Керстин Гир
Всяко решение си има проблем (7)

6

Когато, след пожеланието за лека нощ, се върнах долу, и другите вече бяха дошли — Марта и Мариус, Улрих и Чарли и дори Оле и Мия. Като никога Марта и Мариус бяха без дете, ако не броим това, в корема на Марта. А и то спокойно можеше да мине за малко слонче, ако се съди по големината на корема й.

Чарли беше в необичайно приповдигнато настроение.

— От три дни не пуша — шумно обясняваше тя. — И то без хипноза. Не е ли невероятно? Заобичах и салатите! Но най-хубавото нещо са ей тези бомби. Най-после мога да захвърля сутиените с подплънки. Пипнете, всичко е истинско!

Мариус веднага се отзова на поканата, но Марта го перна през пръстите.

— Чарли просто се пошегува — каза тя.

Нейните собствени гърди сравнени с тези, да ги наречем праскови, на Чарли, бяха като грамадни тикви по време Хелоуин, но покрай осеммесечния й корем, който се заобляше под тях, съвсем се губеха.

— Не, бях съвсем сериозна — каза Чарли. — Всички трябва да ги пипнете! Хайде! Не се стеснявайте.

Тя ми напомняше малко за суперяк31 тогава в кафето, не се срамувай, хайде, пипни го, наистина е суперяко.

— Днес не сте заразноболни, а? — попитах Оле, когато ми подаде ръка за поздрав. Косата му беше все така непокорна и отново падаше върху челото му. Колко беше секси! Все още съжалявах, че е женен за друга. Но винаги миришеше малко на зъболекар, дори и след като току-що се е изкъпал.

— Шшшт — каза той и се засмя. — Не можахме да измислим оправдание. Освен това обичам провансалското агнешко задушено.

— Дано не държиш да е точно агнешко — казах аз. — Каро е купила свинско филе.

— Ама, че гадост — каза Оле и погледна към жена си, която Чарли принуждаваше в този момент да докосне гърдите й. — Ей, Мия, ти ще караш. Днес е мой ред да пия.

— Не, аз съм на ред — каза Мия.

Тя беше много хубава червенокоса жена със завидно дълги крака. Работеше като заместник-началник на администраторите в луксозния хотел „Лексингтън — Пет сезона“. Между другото това е хотелът, в който щеше да се състои сребърната сватба на леля Алекса. Наемът на „залата с огледалата“ възлизаше на две хиляди и петстотин евро без обслужването. Трябваше да попитам Мия за това по поръка на майка ми. По някаква причина за майка ми тази зала с огледалата беше като трън в окото. Най-вероятно защото нейната собствена сребърна сватба се състоя у дома, във всекидневната с леопардите и ангелчетата, на което леля Алекса неодобрително беше смръщила нос.

— Плаща две хиляди и петстотин евро за наем на зала, а се оплаква на леля Хулда, че няма пари — беше извикала майка ми и веднага се втурна към телефона. Пралеля ми Хулда, известна още и като „заможната леля Хулда“, нямаше деца, но имаше огромно състояние и една прекрасна вила. Майка ми и сестрите й от малки се натискаха да станат любимите племеннички на пралеля Хулда и да останат такива. Съперничеството между тях ги караше да доносничат една за друга.

— Миналия път ти пи — каза Мия на Оле. — Здравей, Гери, радвам се да те видя. Да не би и ти да си бременна?

— Не — отвърнах аз. — Както може би знаеш, нямам приятел.

— И никой не разбира защо — рече Оле.

Той винаги флиртуваше по мил и невинен начин с мен, така че да се чувствам добре, но да не храня напразни надежди. Оле винаги е бил мой тип. Понякога — много рядко — си позволявах да размишлявам над това, какво би било, ако не беше Мия.

Каролине ме прегърна, сякаш току-що съм пристигнала.

— Пуловерът ти нов ли е? — попита тя. — Седи ти просто великолепно, нали, Оле, Гери изглежда чудесно, като онази актриса, която я хванаха да краде.

— Уинона Райдър — каза Оле.

— Именно — отговори Каролине. — Гери поразително прилича на Уинона Райдър.

— Ха-ха-ха — каза Мия.

Каролине я изгледа лошо. Тя не харесваше Мия и никога не прости на Оле, че се върна при нея точно когато те с Берт се опитваха да ни съберат с Оле.

