Джон Гришам
Версия Пеликан (32)

32

Във фирмата „Брим, Стърнс и Кидлоу“ имаше сто и деветдесет адвокати — така поне се твърдеше в последното издание на Юридическия справочник на Мартиндейл и Хабел. А в „Уайт и Блазевич“ бяха четиристотин и дванайсет, така че Гарсия трябваше — така поне се надяваха — да се търси сред само някакви си шестстотин и двама прависти. Но ако Матис бе използвал и други фирми във Вашингтон, тогава този брой се увеличаваше и те губеха всякакъв шанс.

Както и се очакваше, в „Уайт и Блазевич“ нямаше служител на име Гарсия. Дарби провери за някое друго испанско име, но не откри нищо. Фирмата беше от ония снежнобели учреждения, където се носеха само копринени чорапи, всички бяха завършили най-престижни университети, а имената им бяха дълги и обикновено завършваха с римска цифра. Тук-там се срещаха и жени, но само две бяха съдружници. Повечето бяха приети след 1980-а. Ако оживееше и успееше да завърши това право, нямаше да се засили да работи на конвейера на „Уайт и Блазевич“.

Грантам бе предложил тя да провери за испански имена, защото Гарсия звучеше малко странно като псевдоним. Може пък младежът да бе от испански произход и тъй като Гарсия е твърде популярно име за тях, може автоматично да му бе дошло наум. Нищо обаче не стана. В тази фирма нямаше такива хора.

Според справочника клиентите й бяха мощни и богати. Предимно банки и нефтени компании. Четирима от ответниците в процеса бяха упоменати като клиенти, но не и мистър Матис. Имаше химически фирми и корабоплавателни компании. „Уайт и Блазевич“ представляваха също правителствата на Южна Корея, Либия и Сирия. Колко тъпо, помисли си тя. Враговете ни наемат нашите адвокати, за да влияят на правителството ни. Какво пък, човек можеше да си наеме адвокат за всичко.

„Брим, Стърнс и Кидлоу“ бе умалена версия на „Уайт и Блазевич“, но — ура! — тук имаше четири испански имена. Тя си ги записа веднага. Двама мъже и две жени. Реши, че фирмата сигурно е била съдена за расова и полова дискриминация. През последните десет години бяха назначили какви ли не хора. Списъкът на клиентите не криеше никакви изненади: нефт и газ, застрахователно дело, банки, контакти с администрацията. Доста скучна история.

Вече час седеше в един ъгъл в юридическата библиотека „Фордам“. Беше петък сутринта, десет часът в Ню Йорк и девет в Ню Орлиънс и вместо да се крие в библиотека, където никога не бе влизала преди, тя трябваше да е на лекция по федерално право при професор Алек. Никога не го бе харесвала, но сега той просто ужасно й липсваше. Алис Старк щеше да седи до нея. Един от най-шантавите й колеги, Д. Роналд Петри, когото много обичаше, щеше да седи зад нея, да я врънка за среща и да прави похотливи намеци. И той й липсваше. Липсваха й тихите утрини на балкона на Томас и чашата кафе в очакване Френският квартал да се отърси от паяжините на съня и да се събуди за живот. Липсваше й мирисът на одеколона по халата му.

Тя благодари на библиотекарката и излезе навън. На Шейсет и втора зави на изток, към парка. Беше прекрасна октомврийска утрин, с чисто небе и хладен вятър. По-различно от Ню Орлиънс наистина, но при дадените обстоятелства едва ли можеше да се наслади както трябва на приятната промяна. Беше с ново яке и се бе увила с шала чак до брадичката. Косата беше още тъмна, но поне нямаше да я реже повече. Реши да върви и да не се обръща. Тях може би ги нямаше, но знаеше, че ще минат години, преди да излиза на улицата, без да се страхува.

Дърветата в парка сияеха в жълто, оранжево и червено. Листата им трептяха на вятъра и кротко падаха. Тя зави на юг. Ще си тръгне утре и ще прекара няколко дни във Вашингтон. Ако оцелее, тогава ще напусне страната. Може да иде на Карибските острови. Беше ходила там два пъти — имаше поне хиляда островчета, където повечето хора говореха някакъв английски.

Сега е моментът да замине. Бяха изгубили следите й, а и тя вече бе проверила какви полети има за Насау и Ямайка. До вечерта може да е там.

