Джон Гришам
Версия Пеликан (2)

2

Томас Калахан беше един от най-харесваните преподаватели в университета Тулейн главно защото отказваше да насрочва часове преди единайсет сутринта. Пиеше много, както и повечето от студентите му, и се нуждаеше от тези ранни часове на деня, първо, за да се наспи, и второ, да събере сили. Лекция от девет или пък от десет за него беше просто престъпление. Беше популярен също и защото беше готин — избелели джинси, сако от туид с изтъркани ямички на лактите, никакви чорапи, никакви вратовръзки. Типичен университетски интелектуалец с либерални убеждения. Беше на четирийсет и пет, но с тъмната си коса и очила с рогови рамки можеше да мине за трийсет и пет годишен. А иначе въобще не се тревожеше как изглежда. Бръснеше се един път в седмицата — когато брадата почнеше да го сърби. Щом застудееше, а това се случваше рядко в Ню Орлиънс, Калахан си пускаше брада. Беше известен с това, че доста си пада по хубавите студентки.

Беше известен и защото преподаваше конституционно право, един твърде неприятен, но задължителен предмет, който благодарение на блестящия си ум и обаяние Калахан правеше интересен. Никой друг в Тулейн не можеше да постигне такъв успех пред студентите. Всъщност никой и не се опитваше, така че младоците се блъскаха да слушат конституционно право при Калахан три пъти седмично от единайсет часа.

Осемдесет души седяха на амфитеатрално разположените банки и си шепнеха, докато Калахан, застанал пред катедрата, си изтриваше очилата. Беше точно 11:05. Прекалено рано, помисли си той.

— Кой може да разтълкува несъгласието на Розенбърг в делото „Неш срещу Ню Джърси“? — Всички глави се забиха надолу и залата онемя. Тежък махмурлук, няма що! Очите му бяха зачервени. Започнеше ли с Розенбърг, явно работата ставаше сериозна. Доброволци нямаше. Калахан бавно и методично обходи с поглед аудиторията и зачака. Мъртва тишина.

Бравата щракна и разкъса напрежението. Вратата се отвори рязко и на прага застана привлекателно момиче с тесни избелели джинси и памучен пуловер. Тя се плъзна елегантно покрай стената нагоре до третия ред, промъкна се грациозно зад колегите си и седна на мястото си. Момчетата от четвъртия ред я проследиха с блеснали от възхищение очи. А ония от петия проточиха вратове да я зърнат поне за миг. В продължение на две жестоки години едно от малкото удоволствия в Правния факултет беше да я гледаш как краси аудиториите с дългите си крака и широките пуловери. Някъде под тях се криеше страхотно тяло, всички бяха сигурни в това. Но тя съвсем не държеше да го изтъква. Беше една от групата и се придържаше строго към униформата на младите прависти — джинси, памучни ризи, стари пуловери и широки панталони. Какво ли не биха дали момчетата, за да сложи една черна кожена миниполичка!

Тя се усмихна лъчезарно на съседа си и за секунда Калахан и въпросът му за някакво дело бяха забравени. Тъмночервената й коса се спускаше до раменете. Беше съвършената мажоретка, с безупречни зъби и прекрасна коса, в която всички момчета от гимназията се влюбваха поне два пъти. А студентите от Правния факултет — поне един път.

Калахан не й обърна никакво внимание. Ако беше някоя първокурсничка, която се страхуваше от него, щеше да се нахвърли срещу нея и да се разкрещи. В съда не се закъснява! Преподавателите по право винаги прибягваха до стария, изтъркан рефрен. Но сега Калахан не беше в настроение да се заяжда, а Дарби Шоу не се страхуваше от него и за частица от секундата той се запита дали някой знае, че спи с нея. По всяка вероятност не. Тя бе настояла всичко между тях да си остане в пълна тайна.

— Чел ли е някой становището на Розенбърг по делото „Неш срещу Ню Джърси“? — Той пак прикова вниманието върху себе си и в залата се възцари мъртва тишина.

