамо я свърши. Издаде я напълно и той хукна подире й.

Трябва да стигна до Бърбън стрийт, реши тя. Мачът започваше след четири часа и почитателите на Светиите вече вихрено празнуваха преди началото на мача, защото след това нямаше да има повод за празнуване. Тя зави по Роял, затича се няколко метра, после намали до бърз ход. Той се появи на Роял. Засега подтичваше, но явно беше готов тутакси да се впусне в бяг. Дарби се насочи към средата на улицата, където се мотаеха група запалянковци. Убиваха времето. Тя зави наляво и затича. Пред нея беше Бърбън стрийт, гъмжаща от хора.

Вече го чуваше. Нямаше смисъл да се обръща. Беше зад нея и почти я настигаше. Когато излезе на Бърбън стрийт, мистър Пън беше на петнайсетина метра зад гърба й. Състезанието свърши. Тя видя своите ангели спасители да излизат шумно от някакъв бар. Трима млади дебеланковци, облечени в най-различни части от черно-златните екипи на Светиите, се изсипаха по средата на улицата и Дарби се хвърли към тях.

— Помощ! — изпищя тя неистово и посочи към Пъна. — Помогнете ми! Този мъж ме преследва! Иска да ме изнасили!

Е, по дяволите, сексът по улиците на Ню Орлиънс не е нещо чак толкова необичайно, но да бъдат проклети, ако оставят някой да насилва това момиче.

— Помогнете ми, моля ви! — жално изви глас тя.

Изведнъж улицата притихна. Всичко замръзна на място, включително и Пъна, който спря за миг, после отново се втурна напред. Тримата Светии му препречиха пътя със скръстени на гърдите ръце и блеснали от възбуда очи. Нещата приключиха за няколко секунди. Пъна замахна с двете ръце едновременно — дясната изсвистя към врата на единия, лявата нанесе кроше по устата на другия. Двамата изкрещяха и се строполиха тежко на земята. Третият нямаше намерение да бяга. Двете му приятелчета бяха пострадали и това го разтревожи. Пъна и с него щеше да се справи, ако номер едно не беше паднал върху десния му крак, та той почти загуби равновесие и се залюля. Докато издърпваше крака си, мистър Бенджамин Чоп от Тибодо, Луизиана, номер три в групата, го срита здравата между краката и Пъна беше свършен. Докато Дарби се шмугваше навътре в тълпата, чу как той зави от болка.

И докато още падаше, мистър Чоп го ритна в ребрата. Номер две, с лице, цялото обляно в кръв, се нахвърли като бесен върху падналия и побоят продължи. Той се сви на кълбо, прикрил с ръце доста пострадалите си тестиси, а момчетата се редуваха да го ритат и ругаят най-безмилостно, докато някой не извика „Полиция“ и това му спаси живота. Мистър Чоп и номер две помогнаха на номер едно да стане и Светиите бяха видени за последно да хлътват в някакъв бар. Пъна успя да се изправи и изпълзя нанякъде като куче, премазано от гигантски камион, но все още живо и решено да умре в колибата си.

Тя се скри в един тъмен ъгъл на някаква невзрачна кръчмичка и си поръча кафе, после бира, после пак кафе, после пак бира. Ръцете й трепереха, а стомахът й здравата се беше свил. Сандвичите с месо ухаеха разкошно, но тя не можеше троха да хапне. След три бири за три часа сега си поръча порция варени скариди и мина на минерална вода.

Алкохолът я успокои, а скаридите я заситиха. Тук е в безопасност, помисли си тя, защо не изгледа мача и просто да поседи, докато примерно затворят.

Кръчмата беше претъпкана. Мачът почна, всички впериха погледи в големия екран над бара и взеха да се наливат. Вече беше почитателка на Светиите. И истински се надяваше трите й приятелчета да са добре и да се наслаждават на играта. Тълпата ревеше и псуваше Червенокожите.

Дарби остана в своето кътче дълго след като мачът свърши. После изчезна в мрака.

В един момент към края на мача, когато на Светиите им бяха вкарали четири гола, Едуин Снелър затвори телефона и изгаси телевизора. После се протегна и пак се върна при телефона. Набра номера на Камел в съседната стая.