Намери един телефон с монети в дъното на някакво кафене на Шесто авеню и набра номера на Грей в редакцията.

— Аз съм — каза.

— Браво, браво! Страхувах се, че вече си духнала към другия край на света.

— Мисля по въпроса.

— Може ли да изчакаш една седмица?

— Сигурно. Ще дойда утре. Какво откри?

— Събирам разни боклуци. Извадих копия от годишните баланси на седемте акционерни дружества, замесени в делото. Матис не се води нито управител, нито директор в коя да е от тях.

— Нещо друго?

— Навъртях хиляда телефонни разговора. Вчера прекарах три часа из съдилищата да търся Гарсия.

— Няма да го намериш в съдебна зала, Грей. Той не е адвокат, който се явява в съда. Работи в правна фирма, която обслужва компании и корпорации.

— Да разбирам ли, че имаш по-добро предложение?

— Няколко при това.

— Добре тогава, просто сядам тук и те чакам.

— Ще ти се обадя, щом пристигна.

— Не звъни вкъщи.

Тя замълча за миг.

— Мога ли да попитам защо?

— Има вероятност някой да ме подслушва, а може и да ме следи. Един от най-сигурните ми източници смята, че съм разбутал достатъчно гнезда на оси, за да ме поставят под наблюдение.

— Страхотно. И ти искаш аз да дотичам при теб, за да работим заедно?

— Няма страшно, Дарби. Просто трябва да сме внимателни.

Тя стисна слушалката и изскърца със зъби.

— Как се осмеляваш ти да ми говориш, че трябва да съм внимателна. От десет дни се измъквам изпод бомби и куршуми, а ти си толкова нахален, че ми говориш за внимание. Защо не се гръмнеш, Грантам? Може би не трябва въобще да се захващам с тебе.

Настана мълчание и тя се озърна. Двамата мъже на най-близката маса я изгледаха стреснато. Неволно бе повишила глас. Тя им обърна гръб и пое дълбоко дъх.

— Извинявай — заговори бавно Грантам. — Аз само…

— Нищо де, нищо.

Той почака малко.

— Добре ли си?

— Страхотно. Никога не съм се чувствала по-прекрасно.

— Ще дойдеш ли във Вашингтон?

— Не знам. Тук съм в безопасност, а ще бъда още по-сигурна, когато се кача на някой самолет и се махна от тая страна.

— Разбира се, но на мен ми се струваше, че ти беше хрумнала оная страшна идея да откриеш Гарсия, а след това… кой знае, може би да разобличиш Матис. Мислех, че си вбесена, обзета от морално възмущение и тласкана от желание за отмъщение. Какво ти стана?

— Ами да кажем, че съм обзета и от горещото желание да доживея до двайсет и петия си рожден ден. Не съм егоистка, но може би бих желала да посрещна и трийсетия. Няма да е зле, нали?

— Разбирам.

— Не съм убедена, че разбираш. Струва ми се, че повече си загрижен за една награда „Пулицър“ и слава, отколкото за хубавичката ми главица.

— Уверявам те, че не е така. Имай ми доверие, Дарби. Нищо няма да ти се случи. Ти ми разказа живота си. Трябва да ми вярваш.

— Ще си помисля.

— Не ми прозвуча много убедено.

— То и не беше. Дай ми малко време.

— Добре.

Тя затвори и си поръча геврече. Наоколо се смесваха десетина чужди езици. Кафенето изведнъж се напълни с хора. Бягай, бягай, нашепваше здравият й разум. Вземи такси до летището. Плати в брой един билет до Маями. После намери първия полет на юг и скачай в самолета. Нека Грантам продължи да се рови. Пожелай му успех! Той е много добър и ще намери начин да изкара на бял свят тая история. А тя ще я прочете един ден, излегната на облян в слънце плаж с чаша пина колада в ръка, и от време на време ще поглежда към сърфистите, които се носят грациозно по вълните.

Пъна куцукаше по тротоара. Мярна го през прозореца. Беше някъде из тълпата. Устата й пресъхна, зави й се свят. Той не погледна вътре. Просто мина покрай нея. Стори й се някак завеян. Тя изтича, застана зад вратата и го проследи с поглед. Пъна стигна до ъгъла на Шесто авеню и Петдесет и осма и зачака светофара. Тръгна да пресича Шесто, но се отказа и пресече Петдесет и осма. Едно такси едва не го отнесе.