— Гери е тип Уинона Райдър, с големите си кафяви очи, с тъмните си къдрици…

— … с дебелия си задник — допълни Мия.

— Ако задникът на Гери е дебел, какво да кажем за моя тогава? — попита Каролине.

— Че е още по-дебел — каза Мия.

— Всъщност аз съм тип Мерилин Монро — намесих се бързо аз, за да попреча на Каролине да се нахвърли на Мия.

— Не, в никакъв случай, миличка — включи се Чарли и ме целуна възторжено. — Мерилин е била руса и с големи цици. Като моите, я ги пипни!

— Да, радвай им се, докато още можеш — каза Каролине. — Някой ден с удоволствие ще ти покажа стриите си.

Мия завъртя очи.

— Оле, опипа ли циците на Чарли? Ако не, моля те, направи го, иначе няма да миряса цяла вечер.

— Само недейте да завиждате — каза Чарли. — Гери, ти всъщност получи ли имейла от Брит Емке? Не е ли ужасно, че един от нас вече е починал? Кой според теб? И от какво ли е умрял? О, наистина се радвам, че отказах цигарите. Значи, можело. Сега сме в такава възраст, в която човек трябва много да се пази.

Улрих яко ме тупна по рамото.

— Е, сестро! — каза той. Откакто бяха двойка с Чарли, той се държеше с мен така, сякаш сме двама стари приятели по чашка и помежду ни не е имало никога нищо. — Какво ще кажеш за нашата новина?

— Поздравления — рекох.

— Да, и от мен — додаде Мия. — Наистина, страхотни цици.

— Хора, съжалявам за агнешкото — обади се Берт. — Но за следващата събота ще го имаме, обещавам.

— За съжаление, следващата събота няма да съм тук — каза Мия. — Тогава ще съм на обучение в Щутгарт.

— Може би и аз няма да съм тук — казах аз.

— Къде ще ходиш? — попита Каро.

— Аз ли… ааа — запелтечих аз. По дяволите! Сега вече се издадох. За щастие, другите изтълкуваха изказването ми съвсем погрешно.

— Охо — каза Мариус. — Гери има среща!

— Гери и рандеву! — извика Берт. — Най-после доживяхме и това.

Рандеву? Да, можеше и така да се каже. Почувствах как кожата ми настръхва. Рандеву със смъртта. Като във филма с Брад Пит — „Да срещнеш Джо Блек“.

— И как се казва той? — попита Чарли.

— А-а, Джо — казах аз и се изчервих.

— А какво работи? — осведоми се Оле.

— Той е, а-а-а, голяма клечка в, а-а-а, произвеждат сърпове за коси и разни такива работи — казах аз.

— За градински косачки? — попита Мариус.

Поклатих глава.

— От тези старомодните… с остриета.

— Сигурно ножове „Солинген“ — каза Берт. — Може би ще ни уредиш с няколко добри ножове за суши. Апропо — кой отговаря днес за предястието?

— Хайде, от мен да мине, аз — прозя се Марта.

— Слушайте, не е ли по-добре да прескочим супата? — попита Каролине и също се прозя. — Иначе, според мен, много ще се проточи. А ако просто сложим зеленчуците в тигана при филето и заедно ги задушим също ще стане, нали? Пък и ще имаме по-малко за миене после.

— Съгласен съм — каза Мариус и също се прозя.

Оле размени многозначителен поглед с Мия и мен и затърси тирбушона. Ние му подадохме безмълвно чашите си за вино.

* * *

На следващия ден майка ми сложи крак на моите терзания като, както вече знаете, връчи в ръцете ми, колекцията си от сънотворни таблетки. Не можех да повярвам на късмета си. Дори и да имах някакви съмнения относно редността на намеренията си, с това те окончателно се бяха изпарили. Съдбата ми беше дала пределно ясен знак, че трябва да се ориентирам към приключване на житейския си път. Защо иначе й беше да ми предостави толкова услужливо достъп до цяла камара приспивателни таблетки?

Сега, когато държах в ръцете си решението на всички мои проблеми, можех спокойно да планирам „рандевуто си с Джо“ — звучи много по-приятно от „самоубийство“. Дори си купих нова рокля за срещата ми с Джо.