Вдигането на ръка можеше да ти навлече половин час кръстосан разпит. Доброволци нямаше. Пушачите на последния ред засмукаха цигарите. Повечето студенти драскаха безцелно по белите листа пред себе си. Всички глави бяха наведени надолу. Щеше да е прекалено явно — и рисковано — да се прелисти учебникът, за да се търси делото „Неш“. Твърде късно беше. Всяко движение можеше да привлече вниманието му. Някой щеше да бъде разпнат.

Случаят „Неш“ го нямаше в учебника. Калахан го бе споменал мимоходом, заедно с много други, преди около седмица и сега беше любопитен да види дали някой го е прочел. Прочут беше с тия си номера. Изпитът при него обхващаше хиляда и двеста дела, като хиляда от тях не фигурираха в учебника. Изпитът бе истински кошмар, но иначе Калахан беше голям сладур, мека душица и само от време на време някой голям тъпанар не успяваше да изкара при него.

В момента обаче професорът никак не приличаше на сладур. Той бавно обходи с поглед залата. Време беше да се намери жертва.

— Вие какво мислите, мистър Салинджър? Можете ли да ни разтълкувате становището на Розенбърг?

— Не, сър — тутакси се обади от четвъртия ред Салинджър.

— Разбирам. Вероятно защото не сте го чели?

— Вероятно. Всъщност не съм, сър.

Калахан впи кръвнишки поглед в младежа. Зачервените очи подсилваха заплашителното изражение на надменно смръщеното лице. Само че единствено Салинджър успя да го види — всички останали бяха забили нос в записките си.

— И защо не сте го чели?

— Защото се опитвам да не чета становища, различаващи се от тези на мнозинството. Особено пък когато са на Розенбърг.

Глупак. Пълен глупак. Трижди глупак. Мъчеше се да отвърне на удара с удар, но не разполагаше с нужните оръжия.

— Да не би да имате нещо против съдията Розенбърг, мистър Салинджър?

Калахан обожаваше Розенбърг. Прекланяше се пред него. Четеше книги за съдийската му практика. Изучаваше трудовете му. Дори бе вечерял един път с него.

— О, не, сър — размърда се притеснено младокът. — Просто не обичам несъгласията.

Имаше някакво чувство за хумор това момче, но никой не посмя да се усмихне. По-късно, на чаша бира, Салинджър и приятелите му щяха да реват от смях и отново и отново да повтарят, че не обичат несъгласията, особено на съдията Розенбърг. Но сега не беше време за това.

— Разбирам. А четете ли становищата на мнозинството?

Секунда колебание. Хилавият опит на младока да партнира в мача бе на път да доведе до истинско унижение.

— Да, сър. Най-редовно.

— Чудесно. Обяснете тогава, ако обичате, становището на мнозинството в делото „Неш срещу Ню Джърси“.

Салинджър не бе чувал досега за него, но вече щеше да го помни цял живот.

— Струва ми се, че не съм го чел точно него.

— Значи твърдите, че не четете несъгласия, мистър Салинджър. Сега разбирам, че не обръщате внимание и на становищата на мнозинството. Какво четете, мистър Салинджър, любовни романи ли? Или жълта преса?

Някъде отзад се понесе лек смях. Очевидно няколко души се почувстваха задължени да се засмеят, но същевременно не желаеха да привличат вниманието върху себе си.

Целият почервенял, нещастният студент се взираше безпомощно в Калахан.

— Защо не сте прочели материалите по делото, мистър Салинджър? — настоя за отговор Калахан.

— Не знам. Сигурно, хм, съм го пропуснал.

Калахан прие това изненадващо добре.

— Не се и учудвам. Споменах за него преди една седмица. Миналата сряда, ако искаме да бъдем точни. Ще фигурира сред въпросите за изпита. Не мога да разбера защо подценявате нещо, което може да ви се падне накрая. — Сега Калахан се разхождаше бавно пред катедрата и оглеждаше залата. — Някой направи ли си труда да го прочете?

Гробно мълчание. Калахан заби поглед в пода и остави тишината да зазвъни в ушите им. Всички очи бяха наведени надолу, всички моливи и химикалки — замръзнали неподвижно. От последния ред се носеха кълба дим.