Не отиваше никъде, просто се разхождаше, накуцвайки леко.

 

 

Крофт мярна хлапето, докато слизаше от ескалатора. Беше с някакъв друг млад адвокат; не носеха куфарчета, значи бяха тръгнали на обяд. Макар и със закъснение. След пет дни вглеждане в какви ли не адвокати Крофт им бе изучил привичките.

Сградата се намираше на Пенсилвания авеню и „Брим, Стърнс и Кидлоу“ заемаха от третия до осмия етаж. Гарсия излезе навън заедно със своя приятел и двамата тръгнаха по тротоара, заливайки се от смях. Нещо много смешно явно. Крофт ги последва, като се движеше възможно най-близко зад тях. Те се смяха цели пет преки, докато най-накрая стигнаха, както и бе предположил, някакъв моден вегетариански ресторант, в който се хранеха преуспяващи млади хора, и влязоха вътре да хапнат набързо.

Крофт звъня три пъти, докато накрая се свърза с Грантам. Беше почти два часът и обедната почивка вече приключваше, та ако Грантам искаше да хване пиленцето, трябваше да седи по-близо до проклетия телефон. Грей тръшна слушалката. Щяха да се срещнат в сградата.

На връщане Гарсия и неговият приятел вървяха малко по-бавно. Беше хубав петъчен ден и те се наслаждаваха на кратките мигове, в които се бяха откъснали от сивото си ежедневие, отдадено на съдебни дела или каквото там правеха срещу двеста долара на час. Крофт сложи очилата и тръгна след тях на почетно разстояние.

Грей чакаше във фоайето близо до асансьорите. Крофт беше непосредствено зад тях във въртящата се врата. Той посочи бързо техния човек, Грей го видя и натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори и той влезе точно преди Гарсия и неговия приятел. Крофт не се качи.

Гарсия натисна цифрата шест частица от секундата преди Грей. Грантам се зачете във вестника си и се заслуша в разговора им. Двамата адвокати говореха за футбол. Хлапакът нямаше повече от двайсет и седем-осем години. Гласът му беше донякъде познат, но той го бе чувал само по телефона, а в него нямаше нищо специфично, което да го отличава от другите. Лицето му беше съвсем близо, но не можеше да го разглежда. Интуицията му нашепваше да действа. Хлапакът приличаше много на човека от снимката и работеше в „Брим, Стърнс и Кидлоу“, а един от многобройните им клиенти беше мистър Матис. Щеше да опита, но предпазливо. Беше репортер. Неговата работа бе да нахълтва навсякъде и да задава въпроси.

Те слязоха на шестия етаж, като продължаваха да дърдорят за отбора на Червенокожите, а Грей се затътри зад тях, като небрежно си четеше вестника. Фоайето беше богато и тежко, с полилеи и персийски килими. На едната стена с дебели златни букви бе изписано името на фирмата. Адвокатите спряха при секретарката да проверят търсил ли ги е някой по телефона.

Грей се запъти самоуверено към секретарката, която го изгледа внимателно.

— Мога ли да ви услужа с нещо, сър? — запита тя с тон, който означаваше: какво, по дяволите, искаш?

Грей беше подготвен за всичко.

— Имам среща с Роджър Мартин. — Бе открил името в телефонния указател и се бе обадил преди една минута от фоайето, за да е сигурен, че адвокатът Мартин днес е на работа. В указателя на сградата се посочваше, че фирмата заема от трети до единайсети етаж, но номерата на всичките сто и деветдесет адвокати не фигурираха вътре. С помощта на „Жълтите страници“ проведе набързо десетина разговора, за да открие по един адвокат на етаж. Роджър Мартин беше човекът на шестия етаж.

Той се взря смръщено в секретарката.

— Два часа я мотаем тая среща.

Това доста я озадачи, но тя не можа да измисли какво да каже. Грей изчезна зад ъгъла и тръгна по коридора. Пред себе си мярна Гарсия да влиза в стаята си четири врати по-надолу.