Бях споменала, че всъщност съм пестелива по природа, но тъй като знаех, че парите повече няма да ми трябват, можех най-после да ги харча без угризения на съвестта. Беше важно да изглеждам добре, когато ме намерят. А роклята беше умопомрачителна — плътно прилепнала, но без да приличам на салам, дълбоко изрязана, но без да е вулгарна, и огнено червена — цвят, който изключително ми отиваше.

— Направо да умреш, толкова е хубава — каза и продавачката, без да подозира колко е права.

За съжаление нямах подходящи за нея обувки и първо реших да не си купувам, тъй като, когато ме намерят, ще съм легнала, но когато видях прекрасните червени сандали с пеперуди от изкуствени камъни, веднага си ги купих, въпреки че бяха доста скъпи, а и едва се задържах на тънките им високи токове. Но нали нямаше да ми се налага да ходя с тях. А и те така изящно подчертаваха глезените, че изглеждах добре дори и легнала.

Освен това си купих две бутилки много скъпа водка. Едната беше за тренировка, а другата за въпросния момент. Умението се състоеше най-вече в това, сънотворните таблетки и алкохолът да се задържат в стомаха, без да бъдат повърнати. Това изискваше известна тренировка. Събрах всички алкохолни питиета в апартамента си и реших да ги изпия през седмицата едно по едно. Така, от една страна, щях да повдигна настроението си, а от друга — да потренирам и да почистя жилището си наведнъж.

За срещата си с Джо бях определила идния петък. Жилището ми не беше подходящо място, където да се самоубия. Все пак трябваше да се съобразя с Хила и децата. Ето защо резервирах двойна стая в „Регенси Палас“ с изглед към Рейн, за разточителните 320 евро на нощ. С включена закуска, която така и нямаше да опитам. А най-хубавото от всичко беше, че нямаше да се налага да си платя сметката.

Но дотогава имах да свърша много работа.

Още в неделя вечерта започнах да тренирам с двете бутилки червено вино, които чичо Корбмахер ми беше подарил за трийсетия ми рожден ден. Заразхождах се с чашата вино в едната ръка и плик за боклук в другата из апартамента и се опитах да го погледна през очите на опечалените. Най-напред изхвърлих вибратора, който Чарли ми беше подарила. Не можех да си представя майка ми да го намери. Или леля ми. Това беше страховито нещо, което изобщо не приличаше на човешкия си еквивалент, освен ако не съществуват мъже с два неонови на цвят пениса. Така и не разбрах за какво служи вторият. Ако трябва да съм честна, уредът все още си седеше неизползван в оригиналната опаковка. Докато го изхвърлях в плика, съвестта ми се обади за кратко. Чарли беше казала, че е много скъп, най-доброто на пазара, лимитирана серия, но май вече беше късно да го продам в еВау. Изхвърлих торбата с боклука не в контейнера пред нас — може би щяха да го претърсят, — а в кошчето на трамвайната спирка. Току-виж някой бездомник го намерил и му се зарадвал.

На връщане, в коридора се препънах в торбата, която ми беше дала Лакрице, най-отгоре беше „Ронина — дебнещата в мрака“, пилотният роман, който Адриан, така да се каже, беше сътворил. Исках да го изхвърля в кофата за стара хартия, но любопитството ми надделя и го зачетох. В него Ронина, новоизлюпената дама вампир, трябваше да опази жена на име Кимбърли от зъбите на вампир отцепник.

Беше толкова скучно, че за да издържа, пресуших цяло шише червено вино.

Боже! Този Грегор Адриан наистина трябва да е щастлив, че има и друга работа и не му се налага да живее от писане. От всяка страница лъхаше отчайваща бездарност. Но затова пък фантазията му не знаеше граници.

Почти без да искам, започнах да обмислям как би могло да се напише по-добре. Като характер тази Кимбърли не беше нищо особено, а и отцепникът имаше много неясни мотиви защо точно нея да ухапе. В Кимбърли нямаше нищо специално, дори и кръвната група. Не, тук отвсякъде липсваше драматичност, истинска мотивация и дълбоки чувства. Чувства като тези на болната от левкемия Лея… Без да се усетя, седнах на бюрото и написах съвсем нова версия на „Пътят на Лея“. Трябва да призная, че първоначално замисленото действие получи размах чрез многото борби с тризъбци и че макар както на антагонистите, така и на протагонистите неведнъж да им растяха вампирски зъби, като цяло се получи доста прилично напрежение. Що се отнася до еротиката, възбуждащото идваше оттам, че никога не се знаеше точно кога този тип ще целуне и кога ще ухапе някого.