Накрая от четвъртия стол на третия ред Дарби Шоу полека вдигна ръка и целият клас въздъхна от облекчение. Пак ги беше спасила. Това се и очакваше. Втора в курса, при това на педя разстояние от първия, тя можеше да изрецитира всички факти, заключения и становища за практически всяко дело, което Калахан им тръснеше. Нищо не й убягваше. Съвършената мажоретка бе завършила с отличие биология и възнамеряваше да завърши с отличие и право, а след това да печели добри пари, като съди разни химически компании за замърсяване на околната среда.

Калахан се взря в нея с привидно безсилие. Бе напуснала апартамента му преди три часа, след като бяха пили вино и говорили за право цяла нощ. Но той не бе споменавал делото „Неш“ пред нея.

— Добре, кажете, мис Шоу, за какво се тревожи Розенбърг?

— Той смята, че законите на щата Ню Джърси нарушават Втората поправка — отвърна тя, без да го поглежда.

— Точно така. А сега, за да разберат всички, бихте ли обяснили какво гласят те в това отношение?

— Обявяват за незаконно притежаване на полуавтоматично оръжие. Както и много други неща.

— Чудесно. И просто за мое удоволствие, какъв вид оръжие е притежавал мистър Неш по време на арестуването му?

— Автоматична пушка, тип АК-47.

— И какво е станало с него?

— Бил е осъден на три години и е обжалвал. — Тя знаеше и подробностите.

— С какво се е занимавал мистър Неш?

— В становището не се казва ясно, но се споменава за допълнително обвинение в контрабанда с наркотици. До арестуването си не е имал досие в полицията.

— Значи този човек е търгувал с наркотици и е притежавал АК-47. Но в лицето на Розенбърг е открил приятел, нали така?

— Естествено. — Сега тя вдигна очи към него. Напрежението се бе разсеяло. Много погледи го следваха, докато кръстосваше залата и си търсеше нова жертва. В повечето случаи на тези лекции се изявяваше само Дарби, а той искаше да участват повече хора.

— Защо според вас Розенбърг проявява съчувствие към този човек? — обърна се той към класа.

— Защото обича трафикантите на наркотици — обади се Салинджър, който се опитваше да се окопити от раните си.

Калахан много държеше на обсъжданията в час. Професорът се усмихна на жертвата си, сякаш да го приветства отново на ешафода.

— Така ли мислите, мистър Салинджър?

— Естествено. Всякакви търговци на наркотици, сексманиаци, педофили, контрабандисти на оръжие, терористи. Розенбърг направо обожава тия хора. Те са му като деца, слаби и онеправдани, та той трябва да ги защитава. — Салинджър се мъчеше да изглежда обзет от искрено възмущение.

— А според вас, учени мистър Салинджър, какво трябва да се прави с тия хора?

— Много просто. Справедлив процес с добър адвокат, после обжалване, бързо, но справедливо разглеждане на молбата и наказание, ако са виновни.

Съществуваше реална опасност младежът да бъде възприет като представител на десните, тръбящи непрекъснато за законност и ред, а това се смяташе за смъртен грях всред изучаващите право в Тулейн.

— Продължавайте, моля — скръсти ръце Калахан.

Салинджър усети клопката, но продължи смело напред. Нямаше какво да губи.

— Искам да кажа, че се сблъскваме с дело след дело, в които Розенбърг се мъчи да пренапише Конституцията, за да създаде нови вратички за изключване на доказателства, та да може някой, който очевидно е виновен, да се измъкне ненаказан. На човек просто да му се догади. Той смята, че всички затвори са жестоки, неподходящи за обитаване места, значи според Осмата поправка всички затворници трябва да бъдат пуснати на свобода. Слава богу, че сега представлява малцинството, и то непрекъснато се смалява.

— На вас ви харесва насоката, в която процедира Върховният съд, така ли, мистър Салинджър?

— Точно така, по дяволите.