На табелката до вратата пишеше „Дейвид М. Андъруд“. Грей не почука. Искаше да проведе атаката светкавично и евентуално да се измъкне светкавично. Мистър Андъруд закачаше сакото си в стенния гардероб.

— Здравейте. Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Търся човек на име Гарсия.

Андъруд замръзна и смръщи вежди в недоумение.

— Как се озовахте тук? — запита той. Гласът изведнъж прозвуча страшно познато.

— Просто влязох. Вие сте Гарсия, нали?

Адвокатът посочи табелата на бюрото, където със златни букви бе изписано „Дейвид М. Андъруд“.

— На този етаж няма човек, който се казва Гарсия. Не знам във фирмата да работи служител с такова име.

Грей се усмихна, сякаш се включваше в играта. Андъруд беше уплашен. Или ядосан.

— Как е дъщеричката? — запита Грей.

Андъруд се бе надигнал и сега тръгна към него. Явно почваше да се безпокои.

— Коя по-точно?

Тук нещо не пасваше. Гарсия бе заявил изрично, че се притеснява за дъщеря си, която беше още бебе, и ако имаше повече от една, щеше да я спомене.

— По-малката. А съпругата ви?

Андъруд беше вече на една ръка разстояние и се приближаваше още. Беше ясно, че не се бои от физически контакти.

— Нямам съпруга. Разведен съм. — Той вдигна левия си юмрук и за миг Грей си помисли, че е превъртял. После видя четирите пръста. Без пръстени. Няма съпруга. Няма пръстен. Гарсия обожаваше жена си и при него нямаше да мине без пръстен. Време беше да си тръгва.

— Какво искате? — запита настойчиво Андъруд.

— Мислех, че Гарсия е на тоя етаж — взе да отстъпва към вратата Грей.

— Вашият приятел Гарсия адвокат ли е?

— Да.

Андъруд явно се поуспокои.

— Не и в тази фирма. Имаме Перес и Ернандес, и май че още един. Но Гарсия не познавам.

— Какво пък, това е голяма фирма — заяви Грей от вратата. — Извинявайте, че ви притесних.

Андъруд вървеше след него.

— Вижте, мистър Грантам, ние не сме свикнали при нас да нахълтват репортери по тоя начин. Ще повикам охраната и те може би ще ви помогнат.

— Не е необходимо. Благодаря. — Грантам тръгна по коридора.

Андъруд се обади на охраната.

В асансьора Грей почна да се ядосва. Беше сам и затова заруга на глас. После се сети за Крофт и вече ругаеше него, когато вратата се отвори. Самият Крофт беше във фоайето, близо до външните телефони. Успокой се, каза си Грантам.

Двамата излязоха заедно.

— Не стана — заяви Грей.

— Говори ли с него?

— Аха. Сбъркахме адреса.

— По дяволите, сигурен бях, че е той. Беше хлапето от снимката, нали?

— Не. За малко, ама не успя. Продължавай да дебнеш.

— Наистина взе да ми писва, Грантам, и…

— За това ти се плаща, нали така? Изкарай още една седмица, а? Има и по-тежка работа, знаеш.

Крофт спря. Грей продължи по тротоара.

— Още една седмица, и приключвам — изрева фотографът.

Грантам му махна с ръка. После отключи спряното на забранено волво и изфуча обратно в редакцията. Не беше добър ход. Напротив, доста глупав се оказа, а за неговия опит такива грешки бяха непростими. Щеше да го пропусне в днешния си разговор с Джаксън Фелдман и Смит Кийн.

* * *

Фелдман го бил търсил, каза един колега, и той бързо се отправи към кабинета му. Усмихна се сладко на секретарката, която беше готова да му издере очите. Кийн и Хауард Краутхамър, отговорният редактор, също бяха там. Кийн затвори вратата и подаде на Грей един вестник.

— Видя ли го това?

Беше нюорлианският вестник „Таймс Пикаюн“ и на първа страница имаше материал за смъртта на Верхик и Калахан заедно с големи снимки. Той го прочете набързо, докато останалите го наблюдаваха. Говореше се за приятелството им и за странната гибел на двамата в рамките на шест дни само. Споменаваше се и Дарби Шоу, която изчезнала. Но нито дума за досието.

— Струва ми се, че заекът е изскочил от торбата — заяви Фелдман.