В полунощ — тъкмо се бях концентрирала върху сцената за трансформацията, една сложна смесица от кръвопускане и секс — звънна телефонът. Беше Чарли.

— Сънувах кошмар — каза тя. — Да не те събудих?

— Не — казах аз и си долях от виното. — Аз самата имах перверзен кошмар. С много кръв.

— Сънувах, че с Улрих сме ужасни родители — каза Чарли. — И когато се събудих, си дадох сметка, че е точно така.

— Глупости — казах аз. — Вие ще бъдете страхотни родители.

— Не — каза Чарли. — Снощи пак пропуших. Наистина, само половин цигара, но то е по-силно от мен.

— Е, половин цигара не е кой знае какво — казах аз.

— Нали знаеш какво се случва с цветята вкъщи — каза Чарли. — Ами ако и с бебето стане същото?

— Аз не бих се тревожила за това — казах аз. — Човек винаги се справя, когато му дойде до главата.

— Ще го забравя в някой супермаркет — каза Чарли.

— Ще му вържем звънче — казах аз.

— По дяволите, лошо ми е — каза Чарли. — Мисля, че ще повърна. Благодаря ти, че ме изслуша.

— Няма за какво — казах аз и отново се съсредоточих върху ръкописа си.

* * *

Седмицата до рандевуто ми с Джо премина като в сън. Всеки ден прилежно тренирах издръжливостта си на пиене и изпълнявах точка по точка задачите от списъка. А междувременно приключих „Пътят на Лея в мрака“, тъй като ние, Девите, не обичаме да оставяме нещата недовършени. Започнем ли нещо, непременно трябва да го завършим.

Това важеше и за уборката.

Изнасях пълни торби с боклук от апартамента си. Веднъж започнало, фанатичното ми разтребване не знаеше граници. Покъщнина, дрехи, обувки, бельо, сувенири, картини, хартийки, чаршафи, козметика — всичко, което не харесвах на сто процента, отиде на боклука. Трябваше да остане само това, което считах за автентично и което не се срамувах да покажа. А то беше доста малко. Особено от дрехите ми не остана почти нищо.

Ако не беше невротичната ми депресия, това почистване щеше дори да ми достави удоволствие. След него жилището ми изглеждаше някак по-голямо, шкафовете се изпразниха и всичко си беше на мястото.

Всяка сряда трябваше да чистя у леля Евелин и макар че този път ме накара да разреша ресните на персийските килими и да почистя фурната, времето мина някак си неусетно. Кой да предположи, че с едно сръбване на водка чистенето става толкова приятно!

— Следващия път ще измием шкафовете — каза леля Евелин. Тя винаги казваше „ние“, когато говореше за това, какво трябва аз да направя. В действителност обаче пръста си не помръдваше, а през цялото време само ме гледаше и нареждаше.

— Ще е чудесно — казах аз. Защото следващата седмица нямаше да ме има.

Когато се прибрах вкъщи, ми се обади Лакрице и ме попита как вървят нещата със синопсиса ми. Казах, че ще изпратя готовия ръкопис следващия петък и тя много се зарадва.

— Експедитивна и точна както винаги! А аз вече си мислех, че ще ме изоставите — каза тя. — Без вас щях да съм загубена. Ръкописите, с които разполагам до момента, са ужасни. Изглежда е невъзможно смученето на кръв да става на по-високо ниво.

Не бях включила Лакрице в списъка на тези, до които трябваше да напиша прощално писмо. Все пак не можех да обхвана всички. Затова (и защото в интерес на тренировката току-що бях изпила две чаши водка с портокалов сок) използвах възможността и казах:

— Вие сте много, много симпатична, Лакрице. И аз от сърце ви желая всичко добро.

Лакрице прие изблика ми на сърдечност доста спокойно:

— Вие също сте ми много, много симпатична, Гери. За мен е истинско удоволствие да работя с вас.

О, колко мило! Толкова се трогнах, че за малко да се разплача.

— До скоро виждане в един по-добър свят — казах аз тържествено.

— Да — каза Лакрице. — Нали за това работим.

Майка ми също се обади и аз бях сигурна, че ако тя знаеше, че това е последният път, в който говори с мен, щеше да ми каже съвсем други неща.

— Искам само да те попитам какво смяташ да облечеш на сребърната сватба на Алекса — каза тя.