— Обърни внимание на английския ми — каза убиецът. — Кажи ми, ако откриваш някакъв акцент.

— Добре е. Тя е тук — съобщи му Снелър. — Един от нашите я е видял тая сутрин на площад Джаксън. Проследил я три преки, после я изгубил.

— Как така я изгубил?

— Има ли значение? Измъкнала се е, но е тук. Косата й е много къса и почти бяла.

— Бяла ли?

Снелър мразеше да повтаря, особено пък заради тоя мелез.

— Той каза, че не е руса, а бяла. Облечена е в зелени военни панталони и кафяво пилотско яке. Някак си го е познала и е изчезнала.

— Как го е познала? Виждала ли го е преди?

Ама че идиотски въпроси. Трудно беше да се повярва, че го вземат за супермен.

— Не мога да отговоря.

— Как е произношението ми?

— Идеално. Под вратата има една картичка. Трябва да я видите.

Камел остави слушалката на възглавницата и отиде до вратата. След секунда беше пак на телефона.

— Кой е той?

— Казва се Верхик. Холандец, но е американски гражданин. Работи за ФБР във Вашингтон. Очевидно са били приятели с Калахан. Завършили са заедно университета в Джорджтаун и Верхик беше на заупокойната служба вчера. Снощи влязъл в някакъв бар недалеч от студентското градче и разпитвал за момичето. Преди два часа един от нашите отишъл на същото място, представил се за агент на ФБР и се заговорил с бармана. Оказало се, че той учи право и я познава. Гледали мача и си поприказвали, а после хлапето измъкнало тая картичка. Погледнете на гърба. Той е в хотел „Хилтън“, стая 1909.

— Пет минути пеша оттук. — Картите на града бяха разпръснати на леглото.

— Да. Обадихме се на тоя-оня във Вашингтон. Той не е агент, а просто юридически съветник. Познавал е Калахан и може би познава и момичето. Явно, че се опитва да я открие.

— Тя ще проговори пред него, нали?

— Вероятно.

— Как е произношението ми?

— Идеално.

Камел изчака един час и излезе от хотела. Със сакото и връзката си приличаше на най-обикновен човечец, тръгнал да се разхожда привечер по Канал стрийт към реката. Носеше голяма спортна чанта и пушеше. Пет минути по-късно влезе във фоайето на „Хилтън“. Проби си път през тълпите от запалянковци, връщащи се от стадиона. Асансьорът спря на двайсетия етаж и той слезе пеша на долния.

От стая 1909 не се обади никой. Ако вратата се беше отворила, а веригата бе пусната, щеше да се извини и да обясни, че е сбъркал номера. Ако вратата се беше отворила, без да има верига, и в процепа се бе появило някакво лице, щеше да я ритне рязко и да влезе. Но тя не се отвори.

Новият му приятел Верхик сигурно висеше в някой бар, раздаваше визитни картички и молеше децата да му кажат нещичко за Дарби Шоу. Какъв кретен!

Той почука отново и докато чакаше, плъзна къса пластмасова карнетка между вратата и касата и я поразклати леко, докато езичето щракна. Ключалките не представляваха проблем за Камел. Можеше да отвори без ключ всяка кола и да запали мотора за по-малко от трийсет секунди.

Веднъж вътре, той затвори вратата и остави чантата си на леглото. Като истински хирург извади чифт ръкавици от джоба си и ги нахлузи внимателно. После остави на масата пистолет калибър 22 и заглушител.

С телефона се справи бързо. Включи касетофона в контакта под леглото — можеше да си седи там седмици, преди някой да го открие. Обади се два пъти на метеорологичната служба да го изпробва. Без грешка.

Новият му приятел Верхик беше абсолютен мърляч. Повечето от дрехите из стаята бяха мръсни, метнати в посока към куфара на една масичка. Не беше изваждал нищо от него. В гардероба висеше една-единствена риза.

Камел изтри всички следи и се притаи в големия стенен гардероб. Беше търпелив човек и можеше да чака с часове. Държеше пистолета в случай, че тоя клоун реши да отвори гардероба и се наложи да го застреля. Иначе просто щеше да слуша.