— Тук няма нищо освен най-основните факти — каза Грей. — Можехме да пуснем подобно нещо преди три дни.

— И защо не го направихме? — обади се Краутхамър.

— Не виждам нищо интересно. Два трупа, името на едно момиче и хиляди въпроси, на нито един от които не отговарят. Намерили са някое ченге, което е пропяло, но то не знае нищо, освен че е пролята нечия кръв.

— Но те са започнали да ровят, Грей — намеси се Кийн.

— Искаш да ги спра ли?

— От „Таймс“ са поели нещата в свои ръце — продължи Фелдман. — Ще пуснат историята още утре или в неделя. Какво знаят те?

— Защо мен питаш? Слушайте, възможно е да имат копие от досието. Не е много вероятно, но е възможно. Но не са говорили с момичето. Тя е наша, ясно ли е?

— Надяваме се — процеди през зъби Краутхамър.

Фелдман потърка очи и се загледа в тавана.

— Да приемем, че имат копие от досието и знаят, че тя го е написала, а сега е изчезнала. Не могат да го потвърдят в този момент, но няма да се побоят да го споменат, без да се цитира името на Матис. Знаят, да речем, че Калахан й е бил преподавател покрай другото, донесъл е досието тук и го е дал на стария си приятел Верхик. Сега те и двамата са мъртви, а тя бяга и се крие. Доста добра история, не смяташ ли, Грей?

— Направо си е голям удар — изсъска Краутхамър.

— Това са трошици в сравнение с онова, което предстои да се разкрие — поклати глава Грей. — Не искам да пускам нищо сега, защото това е върхът на айсберга и ще възбуди любопитството на всеки вестник в страната. Нямаме нужда да ни се стоварят хиляда репортери на главата.

— Аз казвам да пуснем материал — продължи да упорства Краутхамър. — Ако не успеем, „Таймс“ ще ни удари в земята.

— Не можем да го пуснем — каза Грей.

— Защо не?

— Защото аз няма да го напиша, а ако някой друг оттук го напише, тогава губим момичето. Много просто, нали? Тя в момента точно се чуди дали да вземе някой самолет и да напусне страната. Една грешка от наша страна, и дим да я няма.

— Но тя вече си изпя песничката — каза Кийн.

— Дадох й дума, ясно ли е? Няма да напиша нищо, докато не вържем така нещата, че да можем да назовем Матис. Много е просто.

— Ще я използваш, нали?

— Тя е моят източник. Но не е в града.

— Ако в „Таймс“ имат досието, тогава знаят за Матис — прекъсна го Фелдман. — А ако знаят за него, обзалагам се, че се скъсват от бачкане да го потвърдят. Ами ако ни изпреварят?

— Ще си седим кротичко на задниците и ще изпуснем най-голямата сензация, за която съм чувал от двайсет години насам — изгрухтя с отвращение Краутхамър. — Аз казвам да пуснем каквото имаме. Може да се плъзгаме само по повърхността, но и така си е страшна история. Сега е моментът.

— Не! — заяви Грей. — Няма да я напиша, докато не я имам цялата.

— И колко време може да отнеме това? — попита Фелдман.

— Може би седмица.

— Не разполагаме с цяла седмица — отсече Краутхамър.

Грей се бореше отчаяно.

— Ще разбера какво знаят в „Таймс Пикаюн“, само ми дайте четирийсет и осем часа.

— Ще пуснат нещо утре или в неделя — повтори Фелдман.

— Да пускат. Обзалагам се на колкото искате, че ще бъде същата история, вероятно със същите снимки от документите им. Вие, извинете, отивате твърде далеч в предположенията си. Допускате, че те имат копие от досието, но оная, която го е написала, няма такова. И ние нямаме. Нека да изчакаме и да видим какво ще напишат, после ще продължим от там нататък.

Редакторите се спогледаха: Краутхамър клатеше глава в безсилие, а Кийн беше угрижен. Но шефът бе Фелдман и той каза:

— Добре. Ако пуснат нещо сутринта, ще се срещнем тук на обяд и ще го погледнем.

— Чудесно — възкликна Грей и се отправи към вратата.

— Гледай да действаш по-бързичко, Грантам — подвикна подире му Фелдман. — Не можем да го протакаме още дълго.

Грей Грантам беше вече изчезнал.