— Уффф…

— Моля те, само не обличай пак онова вехто кадифено сако. За този случай спокойно можеш да си купиш нещо ново. Хана, нали я знаеш, онази Хана на Клаус, Клаус Кьолер, та тя наскоро, на шейсетия рожден ден на Ан-Мари, се беше изтупала с много елегантен костюм с панталон. С елече под сакото. Това и на теб ще ти стои добре. Мога да говоря с Ан-Мари да попита Хана откъде си го е купила и после заедно да отидем да купим един и на теб.

— Аз, ааа, вече съм си купила една много хубава червена рокля — казах аз. — А също и обувки към нея.

Майка ми помълча няколко секунди, през които вероятно се съвземаше от изненадата. После каза:

— Червена? Що за цвят си избрала? Червеното е толкова натрапливо. Не на всеки подхожда. Виж, бежовото е друго. Костюмът на Хана беше бежов.

— Роклята е много красива, мамо. Стои ми възхитително. Дори продавачката го каза.

— О, те казват какво ли не, за да си пробутат боклуците. Не знаеш ли, че получават процент? Какво ще кажеш да вземеш назаем нещо хубаво от сестрите си, хм?

— Имаш предвид престилката тип Лаура Ашли на Тине или черния костюм на Лулу? Не, мамо, роклята е супер, ще видиш. Струваше четиристотин и трийсет евро.

— Четиристотин и трийсет евро? Точно в твой стил да пръскаш пари за неподходящи неща, вече си представям някаква евтина рокличка…

— Четиристотин и трийсет — казах аз. — При това, намалена от осемстотин.

— Не ти вярвам — каза майка ми. — Казваш го ей така.

Въздъхнах.

— За твое добро е, Рилуге — каза майка ми. — И ти ще се чувстваш по-добре, ако си хубаво облечена. Иначе накрая ще кажат, че не е чудно, дето най-малката ми дъщеря е още сама, щом като така се е запуснала.

Въздъхнах още веднъж.

— Знаеш ли, че между роднините се носи слух, че нещо не ти е съвсем… така де, наред? — попита майка ми.

— Какво, я повтори?

— Ами, че не си нормална — каза майка ми. — Нали се сещаш, различна.

— Как така различна?

— О, моля те, не се прави на по-глупава, отколкото си — каза майка ми. — Различна си. Някак друга. Обратна. От другия бряг.

— Лесбийка? Роднините смятат, че съм лесбийка?

— Дъще, не ми харесва, когато използваш такива думи.

— Мамо, лесбийка е правилната дума. Неправилни са изразите „някак друга“, „обратна“, „от другия бряг“ — казах аз.

— Ако някой те чуе да говориш така, като нищо ще си помисли, че наистина си…

— … лесбийка? Не, мамо, не съм. Това би означавало да ми харесва секса с жени. И дори да правя такъв. Но аз изобщо не правя секс нито с жена, нито с мъж. Но не мисля, че това засяга когото и да е. Както никой не би попитал дали леля Алекса и чичо Фред още се чукат.

— Тигелу! — извика възмутено майка ми.

— Виждаш ли? — казах аз. — Въпроси от този род са недискретни и неприятни и въпреки това ние, необвързаните, постоянно се сблъскваме с тях.

Майка ми помълча няколко секунди. После каза:

— Нали знаеш, че на Фред му оперираха простатата.

— Моля?

— Нищо повече няма да кажа — каза майка ми. — Заключвам си устата. Аз съм самата дискретност. Мисля, че ако от време на време се появяваш на семейните празници с някой мъж, злобните слухове ще престанат. Както правят братовчедките ти Франциска и Диана.

— Те всеки път се появяват с различен мъж — казах аз. — Леля Мари-Луиз се държи така, сякаш утре ще забият сватбени камбани, но ако питаш мен, пичовете са наети. С кого ли този път ще се правят на почти сгодени?

— О, новият приятел на Диана е борсов посредник — каза майка ми. — А Франциска още е с този от последния път. Наесен щели да се женят.

— За фризьора с прическата на Елвис и гласа на Гуфи? — попитах аз малко шокирана.

— Той не е просто фризьор — каза майка ми. — Има четири салона в града. И Мари-Луиз заяви на Франциска, че когато човек е на трийсет, не може да чака да се появи принцът на бял кон. Налага се да направи някои компромиси. А мъж с процъфтяващ бизнес в днешно време хич не е за пренебрегване. Всъщност какво казаха в аптеката за лекарствата?