— Да не би да сте от онези средни, нормални, чистокръвни, патриотично настроени американци, които си мечтаят старият негодник да пукне, докато спи, мистър Салинджър?

Тук неколцина се изхилиха високо. Вече беше по-безопасно да се смееш. Салинджър беше достатъчно разумен да не отговори искрено.

— Не бих пожелал това на никого — заяви той едва ли не засрамено.

— Добре, благодаря ви, мистър Салинджър. — Калахан отново закръстосва аудиторията. — Винаги слушам с удоволствие вашите коментари. И сега както обикновено вашето мнение по правните въпроси не се различава от това на аматьора.

Смехът беше вече много по-силен. Салинджър поруменя и се сниши на мястото си.

Калахан не се усмихна.

— А сега бих желал да повдигнем интелектуалното равнище на дискусията ни, съгласни ли сте? И така, мис Шоу, защо Розенбърг проявява съчувствие към Неш?

— Втората поправка дава право на гражданите да притежават и носят оръжие. Съдията Розенбърг приема това буквално, абсолютно. Не бива да се забранява нищо. Ако Неш иска да притежава АК-47 или ръчна граната, или пък базука, то щатът Ню Джърси не може да приеме закон, който забранява това.

— Вие съгласна ли сте с него?

— Не, и не само аз. Решението на Върховния съд е взето с осем на един гласа. Никой друг не го е подкрепил.

— Каква е тезата на останалите осем?

— Нещата са съвсем ясни. Отделните щати имат наложителни причини да забраняват продажбата и притежанието на определени видове оръжие. Интересите на щата Ню Джърси имат относително по-голяма тежест от правата на мистър Неш според Втората поправка. Обществото не може да позволи на индивида да притежава автоматично стрелково оръжие.

Калахан я наблюдаваше внимателно. Хубавите студентки по право бяха рядкост в Тулейн и попаднеше ли на някоя, той действаше светкавично. През последните осем години бе имал доста голям успех. В повечето случаи този успех се бе оказал твърде леснопостижим. Жените пристигаха в Правния факултет еманципирани, без задръжки. С Дарби не беше така. Забеляза я в библиотеката през втория семестър на първата й година тук и му трябваше цял месец, за да я примами на вечеря.

— Кой е написал становището на мнозинството? — попита сега той.

— Ръниън.

— И вие съгласна ли сте с него?

— Да. Случаят всъщност е много лесен.

— Тогава защо Розенбърг реагира така?

— Струва ми се, че той просто мрази останалите членове на Съда.

— И застава на обратно мнение само за да ги дразни?

— Често пъти се получава така. Мненията му стават все по-необосновани. Вземете например делото „Неш“. За либерал като Розенбърг проблемът за контрола върху продажбата на оръжие е съвсем ясен. Той би трябвало да напише становището на мнозинството и преди десет години щеше да го направи. В делото „Фордис срещу Орегон“ от 1977-а той интерпретира доста по-тясно Втората поправка. Непоследователността му направо почва да дразни.

Калахан бе забравил за делото „Фордис“.

— Да не искате да кажете, че съдията Розенбърг е вече изкуфял и не помни от старост?

Като боксьор, замаян от каскадата удари на противника, Салинджър се хвърли пак в боя. Последен рунд.

— Той е абсолютно изкукуригал и вие го знаете. Не можете да обосновете становищата му.

— Може невинаги да е съвсем последователен, мистър Салинджър, но поне още е жив.

— Тялото му е живо, но умът му е мъртъв.

— Той диша, мистър Салинджър.

— Да, диша с помощта на апарат. Трябва да му вкарват кислород с тръбичка през носа.

— И това има значение, мистър Салинджър. Розенбърг е последният ни голям правник и той още диша.

— По-добре се обадете да проверите — избухна Салинджър и млъкна. Беше казал достатъчно. Но не бе прекалил, така де. Наведе глава под разярения поглед на професора, задраска по тефтера и се зачуди защо ли ги е наговорил всичките тия неща.

Калахан го довърши с поглед, после закрачи отново напред-назад. Ама тежък махмурлук наистина.