— Какво?

— За кутията от обувки с лекарства, която ти дадох. Трябваше да я занесеш в аптеката.

— А-а-а, да, много им се зарадваха — казах аз. — В Етиопия тъкмо била плъзнала ужасна епидемия на смущения в съня и твоите лекарства им дойдоха като по поръчка.

— Добре, добре. Сега трябва да се приготвя за партията бридж — каза майка ми. — Все пак ще попитам откъде си е купила Хана костюма. Пък и ще погледна в Хайнекаталога дали няма нещо подходящо за случая. Пак ще ти се обадя.

При други обстоятелства може би щях да направя опит да протестирам, но сега защо да навлизам в безсмислени спорове?

— Добре, мамо, направи го — казах аз. — И… благодаря ти за всичко.

Мисля, че това бяха подходящи думи за сбогуване.

— Нали затова са майките — каза майка ми.

* * *

„Миличка Фло,

Помниш ли, когато с теб четохме историята на онези индианци, които разговаряха помежду си насън и дори изкачиха заедно планина? Представи си, тази нощ сънувах, че говоря с моя бъдещ съпруг. Имаше орлово перо в косите и умни и добри очи. Веднага разбрах, че той е мъжът, защото сърцето ми се разтуптя като лудо.

— Не губи повече време далеч от мен. Ела тук при свещеното самодивско дърво, в подножието на Орловата планина и се омъжи за мен — каза той (на индиански, но аз можах да го разбера!). — Защото с теб сме родени един за друг.

Беше чудно хубав сън. Когато се събудих, намерих на възглавницата си едно орлово перо и, естествено, веднага си направих резервация за следващия полет до Америка. Още като дете мечтаех да се омъжа за индианец. Имам време колкото да опаковам нещата си (разбира се, твоята перлена диадема ми е особено необходима сега!) и да ти напиша това писмо, за да не се чудиш защо съм изчезнала така внезапно.

Бъдещият ми съпруг е вожд на индианците никати, което в превод означава нещо като «тези, които живеят в рая». Той самият се казва Якуту, а това означава: «Умен, хубав мъж, който носи жена си на ръце». Имената на индианците винаги означават нещо. Супер се радвам, че не ми се падна братът на Якуту — Ратули, чието име в превод означава «този, на когото му миришат краката» — пу, имах късмет.

Това, което видях в съня си за селото на никати, беше наистина като в рая: чисто, синьо езеро, ливади и гора, зад която се издига величествената Орлова планина, чийто връх е покрит със сняг, наоколо препускат коне, а между пъстрите шатри подскачат зайчета. Имаше и страшно много храсти с червени боровинки. Видях и няколко огромни костенурки. Най-малките индианчета ги яздеха.

Както можеш да си представиш, ужасно много се радвам, че ще бъда съпруга на вожда, но за съжаление в селото няма телефон, поща и джиесеми. Затова много ще ми липсваш. Но може би понякога ще се срещаме насън и ще си говорим за това, какво се случва с нас.

Хапвай повече зеленчуци.

Твоя Гери

(която от утре ще се казва Йоката, което в превод е нещо като «тази, която лети в облаците»)

 

 

P.S. Скъпа Каролине, скъпи Берт! Домашните любимци са от полза за психическото развитие на детето. Те развиват чувството за отговорност и като цяло правят личността по-силна. Добрите родители разрешават на децата си да имат домашен любимец, а Фло е в подходяща възраст да си има зайче. Разпечатах ви няколко статии на тази тема от интернет и ги прилагам тук, като много се надявам да уважите последното желание на вашата добра приятелка.

Моля, дайте пръстена с аквамарин на Фло едва на осемнайсетия й рожден ден или още по-късно. Докато порасне и психиката й укрепне, по-добре да вярва, че живея щастливо и безгрижно в едно индианско село. Не мисля, че трябва отрано да се ограбват илюзиите на децата, пък били те за великденското зайче, Дядо Коледа или за живота на самотните жени в държавата. Но не вярвам, че това ще ви затрудни, като гледам как успешно накарахте детето да повярва в биберонената фея, на която уж й трябвали смуканите досега биберони, за да ги даде на новородените бебета. ЕЙ! Не мислите ли, че е доста гнусно?“